№ 53608
гр. София, 30.03.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в закрито заседание на
тридесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Ц.Р.Ц
като разгледа докладваното от Ц.Р.Ц Частно гражданско дело №
20251110113072 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 410 и сл. ГПК.
Образувано е по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
с вх. № 74427/04.03.2025 г., депозирано от „АСВ“ ЕАД с искане за издаване на заповед
за изпълнение срещу П. К. С. за следните суми: сумата в размер на 7878,49 лева –
главница по договор за потребителски кредит №**********/09.09.2019 г., сключен
между длъжника и „Т.Б.А.Б“ ЕАД, сумата в размер на 3845,88 лева – договорна лихва
за периода 15.03.2020 г. – 15.10.2022 г., както и сумата в размер на 5720,84 лева –
мораторна лихва върху главницата за периода 16.03.2020 - 03.03.2025 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК кредиторът може да поиска
издаване на заповед за изпълнение за вземания за парични суми, като по силата на чл.
410, ал. 2 ГПК предметното съдържание на заявлението следва да отговаря на
изискванията на чл. 127, ал. 1 ГПК. Следователно предявеното със заявлението
парично вземане трябва да бъде очертано с всички правноиндивидуализиращи белези
– страни, предмет /основание, период, вид/ и размер, т. е. по отношение на процесното
вземане заявлението трябва да отговаря на изискванията за редовност на исковата
молба, което условие в случая е изпълнено от заявителя „АСВ“ ЕАД.
Съгласно изискванията на чл. 410, ал. 3 ГПК са приложени договорът за
потребителски кредит, както и приложимите към него общи условия. Съгласно
разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК съдът разглежда заявлението за издаване
на заповед за изпълнение в разпоредително заседание и издава заповед за изпълнение,
освен когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави, или се
основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице
обоснована вероятност за това. При тълкуване на посочените разпоредба се налага
изводът, че при произнасяне по подаденото заявление за издаване на заповед за
изпълнение съдът е длъжен да направи проверка и ако установи такова противоречие е
1
длъжен да отхвърли заявлението. При подадено заявление по чл. 410 ГПК проверката
за това дали не е налице хипотезата на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК се прави от съда
въз основа на посочените от заявителя факти, които според него пораждат вземането, и
договора с потребителя, ведно с приложенията към него и общите условия.
Съдът е длъжен служебно да следи за спазване на императивните разпоредби на
чл. 19, чл. 10а, чл. 22 и чл. 33 ЗПК. Съгласно постоянната практика на Съда на ЕС
въпросът дали дадена договорна клауза трябва да бъде обявена за неравноправна
следва да се приравни на въпрос от обществен ред, тъй като националният съд е
длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи,
попадащи в приложното поле на Директива 93/13. В този смисъл изрично е обобщена
и съдебната практика в Решение от 7.08.2018 г. по съединени дела C?96/16 и C?94/17
на Съда на ЕС. Преценката за спазване на посочените разпоредби е възможно да се
направи само на база на твърденията в заявлението, от които произтичат вземанията,
като съдът може да съобрази и представените към заявлението договор и общи
условия по аргумент от чл. 410, ал. 3 ГПК. Това задължение на съда да следи
служебно за неравноправни клаузи в заповедното производство произтича пряко от
целта на Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48 да се осигурява минималната
процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на потребителите.
Този принцип е въздигнат и в основен принцип на гражданския процес, което следва
от изричната разпоредба на чл. 7, ал. 3 ГПК.
В тази връзка съдът съобрази, че за клаузи в договора за потребителски кредит, с
които се предвиждат допълнителни такси за различни услуги или за неизпълнение на
различни главни или акцесорни задължения по договора за кредит, съществува
обоснована вероятност, че са неравноправни и имат за цел единствено да заобикалят
императивните разпоредби на чл. 19, чл. 10а, чл. 22 и чл. 33 ЗПК. Този извод се налага
предвид константната съдебна практика на съдилищата по тези каузи, формирана
както в исковото така и в заповедното производство. При съобразяване характера на
правоотношението и вида на клаузите, съдът приема, че съществува значителен риск
за увреждане правата на потребителя с тях, поради което с оглед осигуряване
ефективната защита на потребителя и спазване на основния принцип в гражданския
процес за тези вземания заповед за изпълнение не следва да се издава. В тази връзка
следва да се съобрази Решение от 20.09.2018 г. по дело C-448/17 на СЕС.
Според представения по делото договор за потребителски
кредит№**********/09.09.2019 г., сключен с длъжника, на последния е отпусната сума
по кредита в размер на 7861 лева, към която сума е добавена сумата в размер на 943,32
лева – еднократна такса за оценка на риска, като общия размер на кредита е посочен
като сумата в размер на 8804,32 лева, със срок на кредита 36 месеца, размер на
вноската 383,21 лева, ГПР – 48,95 %, ГЛП – 31,95 %, като е посочена обща сума за
2
връщане 13795,39 лева.
При изчислението на ГПР обаче таксата за оценка на риска е включена като
разход по кредита, а е добавена към главницата по кредита.
От формулировката на чл. 10 от договора като е посочен само процент ГПР, но не
са посочени конкретно разходите, които са взети в предвид се нарушава изискванията
на правото на ЕС в този смисъл - Решение от 20 септември 2018 г. по дело C-448/17.
Претендираните като част от главницата застрахователна премия и такса за
оценка на риска са разходи по кредита, които следва да бъдат включени при
изчисляването на ГПР – индикатор за общото оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1 и 2
ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за
кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В представения договор за потребителски кредит е посочен годишен процент на
разходите /ГПР/ като абсолютна процентна стойност – 48,95 %, но от съдържанието му
и от данните по делото се установява, че при изчисляването не е включена
уговоренататаксата за оценка на риска, тъй като е отнесена към отпусната сума, а не
към разходите. Това е от съществено значение за определяне на ГПР, тъй като би
довело до различен от посочения размер на ГПР.
Видно от съдържанието на погасителния план към договора за кредит сумата от
943,32 лева – такса за оценка на риска е включена в общата дължима от потребителя
сума като част от погасителната вноска по кредита, т.е. същата е дължима наред с
взетата на заем сума в размер на 7861 лева и възнаградителната лихва в размер на
31,95%.
При съобразяване размера на посочената сума и съотнасянето на този размер към
посочения в договора годишен процент на разходите по заема, а именно – 48,95% се
установява, че същата не е включена в посочения от заемодателя годишен процент на
разходите по кредита.
В Решение на съда (СЕС) от 21 април 2016 г. по дело С-377/14 е прието, че член
3, буква л) и член 10, параграф 2 от Директива 2008/48, както и точка I от приложение
I към тази директива трябва да се тълкуват в смисъл, че общият размер на кредита и
размерът на усвояването включват всички предоставени на разположение на
потребителя суми и поради това не включват тези, които заемодателят използва за
3
покриване на свързаните със съответния кредит разходи и които на практика не се
изплащат на потребителя. Посочено е още, че не би могло общият размер на кредита
по смисъла на член 3, буква л) и член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 да включва
която и да било от сумите, предназначени за изпълнение на задълженията, поети във
връзка със съответния кредит, като административните разходи, лихвите, комисионите
и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати.
Незаконосъобразното включване в общия размер на кредита на сумите, попадащи в
общите разходи по кредита за потребителя, задължително би довело до изчисляване на
по-нисък ГПР, тъй като при изчисляване на последния се взема предвид общият
размер на кредита.
В случая от представените по делото договор за потребителски кредит и
приложенията към него, прави впечатление, че таксата за оценка на риска е включена
към главницата, която се отпуска на заявителя, а не към разходите, като видно и от
твърденията в заявлението договорната възнаградителна лихва се дължи върху
предоставената от кредитополучателя главница, включваща както суми за лично
ползване, така и такива за заплащане на таксата за оценка на риска, което е и
противоречие на добрите нрави.
Тези обстоятелства, както и фактът, че липсва ясно и точно посочване в договора
за потребителски кредит на компонентите, довели до формиране на договорния ГПР,
пораждат съмнения дали потребителят е могъл да прецени икономическите последици
от сключването на договора.
По изложените съображения, настоящият състав намира, че процесният договор
за кредит е изцяло недействителен.
На основание чл. 23 ЗПК следва да бъде издадена заповед за изпълнение само за
чистата стойност на кредита в размер на 7861 лева, като за разликата над 7861 лева до
пълния размер на претендираната главница в размер на 7878,49 лева, която очевидно
съдържа в себе и таксата за оценка на риска по договора, както и за сумите в размер
на 3845,88 лева – договорна лихва за периода 15.03.2020 - 15.10.2022 г., както и сумата
в размер на 5720,84 лева – мораторна лихва върху главницата за периода 16.03.2020 -
03.03.2025 г. заявлението следва да бъде отхвърлено.
С оглед отхвърлената част от претенциите, заявлението следва да бъде
отхвърлено и в частта за разноските за разликата над сумата от 157,22 лева за
държавна такса и над 22,53 лева за юрисконсултско възнаграждение
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с вх. №
4
74427/04.03.2025 г., депозирано от „АСВ“ ЕАД срещу П. К. С. за следните суми: за
разликата над 7861 лева до пълния претендиран размер от 7878,49 лева – главница по
договор за потребителски кредит №**********/09.09.2019 г., сключен между
длъжника и „Т.Б.А.Б“ ЕАД, сумата в размер на 3845,88 лева – договорна лихва за
периода 15.03.2020 г. – 15.10.2022 г., сумата в размер на 5720,84 лева – мораторна
лихва върху главницата за периода 16.03.2020 - 03.03.2025 г., както и в частта за
разноските за разликата над 157,22 лева - държавна такса и за разликата над 22,53 лева
- за юрисконсултско възнаграждение.
УКАЗВА на основание на чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК на заявителя „АСВ“ ЕАД, че може
да предяви претенциите си по-горе с осъдителен иск, като ако го направи в
едномесечен срок от влизане на разпореждането в сила, внесената държавна такса в
заповедното производство за тези претенции ще бъде приспадната.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчването му на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5