Мотиви
към присъда по НЧХД № 3737/2018 г. по описа на Районен съд - Пловдив, НО, XXI
н. състав
Частният тъжител Р.М.Т., ЕГН: ********** *** частна
тъжба против С.М.М., ЕГН: ********** за това, че на 08.04.2018 г. в гр.
Пловдив, на ул. „Г.“ в съучастие като извършител, с В. И. М., ЕГН: ********** –
извършител, да е причинил другиму – на частната тъжителка Р.М.Т., лека телесна
повреда, изразяваща се в контузия на главата и лекостепенно мозъчно сътресение,
довело до разстройство на здравето извън случаите на чл. 128 и чл. 129 от НК и
в контузия на носа с разкъсно-контузна рана по гърба на носа и данни за кървене
от двете ноздри, довело до разстройство на здравето извън случаите на чл. 128 и
чл. 129 от НК – престъпление по чл. 130, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от
Наказателния кодекс (НК).
Със същата тъжба частната тъжителка Р.М.Т. е
повдигнала обвинение и срещу В. И. М., ЕГН: ********** за това, че на
08.04.2018 г. в гр. Пловдив, на ул. „Г.“ в съучастие като извършител, със
С.М.М., ЕГН: ********** – извършител, да е причинила другиму – на частната
тъжителка Р.М.Т., лека телесна повреда, изразяваща се в контузия на главата и
лекостепенно мозъчно сътресение, довело до разстройство на здравето извън
случаите на чл. 128 и чл. 129 от НК и в контузия на носа с разкъсно-контузна
рана по гърба на носа и данни за кървене от двете ноздри, довело до разстройство
на здравето извън случаите на чл. 128 и чл. 129 от НК – престъпление по чл.
130, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК.
В хода на съдебните прения частната тъжителка
поддържа, че нанасянето й на телесна повреда е било предварително подготвено от
подсъдимите, като лекият им автомобил е бил паркиран на средата на улицата, за
да се препречи възможността й да премине. Пледира, че след довършване на
деянието е била цялата облята в кръв и се е нуждаела от спешна медицинска
помощ. Взема становище подсъдимите да са виновни по повдигнатите им обвинения.
Предлага на съда да не кредитира представените от подсъдимите доказателства.
Защитникът на подсъдимия М. – адв. М., взема становище
обвиненията да са недоказани. Предлага да бъдат кредитирани показанията на св. Х.
като на очевидец. Поддържа по делото да са доказани влошените междусъседски
отношения между частната тъжителка и подсъдимите. Пледира твърденията в тъжбата
да са оборени по делото от показанията на свидетелите У. и Х., както и от
заключението на съдебномедицинската експертиза на подсъдимия М.. Твърди да е
налице хипотеза на неизбежна отбрана и деянието на подсъдимия да не
представлява престъпление. В условията на евентуалност, ако съдът приема
подсъдимият М. да е извършил вмененото му във вина престъпление, пледира да
бъде приложен институтът на реторсията и подсъдимият да бъде освободен от
наказание. Моли да бъде постановена оправдателна присъда, като предлага тя да
бъде такава и спрямо двамата подсъдими. По отношение на разпореждането с
вещественото доказателство взема становище то да остане приложено по делото.
Пледира за присъждане на направените от подсъдимия разноски за адвокатско
възнаграждение на упълномощения защитник.
Подсъдимият С.М.М. се възползва от правото си и дава
подробни обяснения по делото. В хода на съдебните прения поддържа становището и
възраженията, направени от своя защитник. Посочва, че счита да не е виновен и
че не би се занимавал на връх Великден да дебне и чака частната тъжителка, за
да се саморазправя с нея. С последната си дума моли да бъде оправдан.
Подсъдимата В. И. М. също дава подробни обяснения по
делото, в които възпроизвежда своите възприятия от случилото се. В хода на
съдебните прения взема становище да не е извършила престъплението, което й се
вменява във вина, като посочва, че смята, че всъщност частната тъжителка е
виновна за проблемите, които подсъдимата семейството й са имали на
инкриминирания Великден. С последната си дума моли съда да бъде оправдана.
Съдът, като обсъди доводите на страните и събраните по
делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено
следното:
От
фактическа страна:
С.М.М.
e роден на *** г. в гр. П., б., български гражданин, живущ ***, със средно
образование, женен, работещ, неосъждан, ЕГН: **********.
В. И. М. е
родена на *** г. в гр. П., б., българска гражданка, живуща ***, със средно
образование, омъжена, работеща, неосъждана, ЕГН: **********.
Подсъдимите С.М.М. и В. И. М. били съпрузи и живеели
заедно със сина си в гр. Пловдив, на ул. „Г.“ № **. На същата улица живеела и
частната тъжителка Р.М.Т.. Между нея и подсъдимите имало влошени лични
отношения, включително и заведено гражданско дело пред Районен съд – Пловдив по
повод твърдения на тъжителката, че нейната майка била захапана от кучето на
подсъдимите.
На 08.04.2018 г. около 10:30 часа подсъдимият М. се
прибирал от пазар, като паркирал лекия си автомобил на ул. „Г.“ и пред дома си.
Подсъдимият паркирал до оградата на имота си, като по този начин имало
възможност друг автомобил също да премине по улицата. М. бил сам в автомобила
си и седял на мястото на водача, като в огледалото за обратно виждане забелязал
друг автомобил с марка и модел „Фиат Браво“, който бил жълт на цвят. Лекият
автомобил „Фиат Браво“ се управлявал от частната тъжителка Р.Т., която също
била сама в него. По същото време наблизо минавал св. Н.Х.Х., който също живеел
на ул. „Г.“ в гр. Пловдив и познавал както подсъдимите, така и частната
тъжителка. Свидетелят Х. бил заедно със съпругата си, която била болна от
диабет. Подсъдимият М. от своя страна очаквал, че лекият автомобил Фиат Браво
ще продължи движението си и не обърнал внимание какво се случва с него. През
това време частната тъжителка Т. излязла от превозното си средство и се
насочила към автомобила на подсъдимия М., което св. Х. видял. Подсъдимият вече
бил паркирал и отворил вратата на своя автомобил откъм мястото на водача с
намерение да излезе. Тогава частната тъжителка Т. ударила с ръката си
подсъдимия М. в лявата част на главата, в областта на слепоочието. Когато Т.
нанесла този удар, М. бил все още вътре в автомобила си. След първия удар
частната тъжителка продължила да нанася удари с ръцете си по подсъдимия, като
един от тях бил в лявата ръка в областта на палеца на М.. Докато нанасяла тези
удари, Т. казвала на висок глас на подсъдимия М.: „Ще те **, ще те **!“. Докато
бил вътре в автомобила и се бранил от ударите, подсъдимият на свой ред
изблъскал с ръцете си частната тъжителка, като при това изблъскване я ударил в
областта на носа и дясното око. От тези му действия Т. залитнала назад, но без
да пада на земята. Подсъдимият М. се възползвал от това, за да може да излезе
от автомобила си, като вратата му останала отворена. Свидетелят Х.
непосредствено видял нанасянето на ударите от страна на частната тъжителка,
чул, че тя говорила нещо на висок на глас, видял и изблъскването на Т. от
страна на подсъдимия М.. В този момент св. Х. се намирал на разстояние около 15
метра от Т. и М. и наблюдавал случващото се по диагонал. Тъй като не искал да
тревожи съпругата си, която била болна, св. Х. й казал, че ще минат от друга
място, при което се обърнали с гръб и продължили пътя си в друга посока.
И след като подсъдимият излязъл от автомобила си,
частната тъжителка продължила да го обижда и да налита, за да го удари, поради
което той я хванал с двете си ръце за нейните ръце, за да предотврати
нанасянето на удари. Т. обаче продължила да се държи буйно и започнала да се
опитва да рита с краката си подсъдимия М., който все още я държал за ръцете й.
През това време синът на подсъдимия, който излязъл на
двора, за да го посрещне, видял какво се случва между баща му и частната
тъжителка и извикал на майка си – подсъдимата М.: „Мамо, идвай, че Р. бие
тати“. Тогава подсъдимата М. излязла на улицата пред дома си и видяла как
съпругът й държи частната тъжителка Т. за ръцете й, а тя го ритала с краката си
и му казвала, че е простак и ще го убие. Подсъдимият М. попитал Т.: „Какво ти
става? За какво ме биеш?“, но тя не отговаряла. Тогава подсъдимата М. хванала
частната тъжителка Т. за косата и я издърпала, с което успяла да я накара да
спре да налита към подсъдимия М. и да ги раздели. След това Т. се качила в
автомобила си „Фиат Браво“ и го запалила. Подсъдимият М. се насочил към
автомобила си, тъй като вратата му била отворена, за да я затвори, но тъй като
Т. потеглила много бързо, само успял да влезе в автомобила си, за да се
предпази, като вратата останала отворена и била отнесена от лекия автомобил,
управляван от частната тъжителка Т.. Подсъдимата М. направила снимки с мобилния
си телефон на откъснатата врата, които по-късно показала на приятелката си св. К.Г.А.,
на която разказала и за случилото се. Веднага след като частната тъжителка
заминала с автомобила си, подсъдимата М. сигнализирала на ЕЕН 112. Т. пък
отишла в 03 РУ при ОД на МВР – Пловдив, където била приета от св. К.Д.У.,
който й снел писмени обяснения, след което преписката била разпределена за
обработване от други полицейски служители. На мястото на пътнотранспортното
произшествие бил изпратен автопатрул.
При описаните деяния на подсъдимия М. били причинени
контузия на главата в лявата слепоочна област с повърхностна травма на лявото
ухо и разкъсно-контузна рана на палеца на лявата ръка. Разкъсно-контузната рана
на палеца на лявата ръка на подсъдимия довела до разстройство на здравето извън
случаите на чл. 128 и чл. 129 от НК, а останалите травматични увреждания – до
болка и страдание, без причиняване на разстройство на здравето. На частната
тъжителка Р.М.Т. били причинени контузия на главата и лекостепенно мозъчно
сътресение, контузия на носа с разкъсно-контузна рана по гърба на носа и следи
от кървене от двете ноздри, оток и кръвонасядане по клепачите на дясното око.
Контузията на главата и лекостепенното мозъчно сътресение и контузията на носа
с разкъсно-контузна рана по гърба на носа довели до разстройство на здравето
извън случаите на чл.128 и чл.129 от НК, докато установените оток и
кръвонасядане по клепачите на дясното око довели до болка и страдание, без
причиняване на разстройство на здравето.
На 12.06.2018 г. частната тъжителка Р.Т. подала тъжба
против подсъдимите С.и В. М., по която била образувано и настоящото наказателно
дело от частен характер.
По
доказателствата:
Описаната фактическа обстановка съдът приема за
установена въз основа на събраните и проверени по делото гласни доказателствени средства – обясненията на подсъдимия
С.М.М., обясненията на подсъдимата В. И. М., показанията на свидетелите Н.Х.Х.,
К.Г.А., К.Д.У.,
И.Б.И., писмени доказателства
– съдебномедицинско удостоверение № 359/2018 г. от 10.04.2018 г.; резултат от
образно-диагностично изследване от отделение по образна диагностика за
извършено изследване - рентгенография на околоносни кухини; допълнителен лист
към лист за преглед на пациент в КДБ/СО № 028171; лист за преглед на пациент в
КДБ/СО № 028171 от 08.04.2018 г.; фиш за спешна медицинска помощ с рег. №
1622310; фактура № **********/10.04.2018 г.; жалба от Р.М.Т. с УРИ
107000-13830/16.08.2018 г.; писмо с вх. № 73928/04.12.2018 г. от прокурор при
Районна прокуратура – Пловдив; медицинско направление № 382 от 11.04.2018 г. към
амбулаторен лист № 1475 за пациент С.М.М.; медицинско направление № 14 от
11.04.2018 г. към амбулаторен лист № 215 за пациент С.М.М.; амбулаторен лист №
834 от 12.04.2018 г.; допълнителен лист към лист за преглед на пациент в КДБ/СО
№ 028215; лист за преглед на пациент в КДБ/СО № 028215 от 08.04.2018 г.;
амбулаторен лист № 215 от 11.04.2018 г.; консултативен преглед за пациент Е. С.
М.; писмо от д-р Д. Т.Т. на лист 134 от делото; амбулаторен лист № 1475 от
11.04.2018 г.; наказателно постановление № 18-1030-003562 от 16.05.2018 г.,
издадено от Началник група към ОД на МВР – Пловдив, сектор „Пътна полиция“ и от
материалите по пр. преписка № 3479/2018 г. по описа на Районна прокуратура –
Пловдив, обособени като приложение към делото, както и от заключението на съдебномедицинска експертиза на частната
тъжителка Р.М.Т. (лист 59-62 от делото), от заключението
на съдебномедицинска експертиза на подсъдимия С.М.М. (лист 160-164 от
делото), както и от вещественото доказателство, приложено на лист 112 от
делото.
Съдът дава вяра на показанията на
св. Н.Х.Х.. В тях свидетелят възпроизвежда обстоятелства, които непосредствено
е възприел като очевидец. Изясни, че той заедно със съпругата си са се намирали
на отстояние около 15 метра до мястото, където е видял частната тъжителка и
подсъдимия М., както и че Х. е имал пряка видимост и обективно е могъл да
възприеме случващото се. На следващо място съдът приема, че показанията на св.
Х. са добросъвестно дадени от непредубеден и незаинтересован свидетел. Същият
изяснява, че се намира в нормални съседски отношения с подсъдимите, които
отношения описва преди всичко като размяна на поздрави, когато се видят – „по
принцип ги виждам подсъдимите, само здравей и здрасти“, както и че децата им
играят заедно. Посочва и че се намира в добри отношения с майката на частната
тъжителка, както и че много пъти за разговаряли заедно. На следващо място
следва да се има предвид, че в показанията си св. Х. изяснява и обстоятелства,
които ползват частната тъжителка и поддържаната от нея теза, като той посочва,
че е видял подсъдимия М., след като е отворил врата на автомобила си при
описваната случка, да избутва тъжителката Т.. Всъщност показанията на Х.
представляват и единственото пряко доказателство в процеса за упражнено някакво
физическо въздействие от страна на подсъдимия М. върху частната тъжителка.
Самата Т. така и не ангажира никакви преки доказателства досежно това
обстоятелство. От своя страна това ясно показва, че в показанията си св. Х. не
изопачава събитията и не възпроизвежда манипулативно случилото се, нито
поддържа някаква защитна версия на подсъдимите, а напротив – добросъвестно и
точно пресъздава случилото се в обективната действителност. Анализирани сами по
себе си, показанията на св. Х. се ценят от съда като подробни, обстоятелствени,
хронологически последователни и вътрешно непротиворечиви, което също е причина,
поради която настоящият състав им дава вяра. За да кредитира показанията на св.
Х., съдът ги подложи и на допълнителна проверка, като ги съпостави с останалите
доказателствени материали. Тази проверка е необходима, защото макар да се
установи Х. да е бил очевидец на процесните събития и да не е предубеден
свидетел, то така се изяснява и че той не е допуснал неволна, неумишлена грешка
или течност в своите твърдения за случилото се. При тази дейност се установява,
че показанията на св. Н. Х. се подкрепят от обясненията на подсъдимите С.М.,
В.М., от показанията на св. А., а така също и от способа за събиране и проверка
на доказателства – заключението по съдебномедицинската експертиза, което се
цени от съда като обективен доказателствен материал. По този начин съдът
подложи показанията на свидетеля Х. (така както беше сторено и с показанията на
останалите свидетели по делото и с обясненията на двамата подсъдими) на
проверка на достоверността на съдържанието им, веднъж анализирани поотделно и
сами по себе си, и втори път, анализирани в съвкупност с останалите
доказателствени материали. В резултат от тази дейност настоящият съдебен състав
приема, че следва да бъде дадена вяра на показанията на св. Х.. От тях се
установява, че той живее на инкриминираната улица „Г.“ в гр. Пловдив, както и
че познава частната тъжителка и двамата подсъдими. Изяснява се и времето, по
което се е случило събитието, което описва в показанията си. По този начин се
прави извод, че св. Х. е станал очевидец на същото деяние, за което подсъдимият
М. дава обяснения. Установява се на следващо място, че М. е бил в автомобила
си, който е паркирал пред тях, а малко зад него е спряла частната тъжителка Т.,
която също е била с автомобил. Т. е управлявала лек автомобил с марка „Фиат“,
жълт на цвят. Това му твърдение кореспондира с установеното от наказателно
постановление № 18-1030-003562 от 16.05.2018 г., издадено от Началник група към
ОД на МВР – Пловдив, Сектор „Пътна полиция“, в което от фактическа страна е
установено, че тъжителката Т. е управлявала лек автомобил „Фиат Браво“ с рег. №
*** на 08.04.2018 г. Това отново идва да покаже, че св. Т. е бил очевидец на
събитията, които възпроизвежда в показанията си. Изяснява се още, че след като
е спряла с автомобила си, частната тъжителка Т. е отишла да автомобила на
подсъдимия М., който е бил шофьорската седалка и все още вътре в превозното
средство. Свидетелят пояснява, че докато Т. се е приближавала към М., я е чул
да говори на висок глас, което оприличава на караница, но не може да
възпроизведе конкретните й думи, след което я е видял да замахва към подсъдимия
М.. Посочва, че я е видял да замахва два или три пъти. В показанията си св. Х.
твърди ударът е станал през отворения прозорец на мястото на водача в
автомобила, докато подсъдимият М. обяснява, че е получил удара от частната
тъжителка в момента, в който е отворил вратата. Не се касае за съществено
противоречие и то по никакъв начин не разколебава доказателствената стойност на
събраните доказателства. Както св. Х., така и подсъдимият са категорични във
възприятията си, че последният е бил вътре в автомобила си, не е търсил контакт
с частната тъжителка, а именно тя се е приближила към С.М. и му е нанесла удари
с ръка преди М. да е бил излязъл от автомобила. Съдът съобрази изминалия период
от време от датата на деянието до момента на разпитите в съдебно заседание,
поради което е нормално забравянето на отделна подробност или детайл от
обективно случилото се. Това единствено показва, че не е било налице
предварително съгласуване на версии и както подсъдимият, така и св. Х. са
изложили добросъвестно пред съда възприятията си за интересуващите процеса
събития. В своята цялост разглежданите обяснения и показания се ценят като подробни
и взаимно кореспондиращи си, поради което позволяват от тях да се установят по
несъмнен начин обстоятелствата, включени в предмета на доказване по делото.
Констатираното несъответствие е относно напълно несъществено обстоятелство, но
все пак съдът дава вяра на обясненото от подсъдимия, който пряко е участвал в
случилото се и е стоял вътре в автомобила, докато св. Х. е наблюдавал от
дистанция. По категоричен начин обаче се установяват действията на частната
тъжителка Т., която е излязла от своя автомобил, отишла е до този на подсъдимия
М. и му е нанесла няколко удара с ръце. Едва след като Т. е нанесла на М.
тези удари, той я е избутал с ръцете си и е излязъл от автомобила, като св. Х.
изяснява, че при това бутане частната тъжителка не е паднала на земята.
Свидетелят посочва, че в този момент е казал на съпругата си, която е била
болна и в недобро здравословно състояние, да не минават оттам, при което са
тръгнали по друг път. Пояснява, че не е видял други лица на мястото и при
описаната случка освен частната тъжителка Т. и подсъдимия М.. От показанията на
св. Х. се установява още, че от майката на частната тъжителка свидетелят е
чувал за влошени отношения между Т. и М. по повод на притежавано от последните
куче. Установява се и че Х. е бил помолен от частната тъжителка да стане
свидетел по настоящото дело, като тя му е казала: „Ако искаш, да дойдеш вкъщи,
ще ти сипя едно питие, да ти кажа какво да кажеш“, която покана Х. е отказал.
Отговорил е, че нито с Т., нито с М. се е карал, поради което не искал да лъже.
Това отново ясно индикира, че св. Х. няма вражда или влошени отношения с никоя
от страните по делото. Посочва, че е станал свидетел в крайна сметка, защото за
разлика от тъжителката подсъдимият не му е указвал какво трябва да говори в
показанията си пред съда, а само го е попитал дали е видял какво се е случило,
при което Х. се е съгласил, но след като изрично му е казал, че пред съда ще
каже това, което е видял. За пълнота на изложението следва да се посочи, че са
категорично несподелими изказаните твърдения от повереника на частната
тъжителка към момента на провеждане на разпита за това свидетелят да лъхал на
алкохол и да бил видимо притеснен. Разпитът се ръководи от съда при провеждане
на пълно съдебно следствие, при което ръководно-решаващият орган придобива
непосредствено впечатление от свидетелите, но обстоятелства в посочения от
повереника смисъл не са установени. Видно е, че никоя от страните не е
поставила под съмнение годността на свидетеля да участва в процеса, правилно да
възприема фактите от обективната действителност и да дава показания за тях. От
съдебния протокол се установява, че при даване на показанията си речта на
свидетеля Х. е била правилно структурирана, изреченията са целенасочени и
взаимосвързани, от което се установява логическа последователност на неговия
разпит. Отговрено е изчерпателно на поставените въпроси, което показва и че
смисълът им е бил правилно интерпретиран от свидетеля и същият е бил с
ненарушени логически и познавателни функции. Посочването, че свидетелят бил
„видимо притеснен“ на първо място не представлява твърдение за факт, а
констатация, която би следвало да се направи въз основа на конкретни фактически
обстоятелства. В случая не става ясно от какво точно поведение на свидетеля се
прави такъв извод, поради което той е напълно необоснован и произволно
направен, неподкрепен от никакъв конкретен факт. Такава констатация, неясно
защо направена по време на самия разпит, а не в хода на пренията при оценката
на страните на събраните доказателства, в случая се явява по-скоро израз на
немощ на субектите на обвинителната функция, на които се предостави възможност
за пряка конфронтация и задаване на въпроси към свидетеля, която се изроди в
даване на квалификации за самия свидетел. Категорично трябва да се отбележи, че
съдът не констатира никакво обстоятелство, пораждащо съмнение в свидетелката
годност или надеждност на св. Х.. Предвид гореизложените съображения настоящият
състав изцяло кредитира показанията на св. Н. Х. Х..
Настоящият съдебен състав дава
вяра на обясненията на подсъдимите. По делото и двамата подсъдими се
възползваха от правото си да дадат обяснения. Макар в наказателния процес
обясненията на подсъдимия да могат да служат като негова защитна версия, то те
са и годен източник на доказателствена информация и чрез тях могат да се
възпроизвеждат доказателства. В тази връзка доказателствената им стойност
подлежи на изследване във всеки отделен случай, като не може отнапред да се
откаже да бъде дадена вяра на твърденията на подсъдимия без те да бъдат
проверени. Всъщност пряка последица от действието на презумпцията за
невиновност е, че обясненията трябва да бъдат кредитирани, ако не бъдат оборени
по делото. Дейността по тяхната проверка се подчинява на общите правила за тази
аналитична дейност на съда. Тук следва да се посочи, че обясненията на
подсъдимата М. в частта им преди тя да излезе на улицата, повикана от детето
си, са производни. Разгледани поотделно, обясненията на всеки от двамата
подсъдими се ценят като подробни, обстоятелствени, хронологически и логически последователни
и вътрешно непротиворечиви. Преценени заедно те са взаимно кореспондиращи.
Най-сетне те намират опора и в останалия събран и поверен по делото
доказателствен материал, който служи за тяхната проверка. Така например
обясненията на подсъдимия М. досежно събитията, случили се преди съпругата му
да излезе на улицата, се подкрепят от показанията на св. Х., който
непосредствено е възприел по-голямата част от тези събития, но си е тръгнал
преди подсъдимата М. да дойде. От своя страна обясненията на последната намират
опора в показанията на св. А.. Тя непосредствено е видяла снимки, подкрепящи
това, което М. й е разказала за случилото се. Установява се и че пред своята
приятелка, още преди да бъде образувано настоящото съдебно производство,
подсъдимата е изказала същите твърдения като в обясненията си, което отново
затвърждава извода за тяхната достоверност. Същевременно обясненията и на
двамата подсъдими се подкрепят и от заключението на съдебномедицинската
експертиза по писмени данни относно подсъдимия М.. Доказаните травматични
увреждания, претърпени от подсъдимия, също ясно показват, че фактическата
обстановка, описана в тъжбата, е манипулативно представена, тъй като в нея се
твърди единствено подсъдимите да са нанасяли удари по частната тъжителка. По тези
съображения настоящият съдебен състав приема, че обясненията на подсъдимите не
само не са оборени по делото, но след извършената им проверка – на всеки от тях
поотделно и в съвкупност с останалите материали, то те се явяват проверени и
достоверни, поради което и съдът им даде вяра. От обясненията на подсъдимия М.
се изяснява датата, на която са се случили процесните събития – 08.04.2018 г.,
както и обстоятелството, че около 11:00 часа той се е намирал вътре в
автомобила си и го е паркирал пред дома си, когато частната тъжителка Т. го е
ударила с юмрук в слепоочитето в лявата част на лицето. Установява се, че към
момента на нанасянето на този първи удар подсъдимият М. е бил все още вътре в
автомобила, както и че след него са последвали и други удари, а частната
тъжителка на висок глас е казвала, че ще убие подсъдимия. М. изяснява и
случилото се след като е излязъл от автомобила, като той е хванал частната
тъжителка Т. за ръцете, за да не го удря тя повече, но последната не се е
успокоила и продължила да буйства. По-нататък от обясненията на подсъдимия се
установява той да е чул и сина си да вика майка си – подсъдимата М., която е
съпруга на подсъдимия, както и че когато тя е дошла, е успяла да ги раздели (Т.
и М.). В обясненията си подсъдимият посочва, че докато е бил в автомобила си,
паркиран на ул. „Г.“, е имало разстояние, позволяващо разминаването на два
автомобила, като той е паркирал до оградата си, където е имало и допълнително
малко място навътре. Макар съдът да изключи от доказателствената съвкупност
представените от частната тъжителка снимки с изглед към инкриминираната улица,
то делото не е непопълнено с доказателствена информация относно това
обстоятелство. Свидетелят Х. също посочва, че на улицата е било обективно
възможно разминаването на два леки автомобила, като и за него, и за подсъдимия
се доказа да живеят именно на тази улица. По-нататък Х. ясно посочи в
показанията си, че подсъдимият се е намирал вътре в автомобила си, когато
частната тъжителка Т. е отишла при него и първа му е нанесла удар. При тези
факти се явяват оборени твърденията в тъжбата, че Т. не е могла да премине по
улицата, че подсъдимият е бил извън автомобила си, че тъжителката е отишла при
него, за да му направи забележка, както и че той пръв се бил нахвърлил върху
нея с удари. Следва да се обърне внимание, че в обясненията си подсъдимият М.
не посочи, че преди излизането си от автомобила си е изблъскал частната
тъжителка, което обстоятелство беше несъмнено установено от показанията на
свидетеля очевидец Х.. М. обаче не отрича извършването на такова деяние в
обясненията си, а единствено се възползва от правото си да не дава обяснения в
тази част. Следователно не може да се приеме, че е налице противоречие, тъй
като подсъдимият въобще не излага твърдение относно наличието или липсата на
такова обстоятелство. Все пак съдът изрично посочва, че се дава вяра на
показанията на св. Х. за това от фактическа страна да е имало осъществено
такова деяние. Дава се вяра и на обясненията на подсъдимата М., които
кореспондират с тези на нейния съпруг досежно обстоятелствата, които тя
непосредствено е възприела при излизането си на улицата, пред дома си при
процесните събития. На първо място М. изяснява, че описаните от нея
обстоятелства са се осъществили на ул. „Г.“, посочва, че е била извикана да
излезе пред дома си от своето дете, както и че то е казвало: „Мамо, идвай, че
Р. бие тати!“. От тези думи се прави извод и за непосредствените впечатления,
които детето е придобило от случилите се събития. Изяснява се, че подсъдимата
при излизането си на улицата е възприела съпруга си (подсъдимия М.) да държи с
двете си ръце ръцете на частната тъжителка, която се е опитвала да го рита,
като М. се е намесила хванала е Т. за косата и я е дръпнала, едва след което е
успяла да ги раздели. Категорични и взаимно подкрепящи се са и обясненията на
двамата подсъдими за случилото се след това, като тъжителката Т., качвайки се в
лекия си автомобил, е тръгнала при което е отнесла предната врата до мястото на
водача на автомобила на подсъдимите. Това обстоятелство е несъмнено доказано по
делото не само от обясненията на М., но и от писмените доказателствени
материали по водената прокурорска преписка № 3479/2018 г. по описа на Районна
прокуратура – Пловдив. Установяването на това обстоятелство – причиненото ПТП,
при което е отнесена вратата на автомобила на семейство М., има важно значение
в процеса отново с оглед проверка на твърденията на срещупоставените страни,
като се изяснява обясненията на двамата подсъдими да са напълно съответстващи
на обективната действителност. Свидетелката А. също е възприела факта на
счупената врата, а относно авторството на това деяние показанията й вече са
производни. Този установен по делото факт отново показва, че фактическата
обстановка в тъжбата е описана избирателно и не съответства на обективно
случилото се. Настоящият състав намира за неоснователни възраженията на
частната тъжителка за вътрешни противоречия в обясненията на подсъдимия М.,
като съдът не констатира твърдяната от тъжителка промяна в позицията на
подсъдимия дали той първоначално е бил в автомобила си или е излязъл от вкъщи.
Както подсъдимата М., така и нейният съпруг при депозиране на обясненията си
твърдят, че М. се е намирал в автомобила и се е прибирал, когато е бил
нападнат, а подсъдимата М. е излязла от дома им. Не е налице нито противоречие
в твърденията им, нито промяна в поддържаната позиция, поради което
възражението беше намерено за неоснователно.
Съдът кредитира и показанията на
св. К.Г.А.. Макар същите да са производни, това не ги дисквалифицира
автоматично като негоден източник на доказателствена информация в процеса.
Напротив, касае се за допустими доказателства, които при това имат важно
значение за проверката на първичните такива. В случая показанията на св. А.
служат за проверка както на обясненията на всеки от двамата подсъдими, така и
на св. Х.. За разлика от показанията на св. И.И. производните доказателства –
възпроизведени чрез показанията на св. А., не се използват за подмяна на
първични доказателства, тъй като такива (първични) са събрани в процеса. Следва
да се посочи и че св. А. непосредствено е възприела показаните й снимки на
телефона на подсъдимата М., на които се е виждал С.М. и нараняванията му, както
и е бил заснет автомобилът на подсъдимите с липсваща предна врата на мястото на
водача. Това затвърждава достоверността на разказа на подсъдимите, включително
за обстоятелствата, довели до тези наранявания на подсъдимия и до липсващата
врата на автомобила. Свидетелката А. непосредствено е възприела и че след тази
случка е имало промяна в поведението на подсъдимата М., като се изяснява, че тя
е била притеснена и разтревожена на работа, като в почивката си е споделила на
А., че причината са проблемите с частната тъжителка Т., за които свидетелката
разказа какво е научила. Съдът намира показанията на св. А. за последователни,
вътрешно непротиворечиви, кореспондиращи с останалия доказателствен материал и
добросъвестно дадени, поради което им дава вяра. Въпреки приятелските отношения
между св. А. и подсъдимата М. това не води до задължителен извод, че първата не
е надежден свидетел в процеса и показанията й не следва да се кредитират. Регламент
относно лицата, които не могат да бъдат свидетели в процеса, дава разпоредбата
на чл. 118 от НПК. Свидетелката А. не попада в приложното поле на хипотезата на
тази норма. Следователно оценката на нейните показания се подчинява на общите
правила за тази дейност на съда. Предубедеността на свидетеля е обстоятелство,
което не се предполага a priori, а следва да бъде конкретно установено. Това
става чрез оборване на твърденията на свидетеля и установяване на тяхната
неистинност и несъответствие с обективната действителност. По делото не се
установи св. А. чрез показанията си да въвежда твърдения, които не отговарят на
обективната истина. Показанията й се явяват изцяло проверени и чрез събрани
други доказателства, поради което съдът приема, че свидетелят не е предубеден,
а показанията й бяха кредитирани.
От показанията на св. К.Д.У. се установява, че към
датата на процесното деяние той е работил на длъжност „и.“ в сектор „Криминална
полиция“ при ОД на МВР – Пловдив, като в кръга на службата си познава и
частната тъжителка, и подсъдимите, които са се тъжили по повод проблеми в
междусъседски отношения, като си спомня да е имало и случай на настъпило ПТП.
Свидетелят изяснява, че единствено е снел писмени обяснения от страните, но не
е посещавал местопроизшествието – там е бил изпратен автопатрул, нито е
отработвал случая, като преписките са били разпределени на районния инспектор.
Пояснява, че не си спомня в подробности случая. Посочва, че частната тъжителка
първа се е явила в районното управление, но нищо особено във външния й вид не е
направило впечатление на свидетеля. Изяснява, че ако е повикал спешна помощ,
това е било по молба на самата тъжителка, но сам по нищо конкретно в
поведението или във вида на Т. не е намерил за необходимо да сигнализира или да
търси такава медицинска помощ. Категоричен е, че на място не е видял да е текла
кръв от частната тъжителка, нито той да е забърсал такава впоследствие. Съдът
дава вяра на показанията на св. У., които намира за добросъвестно дадени от
непредубеден свидетел, който е възприел известните му по делото обстоятелства
докато е изпълнявал служебните си задължения. Установи се, че св. У. си спомня
да е снемал обяснения от страните в процеса, както и да е имало образувани
преписки с тяхно участие. От показанията на У. се изясняват и неговите
непосредствени възприятия от външния вид на частната тъжителка при нейното
явяване в районното управление, непосредствено след процесните събития на ул.
„Г.“ пред дома на подсъдимите.
От показанията на св. И.Б.И. се установява, че той и
частната тъжителка Т. са били колеги към месец април 2018 г. Свидетелят
изяснява, че е видял Т. първия ден след Великден, като носът й е бил наранен, а
лявото око посинено. В тази им част показанията на св. И. представляват негови
непосредствени възприятия. Досежно начина, по който са били причинени тези
увреждания, показанията на свидетеля са производни. В случая те служат като
доказателство единствено за това, че пред И. частната тъжителка е казала
нараняванията да са били причинени от нейни съседи, с които е имала конфликт от
по-рано. За разлика от показанията на св. А. в частта им, в която се
възпроизвеждаха производни доказателства, то тук производните доказателства не
служат за проверка на други първични. По делото не се събра пряко доказателство
частната тъжителка да е била бита от подсъдимите. В този смисъл, както се
посочи, от показанията на св. И. се установява Т. да е споделила пред него, че
е била бита от свои съседи, но те не служат за доказателство, че това
действително се е случило или кой е евентуалният автор на това деяние.
Противното би означавало съдът да приеме, че опосредено - чрез показанията на
св. И., описаното в тъжбата представлява освен твърдения за случилото се, то и
доказателство за тези твърдения. Все пак може да се приеме, че твърденията
частната тъжителка да е била бита от подсъдимите, кореспондират с показанията
на св. Х., който посочва, че е видял М. да изблъсква Т.. Съществена е обаче
разликата в смисловата натовареност на изразите тъжителката да е била „бита“ и
да е била „изблъскана“, поради което съдът прие, че няма преки доказателства
тъжителката да е била бита от подсъдимите, а единствено спрямо нея да е
упражнено физическо въздействие от страна на подсъдимия М. при коментираното
избутване. За св. И. също не се установяват обстоятелства, по които той да се
счита за предубеден. От показанията му се изяснява още, че частната тъжителка е
отсъствала известно време от работа след случая, за който свидетелят разказва,
както и че тя е нямала конфликти с колегите си на работа. За пълнота следва да
се посочи, че доказателство за това, че всичко, което частната тъжителка е
споделила пред св. И., не може автоматично да се приеме за отговарящо на
обективната действителност, се извлича от самите показания на И.. Той посочва,
че когато Т. е отишла на работа на първия ден след Великден, е споделила, че ще
ходи „да си изкара медицинско“, но видно от датата, на която са издадени
съдебномедицинско удостоверение № 359/2018 г. от 08.04.2018 г., както и
резултатите от допълнителните изследвания, то тъжителката се е била снабдила с
всички медицински документи още на 08.04.2018 г. (инкриминираната дата, която е
неделя).
Съдът дава вяра и на заключенията по двете изготвени
по делото съдебномедицински експертизи по писмени данни, а именно експертизата
с вх. № 64552/31.10.2018 г. относно частната тъжителка, находяща се от лист 59
до лист 62 от делото и експертизата с вх. № 26954/22.04.2019 г. относно подсъдимия
М., находяща се от лист 160 до лист 164 от делото. От съдебномедицинска
експертиза с вх. № 64552/31.10.2018 г. се установява, че на частната тъжителка
Р.М.Т. са били причинени следните травматични увреждания: контузия на главата и
лекостепенно мозъчно сътресение; контузия на носа с разкъсно-контузна рана по
гърба на носа и следи от кървене от двете ноздри; оток и кръвонасядане по
клепачите на дясното око. Установеният механизъм на тяхното причиняване е при
удар с или върху твърд тъп предмет. Изяснява се още, че контузията на главата и
лекостепенното мозъчно сътресение и контузията на носа с разкъсно-контузна рана
по гърба на носа са довели до разстройство на здравето извън случаите на чл.
128 и чл. 129 от НК, докато установените оток и кръвонасядане по клепачите на
дясното око са довели до болка и страдание, без причиняване на разстройство на
здравето. От съдебномедицинска експертиза с вх. № 26954/22.04.2019 г. се
изяснява, че на подсъдимия С.М.М. са били причинени следните травматични
увреждания: контузия на главата в лявата слепоочна област с повърхностна травма
на лявото ухо и разкъсно-контузна рана на палеца на лявата ръка. Механизмът и
на тяхното причиняване е при удар с или върху твърд тъп предмет. Установява се,
че разкъсно-контузната рана на палеца на лявата ръка на подсъдимия е довела до
разстройство на здравето извън случаите на чл. 128 и чл. 129 от НК, а
останалите травматични увреждания – до болка и страдание, без причиняване на
разстройство на здравето. Категорично се установява и че разкъсно-контузната
рана на палеца на лявата ръка на подсъдимия М. обективно не би могла да се
получи при нанасянето на удар по лицето на тъжителката, тъй като при
съприкосновението с лицето няма такава част от тялото, която би могла да
причини конкретно установеното по вид травматично увреждане на палеца на ръката
на подсъдимия. Съдът дава вяра на заключенията по двете разгледани експертизи и
двете са изготвени от вещо лице, разполагащо с необходимите експертни познания
в съответната област на науката. Вещото лице е отговорило в пълнота на
поставените задачи със съдебното определение за назначаване на всяка от
експертизите, мотивирало е изводите си, до които е достигнало след запознаване
и съобразяване на относимите към изследването медицински документи.
От правна страна:
При така установените факти съдът намира,
че подсъдимият С.М.М. не е осъществил престъплението по чл. 130, ал. 1 вр.
чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК, за което му е повдигнато обвинение.
Съдът приема и че подсъдимата В. И. М. не
е осъществила престъплението по чл. 130, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 от НК, за което й е повдигнато обвинение.
Настоящият съдебен състав приема, че
деянието на подсъдимия М. е извършено при условията на неизбежна отбрана, не е
общественоопасно и не представлява престъпление, докато за подсъдимата М.
приема, че въобще не е извършено деяние. В тази връзка от събраните и проверени
по делото доказателствени материали се установява, че от фактическа страна на
описаните в тъжбата време и място – на 08.04.2018 г. на ул. „Г.“ в гр. Пловдив
и пред дома на подсъдимите, С.М. е бил паркирал лекия си автомобил. Датата и
мястото се установяват от обясненията на подсъдимите, които бяха кредитирани от
съда, от писмените доказателства, а така също и от вещественото доказателство,
като в подадените сигнали на ЕЕН: 112 се описват събития, настъпили на тези
дата и място. Доказа се, че подсъдимият е паркирал автомобила си пред дома си,
когато е видял зад себе си лек автомобил „Фиат Браво“ – жълт на цвят, какъвто
се установи да е управлявала частната тъжителка Т.. Оборено се явява
твърдението в тъжбата, че подсъдимият М. е стоял на улицата в този момент.
Както от обясненията на М., така и от показанията на свидетеля очевидец Х.,
които служат за тяхната проверка, се доказа по несъмнен начин, че подсъдимият е
бил все още в автомобила си, когато частната тъжителка Т. е отишла до него и го
е ударила в слепоочието. Именно това поведение на ч. т. Т. съдът приема, че се
квалифицира като начало на нападението по смисъла на чл. 12 от НК. В случая то
се е изразило чрез активно поведение на Т., с което първоначално тя е поставила
в реална опасност, а съгласно заключението на съдебномедицинската експертиза по
писмени данни досежно подсъдимия М., то нападението е и увредило личността и
телесната неприкосновеност на подсъдимия. Конкретните действия, чрез които е
осъществено нападението, са първоначалните удари с ръце от страна на частната
тъжителка по подсъдимия М., към него се включват и осъществените след излизането
на подсъдимия от автомобила ритници от страна на Т., докато С.М. я е държал за
ръцете. По своите правни белези настоящият състав намира, че нападението е било
непосредствено и противоправно. От установените по делото факти се изяснява, че
към момента, когато подсъдимият М. е изблъскал частната тъжителка Т., нейното
нападение спрямо него от една страна вече е било започнало, но от друга – не е
било довършено. Следователно това квалифицира деянието на подсъдимия като
извършено в отговор на непосредствено нападение – такова, което е започнало и
не е завършило. Изясни, че началото на нападението са били ударите на Т. с ръце
по подсъдимия М., докато последният все още е бил в автомобила си. Именно за да
преустанови тези удари и да излезе от превозното средство, където не е могъл да
се брани ефективно, М. е изблъскал Т.. Следователно деянието му обективно се е
сложило след като нападението е започнало. На следващо място се установи, че
дори и след изблъскването на Т. от страна на подсъдимия тя е продължила с активните
си действия, насочени към увреждане на телесната му неприкосновеност – ритала
го е с краката си. От тези факти се прави категоричен извод, че защитното
деяние на подсъдимия М. е било извършено в хода на едно продължаващо –
започнало и недовършено нападение, поради което изблъсквайки тъжителката, той
се е защитавал и срещу едно непосредствено нападение по смисъла на закона.
Нападението е било и противоправно. То е било осъществено чрез деяние, с което
на подсъдимия са били причинени травматични увреждания, отговарящи по своя
медико-биологичен признак на лека телесна повреда. Фактическото поведение,
съставляващо нападението, е било в противоречие с действащия правен ред. От
своя страна деянието на подсъдимия М. е било в отговор на вече насоченото срещу
него нападение и единствената му цел е била да преустанови това неблагоприятно
въздействие върху него. Подсъдимият е изблъскал частната тъжителка, за да може
да излезе от автомобила си, тъй като докато е бил притиснат вътре, Т. му е
нанасяла удари. Следователно деянието му е осъществено именно като елемент от
защитата му. Това, че чрез деянието на М. са били причинени вреди на Т., не
означава, че умишлено е извършено престъпление по чл. 130, ал. 1 от НК. Вредите
са били причинени, не за да нападне подсъдимият на свой ред тъжителката, а да
създаде невъзможност у нея да продължава с противоправното си нападение. В
случая тази невъзможност е била временна и след като М. е излязъл от
автомобила, тя е продължила с нападението си. Тогава обаче подсъдимият е успял
да хване тъжителката за ръцете и така да ограничи възможността й да продължи да
му нанася удари, при което тя е започнала да се опитва да го рита с краката си.
Това ясно показва и че в случая не е имало превишаване на пределите на
неизбежната отбрана, като причинените на Т. вреди чрез изблъскването й изцяло
са били в рамките на необходимите предели. Видно е, че именно благодарение на
това си действие подсъдимият М. е успял да си спечели по-благоприятна позиция,
при която задържайки ръцете на нападателката си, да се защитава по-ефективно и
да ограничи възможността й да продължи да уврежда телесната му
неприкосновеност. Все в тази връзка задържането на ръцете на частната тъжителка
също представлява деяние, включено в защитата на подсъдимия. Установява се
категорично, че поведението на подсъдимия М. и от субективна страна е било
насочено изцяло и единствено към отблъскване на нападението. Когато той е успял
да задържи ръцете на Т., а и още повече след като е получил помощ от съпругата
си, М. не е отговорил на свой ред с агресивно и нападателно поведение.
Действията му, включително и причинените на частната тъжителка вреди, са били с
единствена цел да отблъсне нападението й и да преустанови неблагоприятните
последици, които той е търпял. Доказа се, че от фактическа страна към момента,
когато на улицата е излязла подсъдимата М., нейният съпруг вече е държал
частната тъжителка за ръцете, а след намесата на подсъдимата, тя е успяла да
разтърве съпруга си и тъжителката и последната се е качила в автомобила си,
като не е имало повече физическо съприкосновение между тях. Именно тогава
нападението е приключило, т.е. фактическите действия, които се квалифицират под
правния признак „нападение“. Това налага категоричния извод, че уврежданията,
които са били причинени на тъжителката Т., са настъпили в периода от време от
началото на нападението от нейна страна и до неговото приключване, тъй като,
както се посочи, преди нападението и след неговия край Т. не е влизала във
физическо съприкосновение с другиго. От заключението по съдебномедицинската
експертиза по писмени данни за тъжителката Т. се установява, че при
изблъскването на последната от страна на подсъдимия М., когато тя е започнала
да му нанася удари с ръце, докато подсъдимият е бил в автомобила си, той я е
блъснал в областта на главата и по-конкретно на носа и дясното око. Други
травматични увреждания на тъжителката не са установени по делото – нито по
крайниците, по шията или гръдния кош, нито по друга част на тялото. Именно при
това изблъскване настоящият съдебен състав приема, че на тъжителката Т. са били
причинени установените по делото травматични увреждания. Друга форма на
физическо въздействие от страна на подсъдимия М. върху Т. по делото не е
доказана. Дори и да се приеме такава, това би било единствено предположение, на
което не би могла да почива осъдителна присъда. При всяко положение дори и да е
имало и друг удар или удари, нанесени от страна на подсъдимия спрямо частната
тъжителка, то обективно те биха могли да са се случили единствено в
промеждутъка от време след като св. Х. заедно със съпругата си се отдалечили и
са престанали да наблюдават процесното място и преди да се е появила
подсъдимата М.. Това е така, защото по делото се доказа, че докато Х. е
наблюдавал случващото се, подсъдимият единствено е изблъскал тъжителката, а
след като подсъдимата М. е дошла, нейният съпруг е държал Т. за ръцете, но не я
е удрял. Следователно дори и подсъдимият М. да е нанесъл удар по лицето на
частната тъжителка Т., то това му поведение обективно би било осъществено
отново по време на продължаващото непосредствено и противоправно нападение от
страна на тъжителката и би било част от защитното деяние на подсъдимия. Това
обстоятелство затвърждава изводът, че цялото физическо въздействие, което
подсъдимият М. е упражнил върху частната тъжителка Т., е било субективно
мотивирано единствено от отблъскването на нападението чрез причиняването на
вреди в необходимите предели на нападателя, а не от причиняването на телесно
увреждане на частната тъжителка, а обективно е било елемент и част от неговото
защитно деяние. Настоящият съдебен състав намира, че причинените увреждания на
нападателя Т. са били в рамките на необходимите предели и не е налице
превишаване на пределите на неизбежната отбрана. По тези съображения съдът
приема, че деянието на подсъдимия С.М.М. е извършено при неизбежна отбрана и
същото не представлява престъпление. Деянието осъществено при условията на чл.
12 от НК не е общественоопасно. Съгласно чл. 9, ал. 1 от НК обаче
престъплението е винаги общественоопасно деяние. Следователно деянието на
подсъдимия не е престъпление, поради което съдът го призна за невинен с
присъдата си и го оправда по повдигнатото му обвинение.
При така направените си правни изводи
съдът намира, че в случая не намират приложение правилата за реторсията. Този
институт изисква от фактическа страна след довършване на деянието деецът да е
отговорил веднага със същата по вид телесна повреда. Така очертаният модел на
поведение е неприложим към фактите по процесния казус, тъй като вредите спрямо
тъжителката са й били причинени преди да е било довършено нейното деяние.
Реторсията би изисквала подсъдимият да беше причинил на Т. телесното й
увреждане веднага и в отговор на нейното вече приключило нападение, при което
той взема ново решение и непосредствената цел на деянието му да е да увреди
здравето на Т. в съответната степен. Посочи се, че от доказателствата по делото
се установява, че всъщност целта на М. е била да преустанови и отблъсне
нападението. Така също доказа се, че той е причинил вредите на частната тъжителка
не за да отвърне на приключилото й нападение, а докато то е траело и за да се
защити. По тези съображения съдът приема, че не е налице хипотеза на реторсия.
Съдът приема, че и подсъдимата В. И. М. не
е извършила престъплението, за което е предадена на съд. От фактическа страна
по делото се изясни, че нейното поведение се е изразило в намеса в схватката
между съпруга й - подсъдимия М., и частната тъжителка Т. в момент, когато М.
вече е излязъл от автомобила си и е държал с ръцете си Т. за нейните ръце, а
последната се е опитвала да го рита. Самото поведение на подсъдимата М. е
представлявало хващането на частната тъжителка за косата и издърпването й. От
разпита на вещото лице по съдебномедицинската експертиза на тъжителката Т.
(лист 65-гръб от делото) се установи, че между това поведение на подсъдимата и
настъпилите травматични увреждания на тъжителката няма причинно-следствена
връзка. Следователно това поведение на подсъдимата М. не представлява
изпълнително деяние на престъплението, за което й е повдигнато обвинение, нито
се установява някаква съпричастност на подсъдимата към настъпилите увреждания
на частната тъжителка. От нито едно от доказателствата по делото не се
установява М. да е нанасяла удари на Т.. Такова обстоятелство не се твърди и с
тъжбата, където е описано тя да е държала тъжителката, докато подсъдимият бил
удрял последната. Тези твърдения обаче бяха оборени по делото и не се доказа М.
да е осъществявала такова деяние. Следователно от една страна конкретното
поведение от фактическа страна на подсъдимата не се е изразило нито в нанасяне
на удари по тъжителката, нито в нейното задържане, докато друг прави това и
подсъдимата не е имала никакво участие в действията, с които са причинени
травматичните увреждания на тъжителка Т.. От друга страна доказаните й действия
по хващане и издърпване на косата на частната тъжителка са неотносими към
настъпилия вредоносен резултат и не се включват в изпълнителното деяние на
престъплението, за което й е повдигнато обвинение. В съвкупност това налага
извод, че ако при подсъдимия се установи да има извършено деяние, но то да не е
общественоопасно и в тази връзка да не представлява престъпление, то при
подсъдимата М. се установява тя въобще да не е извършила деянието, което й се
вменява във вина. Осъществила е друго деяние – издърпването на тъжителката за
косата, което обаче също не е престъпно. На практиката тази деятелност на
подсъдимата е била част от защитното деяние на подсъдимия, като теорията и
съдебната практика са категорични, че защитата може да бъде осъществена не само
от нападнатия, но и от кое да е трето лице. В случая действията на М. са били
насочени отново към прекратяване на продължаващото нападение, били са адекватно
предприети и не са надхвърляли рамките на необходимите предели, поради което не
е налице хипотеза на превишаване на пределите на неизбежна отбрана. По тези
съображения съдът приема, че и подсъдимата М. не е извършила престъплението, в
което е обвинена, поради което я призна за невинна с присъдата си и я оправда
по повдигнатото й обвинение.
В заключение следва да се отбележи, че
много и от останалите твърдения в тъжбата, които не са за съставомерни
обстоятелства, също не се доказаха или бяха оборени по делото. Твърди се, че
след деянието частната тъжителка е отишла при своя позната, която я е почистила
от кръвта, но такъв свидетел по делото въобще не беше установен. Съдът приема,
че се касае единствено за твърдение, но не и за доказан факт и такова
обстоятелство не се приема за осъществено от фактическа страна. Евентуално
такова посещение след довършване на деянието, разбира се, е неотносимо към
въпроса има ли извършено престъпление, но е допълнителна индиция, че
твърденията в тъжбата не отговарят на обективната действителност. Все в тази
връзка се твърди и след отиването на тъжителката в 03 РУ приелият я полицейски
служител да бил извикал бърза помощ, но от разпита на св. У. се изясни това той
да е сторил поради превъзбуденост на частната тъжителка, а не защото е
установил някакви наранявания, налагащи такава спешна медицинска помощ. В случая
е налице изопачаване на доказателствени материали, като с това твърдение се
прави опит да се внуши, че тъжителката е била в по-лошо здравословно състояние,
отколкото е била в действителност. Тук следва да се съобрази и че в проведения
разговор с оператор на ЕЕН 112 преди отиването си в сградата на районното
управление на изричния въпрос дали се нуждае от спешна медицинска помощ,
тъжителката отговаря отрицателно. Посочи се и че по делото бяха оборени
твърденията й да не е могла да премине по улицата от автомобила на подсъдимите,
както и при тръгването си със своя автомобил, тя да е бягала от тях. Целят
процес на доказване от частната тъжителка се водеше хаотично и
непоследователно, като се концентрираха усилия да се установяват отношения,
останали извън инкриминираните с тъжбата обстоятелства, относно водени
граждански дела между страните или какви увреждания е претърпяла майката на
тъжителката. Направиха се и искания за разпит на свидетел, който да бъде
извършен без участието на подсъдимите, а дори и на съда, като „някой отиде да
го разпита“, което е несъвместимо с принципите за непосредственост в процеса,
както и за охраняване правото на защита на подсъдимия и за пряка конфронтация с
всеки свидетел, гарантирано от НПК и ЕКПЧ. От своя страна частната тъжителка
оспорваше достоверността на всяко действие, предприето от подсъдимите,
включително на представената заповед за командироване на подсъдимата М., която
въпреки това не заяви желание това й отсъствие да става причина за отлагане на
делото и на практика тази заповед дори не представлява доказателство по делото,
с което се възпроизвежда факт, включен в предмета на доказване, нито се
затруднява ходът на производството. Доказателствената тежест относно доказване
извършването на твърдените с тъжбата престъпления обаче се носи единствено от
частния тъжител, а същевременно осъдителната присъда не би могла да почива на
предположения. По гореизложените съображения съдът намери, че по делото беше
доказано подсъдимите С.М.М. и В. И. М. да не са извършили вменените им във вина
престъпления.
С присъдата си съдът постанови вещественото
доказателство – 1 брой компакт диск, находящ се на лист 112 от делото, да
остане приложено по кориците на делото.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 190, ал. 1
от НПК съдът осъди частния тъжител Т. да заплати направените по делото
разноски, както следва: сумата от 151,20 лева (сто петдесет и един лева и
двадесет стотинки), представляваща сторени разноски за СМЕ на подсъдимия М. и
сумата от 10 (десет) лева, представляваща сторени разноски за призоваване на
свидетеля И.Б.И., или общо сумата от 161,20 (сто шестдесет и един лева и
двадесет стотинки) лева, платими в полза на съдебната власт и по сметка на
Районен съд – Пловдив.
На основание чл. 190, ал. 1 от НПК частната тъжителка
трябва да бъде осъдена да заплати на подсъдимия С. М.М. и
сумата от 800 (осемстотин) лева, представляваща направени и доказани разноски
за адвокатско възнаграждение на упълномощения защитник.
Така мотивиран, съдът постанови присъдата си.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Вярно с оригинала!
С.И.