Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
28.01.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на четвърти декември две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 16831 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 393939 от 25.04.2018г. по гр.д. № 33623/2015г. Софийски районен
съд, 57 състав отхвърлил предявените по реда на чл. 422 ГПК от „ОТП Ф.“ ЕАД,
ЕИК ******, за признаване за установено спрямо З.В.Ж.-Д., ЕГН **********, че на
основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ дължи заплащането на сумата
от 9 604.36 лв., представляваща предсрочно изискуема главница по договор
за ипотечен кредит, сключен с „БАНКА ДСК“ ЕАД, както и на основание чл. 430,
ал. 2 ТЗ сумата от 142.08 лв. – неплатена договорна лихва за периода 12.07.2013г.
- 22.08.2013г., и сумата от 109.47 лв. – наказателна лихва за периода
12.07.2013г. - 22.08.2013г., които вземания са прехвърлени с договор за цесия
от 31.07.2014г. и за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.
417 ГПК от 13.01.2014г. по гр.д. № 35782/2013г. на СРС; Отхвърлил предявените
от „ОТП Ф.“ ЕАД, ЕИК ******, срещу З.В.Ж.-Д., ЕГН **********, евентуални искове
с правно основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ за сумата от 9 604.36
лв., представляваща предсрочно изискуема главница по договор за ипотечен кредит,
сключен с „БАНКА ДСК“ ЕАД, както и на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ сумата от
142.08 лв. - неплатена договорна лихва за периода 12.07.2013г. - 22.08.2013г., и
сумата от 109.47 лв. - наказателна лихва за периода 12.07.2013г. - 22.08.2013г., които вземания са прехвърлени с
договор за цесия от 31.07.2014г. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден
да заплати на ответницата сумата 850 лв. – разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „О.Ф.Б.“ ЕАД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и
необоснованост. Първостепенният съд правилно приел, че между ответницата и
праводателя на ищеца е възникнало валидно правоотношение по договор за ипотечен
кредит от 16.08.2007г., изменен с две допълнителни споразумения от 03.11.2009г.
и 17.05.2010г. След допусната забава в плащанията по договора от страна на
кредитополучателя, била извършена доброволна продажба на недвижимия имот, с
който било обезпечено вземането, като продажната цена послужила за частично
погасяване на дълга, съобразно т. 2 от отговорите по задачите на ответника в
заключението на ССЕ, като останал изискуем непогасен остатък, за чието събиране
кредиторът предприел съдебни действия. Доказано било и валидно прехвърляне на
вземанията с договор за покупко-продажба на вземания от 31.07.2014г., за което
ответницата била надлежно уведомена. По тези съображения въззивникът счита, че
предявените установителни искове са основателни и следва да бъдат уважени. В т.
5 по отговорите на задачите на ищеца от заключението на ССЕ вещото лице
посочвало, че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед по
чл. 417 ГПК – 23.08.2013г., дългът на ответника възлиза на исковите суми.
Поради това се иска уважаване на предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
установителни искове с присъждане на разноски. В условията на евентуалност, ако
въззивният съд счете главните искове за неоснователни, се излагат съображения
за основателност на евентуалните осъдителни искове за сумата 9 604.36 лв.
– главница, и 142.08 лв. – договорна лихва. В решаващите мотиви
първоинстанционният съд приел, че тези искове са недоказани по размер при
условие, че предсрочната изискуемост е обявена на 27.09.2015г., с връчване на
исковата молба на ответницата, и приложимият размер на договорната лихва е
12.99 %. Това заключение на районния съд било неправилно и не почивало на
доказателствата по делото. Относно размера на претенциите в тази хипотеза бил
отговорът на ССЕ по задачата по т. 5 от въпросите на ответника, според което
осъдителната претенция е основателна до размер от 2 538.56 лв.
Първоинстанционният съд неправилно възприел заключението по т. 4 от въпросите
на ответника, според което задълженията биха били изцяло погасени с продажната
цена на обезпечението, ако лихвата по кредита би била 10.99 % за целия период, не
е била обявена предсрочната изискуемост на кредита и не са начислявани
наказателни лихви по кредита. Между страните по договора за кредит били подписани
две допълнителни споразумения, за които не било доказано да страдат от порок на
волята и поради това да са унищожаеми или нищожни. По силата на изричните им
клаузи, страните договорили индивидуално както изменението на размера на
възнаградителната лихва, така и текущия размер на остатъка от дълга. Поради
това не можело да се приеме, че приложим за целия период от договора е лихвен
процент от 10.99 %, от което следвало, че задълженията по кредита не били погасени
с продажбата на недвижимия имот. Още повече, че начисляването на наказателни
лихви се извършвало на основание чл. 20.2 от ОУ на договора и чл. 4.2 от
допълнителното споразумение от 03.11.2009г. и не било обвързано от обявяването
на предсрочната изискуемост, а от допуснатата забава в плащанията от страна на
длъжника. Поради това моли съда да отмени обжалваното решение и вместо него
постанови друго, с което да уважи предявените главни установителни искове,
евентуално – да уважи предявените осъдителни искове. Претендира разноските в
производството по списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за
прекомерност на претендираното от въззиваемата адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна З.В.Ж.-Д.
с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва въззивната жалба и моли съда да
потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира разноски за въззивното
производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Съображения излага в писмена защита
от 10.12.2019г.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 12 и чл.
235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно и евентуално съединени
искове:
Главни установителни искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл.
99 ЗЗД за сумата 9 604.36 лв. - главница по договор за банков ипотечен
кредит от 16.08.2007г.; с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 430, ал.
2 ТЗ вр. чл. 99 ЗЗД за сумата 142.08 лв. – договорна лихва за периода 12.07.2013г.
- 22.08.2013г.; с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за
сумата 109.47 лв. – наказателна лихва за периода 12.07.2013г. – 22.08.2013г. Претендирана
е и законната лихва върху главницата от подаване на заявление по чл. 417 ГПК на
23.08.2013г. до окончателното плащане. За сумите е издадена заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК в полза на „Банка ДСК“ ЕАД по гр.д. № 35782/2013г. на
СРС, 57 състав. Твърди се, че вземанията са цедирани на ищеца след издаване на
зоповедта за изпълнение, с договор за цесия от 31.07.2014г.;
Евентуални осъдителни искове с правно основание чл. 430,
ал. 1 ТЗ вр чл. 99 ЗЗД за сумата 9 604.36 лв. - главница по договор за
банков ипотечен кредит от 16.08.2007г., и с правно основание чл. 430, ал. 2 ТЗ вр.
чл. 99 ЗЗД за сумата 142.08 лв. – договорна лихва за периода 12.07.2013г. -
22.08.2013г. Претендирана е и законната лихва върху главницата от подаване на
исковата молба в съда на 15.06.2015г. до окончателното плащане.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл.
131 ГПК, ответницата е оспорила предявените искове като недопустими, евентуално
– като неоснователни. Банката не уведомила длъжника за обявяване на предсрочната
изискуемост, и към подаване на отговора това не било направено. Релевирала е и възражения
за нищожност на клаузите от договора за банков кредит, предвиждащи едностранно
изменение на възнаградителната лихва като неравноправни, както и възражения за
унищожаемост на допълнителните споразумения като сключени при условията на
крайна необходимост и при крайно неизгодни условия. Така продажната цена от
продажбата на имота, служил като обезпечение на кредита, била усвоена в
огромната си част за погасяване на незаконосъобразно начислена наказателна
лихва и за период много по-дълъг от установения във вътрешните правила на
банката, при което не останал ресурс за погасяване на цялата главница по
кредита. Искала е от съда да отхвърли предявените главни и евентуални искове
като неоснователни.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно, но недопустимо в частта, с
която е отхвърлен евентуален осъдителен иск при квалификацията на чл. 430, ал.
2 ТЗ за сумата 109.47 лв. – наказателна лихва за периода 12.07.2013г. –
22.08.2013г. С такъв осъдителен иск
съдът не е бил сезиран, а съгласно изричното уточнение с молба от 27.03.2019г.
въззивникът обжалва първоинстанционното решение в цялост. Като постановено в
тази част свърх петитум, първоинстанционното решение е недопустимо и на
основание чл. 272, ал. 3 ГПК следва да бъде обезсилено.
В останалата част въззивният съд намира атакуваното
решение за допустимо. Възражението на длъжника срещу издадената заповед за
незабавно изпълнение е подадено в срока по чл. 414 ГПК, а установителните
искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК и същите са
допустими. Съобразно задължителните разяснения, дадени с т. 10б на Тълкувателно
решение № 4/18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, искът по чл.
422 ГПК би могъл да се предяви и от цесионера - частен правоприемник на
заявителя, при спазване на срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК, който и по отношение на него
тече от датата на връчване на указанията на съда на цедента, като в диспозитива
на съдебното решение по установителния иск съдът следва да отрази настъпилото
правоприемство в страните по издадената заповед за изпълнение. Поради това ищецът е активно
процесуалноправно легитимиран да предяви установителните искове.
Настоящият състав намира, че
в допустимата му част първоинстанционното решение не е постановено в нарушение
на императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата следва
да бъде потвърдено, макар не по изложените в него мотиви.
По делото не е било спорно и
се установява, че с договор за ипотечен кредит от 16.08.2007г. „Банка ДСК“ ЕАД
предоставила на ответницата кредит в размер на 45 000 лв., със срок за
издължаване 240 месеца, считано от датата на неговото усвояване. Съгласно чл. 6
от договора, за предоставения кредит кредитополучателят заплаща лихва,
формирана от базов лихвен процент за този вид кредит и надбавка, определян периодично
от кредитора. Към датата на сключване на договора БЛП е 3.69 %, стандартната
надбавка е 7.30 пункта и лихвеният процент по кредита е общо 10.99 %. Кредитът
е обезпечен с договорна ипотека на недвижим имот, описан в чл. 7, като
ипотеката е учредена, видно и от приетия нотариален акт № 30/2007г. Договорът
за кредит е сключен при общи условия, приети по делото (в редакции към
сключване на договора и към 10.11.2009г.). В чл. 24.3 от ОУ е предвидено право
на кредитора едностранно да променя БЛП и таксите, за което уведомява кредитополучателя
по подходящ начин. Промяната може да бъде извършена при наличие на някое от изброените
в същата клауза условия, без да е посочена относителна тежест на посочените
показатели или методологията, по която се изменя едностранно БЛП. Според чл.
20.2 от ОУ, при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90
дни, целят остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие.
До предявяване на молбата за събирането му по съдебен ред остатъкът от кредита се
олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка в размер
на 10 процентни пункта.
Поради финансови затруднения
на кредитополучателя, с допълнително споразумение от 03.11.2009г. страните се
съгласили, че остатъкът от дълга към датата на споразумението е 44 579.18
лв., от които главница 43 788.97 лв., редовна лихва в размер на 680.16 лв.
и наказателна лихва в размер на 0.05 евро. Уговорен е гратисен период за
издължаване на главницата от 6 месеца, като в този срок кредитополучателят заплаща
част от месечната лихва в размер на 270 лв., съгласно погасителен план.
Непогасената част от начислената лихва се капитализира към остатъка от
главницата по кредита. При настъпване на предсрочна изискуемост след изтичане
на гратисния период отпада капитализацията, считано от датата на предсрочната
изискуемост и капитализираната лихва се счита отново за дължима лихва. Към
датата на споразумението лихвата по кредита, формирана при условията на
договора за кредит, е 12.99 %.
С допълнително споразумение
от 17.05.2010г. страните се съгласили, че остатъкът от дълга към датата на
споразумението е 44 394.09 лв. – главница, и 1 487.66 лв. - текущо
начислена лихва. Към датата на споразумението лихвата по кредита, формирана при
условията на договора за кредит, е 12.99 %. Договорен е гратисен период за
издължаване на главницата от 6 месеца, като в този срок кредитополучателят
заплаща част от месечната лихва в размер на 50 % съгласно погасителен план.
Непогасената част от начислената лихва се капитализира към остатъка от
главницата по кредита. При настъпване на предсрочна изискуемост след изтичане
на гратисния период отпада капитализацията, считано от датата на предсрочната
изискуемост и капитализираната лихва се счита отново за дължима лихва.
Приета по делото е покана-уведомление
от 26.04.2012г. от банката до длъжника за обявяване на предсрочна изискуемост
на кредита. Няма данни поканата да е връчена на длъжника.
Не се спори и по делото се
установява, че след взето решение от надлежния орган на банката, на 28.06.2013г.
кредитополучателят продал ипотекирания в обезпечение на кредита имот, като съгласно
посоченото в нотариалния акт продажната цена от 26 000 евро е преведена по
сметка на банката за частично погасяване на задълженията по процесния кредит.
По подадено от „Банка ДСК“
ЕАД на 23.08.2013г. заявление, по гр.д. № 35782/2013г. на СРС, 57 състав е
издадена заповед от 13.01.2014г. за изпълнение на парично задължение въз основа
на документ по чл. 417 ГПК – извлечение от счетоводните книги на заявителя, с
която е разпоредено длъжникът З.В.Ж.-Д. да заплати на банката-заявител
претендираните с установителните искове суми за главница, договорна и
наказателна лихва, при твърдения за настъпила предсрочна изискуемост на дълга
по силата на чл. 20.2 от ОУ на договора, считано от 20.01.2012г.
С договор за
покупко-продажба на вземания (цесия), сключен на 31.07.2014г., „Банка ДСК“ ЕАД (продавач)
прехвърлила на „О.ф.Б.“ ЕАД (купувач) вземания, посочени в приемо-предавателен
протокол (л. 48 от делото на СРС) срещу покупна цена. Между посочените в
протокола са и вземанията, за които банката се снабдила със заповед за незабавно
изпълнение срещу ответницата. Цесията е съобщена на длъжника от цесионера (надлежно
упълномощен за това от цедента) с писмо, връчено на ответницата на 13.11.2014г.
(л. 53 – 55 от делото на СРС).
От правна страна: Прехвърлянето на вземане (цесията) е
договор, с който кредиторът на едно вземане (цедент) го прехвърля на трето лице
(цесионер). Договорът за цесия винаги предполага съществуващо
вземане, произтичащо от друго правно основание, като вземането преминава върху
цесионера в обема, в който цедентът го е притежавал – чл. 99, ал. 2 ЗЗД. С
договора за цесия се внася правна промяна във вземането – предмет на цесията, тъй
като се променя титулярът на вземането, кредиторът. Цесията обаче не води сама
по себе си до изменение на двустранните договори, защото цесионерът не става страна по всички права и задължения. Промяната
касае само една от страните и то само относно вземането, което се цедира (в
този смисъл решение № 127/30.07.2018г. по т.д. № 1103/2017г. на ВКС, ІІ ТО, решение
№ 113/08.07.2014г. по т.д. № 1943/2013г., І ТО и др.; К., А.,
„Облигационно право – обща част“, изд. „Сиби“, 2016г., седмо преработено и допълнено
издание).
Длъжникът по вземането не е страна по договора, но тъй
като цесията засяга интересите освен на страните по договора и на трето лице –
цедирания длъжник, се налага извършването на допълнително действие – съобщаване
на длъжника за цесията – чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. За да породи действие,
съобщението трябва да бъде извършено от цедента – чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Без да е
елемент от фактическия състав на договора, съобщението има значение с оглед на
третите лица – цедирания длъжник, правоприемниците и кредиторите на цедента и
на цесионера. Прехвърлянето на вземането има действие за всички трети лица от
момента, в който съобщението бъде получено от длъжника – чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
В случая по делото се установи, че цесията е надлежно
съобщена на ответницата, поради което ищецът – цесионер е надлежно
материалноправно легитимиран по предявените искове.
По предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
установителни искове:
Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 18 на
Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, обявяването
на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че
ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно
изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на
изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента
на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент
са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Постигнатата в
договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или
при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява
длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако
банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за
предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника - кредитополучател. Предпоставките по чл. 418 ГПК за постановяване на незабавно изпълнение са
налице, ако получаването на волеизявлението от длъжника предхожда по време
подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение. Предмет на делото
по установителния иск е вземането, основано на представения документ -
извлечението от счетоводните книги на банката за вземане, произтичащо от
договор за кредит, в който размерът и изискуемостта са определени от страните при
сключването му. Ако фактите, относими към настъпване и обявяване на
предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, вземането не е изискуемо в заявения размер и
не е възникнало на предявеното основание.
В случая по делото не се установява банката да е
упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем преди подаване на
заявлението по чл. 417 ГПК и преди връчването на исковата молба на ответницата
на 27.09.2015г., а уговорката в чл. 20.2 от ОУ на договора за автоматично
настъпваща предсрочна изискуемост на дълга не поражда действие. С оглед
горепосочения ограничен характер на
цесията – цесионерът придобива само едно вземане, но не става страна в
правоотношението между цедента и длъжника (в случая по договора за кредит), и
доколкото с договора за цесия не са прехвърлени бъдещи вземания, освен за
законна лихва, въззивният съд намира, че разрешенията, дадени с Тълкувателно
решение № 8/02.04.2019г. по тълк. д. № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС, са неприложими. Само на това основание установителните
искове се явяват неоснователни и подлежат на отхвърляне.
По евентуалните осъдителни искове с правно основание чл.
430, ал. 1 ТЗ и чл. 430, ал. 2 ТЗ:
Въззивният съд намира за основателни възраженията на
ответницата за нищожност поради неравноправност на клаузите на чл. 6 от
процесния договор за кредит и на чл. 25.3 от ОУ на договора. Относно
приложимостта на основанията по чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП, чл. 144, ал. 2, т. 1 и ал. 3, т. 1 ЗЗП и чл. 145 ЗЗП спрямо клаузи в договор за
банков кредит, предвиждащи възможност за едностранно увеличаване от страна
на банката на първоначално договорения размер на базовия лихвен процент, както
и до преценката дали при договори за кредит с променлив лихвен
процент методиката на банката кредитор за определяне на базов лихвен процент е
извън договорното съдържание и ако е така, спазено ли е изискването за ясни и
разбираеми клаузи, е формирана константна практика на ВКС, обективирана
в решение № 77/22.04.2015г. по гр. дело № 4452/2014г. на
ВКС, ГК, III ГО, решение № 424/02.12.2015г. по гр. дело № 1899/2015г. на
ВКС, ГК, IV ГО, решение № 51/04.04.2016г. по т. дело № 504/2015г. на ВКС,
ТК, II ТО, решение № 95/13.09.2016г. по т. дело № 240/2015г. на ВКС,
ТК, II ТО, решение № 205/07.11.2016г. по т. дело № 154/2016г. на
ВКС, ТК, I ТО, решение № 165/02.12.2016г. по т. дело № 1777/2015г. на
ВКС, ТК, I ТО, решение № 201/02.03.2017г. по т. дело № 2780/2015г. на
ВКС, ТК, II ТО и др. Съгласно тази практика, една договорна клауза е
неравноправна при наличието на следните предпоставки: 1/ клаузата да не е
индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа на
добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност между страните
относно правата и задълженията - съществено и необосновано несъответствие между
правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя.
Прието е, че основният критерий за приложимост на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е изменението на цената да се
дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на
финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от
държавния регулатор. Само тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не
може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за
неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143, ал. 1 ЗЗП, тъй като увеличението на престацията,
макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля.
За да се прецени дали конкретните договорни клаузи
отговарят на този критерий за изключване на общия принцип, въведен с чл. 143, ал. 1 ЗЗП, те трябва да бъдат формулирани по ясен и
недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно
конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да
промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин. Във
формираната постоянна практика е прието, че уговорката в договор за
банков кредит, предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на
договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание
и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства,
които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна с оглед
общата дефиниция на чл. 143 ЗЗП. Съгласно решение № 95/13.09.2016 г. по т. дело № 240/2015г. на
ВКС, ТК, II ТО, методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да
съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида,
количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните
компоненти - пазарни индекси и/или индикатори. Съобразно правната природа на
договора за банков кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато
между съконтрахентите съгласие за начина на формиране на възнаграждението на
кредитодателя, т.е. да е налице конкретна формула за определяне на
възнаградителната лихва - съществен елемент от съдържанието на този вид банкови
сделки. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна
информация за начина, метода, по който кредитодателят може едностранно да
промени цената на доставената му финансова услуга, както и когато
методологията, създадена от банката - кредитор, например с нейни вътрешни
правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за
добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. В решение № 205/07.11.2016г. по т. дело № 154/2016г. на
ВКС, ТК, I ТО е посочено, че уговорената неиндивидуално в договора
за кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката
на първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент, при необявени
предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила
за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното
погасяване на кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност, поради
което по отношение на тази клауза изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е неприложимо. Прието е, че
разпоредбата на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП изключва неравноправността при
клаузи със смисъла по чл. 143, т. 7, 10 и 12 ЗЗП, съдържащи се в посочени видове
сделки, чиято цена е обвързана с обективни фактори, които са извън волята и
контрола на търговеца. Когато кредиторът се позовава на такива фактори (колебания
на борсов курс, индекс, размер на лихвения процент на финансовия пазар),
тяхното влияние по отношение необходимостта от промяна на цената (лихвата) не
може да е поставено под негов контрол, защото това отнема характеристиката им
на независещи от волята му. Именно външните причини, които могат да обусловят
изменението на цената (лихвата), а не субективна власт на търговеца или
доставчика на финансови услуги, са основанието законодателят да допусне
запазването на сделката и на обвързаността на страните от нея, независимо че
ощетената при увеличение на цената винаги е по-слабата, потребителят, чиито
права са предмет на закрила. Изключението е въведено следователно при
презюмирана от закона добросъвестност на търговеца, т.е. недобросъвестното му
поведение прави неприложимо специалното отклонение от генералната дефиниция за
неравнопоставеност. Наличието на добросъвестност е предпоставка за приложното
поле на изключващата неравноправността норма на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, което следва както от целта на
закона, така и от систематичното тълкуване на разпоредбата във връзка с чл. 144, ал. 4 ЗЗП - при клауза в потребителски договор
за индексиране на цени, почтеността на добрия търговец предпоставя „методът на
промяна в цените да е описан подробно и ясно в договора“. Посочването като част
от съдържанието на договора на ясни и разбираеми критерии, при които цената на
заетите парични средства може да бъде променена, е законово задължение на
банката, произтичащо и от текста на чл. 147, ал. 1 ЗЗП. То е гаранция за възможността
кредитополучателят да предвиди както точните промени, които търговецът би могъл
да внесе в първоначално уговорения размер на лихвата, така и да има предварителна
осведоменост каква би била дължимата от него месечна вноска.
В случая ответницата – кредитополучател
е потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР ЗЗП, тъй като е сключила през 2007г. договора за кредит като
физическо лице и процесният договор не е предназначен за извършване на
търговска или професионална дейност, а банката-кредитор се явява търговец по
смисъла на § 13, т. 2 ДР ЗЗП. Клаузите на чл. 6 от договора и на чл. 25.3
от ОУ на договора не са индивидуално уговорени, изготвени са предварително от
банката и кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху тяхното
съдържание. Промяната на стойността на базовия лихвен процент е предоставена
изцяло на преценката на банката, макар да са изброени обективни показатели, при
които БЛП може да бъде променен, без обаче да е посочена тежестта на всеки от
тях и/или методиката, по която при настъпване на изменение ще се променя БЛП,
поради което изключенията по чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП и чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП са неприложими. При липса на такава
информация не може да се счете, че кредитополучателят е получил предварително
достатъчно конкретна информация за начина, по който банката може едностранно да
промени цената на предоставената финансова услуга, и следователно не е
изпълнено изискването за добросъвестност.
За неоснователни съдът намира доводите
на въззивника и че размерът на възнаградителната лихва от 12.99 % бил уговорен
индивидуално със сключените през 2009г. и 2010г. допълнителни споразумения към
договора. Последователно в практиката на ВКС се приема, че договор за спогодба
или допълнително споразумение, имащо за предмет предоговаряне
на кредит, в което задълженията на кредитополучателя са определени въз
основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, е нищожно на основание чл. 366 ЗЗД. В посочената хипотеза нищожността на
споразумението има за последица прилагане в отношенията между страните на
първоначалния договор, който може да бъде изпълняван и без неравноправните
клаузи за едностранно изменение на възнаградителната лихва (така решение № 146
от 01.11.2017г. по т.д. № 2615/2016г., І ТО, решение № 43 от 05.06.2019г. по
т.д. № 1177/2018г., ІІ ТО и др.).
Съгласно приетите в първоинстанционното
и в настоящото производство заключения на ССЕ, общо платените суми по договора
за кредит в размер на 75 347.55 лв. покриват всички задължения на
кредитополучателя към 12.07.2013г. (деня преди осчетоводяване от банката на
постъпилите суми от продажбата на ипотекирания в обезпечение на дълга имот),
ако по кредита е начислявана лихва в размер на 10.99 % и предсрочната
изискуемост се счита обявена на 27.09.2015г.,
като е надплатена сума в размер на 486.63 лв. С оглед приетото от съда,
че клаузите за едностранно изменение от банката на размера на лихвата по
кредита са нищожни като неравноправни, както и че допълнителните споразумения
от 2009г. и 2010г. са нищожни, тъй като в тях задълженията на кредитополучателя
са определени въз основа на неравноправните клаузи на първоначалния договор, и
съобразно заключението на ССЕ следва да се приеме, че към 13.07.2013г.
кредитополучателят е погасил изцяло дълга си по договора за кредит. Противно на
поддържаното от въззивника, преди да обяви кредита за предсрочно изискуем
банката не е имала право да начислява наказателна лихва върху целия остатък по
кредита и в размера по чл. 20.2 от ОУ на договора. Същата е имала, съгласно чл.
20.1 от ОУ, право да начислява наказателна лихва само върху просрочената
главница и само в размер на договорната лихва от 10.99 % с надбавка от 3 %. По
делото няма ангажирани доказателства за този размер, поради което и на
основание чл. 162 ГПК съдът приема, че с остатъка след погасяване на дълга са
погасени и лихвите за забава в плащането на просрочената главница.
По изложените съображения съдът намира,
че евентуалните осъдителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл.
99 ЗЗД и чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 99 ЗЗД са неоснователни и подлежат на
отхвърляне.
Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което в допустимите му
части първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено, вкл. в частта за
разноските, определени съобразно правилото на чл. 78, ал. 3 ГПК.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата инстанция се
следват на въззиваемата. Доказано направените такива са в размер на 200 лв. –
депозит за ССЕ, и 820 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено,
съгласно удостовереното в договора за правна защита и съдействие. Съобразно
обжалваемия интерес от общо 9 855.91 лв., определеното минимално
възнаграждение по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения възлиза на 822.80 лв. Заплатеното от въззиваемата
възнаграждение е под този размер, поради което възражението на въззивника за
прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно.
Делото е търговско – претендираните цедирани вземания произтичат от договор
за банков кредит - абсолютна търговска сделка по смисъла
на чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ, а цената на всеки от исковете е под 20
000 лв., поради което и съобразно чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото въззивно
решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 393939 от 25.04.2018г., постановено по гр.д. № 33623/2015г. на
Софийски районен съд, 57 състав в частта,
с която е отхвърлен осъдителен иск при квалификацията на чл. 430, ал. 2 ТЗ
за сумата 109.47 лв., представляваща наказателна лихва за периода 12.07.2013г.
- 22.08.2013г., като недопустимо.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 393939 от 25.04.2018г., постановено по гр.д. № 33623/2015г. на
Софийски районен съд, 57 състав в
останалите части, с които са отхвърлени предявените по реда на чл. 422 ГПК
от „ОТП Ф.“ ЕАД, ЕИК ******, искове за признаване за установено спрямо З.В.Ж.-Д.,
ЕГН **********, че на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ дължи
заплащането на сумата от 9 604.36 лв., представляваща предсрочно изискуема
главница по договор за ипотечен кредит от 16.08.2007г., сключен с „БАНКА ДСК“
ЕАД, както и на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ сумата от 142.08 лв. –договорна
лихва за периода 12.07.2013г. - 22.08.2013г., и сумата от 109.47 лв. –
наказателна лихва за периода 12.07.2013г. - 22.08.2013г., които вземания са
прехвърлени с договор за цесия от 31.07.2014г. и за които в полза на „БАНКА
ДСК“ ЕАД е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК от
13.01.2014г. по гр.д. № 35782/2013г. на СРС, както и са отхвърлени предявените
от „ОТП Ф.“ ЕАД, ЕИК ******, срещу З.В.Ж.-Д., ЕГН **********, евентуални
осъдителни искове с правно основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ за
сумата от 9 604.36 лв., представляваща предсрочно изискуема главница по
договор за ипотечен кредит от 16.08.2007г., сключен с „БАНКА ДСК“ ЕАД, и с
правно основание чл. 430, ал. 2 ТЗ за сумата от 142.08 лв. - договорна лихва за
периода 12.07.2013г. - 22.08.2013г., които
вземания са прехвърлени с договор за цесия от 31.07.2014г., вкл. в частта за
разноските.
ОСЪЖДА
„О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на З.В.Ж.-Д., ЕГН **********,
на основание чл. 78 ГПК сумата 1 020.00
лв. (хиляда и двадесет лева), представляваща разноски за въззивното
производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.