Решение по дело №1813/2023 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК вр. чл. 63в от ЗАНН.

Образувано е по касационна жалба на Г.Д.Ч., подадена чрез адв.Д., против Решение № 974/27.06.23г. по НАХД №1239/2023г. на ВРС, VІ състав, с което е потвърдено наказателно постановление №22-0433-000821/01.12.22г. на Началник на РУ в ОД на МВР-Варна, РУ 01 Варна, с което й е наложено административно наказание глоба в размер на 50лв. на основание чл.178е ЗДП за нарушение на чл.94, ал.3 ЗДвП.

Касаторът твърди, че са налице основанията по чл.348 НПК вр. чл.63, ал.1 ЗАНН. Твърди, че от описанието на нарушението не става ясно какво е твърдяното нарушение и коя хипотеза на правната норма на чл.94 ал.3 ЗДвП е осъществила, поради което счита, че при издаване на НП е допуснато нарушение на чл.57, ал.1, т.5 ЗАНН. Твърди и че съдът не е обсъдил твърденията й за това, че не е извършила нарушение, тъй като нормата на чл.94 ал.3 ЗДвП допуска престой и паркиране на МПС в населените места, като въвежда общи правила за това. Предвидени са две условия, а именно паркиране на платното за движение - най-вдясно по посока на движението и успоредно на оста на пътя, което условие е задължително, както и паркиране на тротоара на МПС, които не са тежкотоварни, при спазване на минимум два метра отстояние от стената на сградите за преминаване на пешеходци/допуска се само на определените от собствениците на пътя места при спазване на отстоянието/. Тази правна норма предполага, че паркирането и престоят на конкретен участък от пътя е разрешено, като регламентира условията, при които превозното средство може да бъде паркирано или да престоява. Твърди и че ВРС е приел в мотивите си, че показанията на актосъставителя и свидетеля по акта възпроизвеждали констатациите в акта с нужната конкретика, но това не е така, тъй като в с.з. не само, че не си спомнят по – голяма част от посоченото в НП, но и твърденията им се отклоняват от констатациите в постановлението. Моли съда да отмени решението на ВРС и издаденото НП, като му бъдат присъдени направените по делото разноски.

Ответникът по касационната жалба, чрез процесуални си представител ю.к. Л А, в писмено възражение, оспорва жалбата и моли решението на ВРС да бъде оставено в сила. Моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на претендираното от касатора адвокатско възнаграждение.

Представителят на ВОП дава заключение, че жалбата е неоснователна и решението на ВРС следва да се остави в сила.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съотнесени към наведените касационни основания, прие за установено следното от фактическа и правна страна:

Производството пред ВРС е образувано по жалба на Г.Д.Ч. против наказателно постановление №22-0433-000821/01.12.22г. на Началник на РУ в ОД на МВР-Варна, РУ 01 Варна, с което й е наложено административно наказание глоба в размер на 50лв. на основание чл.178е ЗДП за нарушение на чл.94, ал.3 ЗДвП.

За да се произнесе по спора районният съд е установил от фактическа страна, че на 20.10.2022г. въззивницата е паркирала лекият си автомобил „ ...“ с рег. № В8034ВН на тротоара на ул.“****“ до бл.**, вх. * в гр.В, като около 15:50ч. при обход на района св.K и Д., полицейски служители при I РУ на ОД на МВР-Варна, забелязали автомобила и преценили, че е паркиран в нарушение на чл.94, ал.3 ЗДвП- на тротоара извън разрешените за това места. Направена била снимка и за нарушението на собственика на МПС е съставен глоба с фиш № 1233688, срещу който въззивницата подала възражение, поради което бил съставен АУАН, който тя подписала с възражения, че описаното не отговаряли на обективната истина. Постъпили и писмени възражения, в които твърдяла и че изложената фактическа обстановка била неясна и непълна и не ставало ясно при какви обстоятелства било установено нарушението. Въз основа на съставения АУАН било издадено и обжалваното НП. Сезираният със спора съд е приел в мотивите си, че АУАН и НП са издадени от компетентни длъжностни лица и в срок, съдържат всички необходими реквизити, нарушението е описано със съставомерните му белези и дава възможност на нарушителя да разбере вмененото нарушение, от събраните доказателства е безспорно установено, че Ч. е паркирала МПС в нарушение на въведената от закона забрана, а именно на тротоар на неразрешено място. ВРС е приел, че мястото, на което е бил паркиран автомобила представлява „тротоар“ по смисъла на §6 т.6 от ДР на ЗДвП, като не са налице данни тази площ да е определена за паркиране от собственика на пътя или администрацията. ВРС е приел и че нарушението не може да бъде квалифицирано като маловажен случай по чл.28 ЗАНН, предвид изричната разпоредба на чл.189з ЗДвП.

Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и при наличие на правен интерес от обжалване, поради което е допустима за разглеждане.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните съображения:

Правилно и законосъобразно въззивният съд е приел, че като е паркирала върху тротоар Ч. е нарушила чл.94 ал.3 ЗДвП.

Съгласно чл. 94, ал.3 от Закона за движението по пътищата, за престой и паркиране в населените места пътните превозни средства се спират възможно най-вдясно на платното за движение по посока на движението и успоредно на оста на пътя. Нормата допуска престой и паркиране на моторни превозни средства с допустима максимална маса до 2,5 тона върху тротоарите само на определените от собствениците на пътя или администрацията места, успоредно на оста на пътя, ако откъм страната на сградите остава разстояние най-малко 2 метра за преминаване на пешеходци. В конкретния случай не се спори, че на посочената в АУАН и НП дата и час жалбоподателката е паркирала МПС върху тротоара на ул. „****” до бл.№ **, вх.*. Касаторът твърди, че от описанието на нарушението не става ясно коя хипотеза на цитираната разпоредба е нарушила, дали за паркиране извън определените места върху тротоара от администрацията, или от собственика на пътя. Хипотезата на цитираната разпоредба допуска паркиране на тротоар при определени условия, като безспорно едното от тях е това място да е определено за такова /за паркиране или престой/ от собственика на пътя или администрацията. Не се твърди, че мястото на което е бил паркиран автомобилът, е било определено за паркиране. Без значение е от кого може да бъде определено като такова, тъй като това обстоятелство не е елемент от състава на вмененото нарушение. Не е установено и че разстоянието между автомобила и сградата е било повече от 2 метра, както изисква разпоредбата на чл.94 ал.3 ЗДвП. Не са ангажирани доказателства за установяване и на кумулативно заложено в нормата на чл.94, ал.3 от ЗДвП изискване – определяне от собственика на пътя или администрацията, която го управлява на мястото, където е бил паркиран автомобила, като такова за паркиране на МПС. Обратно, от писмото на директора на дирекция „ИИБ“ при община Варна се установява, че на посочения адрес няма отразени места за паркиране.

Неоснователни са и възраженията в жалбата относно показанията на актосъставителя и свидетеля по акта, доколкото вмененото нарушение се установява по безспорен и категоричен начин от събраните писмени и гласни доказателства.

С оглед изложеното, законосъобразно е било прието от ВРС, че с деянието си, касаторът е осъществил състава на нарушението по чл.94, ал.3 от ЗДвП, за което е ангажирана и административнонаказателната му отговорност. Правилно е определена и санкционната разпоредба – чл.178е от ЗДвП, като наложената глоба е в предвидения минимален размер. При осъществяване на служебна проверка, съдът констатира, че оспореното НП е издадено от компетентен орган и при спазване на административнопроизводствените правила. Нарушението е описано със съставомерните му белези и не е налице твърдяното от касатора нарушение на чл.57, ал.1, т.5 ЗАНН.

Предвид горното, решението на ВРС като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила.

Предвид изхода на спора и направеното искане, съдът намира, че на ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 80 лв. на основание чл.27е НЗПП вр. чл.63 ал.5 ЗАНН вр. чл.37 ЗПП.

Водим от горното, Варненският административен съд, І-ви касационен състав, на основание чл. 221, ал. 2 от АПК вр. чл.63в ЗАНН

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 974/27.06.23г. по НАХД №1239/2023г. на ВРС, VІ състав.

ОСЪЖДА Г.Д.Ч., ЕГН ********** *** юрисконсултско възнаграждение в размер на 80лв.

Решението е окончателно.

	Председател:
	Членове: