Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесети
ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
младши
съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. №
15486 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 412849 от 22.05.2018
г., постановено по гр. д. № 39933/2015 г. по описа на Софийски районен съд
(СРС), I Гражданско отделение (I ГО), 118-ти състав, районният съд е осъдил П.на Р.Б.и
Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР) да заплатят солидарно на В.Г.В.,
ЕГН **********, на основание чл. 49 ЗЗД, сумата от 10 000 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, от
които 5310 лева – разходи,
необходими за възстановяване на товарен автомобил марка „ИФА Б 50 Л“, с ДКН *******,
и 4 690 лева – пропуснати ползи от
нереализирана търговска дейност - превоз на стоки и товари с автомобила за
периода от 22.10.1997г. до 11.04.2011 г., както и сумата от 3000 лева – обезщетение за
неимуществени вреди от противоправното задържане на документите на автомобила
за периода от 22.10.1997 г. до 11.04.2011 г., ведно със законната лихва върху
сумите от 03.01.2011 г. до окончателното им погасяване, като е отхвърлил
предявеният иск за неимуществени вреди за разликата над 3 000 лв. до
пълния претендиран размер от 10 000 лв., като неоснователен. На основание
чл. 78 ГПК съдът е разпределил отговорността за разноски.
Срещу така постановеното решение, в частта, в която са
уважени предявените от ищеца искове, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от СДВР. Поддържа се, че
решението е неправилно в обжалваната част. Твърди се, че в исковата молба не е
уточнено в каква част всеки от двамата ответници е допринесъл за причинените
вреди. Оспорва се ищецът да е доказал, че действията на полицейските органи във
връзка с процесното досъдебно производство и образуваната прокурорска преписка
са неправомерни и извършени виновно. Акцентира се, че по делото е установено,
че на 23.06.1998 г., следовател от 6 РСС е изготвил мнение за отказ от
образуване на предварително производство и е препратил преписката към СРП, за
прекратяването й, което се е случило едва на 03.01.2011 г. В тази връзка се
поддържа, че бездействието на П.в продължение на 12 години и 5 месеца е довело
до настъпване на твърдените имуществени вреди. Оспорва се настъпването на
твърдените имуществени вреди, претендирани като пропуснати ползи. Излагат се доводи
за неоснователност и на предявения иск за неимуществени вреди, като при
условията на евентуалност се сочи, че присъденото обезщетение е в завишен
размер. Събразно изложеното се иска обжалваното решение да бъде отменено в
обжалваната част и предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.
Срещу постановеното
решение в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба и от П.на Република
България. Изложени са доводи за неправилност и незаконосъобразност на решението
в цялост. Оспорва се извода на районния съд, че процесните суми се дължат при
условията на солидарност от ответниците в първоинстанционното производство.
Излагат се доводи, че ищецът не е доказал при условията на пълно и главно
доказване твърдените имуществени вреди под формата на пропуснати ползи.
Акцентира се, че с назначената съдебно-оценителна експертиза е дадено заключение
единствено за евентуалния размер на същите, като по делото не са представени
доказателства за сключени договори за осъществяване на търговска дейност за
процесния период, т. е. не е доказана сигурността за увеличаване на имуществото
на ищеца, съобразно изискванията на задължителната съдебна практика. Оспорва се
и доказаността на исковата претенция за имуществени вреди във връзка с
възстановяването на автомобила. Сочи се, че исковете е следвало да бъдат
отхвърлени, като погасени с изтичане на общата петгодишна погасителна давност.
Съобразно изложеното се иска решението да бъде отменено изцяло. Претендират се
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
въззивните жалби от ищеца в първоинстанционното производство, в който се излага
становище за неоснователност на същите и за правилност и законосъобразност на
първоинстанционното решение. Претендират се разноски.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивни жалби, подадени от процесуално легитимирани страни, в
законоустановения срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт.
Предвид
изхода на първоинстанционното дело, въззивният съд намира въззивната жалба на П.на
Р.Б.в частта, с която се иска отмяна на първоинстанционното решение в
отхвърлителната част, за процесуално недопустима поради липса на правен интерес.
С оглед изложеното, производството по делото, в частта, касаеща разглеждането
й, следва да бъде прекратено.
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да
ограничи проверката си единствено за
валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Съобразно така установените
си задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното
първоинстанционно решение е валидно и е допустимо в обжалваната част. По доводите във въззивните жалби въззивният съд намира
следното:
Софийски районен съд, Гражданско отделение (ГО), 118-ти
състав, е сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно
основание чл. 49 ЗЗД от В.Г.В. срещу Прокуратура на Р.Б.и Столична дирекция на вътрешните
работи, с
които се претендира солидарно осъждане
на ответниците за следните суми: 10 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, и сумата от 10 000 лева – обезщетение за имуществени
вреди, от които 5310 лева – разходи, необходими за възстановяване на товарен автомобил
марка „ИФА Б 50 Л“, с ДКН ****, и 4690 лева – пропуснати ползи от нереализирана
търговска дейност – превоз на стоки и товари с автомобила за периода от
22.10.1997 г.
до 11.04.2011 г.,
ведно със законната лихва върху сумите от 03.01.2011 г. до окончателното погасяване.
Отговорността
по чл. 49 ЗЗД е обективна, има гаранционно-обезпечителна функция и е за чужди
виновни противоправни действия. По предявените осъдителни искове с правно
основание чл. 49 ЗЗД по делото трябва да бъдат установени следните елементи от
фактическия състав, пораждащ отговорността за обезвреда: противоправно действие
или бездействие от страна на лице, на което е възложено извършване на някаква
работа, причиняване на вреда – при или по повод изпълнението на възложената
работа, както и причинна връзка между противоправното поведение и вредоносния
резултат, включително размер на твърдените имуществени вреди и характер на
твърдените неимуществени такива. По аргумент от чл. 45, ал. 2 ЗЗД, вината на
причинителя на вредата се предполага до доказване на противното, като в тежест
на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен
начин липсата на вина на прекия причинител. Доказването на останалите елементи от
фактическия състав е в тежест на ищеца.
Органите на предварителното
производство са длъжни да съхранят и опазят иззетите веществени доказателства
до приключване на наказателното производство - чл. 111 НПК, а когато досъдебното
производство е прекратено поради това, че деянието не е извършено, не
съставлява престъпление или поради изтичане на давност, вещите се връщат на
лицето, от което са иззети, освен, ако не са потърсени или притежаването им е
забранено от закона. В тези случаи, всички имуществени вреди, които са били
причинени при изземване и задържане на вещта като веществено доказателство в
предварителното производство, включително при забавено връщане на същата, подлежат
на обезщетяване по чл. 49 ЗЗД. Нормите за непозволено
увреждане се основават на общия принцип да не се вреди другиму и в този смисъл,
отговорността за поправянето им следва да се ангажира не само при нарушаване на
конкретни правни норми, но и ако вредите са резултат от неправилно съхраняване
на вещта или други човешки действия (решение № 465 от 20.12.2011 г. на ВКС по
гр. д. № 1794/2010 г., IV г. о., ГК.). В процесния случай, ищецът претендира
обезщетение за вреди по вина на разследващите и правозащитни органи, съответно
от СДВР и Прокуратурата, във връзка със задържане на документи на притежаван от
него товарен автомобил, с който е осъществявал търговска дейност, в продължение
на над дванадсет години – в периода от 22.10.1997 г. до 11.04.2011 г.
Между страните не е спорно, че
ищецът е собственик на товарен автомобил марка „ИФА Б 50 Л“, с ДКН *******, използван от него за
осъществяване на търговската дейност на „В.А.К.-КЪМПАНИ Колективна фирма на граждани“, в
която е участвал, а по-късно и за осъществяване
на негова търговска дейност като едноличен търговец, с предмет на дейност
транспортни услуги, търговски дейности, търговия на едро и дребно и други
незабранени от закона дейности.
Не е спорно и от представените писмени доказателства се
установява, че в 06 РУП-СДВР е заведена преписка с вх. № 19262/27.10.1997 г. по описа на 06 РУП-СДВР, получена от КАТ-СДВР с
рег. № 4431/23.10.1997г по описа на КАТ- СДВР, касаеща
евентуална интервенция на двигател на товарен автомобил „Ифа” с рег. № *******. Преписката е постъпила в СРП на 29.05.1998 г. по рег. № 9066/98 г.
на 06 РСС, заведена като пр. пр. 17221/98г. по описа на СРП. На 09.06.1998 г.
материалите са изпратени на 6 РСС. Преписката е получена в 06 РУ-СДВР и
препратена на 6 РСС на 10.06.1998г .Заведена е в 6 РСС. На 23.06.1998 г. преписка с вх. № 19262/97 г.
по описа на 06 РПУ-СДВР е била изпратена от следовател Братанов на Софийска
районна прокуратура с мнение за отказ от образуване на предварително
производство. Липсват данни да е получена, включително такива къде се
намира.
С постановление от 03.01.2011 г. прокурор към СРП е
преценил, че прокурорската преписка следва да се прекрати, тъй като деянието
във връзка с което е образувана - заличаване или подправка на идентификационен
номер на МПС в нарушение на установения за това ред или заличаване или
подправяне на номера на части на МПС, е инкриминирано със ЗИДНК, обн. в ДВ,
бр.21 от 2000 г. Приел е, че в конкретния случай, евентуално деяние по извършена
интервенция не е било престъпление по НК, поради което е безпредметно
възстановяване на делото. На основание чл.199 и чл.213, ал.1, вр. чл.24, ал.1, т.1 от НПК, прокурорът е постановил отказ да
образува досъдебно производство за престъпление от общ характер и е прекратил
пр. пр. № 17221/98г. по описа на СРП. Разпоредено е препис от постановлението да се
изпрати на ищеца В.Г.В., както и на ОПП- СДВР за сведение.
Прието е по делото като
писмено доказателство копие от Разрешение за временно движение на превозни
средства издадено за МПС с рег. № ******* от 22.10.1997 г. със срок на валидност до 22.11.1997 г., както и Свидетелство за
регистрация част 1 на автомобила, издадено на 12.04.2011 г.
Приета е като писмено
доказателство кореспонденция между страните по делото по повод задържаните документи за автомобила в
това число, писмо от СДВР НПП- КАТ от 16.12.2003 г., адресирано до ищеца, жалба
от ищеца до СРП от 26.11.2009 г., отговор от СРП от 01.06.2009 г., отговор от 06 РУ - на
СДВР от 28.01.2010 г. и др.
Предвид установената и безспорна
между страните по делото фактическа обстановка, въззивният съд намира за
доказано наличието на противоправно поведение на служители на ответниците,
по-конкретно противоправно бездействие, изразяващо се в задържане на
документите за процесния автомобил извън законоустановените срокове, предвидени
в действащата нормативна уредба за съответния период – чл. 234, ал. 1, чл. 111,
чл. 22 НПК, чл. 108, чл. 176, ал. 1 НК (отм.). Неоснователен е доводът на
въззивника СДВР, че не следва да бъде ангажирана неговата отговорност, тъй като
на 23.06.1998 г. преписката е била изпратена на СРП, като вследствие на
бездействие на надблюдаващия прокурор в продължение на 12 години и пет месеца,
са създадени предпоставки за настъпване на твърдените вреди. В конкретния
случай преписката е загубена като се установява, че забавеното произнасяне се
дължи на действия на органи и на двамата ответници, поради което районният съд
правилно е приел, че отговарят солидарно, противно на доводите във въззивните
жалби в обратен смисъл. От материалите по делото не се установява
безпротиворечиво кога и от кого е загубена преписката, но се установява, че
ищецът е сезирал и двамата ответници с искане за произнасяне по нея в периода 2003
г. – 2011 г., но без резултат, т. е.
принос за задържане на документите на товарния автомобил, собственост на ищеца,
в релевирания период от повече от дванадесет години имат и СДВР, и ПРБ. Освен
това, документите са задържани именно от служители на СДВР, като не се
установява да е имало основание за това, а съгласно релевантната нормативна
уредба, П.е органът, който ръководи разследването и следи за неговата
законност.
С оглед непреклудираните доводи, релевирани във въззивните жалби, спорни
пред въззивната инстанция са въпросите настъпили ли са твърдените имуществени и
неимуществени вреди в патримониума на ищеца и налице е причинна връзка между
тях и противоправното бездействие на лица, на които ответниците са възложили
работа. Спорно е и какъв е справедливият, съобразно чл. 52 ЗЗД, размер на
дължимото обезщетение за неимуществени вреди, в случай че се приеме наличие на
такива. От въззивника Прокуратура на Р.Б.е релевирано и възражение за изтекла
погасителна давност. Същото е преклудирано, тъй като е заявено за първи път с
депозираната въззивна жалба, поради което не подлежи на разглеждане от
въззивния съд. В този смисъл са и разясненията, дадени в т. 4 от тълкувателно
решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, съгласно
които възраженията на ответника срещу предявения иск, включително за
погасителна и придобивна давност, се преклудират с изтичане на срока за отговор
на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК. Същите не могат да се направят за първи път пред въззивния съд, освен ако
страната, поради нарушаване на съдопроизводствените правила, не е могла да ги
заяви пред първата инстанция, каквато не се установява да е процесната
хипотеза.
По исковата претенция за неимуществени вреди:
От събраните по делото гласни доказателства, събрани посредством разпита на
свидетеля Л.К.(л. 118 – гръб и л. 19 от делото пред СРС), се установява, че
вследствие на противоправното бездейстиве на служители при СРП и СДВР,
по-конкретно, поради задържането на документите на процесния товарен автомобил,
с който ищецът е осъществявал търговска дейност и е прехранвал семейството си, В.
се е затворил в себе си, самочувствието му е било засегнато, било му е тежко,
че не може да работи. Свидетелят сочи, че според него ищецът не е бил същия
човек и се е чувствал депресиран. Въззивният съд, както и първоинстанционния,
кредитира показанията на посочения свидетел, като обективни, последователни и
вътрешнонепротиворечиви. Съдът намира, че свидетелят е незаинтересован от
изхода на спора – същият не се намира в роднинска или служебна връзка с ищеца,
поради което доводите на въззивниците в обратен смисъл са неоснователни. От
показанията му се установява наличето на пряка причинна връзка между
настъпването на неимуществени вреди за ищеца и констатираното противоправно
поведение на органи на ответниците.
Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди
се определя от съда по справедливост. Тъй като неимуществените вреди, които
представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха
могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е
компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в
правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно разясненията,
дадени с ППВС № 4/1968 г., понятието „справедливост"
по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на
редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат
предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива
обективни обстоятелства например са тежестта на обвинението, в случай че такова е било повдигнато, продължителността
на наказателното производство, данните за психическото състояние и негативните
последици, претърпени от ищеца в личния и социалния му живот, а също и редица
други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да
обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по
справедливост да присъди за неимуществени вреди, включително възрастта и
съдебното минало на пострадалия, наличието или не на увредено или влошено
здравословно състояние от наказателното преследване. В конкретния случай при
преценка на релевантните факти – изпитано притеснение от ищеца във връзка с
невъзможността да ползва собствения си автомобил, с който е изхранвал
семейството си, в процесния период, спад във самочувствието му, депресивно
настроение, въззивният съд намира, че определеното от първоинстанционния съд
обезщетение в размер на 3000 лв. е съобразено с изискването на чл. 52 ЗЗД,
противно на поддържаното от въззивниците. Съществен при определяне на размера
на обезщетението е не интензитета на търпените неимуществени вреди – стрес и
безпокойство, а продължителният период, по време на който са търпение от ищеца
– повече от дванадесет години. Във връзка с размера на обезщетението съдът
съобрази, че срещу него няма данни да е образувано досъдебно производство и да
са прилагани мерки на процесуална принуда.
По изложените съображения, първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено в обжалваната част, като правилно и законосъобразно.
По претенцията за имуществени вреди в размер на 5310 лева – разходи, необходими за възстановяване
на товарния автомобил:
Въззивният
съд намира предявеният иск за неоснователен поради недоказване на факта
претендираните разходи за ремонт да са действително извършени от ищеца. В
исковата молба не се твърди и по делото не са ангажирани доказателства същият
да е платил суми във връзка със закупуване на части, съответно заплащане на труд
за монтиране, демонтиране и/или ремонт на такива, връзка с процесния автомобил.
Изслушаното заключение на съдебна-автотехническа експертиза (л. 96 и сл. от
делото пред СРС), установява средната пазарна цена на материалите и труда,
необходими за отстраняване на щети по автомобила вследствие на дългогодишния му
престой, към дата 11.04.2011 г., при ремонт с нови части без начислен ДДС.
Доколкото не се установява такива да са платени от ищеца и липсва сигурност за
извършването им при евентуално уважаване на иска, въззивният съд намира за
недоказано осъществяването на твърдените имуществени вреди – разходи за
възстановяване на автомобила. Предвид липсата на една от предпоставките за
основателност на предявения иск, същият следва да бъде отхвърлен като
неоснователен, и решението, в частта, в която е уважен, следва да бъде
отменено, като неправилно.
По
претенцията за имуществени вреди в размер на 4690 лева - пропуснати ползи от нереализирана
търговска дейност – превоз на стоки и товари с автомобила за периода от
22.10.1997г. до 11.04.2011 г.
Въззивният съд намира предявеният иск за основателен.
Освен наличие на противоправно поведение по повод задържането на
документите на процесния автомобил, въззивният съд намира за установено и
съществуването на пряка причинно-следствена връзка между него и търпени от
ищеца имуществени вреди с претендираното основание. Същата се установява от
показанията на свидетеля К., които въззивният съд кредитира по изложените
по-горе съображения. Свидетелят сочи, че ищецът, преди задържането на
документите на автомобила, е осъществявал търговска дейност с него, като след
отнемането им дълго време не е работил. Във връзка с осъществяваната търговска
дейност преди фактическото спиране на автомобила от движение са и представените
от ищеца писмени доказателства – фактури, находящи се на л. 69 и сл. от делото
пред СРС. Размерът на претендираните имуществени вреди под формата на
пропуснати ползи съдът намира за доказан от изслушаното по делото заключение на
съдебно-оценителна експертиза, което кредитира като компетентно и обективно
изготвено. Въз основа на представените по делото документи и анализ на оферти
за извършване на транспортни услуги, вещото лице е извършило изчисления на
база, на които е изчислило годишния приход от дейността на процесния товарен
автомобил за релевирания период. Посочено е, че компаниите, които са допуснали
вещото лице да извърши анализ, са две, като доколкото тази информация е
вътрешнофирмена, в заключението не са посочени формулите за ценообразуване.
Въззивният съд намира, че от събраните доказателства се установяват, при условията
на пълно и главно доказване, настъпили за ищеца имуществени вреди под формата
на пропуснати ползи в размер на 5 632,32 лв., до какъвто извод е стигнал и
районният съд. От показанията на свидетеля К. и констативната част на
заключението се установява, че до задържането на документите ищецът реално е
работил и е реализирал доходи с автомобила, като вследствие на фактическото му
спиране от движение е бил лишен от възможност за сигурно увеличаване на
имуществото си чрез осъществяваните превози с процесния товарен автомобил. С
оглед диспозитивното начало в гражданския процес, правилно предявеният иск е
уважен до претендирания размер от 4690 лв., поради което решението следва
да бъде потвърдено и в тази обжалвана част. Във връзка с доводите на въззивниците,
че не са представени удостоверения от НОИ, договори за доставки и т.н., следва
да се посочи, че непредставянето на посочените доказателства е ирелевантно, тъй
като искът е доказан с други допустими и относими доказателства.
В обобщение, решението на
първоинстанциония съд следва да бъде отменено в частта, в която е уважен
предявеният иск за сумата от 5310 лева
– разходи, необходими за възстановяване на товарен автомобил марка „ИФА Б 50
Л“, с ДКН *******, вместо което същият следва да бъде отхвърлен от въззивния
съд, като неоснователен. В останалата обжалвана част решението е правилно и
следва да бъде потвърдено. Изходът на спора обуславя и отмяна на решението в
частта, в която ответниците са осъдени да платят на ищеца разноски в размер над
761,31 лв.
По разноските:
При този изход на спора, съобразно
уважената част от въззивните жалби, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 вр. чл.
273 ГПК, въззиваемият следва да бъде осъден да плати на всеки от въззивниците сума
в размер на по 142,06 лв. – разноски
за въззивното производство.
На основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК
въззивниците следва да бъдат осъдени да заплатят на въззиваемия разноски в
размер на общо 544,21 лв. съобразно
отхвърлената част на въззивните жалби. При определяне на дължимите на
въззиваемия разноски, въззивният съд намали размера на претендирания адвокатски
хонорар от 2 500 лв. до минималния, предвиден в Наредба № 1 от 9 юли 2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения – 920 лв., тъй като предвид
фактическата и правна сложност на делото, намери възражението на въззивниците
по чл. 78, ал. 5 ГПК за основателно.
С оглед изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 3 и
ал. 8 ГПК въззивникът-ищец следва да плати на всеки от ответниците в първоинстанционното
производство сума в размер на по 26,55 лв. – допълнително юрисконсултско
възнаграждение.
По аргумент от чл.
280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК, решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС
при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 412849 от 22.05.2018
г., постановено по гр. д. № 39933/2015 г. по описа на Софийски районен съд
(СРС), I Гражданско отделение (I ГО), 118-ти състав, в частта, в която районният
съд е осъдил П.на Р.Б.и Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР) да
заплатят солидарно на В.Г.В., ЕГН **********, на основание чл. 49 ЗЗД, сумата
от 5310 лева – разходи, необходими
за възстановяване на товарен автомобил марка „ИФА Б 50 Л“, с ДКН *******,
вследствие на противоправно задържане на документите за автомобила в периода
22.10.1997 г. – 11.04.2011 г., ведно със законна лихва от 03.01.2011 г. до
окончателното изплащане на вземането, включително в частта за присъдените
разноски над 761,31 лв, ВМЕСТО
КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения
от В.Г.В., ЕГН **********, срещу П.на Р.Б.и Столична дирекция на вътрешните
работи (СДВР) осъдителен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за осъждане на
ответниците да заплатят сумата от 5310 лева
– разходи, необходими за възстановяване на товарен автомобил марка „ИФА Б 50
Л“, с ДКН *******, вследствие на противоправно задържане на документите за
автомобила в периода 22.10.1997 г. – 11.04.2011 г., ведно със законна лихва от
03.01.2011 г. до окончателното изплащане на вземането.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 412849 от 22.05.2018 г., постановено по гр. д. № 39933/2015 г.
по описа на Софийски районен съд (СРС), I Гражданско отделение (I ГО), 118-ти
състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА В.Г.В., ЕГН **********,***, да заплати на П.на Р.Б.и
на Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР), на основание чл. 78, ал. 1 и
ал. 8 вр. чл. 273 ГПК, сума в размер на по 142,06
лв. на всеки – разноски за въззивното производство, съобразно изхода на спора.
ОСЪЖДА П.на Р.Б.и Столична
дирекция на вътрешните работи (СДВР), на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, да заплатят на В.Г.В., ЕГН **********, сума в размер на 544,21 лв. – разноски за въззивното
производство, съобразно изхода на делото.
ОСЪЖДА В.Г.В., ЕГН **********,***, да заплати на П.на Р.Б.и на Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР), основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК, сумата в размер на по 26,55 лв. – допълнително
юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ въззивната
жалба на П.на Р.Б.срещу решение № 412849 от 22.05.2018 г., постановено по гр.
д. № 39933/2015 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), I Гражданско
отделение (I ГО), 118-ти състав, в частта, в която районният съд е отхвърлил
предявения иск за неимуществени вреди за сума в размер над 3000 лв. до пълния
претендиран размер от 10 000 лв., като процесуално недопустима.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно
обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на
страните при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
В частта, в която подадената от П.на Р.Б.въззивна жалба е оставена без разглеждане, решението
има характер на определение и подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС в
едноседмичен срок от връчването му на въззивника.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.