№ 5004
гр. София, 14.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 116-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание
на пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ПАВЕЛ Г. ПАНОВ
при участието на секретаря ВИОЛЕТА К. ДИНОВА
като разгледа докладваното от ПАВЕЛ Г. ПАНОВ Административно
наказателно дело № 20241110210399 по описа за 2024 година
Производството протича по реда на Глава Десета на АПК
Образувано е по жалба на К. М. Я. ЕГН ********** срещу Заповед рег. № 4332-ЗЗ-
175/25.06.2024г., издадена от полицейски инспектор И. И. Б. при ОПП СДВР, с която
жалбоподателят е задържан на основание чл.72, ал.1, т.2 от ЗМВР.
В жалбата се излагат доводи, че жалбоподателят е бил обиждан от служителите на
МВР, както и че заповедта не отговоря на изискванията на закона и не е мотивирана. Моли
същата да бъде отменена.
В съдебно заседание жалбоподателят не се явява, представлява се от адв. Й., който
пледира за отмяна на заповедта, сочейки, че не следва да се кредитират показанията на
свидетеля С. и на участниците в ПТП за сметка на показанията на доведените от
жалбоподателя свидетели. Излага аргументи, сходни с тези, посочени в жалбата, претендира
разноски.
Юрк. Г. в съдебно заседание представлява органа, издал заповедта, като оспорва
жалбата с аргумент, че е издадена от компетентен орган, в кръга на правомощията му,
спазен е предвиденият в ЗМВР ред, и посочва, че мотивите за задържането са налични в
докладна, приобщена по административната преписка. Намира водените от жалбоподателя
свидетели за заинтересовани. Претендира разноски.
В производството по съдебно оспорване на индивидуални административни актове,
каквато е въпросната заповед на полицейския орган, съдът следва да провери
съществуването на петте основания за законосъобразност на оспорения административен
акт – наличие на компетентност; спазване на изискуемата писмена форма; спазване на
1
съответните административно-производствени правила при издаване на акта; спазване на
материалния закон и спазване целта на закона, които се извеждат по аргумент от чл.146 от
АПК.
Липсата, на който и да било от съответните реквизити прави съответния акт
незаконосъобразен, а в някои тежки форми на порока – и нищожен.
В случая се установява, че въпросната заповед - Заповед рег. № 4332-ЗЗ-
175/25.06.2024г. е издадена от полицейски инспектор четвърта степен във 02 група пътен
контрол на 01 сектор ОКПД към ОПП СДВР И. И. Б.. Тази длъжност е заемана и към датата
на заповедта, видно от представеното удостоверение на лист 18 от делото и определя Б. като
полицейски орган, който може да издава заповеди като процесната на територията на
Столична община към посочената дата, т. е. съдът приема, че е налице материална,
темпорална и териториална компетентност на органа, издал заповедта.
Формата на административния акт е писмена и в конкретния случай тя е спазена, тъй
като въпросната заповед е издадена писмено и е подписана от лицето, посочено за неин
издател.
Съдът обаче намира, че оспорената заповед е издадена при допуснато нарушение на
предписаната от закона форма, която изисква изрично и ясно посочване на фактическите и
правните основания за задържането, според чл. 74, ал. 2, т. 2 от ЗМВР. Нарушението е
съществено, тъй като е засегнато правото на защита на задържаното лице. Материалното
основание да бъде издадена оспорената заповед представлява разпоредбата на чл.72, ал.1,
т.2 от ЗМВР, който посочва, че полицейските органи могат да задържат лице, което след
надлежно предупреждение съзнателно пречи на полицейски орган да изпълни задължението
си по служба. В случая като мотиви за издаване на заповедта е посочено само: „след
надлежни предупреждение съзнателно пречи на полицейски орган да изпълнява
задълженията си по служба“. В случая настоящият състав счита, че заповедта е издадена без
да са посочени фактически мотиви за издаването на акта. Тъй като със заповедта се
ограничават основни права и свободи на задържаното лице, е необходимо да е ясно за какво
поведение на лицето е предприето задържането. В конкретния случай е посочена т. 2 на чл.
72, ал.1 от ЗМВР. Видно от съдържанието на административния акт, не са посочени никакви
фактически обстоятелства, наложили издаването на заповедта, а словесно е преповторен
чл.72, ал.1, т.2 от ЗМВР, което в никой случай не изпълнява изискванията на закона. Не са
описани факти и не са конкретизирани действия на задържаното лице, които са попречили
на полицейските органи да изпълнят задълженията си по служба, съответно какво е било
това задължение в този момент. Този порок е съществен. В този смисъл ВАС е постановил
редица решения, когато дела с подобен предмет са му били подсъдни, а именно: Решение №
3928 от 13.03.2020 г. на ВАС по адм. д. № 7937/2019 г., VIII о., Решение № 14191 от
23.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 196/2019 г., I о., Решение № 11639 от 1.08.2019 г. на ВАС
по адм. д. № 13982/2018 г., I о.
Настоящият състав следва да уточни и че изложените от органа мотиви не отговарят
на фактическите предпоставки, посочени в чл.72, ал.1, т.2 от ЗМВР. Цитираният текст
2
изисква надлежно предупреждение, което да е с адресат лицето и самото предупреждение
следва да касае извършвани от лицето действия, които пречат на полицейския орган да
изпълни задължението си по служба, съответно посочване най-общо в какво се изразява
това задължение. Фактически твърдения и съответно мотиви в заповедта липсват. В тази
хипотеза предупреждението се явява недвусмислено неформално волеизявление на
полицейски орган с адресат конкретно лице, което предупреждение следва да съдържа
разбираема точна и конкретна информация за това какви действия извършва лицето и
съответно полицейският орган да посочи, че тези действия на лицето му пречат да изпълни
конкретни задължения по служба. Това е така, защото самият законодател е посочил, че
предупреждението следва да е „надлежно“ – да съдържа цялата необходима информация за
действията на лицето, дейността на органа, която се възпрепятства, а дори и възможността
същото да бъде задържано при непреустановяване на поведението си.
Тази изчерпателност, макар и в неподробен вид, е необходима, доколкото
основанието за задържане на лице, в посочената в заповедта хипотеза, е единствено
„съзнателното“ пречене на полицейски орган да изпълни задължението си по служба. Няма
как у лицето да се формират точно тези изискуеми от законодателя представи и причинна
връзка ако не му бъде съобщен минимален набор от информация – с какво поведение пречи
и на изпълнението на какво задължение на полицейския орган пречи. Липсват данни в
заповедта на какво изпълнение на задължение по служба пречи лицето и с какви действия.
От материалите по делото липсват данни изобщо да е отправено предупреждение, че с
действията си лицето пречи на полицейски орган да изпълни задълженията си по служба.
Самият свидетел С. посочва, че са разпоредили на Я. да премести автомобила си, а той е
отказал и е започнал да има провокативно и арогантно поведение, което впрочем се
подкрепя и от показанията на другите участници в ПТП, свидетели-очевидци, които съдът
кредитира за сметка на изложеното от водените от Я. свидетели поради заинтересоваността
на последните. В случая обаче, непристойното поведение на Я. нито в докладната записка на
С., нито в неговите показания или други материали по делото, се твърди да е попречило да
служителите на ОПП СДВР да изпълнят задълженията си по служба, още по-малко кои са
тези задължения. Касае се и според показанията на С., и според изготвената от него
докладна записка, за задържане поради неизпълнение на полицейско разпореждане и данни
за поведение, което нарушава обществения ред. Последното обаче е друго основание за
задържане на лицето, а именно такова по чл.72, ал.1, т.1 от НПК - за което има данни, че е
извършило престъпление, като показанията на С. и материалите по делото навеждат на
данни за евентуална съпричастност на Я. към хулигански действия. Такива обстоятелства и
основания в заповедта обаче липсват. Отделно има данни и за неизпълнение на устно
полицейско разпореждане по смисъла на чл.64, ал.2 от ЗМВР. Следва обаче да бъде изрично
уточнено, че устното разпореждане да се премести МПС от платното за движение всъщност
не е предупреждение по смисъла на чл.72, ал.1, т.2 от ЗМВР. За неизпълнение на
разпореждане има предвиден ред за санкциониране, който ангажира
административнонаказателната отговорност на лицето по реда на ЗАНН чрез издаване на
3
АУАН и НП. Предупрежденията на полицейски органи са различна друга категория техни
волеизявления и са регламентирани в чл.65 от ЗМВР. Съгласно чл.72, ал.1, т.2 от ЗМВР
законодателят също е използвал термина „предупреждение“, очевидно с различен от
вложения в чл.65 от ЗМВР смисъл. Съдът следва да посочи, че в тази хипотеза
предупреждението се явява недвусмислено неформално волеизявление на полицейски орган
с адресат конкретно лице, което предупреждение следва да съдържа разбираема точна и
конкретна информация за това какви действия извършва лицето и съответно полицейският
орган да посочи, че тези действия на лицето му пречат да изпълни конкретни задължения по
служба. Това е така, защото самият законодател е посочил, че предупреждението следва да е
„надлежно“ – да съдържа цялата необходима информация за действията на лицето,
дейността на органа, която се възпрепятства, а дори и възможността същото да бъде
задържано при непреустановяване на поведението си.
Тази изчерпателност, макар и в неподробен вид, е необходима, доколкото
основанието за задържане на лице, в посочената в заповедта хипотеза, е единствено
„съзнателното“ пречене на полицейски орган да изпълни задължението си по служба. Няма
как у лицето да се формират точно тези изискуеми от законодателя представи и причинна
връзка ако не му бъде съобщен минимален набор от информация – с какво поведение пречи
и на изпълнението на какво задължение на полицейския орган пречи. Даденото устно
разпореждане по чл.64 от ЗМВР Я. да премести МПС от пътя, не е от категорията на
предупрежденията, още повече на такова, неизпълнението на което обуславя задържане на
лице. Няма хипотеза в чл.72, ал.1 от ЗМВР, която да предвижда задържане при
неизпълнение на разпореждане по чл.64 от ЗМВР, освен ако то не води до наличие на
хипотеза, посочена в чл.72, ал.1, т.1-7. В случая лицето е задържано, видно от данните по
делото, включително и на служителя на ОПП СДВР С. и изготвената докладна от него, за
неизпълнение на устно разпореждане по чл.64 от ЗМВР, което не е самостоятелно основание
за задържане. Дори да се подходи неформално, което според настоящия състав е
недопустимо с оглед категорията на засегнатите права и необходимостта от стриктно
тълкуване, самото разпореждане не съдържа достатъчна информация за това на
изпълнението на какво задължение по служба се пречи. Няма и данни самото неизпълнение
на разпореждането да се премести автомобила да пречи на изпълнението на задължения по
служба на полицейските органи, а и такова не се твърди. Ето защо няма и доказателства по
делото да е отправяно годно предупреждение по смисъла на чл.72, ал.1, т.2 от ЗМВР. Самото
устно разпореждане, видно от данните по делото, не съдържа предупреждение, а само
разпореждане по смисъла на чл.64 от ЗМВР. Лексикалният смисъл на съществителното
„предупреждение“ включва в себе си и едно известие, уведомление, а не само задължение за
изпълнение на конкретно действие, както разпореждането.
Немислимо е да се приеме, че дадени указания с разпореждане е от категорията на
предупрежденията, неизпълнението на които обуславя задържане на лицето на основание
чл.72, ал.1, т.2 от ЗМВР, при положение, че с него се вменяват задължения по въздържане от
конкретни действия без обаче да се посочва, че тези действия са в корелация с
4
невъзможността полицейски орган да изпълнява задълженията си. С други думи лицето
изобщо не е предупреждавано, че с действията си пречи на полицейски орган да изпълнява
задълженията си по служба и то какви точно. Надлежното предупреждение категорично
изисква такава информация да е съобщена на лицето, а също така следва да се уведоми
лицето, че при неизпълнение ще бъде задържано. Именно този екзистенц минимум от
информация е вложенията от законодателя в понятието „надлежно предупреждение“ по
смисъла на чл.72 от ЗМВР. Няма пречка ако е счел органът, че поведението на лицето
съставлява престъпление или друго от посоченото в чл.72, ал.1 ЗМВР да го задържи на това
основание, както бе посочено по-горе, но категорично предпоставки за приложение на т.2
при неналично „надлежно предупреждение“ не са били налице.
Този пропуск на издалия заповедта орган е съществен. В настоящият случай освен, че
няма надлежно предупреждение, в заповедта за задържане липсва описание на факти, които
да налагат извод за изпълнение на хипотезата на чл. 72, ал. 1, т. 2 от ЗМВР. Оспорената
заповед е издадена при допуснато нарушение на предписаната от закона форма, която
изисква изрично и ясно посочване на фактическите и правните основания за задържането,
според чл. 74, ал. 2, т. 2 от ЗМВР. Нарушението е съществено, тъй като е засегнато правото
на защита на задържаното лице - Решение № 3928 от 13.03.2020 г. на ВАС по адм. д. №
7937/2019 г., VIII о.
Установява се единствено да е посочено правното основание – чл. 72, ал. 1, т. 2 от
ЗМВР и е изписано лаконично съдържанието на основанието за задържане без никаква
конкретика. Не е посочено как и на изпълнението на какво задължение лицето пречи.
Посочването на фактическите и правни основания за издаването на заповедта
представлява излагане на мотиви и обосновава разпоредителната част на акта. При липса на
мотиви, съдът не може да упражни контрол за законосъобразност върху обжалвания
административен акт и същия подлежи на отмяна, като незаконосъобразен по смисъла на чл.
146, т. 2 от АПК, като издаден в нарушение на чл. 74, ал. 2, т. 2 от ЗМВР и чл. 59, ал. 2, т. 4
АПК. Съгласно константната съдебна практика мотивите следва да съдържат конкретните
фактически констатации на административния орган, мотивирайки го да приеме наличието
на предпоставките на приложената от него права норма. Това е гаранция за
законосъобразност на акта и за защита на правата на страните в административното
производство, а от друга страна всъщност и прави възможен контрола от съда върху
законосъобразността и правилността на акта, който се обжалва. По изложените съображения
следва да се приеме, че е нарушено на изискването за мотивираност /чл. 74, ал. 2, т. 2 и чл.
59, ал. 1, т. 4 от АПК/, тъй като в оспорената заповед не са посочени каквито и да било, вкл.
и "лаконични", фактически основания за издаването й, а само е словесно описан текстът на
чл.72, ал.1, т.2 от ЗМВР, като дори думата „предупреждение“ е заменена с „разпореждане“,
което както бе посочено по-горе са две различни правомощия на полицейските органи, като
второто влече административнонаказателна отговорност. При осъществяване на съдебния
контрол за законосъобразността му преценката на решаващия съд е свързана именно с
изследване на въпроса доколко са налице посочените в него фактически основания за
5
издаване и доколко могат да се свържат с посочените от издателя правни норми, и не може
съдът за първи път да посочва тези фактически основания.
Целта на съдебния контрол не е да замести, допълни или изведе предполагаемата воля
на административния орган, а да провери правилността на съображенията му за издаване на
акта. Съдебната проверка не е средство за саниране на административнопроизводствените
нарушения, защото в противен случай задълженията на административния орган по чл. 59,
ал. 2, т. 4 АПК, а в случая конкретно тези по чл. 74, ал. 2, т. 2 от ЗМВР, биха се възложили
върху съда, което е недопустимо и извън пределите на служебното начало в съдебния-
административен процес - Решение № 14191 от 23.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 196/2019
г., I о.
Мотивите на органа дори минимално не покриват изискването за мотивираност на
акта, заложени в националното ни законодателство, а и изискванията на чл.5 §1 от ЕКПЧ,
като се държи сметка и че нормата на чл. 72, ал. 1, т. 2 от ЗМВР сама по себе си изисква
"надлежно предупреждение", въпреки което лицето съзнателно е попречило на
полицейските органи да изпълнят задължението си по служба. Без да се конкретизира дори
и на кратко в какво точно се изразяват въпросните полицейски действия, без да се
конкретизира вкл. и накратко в какво точно се изразява поведението на лицето не е
достатъчно, за да се приеме, че са спазени изискванията на закона – в този смисъл
цитираната по-горе практика на ВАС.
В случая не може да намери приложение и разрешението дадено с Тълкувателно
решение № 16/75 г. на ОСКГ на ВС. Действително съдебната практика, прилагайки
разрешението, дадено с Тълкувателно решение № 16/1975 г. на ОСГК на ВС, приема, че "не
съществува пречка мотивите да бъдат изложени и допълнително, след издаването на
административния акт, стига да се постигат целите, които законодателят е преследвал с
изискването за мотивиране на индивидуалните административни актове и отказите за
издаване на такива. Допълнителното излагане на мотивите позволява на страните
своевременно да се запознаят със съображенията, по които е издаден актът, и да организират
защитата си срещу него.", но случаят не попада в тази хипотеза. Първо, ВАС в Решение №
14191 от 23.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 196/2019 г., I о. приема, че е недопустимо със
свидетелски показания в хода на съдебното производство да се отстранява този пропуск в
дейността на ответника при оспорване на заповед за задържане.
Второ, дори и по делото да е представена докладна, то тя не е част от
административната преписка по издаването на този административен акт, мотивите в нея и
изложените факти касаят съвсем различни твърдения за действията на лицето, а не че пречи
на полицейски орган да изпълни задълженията си, а самата докладна е издадена от друг
орган – свидетелят С., а не от Б., издал процесната атакувана заповед за задържане.
Съответно няма данни органът, който е издал процесната заповед от да е излагал мотиви, а и
6
няма данни докладната да е връчвана на задържаното лице за запознаване с мотивите за
ареста.
От друга страна ЕКПЧ в чл.5, гарантиращ правото на свобода и сигурност
предвижда, че 1. Всеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от
свобода освен в следните случаи и само в съответствие с процедури, предвидени от закона:
а) законно лишаване от свобода на лице по силата на постановена от компетентен съд
присъда; b) законен арест или лишаване от свобода на лице за неизпълнение на законно
съдебно решение или с цел осигуряване на изпълнението на задължение, предписано от
закона; с) законен арест или лишаване от свобода на лице с цел да се осигури явяването му
пред предвидената в закона институция при обосновано подозрение за извършване на
престъпление или когато обосновано е призната необходимостта да се предотврати
извършване на престъпление или укриване след извършване на престъпление; d) лишаване
от свобода на непълнолетно лице на основата на законно решение, за да се осигури надзор с
възпитателна цел, или законно лишаване от свобода на такова лице с цел да се осигури
неговото явяване пред предвидената в закона институция; е) законно лишаване от свобода
на лице с цел да се предотврати разпространението на инфекциозни болести, както и на
душевноболни лица, алкохолици, наркомани или скитници; f) законен арест или лишаване от
свобода на лице с цел да се предотврати незаконното му влизане в страната или на лице,
против което се предприемат действия за неговото депортиране или екстрадиция. 2. На
всяко арестувано лице трябва незабавно да бъдат съобщени на разбираем за него език
основанията за арестуването му и всички обвинения, които му се предявяват.
В случая може да се приеме, че атакуваната заповед за задържане не попада в нито
една от хипотезите, посочени в ЕКПЧ. Това е така, доколкото не се сочи да има обосновано
подозрение за извършено престъпление или предотвратяване извършването на
престъпление или укриване след извършване на престъпление – буква „с“, което съответства
на чл.72, ал.1, т.1 ЗМВР. Най-близка би била хипотезата на буква „В“ - осигуряване на
изпълнението на задължение, предписано от закона - в случая на задължението да не се
пречи на полицейски орган да изпълнява задълженията си. ЕСПЧ е имал повод да посочи, че
в този случай обаче става въпрос за задържане на лице, за да бъде принудено то да изпълни
специфично и конкретно задължение, което то до този момент не е изпълнило (Engel v
Netherlands A 22 1976, Schwabe and MG v Germany). В посочената заповед обаче настоящият
състав приема, че не е налице специфично и конкретно задължение, надлежно посочено,
което лицето да не е изпълнило. В този смисъл законът следва да се тълкува стриктно,
съответно да не се допуска задържане при неизпълнение на разпореждане по чл.64 от ЗМВР,
а не на изрично „надлежно“ предупреждение, че се пречи на полицейски орган. В този
смисъл описаната в докладната от друг орган операция и действия, които полицията е
следвало да извършат, не е била известна на лицето нито към момента на издаването на
разпореждането, нито на задържането, нито след него, до момента, в който не е била
приложена по делото. В този смисъл съдът следва да приеме, че лицето не е задържано
законно, доколкото освен, че липсват мотиви към заповедта, липсва и уточняване на това
7
специфично и конкретно задължение, което лицето не е изпълнило и задържането му е
именно с цел неговото осъществяване. Както произтича от цитираната съдебна практика,
полицейското задържане не може да е произволно, то задължително трябва е обосновано с
конкретни факти, които да сочат някаква връзка между задържания и конкретно извършено
правонарушение. Отделно от това следва да се посочи и че при всички положения
установяването на посочените предпоставки, с които правната норма свързва своето
проявление, е изцяло в доказателствена тежест на ответника.
Ето защо съдът не би могъл да приеме, че оспореният акт е мотивиран, че от страна
на административния орган са доказани кумулативните предпоставки на чл. 72, ал. 1, т. 2 от
ЗМВР. В оспорената заповед липсват конкретни мотиви за задържане. Ето защо и
задържаното лице не може да разбере причините за задържането, с което е лишено от
възможността ефективно да упражни правото си на защита, съответно невъзможен е и
контролът за законосъобразност, който дължи съдът. В тази връзка чл.5, § 2 от ЕКПЧ възлага
в тежест на държавата на всяко арестувано лице незабавно да бъдат съобщени на разбираем
за него език основанията за арестуването му и всички обвинения, които му се предявяват.
Въпросната докладна, издадена от друг орган, която всъщност съдържа данни за съвсем
различно основание за задържане, не е връчвана на лицето, а същата е налична по делото
едва от няколко месеца след процесната дата и е издадена от друг полицейски орган.
Цитираната разпоредба обаче съдържа изискване за незабавно съобщаване на основанията за
ареста. ЕСПЧ е имал възможност да се произнесе с тълкуване на това вменено на държавата
задължение, като е приел, че това изискване се прилага независимо от основанието, на което
е задържано лицето, дори когато не се използва думата „арест“ – Van der leer v Netherlands A
170-A (1990). Това е елементарна гаранция, че всяко задържано лице трябва да знае защо е
задържано. При липса на мотиви в заповедта, както бе посочено по-горе, лицето е било
лишено от това право. ЕСПЧ изисква съобщаване не само на правните, но и на фактическите
основания – кумулативно– Fox, Campell and Hartley v UK A 182 (1990). В случая фактически
мотиви в заповедта липсват, а правните словесно посочени мотиви са погрешни и неясни.
Възможно е тези основания според ЕСПЧ да бъдат съобщени под всякаква форма,
включително и на представител на задържания, но по делото данни за това липсват. Нашият
законодател е възприел по-високи стандарти, като е задължил органа да посочи мотивите си
писмено в заповедта. ЕСПЧ е категоричен и последователен в практиката си, че основанията
за ареста трябва да са съобщени „до няколко часа“ – делото Zuyev v Russia, освен при
изключителни обстоятелства, които в случая не се наблюдават. Не е необходимо цялата
информация да бъде съобщена веднага при арестуването, но забавяне от 10 дни дори и след
ареста е нарушение на разпоредбата - Van der leer v Netherlands A 170-A (1990). В случая
надлежно посочени мотиви липсват, като се приеме и че приложената няколко месеца след
ареста докладна е издадена от друг полицейски орган, а в нея става въпрос за друго
основание за задържане, различно . Отделно се приеме и че, само посочването на правното
основание за арест не е достатъчно - Fox, Campell and Hartley v UK A 182 (1990).
8
По изложените аргументи съдът намира, че атакуваната заповед не съдържа
надлежно посочени мотиви, поради което следва да бъде отменена.
По разноските:
Право на разноски в случая има жалбоподателят, който е доказал плащане на
държавна такса. Същата е в размер на 10 лева, съобразно ТАРИФА № 1 КЪМ ЗАКОНА ЗА
ДЪРЖАВНИТЕ ТАКСИ ЗА ТАКСИТЕ, СЪБИРАНИ ОТ СЪДИЛИЩАТА,
ПРОКУРАТУРАТА, СЛЕДСТВЕНИТЕ СЛУЖБИ И МИНИСТЕРСТВОТО НА
ПРАВОСЪДИЕТО - т.2б, буква „а“. Следва СДВР, където е назначен органът, издал
заповедта, да бъде осъдена да ги заплати на жалбоподателя. Отделно се претендира и
адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева, за което има доказателства за уговарянето
и заплащането. Същото следва да бъде присъдено в тежест на СДВР.
Воден от горното и на осн. чл.172 и чл.172а от АПК, СЪДЪТ
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Заповед рег. № 4332-ЗЗ-175/25.06.2024г., издадена от полицейски
инспектор И. И. Б. при ОПП СДВР, с която К. М. Я. ЕГН ********** е задържан на
основание чл.72, ал.1, т.2 от ЗМВР.
ОСЪЖДА Столична дирекция на вътрешните работи да заплати на К. М. Я. ЕГН
**********, разноски в размер на 510 лева.
Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба по реда на Глава XII от
АПК пред Административния съд – София-град в 14-дневен срок от днес.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9