Решение по дело №4913/2020 на Районен съд - Бургас

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№ 260190

 

гр.***, 26.02.2021г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

 ***КИ РАЙОНЕН СЪД, 46–ти наказателен състав, в публично заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:

                                                                     

                                                 РАЙОНЕН СЪДИЯ: МАРТИН БАЕВ

 

 при участието на секретаря М.Р.като разгледа НАХД № 4913 по описа на БРС за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по повод жалба на „***“ ЕООД с ЕИК ***, чрез пълномощник – адв. М.Г. – БАК, с посочен съдебен адрес:***, против Наказателно постановление № 106/09.11.2020г., издадено от Директора на РИОСВ - гр.***, с което за нарушение на чл. 25б от Наредбата за излезлите от употреба моторни превозни средства /Наредбата/, вр. с чл. 13, ал. 1 от Закона за управление на отпадъците /ЗУО/ и на основание чл. 143, ал. 1, т. 1 от същия закон, на дружеството е наложена имуществена санкция в размер от 5000 лева.

С жалбата се моли за отмяна на атакуваното наказателно постановление, като не се изтъкват конкретни доводи за порочност.

В открито съдебно заседание жалбоподателят се представяла от пълномощник – адв. Г.-БАК, която поддържа жалбата по изложените в нея доводи. Изтъква противоречия в съставените констативни протоколи и констатациите в АУАН и НП. Пледира за отмяна на НП и присъждане на разноски. В допълнително представени писмени бележки застъпва подробно защитава тезата си за незаконосъобразност на издадено НП и пледира за неговата отмяна.

За административнонаказващия орган се явява юрисконсулт Ковачева, която оспорва жалбата. Посочва, че при проверката на 10.09.2020г. е било установено, че площадката работи, поради което и е следвало да осигури 24-часово видео-наблюдение и да предостави записите от това наблюдение. Дружеството не е изпълнило това си задължение, поради което и правилно е било санкционирано. Счита, че доводите свързани с изземване на апаратурата на 01.09.2020г. са неоснователни, доколкото проверката е била извършена няколко дни след това и ако действително записите са били иззети, то дружеството не е следвало да продължава дейността си. Моли за потвърждаване на НП и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В допълнително представени писмени бележки застъпва, че от една страна жалбата е недопустима, а от друга, че е неоснователна. Развива съображения в защитата на позицията си, като моли за потвърждаване на санкционния акт.

Съдът приема, че жалбата е подадена в рамките на седемдневния срок за обжалване по чл. 59, ал.2 ЗАНН (видно от отбелязването на л. 13 гръб – НП е връчено на управителя на дружеството на 10.11.2020г., а жалбата е депозирана директно в съда на 17.11.2020г.). Действително първоначално жалбата не е била надлежно подписана, което е наложило съдът да даде указания на жалбоподателя да отстрани нередовността. С молба от 04.01.2021г. дружеството е представило подписана от управителя жалба и пълномощно за адв. Г. – БАК. Изрично е посочено, че всички извършени до момента действия от името на дружеството-жалбоподател се потвърждават. В тази връзка съдът следва да посочи, че не възприема становището на АНО за недопустимост на жалбата, базиращо се върху виждането, че щом адв. Г. – БАК не е била упълномощена към 17.11.2020г., то и последяващото й упълномощаване е недопустимо, както и че съгласно чл. 323, ал. 1, т. 3 НПК хипотезата на подадена жалба от нелегитимно лице не попада в хипотезата за възможност за последващо отстраняване на порока. Настоящият състав категорично не споделя този довод. Жалбата, както ясно е отбелязано в нея, е подадена от процесуално легитимирано лице – дружеството „***“ ЕООД, което е адресат на санкционния акт. В момента на подаването й обаче жалбата не е била надлежно подписана от представител на дружеството, а от лице без представителна власт. Този порок е бил констатиран от съда и с допълнителна молба от 04.01.2021г. управителят надлежно е подписал жалбата – т.е. порокът е бил отстранен. Със същата молба управителят е представил пълномощно от 16.12.2020г., с което учредява представителна власт на адв. Г.-БАК да представлява дружеството пред съда и именно по силата на това пълномощно адв. Г. – БАК е участвала в производството. Тук е мястото да се посочи, че АНО правилно се е насочил към виждането, че в производството по обжалване на наказателни постановления пред съда приложение намират правилата за въззивното обжалване по НПК (по силата на чл. 84 ЗАНН), но не е съобразил константата съдебна практика, съгласно която е напълно допустимо жалбата да бъде подписана и на по-късен етап. Така например в мотивите към Въпрос № 2 на Тълкувателно решение № 5/2018г. на ОСНК на ВКС, постановено точно по повод въззивното обжалване по НПК, изрично е посочено, че като нередовни следва да се третират само тези жалби и протести, които: „… не отговарят на предписаното в процесуалния закон съдържание или са неподписани, и нередовността им не е отстранена в срок“ – т.е. по аргумент за противното – щом нередовността (неподписването) е отстранена в срок, то жалбата следва да се третира като редовна. В този смисъл е тълкуването на разпоредбата на чл. 323, ал. 1, т. 1, вр. с чл. 320, ал. 3 НПК, предписваща, че жалбата следва да се приеме за нередовна и да се върне, само ако нередовността, включително и неподписването й от легитимирано лице, не бъде отстранено в срок. В случая порокът е своевременно отстранен и жалбата е подписана от законния представител на жалбоподателя, поради което и съдът намира жалбата за допустима.

С оглед пълнота следва да се посочи, че приложеното от АНО Ръководство по административнонаказателно право, касае случаи когато изначално жалбата е подадена от нелегитимирано лице – т.е. от такова, което изначално не е адресат на санкционния акт. Казано по друг начин – ако в конкретния случай жалбата изначално не изхождаше от санкционираното дружеството, а от друг субект (примерно от управителя в лично качество) или както е посочено в самото Ръководство – „от лице, на които законът не признава правен интерес да обжалва акта“, то тогава действително тя би била недопустима. Случаят обаче не е такъв. Жалбата изхожда именно от лице, на което законът признава правен интерес да обжалва акта, но не е била надлежно подписана от това лице (в случая от представителя на това лице, доколкото става дума за юридическо лице), което е съвсем различна хипотеза от тази разгледана в Ръководството.

Жалбата е насочена срещу подлежащ на обжалване акт, поради което следва да се приеме, че се явява процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е основателна, като съдът след като прецени доказателствата по делото и съобрази закона в контекста на правомощията си по съдебния контрол намира за установено следното:

            На 08.09.2020г. министърът на околната среда и водите със Заповед № РД 731/08.09.2020г. възложил извършването на проверка на площадката на дружество „***“ ЕООД, находяща се в гр. ***, кв. ***, м. „***“. В изпълнение на заповедта на 09.09.2020г. св. Х.И. *** извършила проверка на място. Констатирала, че площадката работи и дори на нея се осъществява разкомплектоване на МПС. За проверката свидетелката съставила констативен протокол № 018244/09.09.2020г., в който изрично описала, че: „ … обектът се охранява, чрез физическа охрана и видео-наблюдение по цялата ограда и в работното хале“. На 10.09.2020г. била извършена нова проверка, за която бил съставен констативен протокол № 018245/10.09.2020г., в който било записано, че не са представени записи от видео-наблюдението от камерите за предходната година и било дадено указание това да се извърши до 17.09.2020г. В срока предписанието не било изпълнено, поради което и на 23.09.2020г. св. И. съставила срещу дружеството АУАН с № 106/23.09.2020г., в който описала горните обстоятелства и посочила, че не са предоставени записи от 24-часово видео-наблюдение. Посочила, че дружество извършващо дейност по разглобяване на употребявани автомобилни компоненти или цели автомобили е длъжно да осигури на площадката 24-часово видео-наблюдение и да съхранява записите в продължение на една година – задължение, което жалбоподателят не е изпълнил и с което по нейно мнение е извършил нарушение по чл. 25б от Наредбата, вр. с чл. 13, ал. 1 от ЗУО. Актът бил предявен на пълномощник, който го подписал и получил препис от него, посочвайки че допълнително ще подаде възражения. В срока по чл. 44, ал. 1 ЗАНН постъпило писмено възражение, в което дружеството застъпило, че на 01.09.2020г. от Специализираната прокуратура – гр. София е било извършено претърсване и изземване в офиса на дружеството, от където са били иззети компютри и цялата документация. Посочено било, че към момента жалбоподателят няма достъп до офиса и поради това не може да предостави изисканите записи.

            Въз основа на АУАН-а на 09.11.2020г. било издадено и атакуваното НП, в което била пресъздадена фактическата обстановка, изложена в акта. Административнонаказващият орган не дал вяра на изложеното във възражението, а счел, че горните факти, осъществяват състава на административно нарушение по чл. 25б от Наредбата, вр. с чл. 13, ал. 1 от ЗУО, поради което и на основание чл. 143, ал.1, т. 1 ЗУО, наложил на жалбоподателя – „Имуществена санкция” в размер на 5 000 лева.

   Горната фактическа обстановка се установява по безспорен начин от събраните по делото материали по АНП, както и гласните и писмени доказателства събрани в хода на съдебното производство, които са безпротиворечиви и се кредитират от съда.

Административнонаказателното производство е строго формален процес, тъй като чрез него се засягат правата и интересите на физическите и юридически лица в по-голяма степен. Предвиденият в ЗАНН съдебен контрол върху издадените от административните органи наказателни постановления е за законосъобразност. От тази гледна точка съдът не е обвързан нито от твърденията на жалбоподателя, нито от фактическите констатации в акта или в наказателното постановление (арг. чл.84 от ЗАНН във вр.с чл.14 ал.2 от НПК и т.7 от Постановление № 10 от 28.09.1973 г. на Пленума на ВС), а е длъжен служебно да издири обективната истина и приложимия по делото закон.

В конкретния случай съдът счита, че наказателно постановление е издадено от компетентен орган, а АУАН е съставен от оправомощено за това лице по смисъла на чл. 152, ал. 2 от ЗУО.  Административнонаказателното производство е образувано в срока по чл. 34 от ЗАНН, а наказателното постановление е било издадено в шестмесечния срок. Въпреки това съдът счита, че отговорността на жалбоподателя е неправилно ангажирана поради следните съображения.

Няма спор, че към дата на проверката дружеството е извършвало дейност по разглобяване на употребявани автомобилни компоненти или цели автомобили на посочената площадка. Съгласно чл. 13, ал. 1 от ЗУО - изискванията към продуктите, след чиято употреба се образуват масово разпространени отпадъци, редът и начините за тяхното разделно събиране, повторна употреба, рециклиране и/или оползотворяване, включително целите за разделно събиране, повторна употреба, рециклиране и/или оползотворяване, се определят с наредби на Министерския съвет. В случая такава наредба се явява Наредба за излезлите от употреба моторни превозни средства (Приета с ПМС № 11 от 15.01.2013 г., обн., ДВ, бр. 7 от 25.01.2013 г., в сила от 25.01.2013 г.,), като в чл. 25б от същата изрично е посочено, че лицата, които извършват дейности по разглобяване на употребявани автомобилни компоненти или на цели автомобили с цел получаване на части, детайли и вещества за последващото им съхранение и/или продажба, са длъжни да осигурят на всяка площадка 24-часово видео-наблюдение в срок един месец от получаването на разрешението или неговото допълнение с нова/нови площадка/площадки и да съхраняват записите в продължение на една година. От своя страна санкционната разпоредба на чл. 143, ал. 1, т. 1 ЗУО предвижда санкция за лице, което извършва дейности по събиране, съхраняване, разкомплектуване, оползотворяване и/или обезвреждане на ИУМПС, компоненти и материали от тях на неразрешени за това места или на площадки, неотговарящи на изискванията на този закон или подзаконовите нормативни актове по прилагането му.

От анализа на така цитираните законови текстове става ясно, че по отношение на видео-наблюдението за дружеството-жалбоподател са налични две задължения: 1. да осигури на всяка площадка  24-часово видео-наблюдение в срок един месец от получаването на разрешението или неговото допълнение с нова/нови площадка/площадки и 2. да съхранява записите в продължение на една година. Касае се за две различни задължения, като съгласно първото дружеството следва да приложи видео-наблюдение на площадката – т.е. да монтира съответните средства за наблюдение /камери/, а съгласно второто задължение – да създава записи от тези средства за наблюдение и да ги съхранява за срок поне от една година.

В случая по мнение на съда, описанието на нарушението в АУАН не отговаря на изискванията на ЗАНН за пълно, точно и ясно формулиране на „обвинението“. Не става ясно кое от двете задължения не е изпълнило дружеството според контролните органи – дали не е осигурило видео-наблюдение на обекта – т.е. не е поставило камери, с които да се наблюдава площадката, или не е създало записи от тези камери, които да съхранява за срок от поне една година, доколкото в акта са цитирани и двете хипотези. От своя страна в НП е направена своеобразна компилация от двете задължения, като е посочено: „не е предоставило записи за доказване на изпълнение на задължението си за осигуряване на 24-часово видео-наблюдение“ – т.е. по-скоро може да се приеме, че АНО приема, че задълженият субект не е изпълнил и двете си задължения – хем не е представил видеозаписи, хем не е доказал, че е осигурил 24-чаосово видео-наблюдение. Оставяйки настрана, че в административнонаказателния процес доказателствената тежест се носи от АНО и той следва да докаже, че дружеството не е изпълнило задължението, а не то доказва, че го е изпълнило, то нарушенията са такива на поглъщане и няма как да се осъществят едновременно. Така ако дружеството въобще не осигури видео-наблюдение на обекта, то очевидно няма как да се очаква да предостави записи от това наблюдение. Едва ако се установи, че на обекта има видео-наблюдение, но не се изготвят записи или те не се съхраняват за съответния срок, може да се говори за нарушение на второто задължение, регламентирано в чл. 25б от Наредбата. Посочването обаче и на двете задължения в преплитащ се вид поставя санкционирания, а и съда в невъзможност да разбере каква е точната воля на АНО и нарушава правото на защита на жалбоподателя.

Ако пък волята на АНО е била да санкционира дружеството само за това, че не е осигурило видео-наблюдение – т.е. че не е изпълнило първото си задължение, а посочването на факта на непредставяне на записи е направено само, за да се докаже съставомерността на неизвършване на видео-наблюдението, то това не отговаря на установените факти. В разпита си пред съда св. И. заяви, че в действителност на обекта е имало камери. Наличието на камери за видео-наблюдение е отразено и в първия констативен протокол от 09.09.2020г. – т.е. очевидно на обекта видео-наблюдение е имало изградено. Изготвянето на записи от това видео-наблюдение и съхраняването им по подходящ начин и за определен срок, обаче е друго задължение, което евентуално не е било изпълнено от санкционирания и което евентуално би могло да ангажира отговорността му, но по мнение на съда – това не е сторено по изискуемия от ЗАНН начин.

Именно поради това настоящият състав счита, че в случая е допуснато съществено нарушение на закона, довело до неяснота във волята на АНО, която е опорочила цялото производство и която налага отмяна на санкционния акт изцяло.

Към момента е настъпила законодателна промяна и в разпоредбата на чл. 63, ал.3 ЗАНН (нова - ДВ, бр. 94 от 2019 г.), съгласно която - в производството по обжалване на НП въззивният съд може да присъжда разноски на страните. Уредбата препраща към чл. 143 АПК, който пък от своя страна препраща към чл. 77 и чл. 81 ГПК, регламентиращи, че съдът дължи произнася по възлагане на разноските, само ако съответната страна е направила искане за присъждането им. В конкретния случай, с оглед изхода на правния спор, разноски се дължат в полза на жалбоподателя, който своевременно е депозирал искане за присъждането им. По делото са налични доказателства за реално заплатен адвокатско хонорар в размер на 580 лева, като не е направено възражение за прекомерност, поради което и АНО следва да бъде осъден да ги заплати на жалбоподателя.

 

Мотивиран от горното и на основание чл. 63, ал.1 предложение трето от ЗАНН, ***кият районен съд,

Р Е Ш И:

 

   ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 106/09.11.2020г., издадено от Директора на РИОСВ - гр.***, с което за нарушение на чл. 25б от Наредбата за излезлите от употреба моторни превозни средства, вр. с чл. 13, ал. 1 от Закона за управление на отпадъците и на основание чл. 143, ал. 1, т. 1 от същия закон, на „***“ ЕООД с ЕИК *** е наложена имуществена санкция в размер от 5000 лева.

ОСЪЖДА РИОСВ - гр.*** да заплати на „***“ ЕООД с ЕИК *** съдебно-деловодни разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 580 (петстотин и осемдесет) лева.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред Административен съд – гр.*** в 14 - дневен срок от съобщаването му на страните.

ПРЕПИС от решението да се изпрати на страните на посочените по делото адреси.   

                                                                              

 

                         ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/

Вярно с оригинала: М.Р.