Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Варна, 16.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 53 състав, в
открито съдебно заседание, проведено на тридесети октомври през две хиляди и двадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: НЕДЕЛИНА МАРИНОВА
при участието на секретаря
Димитричка Илиева, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 357/2020 г. по описа на Районен съд - Варна, 53 състав, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството по делото е образувано по предявен от „***“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление:***, срещу
„***.“
ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***, иск с правно основание чл. 49
ЗЗД, вр. чл. 45, ал. 1
ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата от
386,16 лева –
имуществена вреда, изразяваща се в претърпяна загуба под формата на удръжка от
трудовото възнаграждение на ***, ЕГН **********, вноска за месец януари 2015 г.,
причинена в резултат от неправомерно поведение на служител на „***“ ЕАД /праводател на ответника/, изразяващо се в извършване
на действия по продължаване на принудителното
изпълнение по и.д.№ ***г. по описа на ***,
по издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл. 417 ГПК по ч.гр.д.№ ***, въпреки
знанието, че *** не е титуляр на задължения по Договор за кредит от 13.08.2007 г.,
въз основа на който са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен
лист по реда на чл. 417 ГПК по ч.гр.д.№ ***, и е предприето принудителното
изпълнение, което вземане е цедирано в полза на ищеца „***“ ЕООД, ЕИК ***, с Договор за покупка и прехвърляне на
вземане /цесия/ от 11.09.2019 г.
В исковата молба се твърди, че по заявление на „***“ ЕАД
е образувано заповедно производство по ч.гр.д.№ *** за вземане по Договор за
кредит за текущо потребление от 13.08.2007 г. и Допълнително
споразумение от 30.06.2010 г. към същия срещу лицата ***- поръчител и *** - поръчител.
Твърди се, че лицето ***не се е намирало в облигационна връзка, включително и като
поръчител, с банката по отношение на процесното вземане, претендирано с Договор за
кредит за текущо потребление от 13.08.2007 г., а е бил поръчител по
друг договор, но въпреки това банката е подала заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу
него.
Твърди се, че е издадена Заповед №***г. за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417 ГПК, с която освен кредитополучателя и
действителния му поръчител ***, е осъден в качеството му на поръчител и *** да
заплати на „***“ ЕАД сума в общ размер на 14 456,39 лева, произтичаща от Договор за кредит
за текущо потребление от 13.08.2007 г.
Твърди се, че по издадения изпълнителен лист е образувано изпълнително дело
№ ***г. по описа на ***, срещу *** и на 14.07.2011 г. му е връчена
покана за доброволно изпълнение. Сочи се, че ***не е подал възражение срещу издадената
заповед, поради което тя е влязла в сила, като е наложен запор върху трудовото
му възнаграждение.
Твърди се, че ответното дружество е конституирано като взискател по
изпълнителното дело поради настъпило частно правоприемство на вземането по
силата на сключен с първоначалния взискател Договор за покупко-продажба на
вземания от 12.06.2012 г.
Заявява се, че ответното дружество е образувало, в качеството си на частен
правоприемник, ч.гр.д № ***, за вземане по Договор за кредит за
текущо потребление от 23.11.2007 г., отпуснат на ***, по което е издадена Заповед за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 07.06.2011 г., с която ***е осъден да заплати в качеството му на
поръчител на банката сума в общ размер на 16 296,12 лева по Договор за кредит за текущо потребление от 23.11.2007 г. За вземанията е
образувано изп.д. № ***г.
по описа на ***.
Сочи се, че след запознаване с двете заповедни производства и образуваните изпълнителни
дела, ***е разбрал, че е плащал чуждо задължение, за което не се е
съгласявал да поръчителства. Вследствие на подадено от него възражение по ч.гр.д.№ ***е
било образувано гр.д.№ ***г. по описа
на Районен съд - Варна, като
с влязло в сила съдебно решение изп.д. № ***г.
по описа на *** е било
прекратено по отношение на ***.
Твърди се, че вследствие на постъпилите средства от удръжките от трудовото
възнаграждение на ***, изп.д.№ ***г. е приключено поради пълно погасяване на дълга по
него.
Сочи се, че още през 2013 г. ответното дружество, чрез свои служители, е узнало от ***факта, че е било предприето
принудително изпълнение, въз основа на несъществуващо поръчителство, но въпреки това е продължило
недобросъвестно и в нарушение на добрите нрави принудително да се
удовлетворява. Счита,
че поведението на ответника съставлява злоупотреба с процесуални права по чл. 3 ГПК.
Твърди се,
че процесното вземане, съответно на удръжката за месец януари 2015 г., е прехвърлено на ищеца с Договор за покупка и прехвърляне на вземане /цесия/ от 11.09.2019 г., като на
длъжника е изпратено уведомление по чл. 99 ЗЗД, като е дадена възможност за
доброволно заплащане на процесната сума в 14-дневен
срок от връчване. С липсата на изпълнение в
указания срок ищецът обосновава интереса си от исковата претенция.
В открито
съдебно заседание процесуалният представител на ищеца поддържа исковата
претенция. Претендира присъждане на сторените в производството разноски.
В
срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на
исковата претенция.
На първо място, твърди, че процесният договор за цесия в полза на ищеца е нищожен поради невъзможен предмет,
доколкото счита, че твърдяната от ищеца имуществена вреда не е прехвърлимо
вземане. Твърди, че
обезщетението за вреди има характер на вземане с оглед личността и за това е
непрехвърлимо според естеството си.
На следващо място, възразява, че липсват предпоставките за реализиране на претендираната от
ищеца отговорност за непозволено увреждане по чл. 3 ГПК. Счита, че по делото
липсват доказателства за наличие на вреда, съгласно твърденията на ищеца.
Твърди, че по силата на Договор за покупко-продажба на вземания от 12.06.2012 г. „***“ ЕАД е прехвърлило на ответното дружество пакет от вземания, ведно с
всички привилегии, обезпечения и други принадлежности, сред които е и това
срещу *** в качеството му на задължено лице по влeзли в сила изпълнителни
титули - заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист от 02.02.2011 г., издадени по
ч.гр.д.№ ***. Твърди, че ответникът като частен правоприемник на цедента се ползва от издадените
в полза на банката и влезли в сила преди цесията заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист от
02.02.2011 г., издадени по ч.гр.д.№ ***, въз основа на които по искане на „***“ ЕАД е образувано
изп.д.№ ***г. по описа на ***. Твърди, че след получаване на
поканата за доброволно изпълнение на 14.07.2011 г. лично от ***, същият не е упражнил правата си по чл. 414 ГПК и възможността за възражение е преклудирана за него.
Твърди че пропускането от страна на ***на възможности, които
са му предоставени по закон, не е основание да се приема, че ответното
дружество с поведението си е злоупотребило с права. Възразява,
че предприемането на принудително изпълнение за вземане, с което кредиторът разполага с влязъл в сила
изпълнителен титул, не
съставлява противоправно поведение. Възразява, че запорът върху
трудовото възнаграждение на ***е поискано от предходния взискател по
изпълнителното дело „***“ ЕАД, поради което счита, че не е налице
причинно-следствена връзка между поведението на ответника и твърдените от ищеца
вреди. Цитира практика по предходни дела. Счита, че в
случай, че са произтекли вреди в конкретния случай, то същите са в резултат на
грешка на служител на „***“ ЕАД – отговорния
юрисконсулт, който е представил погрешен договор за поръчителство, както и на
съдия при ***, който не е изследвал обстойно предоставените му документи, ведно със
заявлението. Твърди се още, че дори да се приеме, че е било
налице недобросъвестно процесуално поведение (в случая на юрисконсулт на „***"
ЕАД) и то е послужило като основа за издаване на заповедта за изпълнение, то
след като същата е влязла в сила, искът за обезвреда с основание чл. 3 ГПК не може да бъде предявен. Счита още,
че не е налице твърдяната от
ищеца злоупотреба с процесуални права по смисъла на чл. 3 ГПК, тъй като.
самото узнаване от страна на „***“ ЕАД, че ***не е
поръчителствал за процесното задължение, не покрива съдържанието на недобросъвестност и
злоупотреба с процесуални права.
В открито съдебно заседание и в
представената писмена защита процесуалният представител на ответника моли за
отхвърляне на исковата претенция като недоказана по основание и по размер, като
счита, че не е установено по делото наличието на пряка и непосредствена вреда. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, приема за установено следното
от фактическа страна:
Не е спорно
между страните и от представените писмени доказателства: заявление
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК вх.
№ ***г., Договор за кредит за текущо потребление от 13.08.2007
г., Допълнително споразумение към договор за кредит от 30.06.2010 г., Заповед №***г.
за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК и Изпълнителен лист от
02.02.2011 г., издаден по ч.гр.д. № ***, *** *,
молба от 01.07.2011 г. от „***“ ЕАД за образуване на
изпълнително дело, Запорно съобщение и Покана за доброволно изпълнение по
изп.д.*** по описа на ***, Молба от „*** по изп.д.
№ ***г., се установява следното:
На 31.01.2011 г. „***“ ЕАД като заявител е подал заявление по чл. 417 ГПК, по повод на което е образувано ч.гр.д. № ***, ***
състав. Заявлението съдържа искане за издаване на
заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу ***, като
кредитополучател и поръчители - ***и
***. Посочено е, че документът, от който произтича вземането на
кредитора, е Договор за текущо потребление от 13.08.2007 г. и Допълнително
споразумение от 30.06.2010 г.
Видно от съдържанието
на Договор за кредит за текущо потребление от *** г., същият е сключен между „***“ ЕАД и ***, като за обезпечение на дълга
по него е сключен и Договор за поръчителство от същата дата с лицето ***.
По делото е представено Допълнителното споразумение от 30.06.2010 г., сключено между
„***“ ЕАД и ***, като същото касае предоговаряне на условията по Договор за
кредит за текущо потребление от 13.08.2007 г.
Въз основа
на така представените документи, в рамките на
производството по ч.гр.д. № ***, *** състав, са били издадена заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист.
По повод
на молба на кредитора от 01.07.2011 г. е образувано изп.д. №*** по описа на ***, като на длъжника ***е била изпратена покана
за доброволно изпълнение, получена от същия на 14.07.2011 г.
Между
страните не е спорно, че след получаване на препис от
заповедта и на поканата за доброволно изпъление, длъжникът
не е възразил по реда на чл. 414 ГПК, поради което и заповедта е
влязла в сила, както и че върху получаваното от ***трудово възнаграждение
е наложен запор, като за месец януари 2015 г. от това възнаграждение е удържана
сумата от 386,16 лева.
По повод на молба от
14.12.2012 г. по изпълнителното дело като взискател е бил конститутиран
настоящият ответник, легитимирал се като частен правоприемник на взискателя въз
основа на Договор за цесия 12.06.2012 г., сключен между „***“
ЕАД, като продавач, и „***, като купувач, изкупувайки
вземания на продавача съобразно приемо-предавателен протокол, сред които и това
спрямо длъжника *** по Договор за кредит за текущо потребление от 13.08.2007 г.
Не спорно
по делото, а и от справка в деловодната система на ***
се установява, че въз основа на заявление по чл. 417 ГПК, подадено от
„***“ ЕАД срещу ***, като кредитополучател,
и ***, като поръчител, е образувано ч.гр.д. № ***, с искане за издаване заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу тях, произтичащо от Договор за кредит
за текущо потребление от 23.11.2007 г. и Договор за поръчителство към него.
Искането е било уважено и въз основа на издадения изпълнителен
лист и по молба на настоящия ответник /отново като цесионер на вземането/ от
19.11.2013 г. е било образувано изп.д. № *** по описа на ***. На 25.11.2013 г. на длъжника ***са
били връчени издадената заповед и покана за доброволно изпълнение, като същият
е подал възражение по чл. 414 ГПК, поради което и
кредиторът е предявил иск по чл. 422 ГПК, който с
влязло в сила решение е бил отхвърлен.
Не е спорно между страните, че ищцовото дружество е придобило процесното
вземане от *** с Договор за цесия от 21.05.2019 г.
Въз основа на така установената фактическа обстановка съдът достигна до
следните правни изводи:
Предявен е иск с правно
основание чл. 49 ЗЗД,
вр.
чл. 45, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД.
Съгласно възприетото в ППВС № *** г. становище, отговорността по
чл. 49 ЗЗД възниква за възложителя на работа, тя е обективна, с
обезпечително-гаранционна функция и е за чужди виновни противоправни действия.
Фактическият състав, пораждащ тази отговорност, включва: противоправно действие
или бездействие от страна на лице, на което е възложено извършване на някаква
работа и причиняване на вреда при или по повод изпълнението на възложената
работа. Тази отговорност произтича от вината на лицето - изпълнител на
възложената работа. Затова, за да се освободи от отговорност възложителят на
работата, следва по делото да е установено или че лицето, на което е възложена
работата, не е причинило никаква вреда, или че неговите действия не са виновни
и противоправни, респективно вредата не е причинена при или по повод на
възложената му работа.
Така
очертаният състав на претендираното право възлага в доказателствена тежест на
ищеца установяване на следните факти: че е сключен валиден договор за цесия, с
който в полза на ищеца е прехвърлено процесното вземане; че по отношение на
цесионера е имало образувано изпълнително дело въз
основа на посоченото в исковата молба основание и че той е извършил плащане на
претендираната сума; „узнаването“ от страна на служители на ответника, че
принудителното изпълнение е осъществявано въз основа на несъществуващ договор
за поръчителство.
Предмет
на настоящата претенция е вземане за репариране на имуществени вреди във
формата на претърпени загуби, които се твърди да са търпяни в резултат на
недобросъвестно и в нарушение на добрите нрави упражнено процесуално право,
изразяващо се в искане да бъде продължено принудителното изпълнение по изп.д. №*** по описа на *** и нареждане по сметка на ответника на
постъпилите по изпълнението суми, независимо от знанието, че изпълнителният лист касае дълг, по който ***не
е поръчителствал.
Спорните по делото въпроси са два: представлява ли удръжката от
трудовото възнаграждение на ***противоправно деяние, от което са настъпили
вреди за цедента, съответно налице ли е основание за ангажиране на деликтната
отговорност на ответника, и налице ли е валидно споразумение за
прехвърляне на вземания между ищеца и ***. Отговорът на втория въпрос е
обусловен от първия, тъй като само наличие на действително вземане може да
обоснове извод за годен предмет на договора за цесия.
Специалният състав на чл. 3 ГПК
предвижда отговорност за противоправно поведение, изразяващо се в превратно
упражняване на процесуални права, в нарушение на принципите за добросъвестност
и спазване на добрите нрави. Тоест, процесуалният закон урежда своеобразен
процесуален деликт.
По същността си превратното упражняване
на процесуални права може да се обобщи като упражняване на определени
правомощия формално в съответствие с изискванията на закона, но по начин да се
заобиколят определени негови изискания. Такива са случаите на шиканирано
упражняване на права - многократно отлагане на разглеждането да делото от
страна, неупълномощила процесуален представител и същевременно удостоверяваща
основателни причини за неявяването си; неоказване на съдействие на вещото лице
в хипотези, в които по отношение на страната не може да се приложи последицата
на чл. 161 ГПК, изнасяне на неверни факти от страна в обясненията й по чл. 176 ГПК, водене на симулиран процес и т.н. От друга страна, не е налице злоупотреба
с процесуално право, когато се предявява недопустим или неоснователен иск,
освен ако това не се прави с нарочната цел да се увреди насрещната страна.
Дали обаче един иск е основателен, съответно съществува ли предявеното
материално правоотношение, е въпрос, който се решава от съда в рамките на
гражданското производство с участието на страните. Именно в това производство
(независимо дали исково и заповедно) страната, на която се противопоставя
спорното право, може да вземе становище, като признае или отрече заявеното
притезание, а в заповедно производство - да възрази срещу заповедта за
изпълнение по реда на чл. 414 ГПК или да пропусне да стори това. В последния
случай, длъжникът имплицитно признава дълга и правото на принудително
изпълнение на кредитора по заповедта.
В случая, от представените по делото
писмени доказателства се установява, че издадената в рамките на ч.гр.д. № ***, *** състав, заповед за изпълнение е редовно връчена на длъжника,
който в предвидения в закона в срок не е упражнил правото си на възражение, с
което изпълнителното основание се е стабилизирало. Поради това, действията на
ответника по прилагане на допустим изпълнителен способ за събиране
на удостоверено с изпълнително основание задължение не могат да се квалифицират
като противоправни. Упражняването на правото на ответника по делото не представлява
злоупотреба с процесуални права по смисъла на чл. 3 ГПК. Доводите в тази връзка
за знание у ответника, че *** не е длъжник, доколкото не е поръчител по
договора от 13.08.2007 г., не влияят върху правомерността на упражняваното
право по принудително събиране на вземането, а по-скоро касаят съществуването
на материалното право, което е предмет на принудително изпълнение. Да се
приеме обратното би означавало да се пререши въпросът за съществуването на
материалното право, съответно да се отрече правоустановителното действие на
влязлата в сила заповед за изпълнение, което е недопустимо на по аргумент от чл.
424 ГПК. Допускане в този смисъл би позволило длъжниците, които са пропуснали
да оспорят своевременно заповедта за изпълнение, да получат възможност в ново
производство да наведат преклудирани вече възражения. Подобна възможност
противоречи освен на основните принципи на гражданския процес и на правовата
държава изобщо.
Съдът е призван да спазва и прилага разпоредбите на закона и не може да
дерогира императивни такива по съображения за житейска справедливост. В българската правна система случаите, при които
съдът може да се позове директно на житейски съображения, са два: когато правна
норма изрично повелява това (например чл. 52 ЗЗД) или когато съответната норма
е формулирана общо и по-абстрактно, а приложимостта й предполага преценка на
конкретиката на всеки отделен случай (например брачната вина, интереса на
децата по дела за родителски права и други). Извън тези хипотези, житейската
справедливост няма как и не може да бъде предпочетена пред императивните
правила на закона в процеса на правораздаване. В този смисъл, щом длъжникът е
пропуснал да се защити чрез предвидените в закона способи и щом не са налице
последващи такива за преразглеждане на въпроса, това не би следвало да води до
извод за противоправност на действията на ищеца или на заявителя.
По изложените
съображения, съдът намира, че действията по прилагане на процесния изпълнителен
способ не са противопоравни, съответно предявеният иск се явява неоснователен.
Само за пълнота следва да се отбележи, че към момента са предявени и
висящи множество идентични съдебни дела, като всяко от тях е образувано за
отделна принудително събрана от ответника месечна вноска при същите процесни
обстоятелства. Визираното поведение би могло да се окачестви като
злоупореба с процесуални права
В заключение,
исковата претенция е неоснователна и подлежи на отхвърляне.
По
разноските:
На основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на ответника следва да бъдат присъдени сторените в
производството разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „***“ ***, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление:***, срещу „***.“ ***, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление:***, иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 386,16 лева –
имуществена вреда, изразяваща се в претърпяна загуба под формата на удръжка от
трудовото възнаграждение на ***, ЕГН **********, вноска за месец януари 2015 г., причинена в резултат от неправомерно поведение на служител
на „***“ ЕАД /праводател на ответника/, изразяващо се в извършване на действия
по продължаване на принудителното
изпълнение по и.д.№ ***г. по описа на ***,
по издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл. 417 ГПК по ч.гр.д.№ ***, въпреки
знанието, че *** не е титуляр на задължения по Договор за кредит от 13.08.2007 г.,
въз основа на който са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен
лист по реда на чл. 417 ГПК по ч.гр.д.№ ***, и е предприето
принудителното изпълнение, което вземане е цедирано в полза на ищеца „***“ ***, ЕИК ***, с Договор за покупка и прехвърляне на вземане /цесия/ от 11.09.2019 г.
ОСЪЖДА „***“ ***, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление:***, ДА
ЗАПЛАТИ на „***.“ ***, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление:***, сумата от 100 (сто) лева, представляваща сторени в производството разноски за
юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в
двуседмичен срок от съобщаването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: