№ 562
гр. Пазарджик, 30.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, ХIX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на трети април през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Ангел Ташев
при участието на секретаря Наталия Димитрова
като разгледа докладваното от Ангел Ташев Гражданско дело №
20235220104440 по описа за 2023 година
Производството е образувано по повод искова молба от А. С. С., ЕГН **********, с
постоянен и настоящ адрес: с. Г., ул. „П.“ № 15, чрез адвокат С. В. М. от АК Пазарджик, със
съдебен адрес: гр. П., ул. „Ц. С.“ № 28, к. 21, против „Кредирект“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет.7, р-н Младост,
Столична община, гр. София, обл. София, с управител Н. П. П., с която се иска от съда да
постанови решение, с което да бъде прогласена нищожността на договор за потребителски
кредит № 929697 от 18.09.2023 г., сключен между страните, поради противоречие на закона;
да бъде осъден ответника да заплати на ищеца, на основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД сумата в
размер на 100 лева като недължимо платено. В условията на евентуалност предявява иск за
прогласяване нищожността на клаузата на чл.18 от договор за потребителски кредит №
929697/18.09.2023 г., предвиждаща заплащането на неустойка. Претендира разноски.
В исковата молба ищецът твърди, че на 18.09.2023 г. между ищеца, в качеството му
на заемополучател и ответното дружество, в качеството му на заемател, е сключен договор
за потребителски кредит № 929697. Страните са се договорили отпуснатият заем да бъде в
размер на 800 лева, на 6 месечни вноски - една в размер на 31,33 лева и пет вноски по
179,28 лева, при лихвен процент по кредита от 47.00 %, годишен процент на разходите от
58.12 % при общ размер на заема главница и лихва – 927,73 лева. Сочи се, че до момента на
предявяване на исковата молба, ищцата е заплатила две вноски по 244 лева и една вноска в
размер на 412 лева - общо 900 лева.
Твърди, че в чл.6 от ДПК, страните се споразумели договорът да бъде обезпечен с
банкова гаранция или поръчители, които трябвало да отговарят на множество посочени в
договора условия. Като съгласно чл.18 от договора, ако не се предостави уговореното в чл.6
1
от договора обезпечение в двудневен срок от сключването му или представеното
обезпечение не отговаря на условията, посочени в настоящия договора за кредит ще се
дължи на кредитора неустойка в размер на 536.27 лева. Смята, че въпреки формално
предоставения двудневен срок от сключване на настоящия договор за осигуряване на
обезпечение, още със сключването на договора била начислена неустойка за непредоставяне
на обезпечението и същата била включена в погасителния план.
Смята, че действителната цел на тази неустойка е да породи допълнително парично
задължение за ищцата, наред с това да върне главницата и да заплати възнаградителна
лихва, а това прави неустойката нищожна съгласно Тълкувателно решение № 1 от
15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
Счита, че определената неустойка представлявала скрита лихва и е следвало да бъде
калкулирана в ГЛП и ГПР, а не включването й заобикаляло изискването за максимален
размер на ГПР съгласно чл.19, ал.4 ЗПК и я прави недействителна на основание чл.21 ЗПК.
Също така излизала извън присъщите и обезщетителна, обезпечителна и санкционна
функция и е нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, тъй като противоречи на добрите нрави
и нарушава основните принципи на справедливост и добросъвестност в отношенията между
потребител и кредитор. Освен това, заобикаляла разпоредбата на чл.33, ал.1 ЗПК,
забраняваща при забава на потребителя кредиторът да търси други вреди освен лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. На следващо място неустоечната клауза
била нищожна и на основание чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Смята и
че неустоечната клауза е формулирана по такъв начин, че да заобикаля императивните
законови разпоредби на чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4 ЗПК, регламентиращи разходите по
кредита. Според ищеца, е налице и значителна нееквивалентност на насрещните престации,
с оглед размер на неустойката и главницата по кредита.
Твърди, че нищожността на неустоечната клауза води до недействителност на целия
договор за потребителски кредит на основание чл. 22, във връзка с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
поради не посочване на всички компоненти на ГПР в договора. Посочването само с цифрово
изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания.
На следващо място счита, че договорът за потребителски кредит също така
противоречи на добрите нрави предвид размера на уговорения лихвен процент.
Твърди, че съгласно чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Чистата стойност по кредита е в размер на 800 лева и всичко
заплатено над посоченото сумата се явява платено от доверителката ми на ответното
дружество при начална липса на основание. Поради което в условията на евентуалност на
иска за прогласяване на договора за потребителски кредит за нищожен ако се установи, че
сключеният между страните договор за потребителски кредит е недействителен, считам че
ответното дружество следва да върне 100 лева на ищцата, които тя е платила в повече.
2
Сочи доказателства.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответникът депозира отговор на исковата молба.
Не оспорва, че на 18.09.2023 г. между ищеца, в качеството му на заемополучател и
ответното дружество, в качеството му на заемател, е сключен договор за потребителски
кредит № 929697.
Твърди, че са неоснователни претенциите на ищцата за обявяване нищожността на
договора, за недействителност на неустоечната клауза, както и осъдителните претенции за
връщане на дадено без основание.
Смята, че действителността на процесния договор за потребителски кредит е
обусловена от това, че са покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и на Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние (ЗПФУР) по реда на който е сключен договора. Представя
доказателства във връзка с горното.
Оспорва твърдението, че клаузите в него са в противоречие с принципа за
добросъвестност и справедливост, тъй като ищцата е била наясно с всички условия по
договора преди неговото подписване. Посочва, че ищцата е сключвала и друг договор, със
същите условия и е била запозната с тях. Клаузите били индивидуално уговорени.
Относно годишния процент на разходите посочва, че са спазени всички закрепени в
чл.11, ал.1, т.10 изисквания относно формирането на годишния процент на разходите /ГПР/.
Съгласно ЗПК кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на
сключване на договора. Както в договора за потребителски кредит, така и в Стандартния
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно е
посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от
посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Съгласно посочената норма
„ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и валута, определена с Постановление на МС на РБ.“ При допустима
норма от 67,65 %, ГПР в настоящия случай е определен на 58,12 %, от което било видно, че
в случая годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на законната
лихва за забава.
Счита за неоснователни и доводите за нищожност на договора във връзка с
уговорената неустойка и ГПР. Посочва, че нищожността на отделна клауза не влече след
себе си нищожност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея.
Неустоечната клауза не била част от съществените параметри на договора за заем, напротив
тя самата е договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно
задължение на заемателя.
Смята, че твърдението на ищцата, че уговорената между страните неустойка
представлява лихва, която следва да бъде включено в ГПР е неоснователно и противоречи
на действителните уговорки между страните
По отношение на възнаградителната лихва смята, че е фиксирано уговорена за целия
3
срок на договора, а именно 47 %, като при това обстоятелство „Кредирект" ЕООД, не си е
запазило правото да променя едностранно същата, като по този начин се целяло защита
интереса на кредитополучателя.
Смята, че уговорената неустойка е действителна, тъй като била уговорена като
санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с
подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от следните
обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията, посочени в чл. 6.1
от Договора, което не било изпълнено от ищцата. Не противоречала на закона, добрите
нрави и била индивидуално уговорена.
Не оспорва твърдението на ищеца, че е заплатил сумата в размер на 900 лева по
процесния договор.
В проведеното съдебно заседание ищецът се представлява от адвокат М. от АК
Пазарджик, който моли съда да уважи исковата претенция в цялост. Депозира писмена
защита.
В проведеното съдебно заседание ответникът не се представлява от законов или
процесуален представител. Депозира молба, с която моли съда да отхвърли исковата
претенция.
Съдът, като съобрази правните доводите на страните, събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа страна:
Не е спорно между страните, а и от събраните по делото доказателства договор №
929697/18.09.2023 г. за потребителски кредит, общи условия, СЕФ и искане за сключване
договор за кредит от 18.09.2023 г., се установява, че на 18.09.2023 г. между „Кредирект“
ЕООД и А. С. е сключен договор потребителски кредит № 929697, по силата на който
ответникът в качеството на кредитор се е задължил да предостави на ищеца в качеството на
кредитополучател заем в размер на 800 лева, а кредитополучателят се е задължил да върне
на кредитора сума на 1 месечна вноска в размер на 31,33 лева и 5 месечни вноски в размер
на 179,28 лева, с обща сума за плащане 927,73 лева. Уговорено е, че първото плащане ще е
на 18.10.2023 г., а последното на 18.03.2024 г.. ГПР е в размер на 58,12 %, а ГЛП в размер на
47 %. В инкорпорирания в договора погасителен план е посочено, че размерът на вноските,
ведно с дължимата се неустойка е в размер на 244 лева, като самата неустойка е в размер на
536,27 лева, като общата сума за плащане става 1464 лева. Съгласно чл.6 е уговорено, че
страните се споразумяват, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно от
посочените в него обезпечения - безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в
БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца
след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща
задължение в размер на общата сума за плащане по договора за кредит, включваща
договорената главница и лихва или; поръчителство на едно или две физически лица, които
следва да отговарят на определени условия. В ал.2 на същия член е посочено, че това
обезпечение ще следва да бъде предоставено в срок до два дни от сключването на договора.
Съгласно чл.18, ако не бъде предоставено обезпечението, ще се дължи неустойка в размер
на 536,27 лева. В чл.3, ал.7 е уговорено, че с процесния кредит се погасява старо задължение
на ответника към ищеца. В чл.7 от договора е уговорено, че е сключен въз основа на
валидно електронно изявление по смисъла на чл.2 от Закона за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ), отправено от кредитополучателя до
4
кредитора. Със сключване на настоящия договор страните се съгласили да бъдат обвързани
от електронните изявления, отправени помежду им.
От приложените по делото и неоспорени от ответника разписки-детайли за
трансакции се установява, че ищецът е превел в полза на ответното дружество сумата в
размер на 900 лева.
Гореизложеното е прието и за безспорно между страните с доклада по делото.
Съдът намира, че не следва да обсъжда останалите доказателства по делото, тъй като
са неотносими към предмета му.
При така установените правнорелевантни факти съдът приема следното от правна
страна:
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26 ЗЗД, във връзка с чл.11, ал.1,
т.10 и чл.22 ЗПК. Осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД. В условията на
евентуалност е предявен установителен иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.2 и пред.3
ЗЗД, във връзка с чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП, във връзка с чл.146, ал.1 ЗЗП.
По главния установителен иск в тежест на ищеца е да докаже наличието на сочените
основания за нищожност на процесния договор
В настоящия случай съдът намира, че страните са сключили процесния договор за
потребителски кредит с посоченото съдържание, предвид обсъдените по-горе доказателства,
съдържащи подробна информация относно личните данни на ответника /трите имена, ЕГН,
адреси, номер на лична карта, електронен адрес, и т.н./. При тези данни, съдът приема, че
страните са сключили договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 ЗПК. Предвид
това ответникът има качеството на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК, поради което
неговата действителност следва да се съобрази с изискванията на специалния закон – ЗПК и
с общите изисквания за валидност на договорите съгласно ЗЗД. Горното не се и оспорва от
ответника.
Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя. Легална дефиниция на понятието „общ разход
по кредита за потребителя“ се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, а именно: всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси и възнаграждения за кредитни посредници
и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които
са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и по–специално застрахователни
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси. Посочването на размера на ГПР в договора за потребителски
кредит е необходимо, защото дава на потребителя ясна представа за реалната цена на
финансовата услуга и му позволява да прецени икономическите последици от сключване на
договора. В процесния договор кредиторът е посочил единствено абсолютни стойности на
лихвения процент по заема и ГПР, без да е разписана ясна методика на формиране на
годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как
5
се формира същият от 58,12%/. Посочената годишна фиксирана лихва от 47.00 % не е ясно
как точно участва в него. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере
какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Целта на
чл.11, т.10 ЗПК е потребителят да получи пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. На следващо място, в случая че към
посочения ГПР в размер на 58,12 % се прибави и процентното съотношение на дължимата
неустойка от 536,27 ГПР ще надхвърля максимално допустимия размер съгласно чл.19, ал.4
ЗПК. Поради това, следва се приеме, че е налице нарушение на ЗПК по отношение на
съществен елемент на договора, което води до недействителност не само на тази клауза, но
и до недействителност на целия договор, съобразно чл.22 ЗПК. /В този смисъл Решение №
260184 от 20.05.2021 г. на ОС - Пазарджик по в. гр. д. № 231/2021 г./ Този порок не може
да се санира и обстоятелството, че страните са сключвали в предходен период от време и
други договори за кредит.
За пълнота следва да се посочи, че в процесния договор за кредит на ищеца е
предоставена в заем сума от 800 лева, при уговорен ГЛП в размер на 47,00 %. Към датата на
сключване на договора за кредит липсват императивни разпоредби на закона по отношение
размера на възнаградителната лихва. При положение обаче, че се касае за потребителски
договор, при който едната страна е по-слаба икономически, поради което се ползва със
засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че максималният размер на лихвата
(било възнаградителна, било за забава) е ограничен. Обратното би означавало икономически
по-слаби участници в оборота да бъдат третирани неравноправно, като недостигът на
материални средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг. Поради това в
съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва
/а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва/. В този смисъл е Решение
№ 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., Решение № 906 от 30.12.2004
г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. гр. дело
№ 6295 по описа за 2014 г на ВКС. Следователно при преценка съответствието на спорната
договорна клауза с добрите нрави, следва да се вземе предвид съотношението между
уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва. Размерът на
последната е общоизвестен – към основния лихвен процент на БНБ се прибавят десет
пункта. Така към сключване на договора размерът на законната лихва е 13,12 %.
Следователно, уговорената с процесния договор възнаградителна лихва в размер на 47,00%
годишно е повече от 3,58 пъти по-висок от размера на законната лихва. С оглед изложеното,
съдът намира, че уговорката противоречи на добрите нрави /критерии за норми на
поведение, установени в обществото/ и се явява нищожна. Поради това, че нищожните
уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена
между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за ищеца. /В
този смисъл Решение № 108 от 14.04.2020 г. на ОС - Пазарджик по в. гр. д. № 93/2020 г./.
6
По изложените съображения предявеният установителен иск се явява основателен.
Във връзка с горното, съдът не дължи произнасяне по предявените искове в
условията на евентуалност.
По предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД:
В тежест на ищеца по предявения иск е да докаже при условията на пълно и главно
доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a
именно, че е предоставил, а ответникът е получил процесната сума в размер на 100 лева,
представляваща заплащане по недействителен договор.
При доказване на горното, в тежест на ответника е да докаже, че е налице основание
за получаване и задържане на процесната сума, поради което не се дължи нейното връщане,
респ. да докаже връщане на сумата.
Съдът стигна до извод за основателност на предявения иск за прогласяване
нищожност на процесния договор.
Ответникът не оспорва факта на плащане на процесните суми. Последното се доказва
и от приложените разписки и не се оспорва от ответника.
Поради нищожността на договора за потребителски кредит се налага извод, че сумата
е платена при начална липса на основание за това, поради което ответникът дължи нейното
връщане. Предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен.
Като законова последица следва да се уважи и претенцията за законна лихва от датата
на депозиране на исковата молба в съда – 06.12.2023 г., до окончателното изплащане на
вземането.
На основание чл.78, ал.1 ГПК и направеното от ищеца искане, ответното дружество
следва да бъде осъдено да му заплати сторените пред настоящата инстанция разноски за
заплатена държавна такса в размер на 106 лева и адвокатско възнаграждение в размер на
800 лева. В хода на съдебното производство, ответникът е депозирал възражение за
прекомерност на основание чл.78, ал.5 ГПК. Договореното възнаграждение в настоящия
случай е в размер на 800 лева. Преценката за прекомерност се прави във всеки конкретен
случай, съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото. Настоящият
съдебен състав намира, че направеното възражение за прекомерност на заплатеното
адвокатско възнаграждение от ищеца е неоснователно, тъй като в случая са предявени два
иска - за установяване на недействителност на договор за кредит и връщане на недължимо
платено по този договор и претендираното възнаграждение е определено в минимален
размер, съобразно Наредба №1 от 09.07.2004г. за МРАВ за всеки един от искове по 400 лева.
За пълнота следва да се посочи, че въпросът за определяне на минимума на размера на
адвокатското възнаграждение при обективно съединени искове, произтичащи от един
договор, е даден в актуалната практика на ВКС, която е константна в приложението на чл.2,
ал.5 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, във връзка с
чл.38 ЗАдв.. Съгласно цитираната разпоредба адвокатските възнаграждения за
осъществяване на процесуално представителство по граждански дела се определят съгласно
цената на всеки иск, съобразно вида и броя на предявените искове (така в Определение №
146 от 04.04.2022 г. по ч. т. д. № 358/2022 г. на ВКС, Определение № 151 от 06.04.2022 г. по
ч. т. д. № 526/2022 г. на ВКС и др.).
По изложените съображения и на основание чл.235, ал.2 ГПК, Районен съд-
Пазарджик.
РЕШИ:
7
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН сключения между А. С. С., ЕГН **********, с
постоянен и настоящ адрес: с. Г., ул. „П.“ № 15, чрез адвокат С. В. М. от АК Пазарджик, със
съдебен адрес: гр. П., ул. „Ц. С.“ № 28, к. 21 и „Кредирект“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет.7, р-н Младост,
Столична община, гр. София, обл. София, с управител Н. П. П. договор за потребителски
кредит № 929697/18.09.2023 г., поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА „Кредирект“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет.7, р-н Младост, Столична община, гр.
София, обл. София, с управител Н. П. П., ДА ЗАПЛАТИ на А. С. С., ЕГН **********, с
постоянен и настоящ адрес: с. Г., ул. „П.“ № 15, на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД сумата от
100 лева, представляваща заплатена без основание сума по договор за потребителски кредит
№ 929697/18.09.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
06.12.2023 г., до окончателното плащане.
ОСЪЖДА Кредирект“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет.7, р-н Младост, Столична община, гр. София, обл.
София, с управител Н. П. П., на основание чл.78, ал.1 ГПК, да заплати на А. С. С., ЕГН
**********, с постоянен и настоящ адрес: с. Г., ул. „П.“ № 15 сумата в общ размер на 906
лева, сторени разноски в производството.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Окръжен съд Пазарджик в двуседмичен
срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
8