Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 09.03.2021
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІI „В“ въззивен състав, в публично съдебно
заседание на девети декември през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл. с. МАРИЯ
ИЛИЕВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева
гражданско дело № 1023 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 195571 от 19.08.2019 г., постановено по
гр. дело № 20188/2016 г., Софийският районен съд, I ГО, 46-ти състав, е отхвърлил
предявения от „А.С.И.“ ЕООД срещу Х.В. Г. иск с
правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата от 3500 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на
задължение по чл. 9 от Договор за провеждане на обучение № 8/09.07.2015 г.
С оглед изхода на спора, с решението, ищецът е
осъден да заплати на ответника, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 475
лева – разноски по делото.
В законоустановения срок
срещу решението е постъпила въззивна жалба от „А.С.И.“
ЕООД чрез адв. М.С., в която обжалва решението като необосновано,
тъй като районният съд не е анализирал всички допустими и относими
доказателства. Излага доводи, че първоинстанционният
съд необосновано е приел, че уговорката за неустойка в договора противоречи на
закона, тъй като същата задължава ответника да не преподава в друга частна
учебна академия или дружество със същия предмет на дейност като възложителя, за
период от три години. Сочи, че правото на труд на ответника по чл. 48, ал. 3 от Конституцията на Република България не е ограничено от посочената клауза, тъй
като в предметния ѝ обхват попадат само ограничен брой дейности –
употреба на същата или сходна програма, която е изградена от ищеца, като
отговорността на ответника се търси заради ползване на програмата на обучение,
изработена от ищеца, а не защото ответникът е започнал да работи при друг
работодател. Освен това излага, че ответникът е учредил търговско дружество, на
което е управител, което дружество ползва програмата на ищеца, с която е имал
възможност да се запознае и да копира, докато е работел при ищеца. Излага
доводи, че възраженията за нищожност поради противоречие с добрите нрави са
заявени от ответника общо и не почиват на никаква конкретика,
а същевременно размерът на неустойката, на която ищецът основава претенцията
си, е съобразен с множеството имуществени вреди, които дружеството търпи. При
позоваването на практиката на Върховния касационен съд, първоинстанционният
съд не е съобразил, че договорът между страните не е трудов, както и че се
касае до бързо развиващ се сектор, в който ищецът е една от първите академии,
като излага подробни доводи в тази връзка. Сочи, че договорът, който обвързва
страните, е договор за изработка, а не трудов договор, поради което неустойката
е валидно уговорена. Излага правни доводи, че уговорената в чл. 9 от договора
неустойка не излиза извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функция, освен това не е и прекомерна. Прави искане решението да
бъде отменено и вместо него постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен.
Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК. В представените по
делото писмени бележки развива подробно доводите си.
В срока за отговор на въззивната
жалба такъв не е постъпил от въззиваемата странаХ.В. Г. чрез адв. И.Н.. В
открито съдебно заседание оспорва въззивната жалба,
моли същата да бъде оставена без уважение и решението да бъде потвърдено. Претендира
разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК. В представените по делото писмени
бележки взема становище, че практиката на Върховния касационен съд, на която
първата инстанция се е позовала, макар и постановена по трудови спорове, е относима и към този, тъй като в нея се обсъжда не
валидността и характера на договора, като част от който е неустойката, а
уговорката, която по същността си ограничава правото на труд на страната след
прекратяване на правоотношението. Освен това с оглед завените от ищеца
твърдения, отговорността на ответника се ангажира заради използвана програма,
за каквато няма предявени права. Излага доводи, че неустойката евентуално е
нищожна като противоречаща на добрите нрави, както и че е прекомерна.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемата
страна, намира за установено следното:
По делото е безспорно
установено, че на 08.07.2015 г. в гр. София, между ищеца „А.С.И.“ ЕООД, в
качеството му на възложител, от една страна и ответникаХ.В.
Г., в качеството му на изпълнител, от друга, е сключен договор за провеждане на
обучение № 8 от 08.07.2015 г., по силата на който възложителят е възложил, а
изпълнителят е приел да проведе „Курс по HTML 5, CSS 3 и JavaScript”
по учебен план, неразделна част от договора, както и след лекционния курс да
проведе изпит под формата на тест, с който да провери нивото на придобити
знания на курсистите във връзка с преподадения материал, срещу уговорено
възнаграждение в размер на 1400 лева. Съгласно чл. 5.2 от договора,
възнаграждението се заплаща чрез два банкови превода, първият платим до 5 дни
от започване на курса, а вторият – до 5 работни дни след приключване на
лекционния цикъл.
Според чл. 6 от договора
изпълнителят е длъжен да провежда всички лекции, спазвайки учебната програма,
съгласно графика за провеждане на обучението, подробно описан в Приложение № 1
(неразделна част от договора). Според чл. 7.1 изпълнителят е длъжен да подготви
лекции по предоставена от възложителя програма. Лекционните материали,
използвани и предадени по време на курса, следва да бъдат качвани от
изпълнителя след всяка проведена лекция в онлайн системата Google
Docs и да бъдат достъпни за всички участници в курса,
като според чл. 7.2 собствеността върху подготвените материали остава на
възложителя.
Според чл. 9 от договора,
изпълнителят няма право да преподава 3 (три) години след приключване на
лекционния курс в друга частна учебна академия или дружество със същия предмет
на дейност като възложителя, чиято учебна програма съвпада изцяло или отчасти с
програмата на академията. При неспазване на тази клауза, изпълнителят дължи на
възложителя, неустойка в раздел IV oт договора.
Според чл. 14 от Раздел IV от договора, при неизпълнение на задълженията по
настоящия договор, описани в III т. 6, т. 7, т. 9 и т. 11, изпълнителят дължи
на възложителя неустойка в размер на 3500 лева.
В приложение № 1 към
договора е описана програмата на лекционния курс, по дати и теми, както следва:
тема 1: „Въведение във front-end приложенията“, тема
2: „Основи на HTML – таблици, форми, изображения, параграфи, контроли и др.“;
тема 3: „HTML 5 – нови табове, видео, аудио, CANVAS и
SVG”; тема 4: „CSS-стилове, селектори, шрифтове, позициониране“, тема 5:
„Въведение в CSS 3“, тема 6: „CSS препроцесори –
SASS, LESS”, тема 7: „Photoshop – създаване и експортиране
на изображения“, тема 8: „Адаптивен дизайн“, тема 9: „Javascript
– основи“, тема 10: „Работа в екип“, тема 11: „Обектно ориентирано програмиране
с Javascript”.
По делото се установява,
че на 15.01.2016 г.Х.В. Г. е регистрирал еднолично дружество с ограничена
отговорност с фирма „К.С.“ ЕООД, което е организирало курсове по Front-End технология, считано от 01.03.2016 г. От
представения по делото договор за обучение, сключен от дружеството като
изпълнител, се установява, че обучението се провежда отХ.В.
Г..
Според чл. 6 от договора на
„К.С.“ ЕООД, курсът се провежда по предварително изготвена програма, която
включва следните теми: тема 1: „Въведение в програмирането“; тема 2: „HTML
основи – doctype, табове,
таблици, форми, изображения, валидация и селектори“;
тема 3: „CSS основи – селектори, свойства, код, конвенции, размери“; тема 4:
„HTML 5 – нови табове, семантика, графики (CANVAS и
SVG), мултимедия (аудио, видео)“; тема 5: „CSS 3 – селектори , фонове и
граници, текстови ефекти, 2D/ 3D трансформации, анимации, градиенти‘;
тема 6: „Photoshop основи – основни компоненти и
команди, слоеве и групи, рязане на изображения, експорт“; тема 7: „Разработка
на уебстраница“; тема 8: „SASS/ LESS препроцесори“;
тема 9: „Content management
system – видове, инсталация на CMS, разработка на
уебсайт“; тема 10: „Content management
system – разработка на online
магазин“; тема 11: „Responsive design
– viewports, media queries, емулатори“; тема 12: „Javascript – част 1“; тема 13: „Javascript
– част 2“; тема 14: „jQuery“, тема 15: „jQuery plugins – работа с
най-разпространените “; тема 16: „Разработка на уебстраница с функционалности“;
тема 17: „Преговор и подготовка за тест и проект“, тема 18: „Тест“; тема 19:
„Практически проект“.
От показанията на
разпитания по делото свидетел Л. Г. С., преценени с оглед разпоредбата на чл.
172 от ГПК (свидетелят е преподавател при ищцовото
дружество), на които съдът дава вяра като последователни и логични, се
установява, че дружеството е инвестирало в обучението на преподавателите, които
са провеждали курсовете, както и че програмата, по която се провежда обучението
е предварително разработена от екип от преподаватели в дружеството. От
показанията на свидетеля се установява и че програмата на сайта на дружеството,
което е регистрирал ответникът, е сходна с тази на ищцовото
дружество, което кореспондира и със съдържанието на двата договора.
Други релевантни за спора доказателства не са
представени.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми. Настоящият въззивен състав счита, че разгледано по същество, решението
е правилно по следните съображения:
Правилно първоинстанционният съд е приел, че страните са валидно
обвързани от посочения договор, както и че ищецът, в качеството си на
възложител, е изпълнил всички описани в раздел III от договора задължения, а изпълнителят
от своя страна е осъществявал конкурентна на ищцовото
дружество дейност чрез впоследствие регистрирано от него търговско дружество,
което има сходна програма за обучение с тази на ищеца.
Правилно също така съдът
е приел, че за да възникне правото на ищеца да претендира
уговорената неустойка в сочения размер, следва да са налице предпоставките по
чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, а именно неустойката да е уговорена писмено, да е
настъпило предвиденото в договора основание за нейното плащане, като същата
трябва да отговаря на присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функция. Неустойката е проявление на принципа на автономия на
волята в частното право. С нея страните уговарят предварително размера на
обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни
своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите,
настъпили от неизпълнението.
В
настоящия случай ищецът твърди, че ангажира отговорността на ответника, не
защото последният е полагал труд при друг работодател, а тъй като на първо
място е използвал програма, сходна с тази, разработена от ищцовото
дружество; и на второ място – защото е осъществил тази дейност чрез търговско
дружество, което е регистрирал след прекратяване на договора с ищеца, на което дружество
е бил управител. Подобно поведение от страна на ответника действително е годно
да накърни интереса на ищеца, разработил програмата и евентуално да му причини
имуществени вреди, но по делото не се установява да е уговорено задължение на
изпълнителя в този смисъл, за обезпечаване изпълнението на което и за
обезщетяване на вредите от евентуалното му неизпълнение, да е уговорена
неустойка.
Тъй като неустойката по
своята същност има характеристиките на договор, за да възникване валидно
задължението за нейното заплащане, следва страните да са постигнали съгласие по
въпроса кое тяхно поведение ще породи задължение за всяка от тях, респективно
ще се счита неизпълнение, за което ще се дължи неустойка. В тежест на ищеца по
правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК е да докаже, че е налице валидно възникнало
задължение за ответника да заплати неустойка за конкретния вид неизпълнение,
както и че това неизпълнение е налице. В този смисъл при тълкуване на
действителната воля на страните, съобразно чл. 20 от ЗЗД, а именно отделните
уговорки да се ценят във връзка едни с други и всяка една да се схваща в
смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите
и практиката, както и добросъвестността, не само въз основа на писмения текст,
но и след преценка на обстоятелствата и изявленията на страните при сключването
му, съобразно целта на договора, а не само неговия предмет, настоящият състав
счита, че страните са постигнали съгласие, ответникът да не „преподава“
в друга частна академия
или дружество със същия предмет на дейност като възложителя, чиято учебна
програма съвпада изцяло или отчасти с програмата на академията. Тази клауза,
включена в договор, към който приложение намират разпоредбите на общото
гражданско законодателство, а не тези на търговското право, ограничава правото
на труд на ответника. Действително, както излага и въззивникът,
правото на труд не е абсолютно право и може да бъде ограничавано в определени
случаи, предвидени в закона, предвиждащи временна забрана за извършване на
конкурентна дейност от определена категория лица с цел съхраняване интересите
на търговец. Временната забрана за извършване на конкурентна дейност в този
случай не представлява отказ от личното право на труд, което е гарантирано от
закона (така и Решение № 144 от 28.02.2020 г. по т.д. № 167/2019 г. на I ТО
на ВКС). В настоящия случай, обаче, страните на са уговорили категорично по
начин, разбираем и за двете от тях, неустойка за нарушаване на забраната за
конкурентна дейност от страна на изпълнителя чрез осъществяване на търговска
дейност, сходна с тази на възложителя, което би било допустимо, съответно ще
представлява основание за ангажиране отговорността на ответника, а са обвързали
възникване на задължението за неустойка със забрана за преподаване.
Ето защо, както правилно
е приел и първоинстанционния съд, ищецът търси
отговорността на ответника по клауза за неустойка, която е нищожна на основание
чл. 26, ал. 1, предл. второ от ЗЗД, тъй като
забранява на последния да полага труд. Същевременно за неизпълнение на
задължение ответникът да не извършва конкурентна дейност и да не ползва
програмата, изготвена от ищеца, в нарушение на негови авторски права, каквото
поведение ответникът вероятно е извършил, уговорена неустойка в договора,
сключен между страните, няма, поради което вредите подлежат на обезщетяване по
общия ред.
В този смисъл при липса
на валидна уговорка за неустойка, обезщетяваща неизпълнение на задължението, за
което се търси нейното заплащане, правилно първоинстанционният
съд е отхвърлил предявения иск.
С оглед изложеното и предвид предмета на проверка, въззивната жалба е неоснователна, поради което решението е
правилно и като такова следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, на въззиваемата страна
следва се присъдят своевременно поисканите и дължими разноски за адвокатско
възнаграждение за въззивното производство, съгласно
списъка по чл. 80 от ГПК, в размер на 450 лв. по договор за правна защита и
съдействие от 30.09.2019 г. на лист 22 от делото, който служи и за разписка за
тяхното заплащане съобразно указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение №
6/2012г. от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС. Възражението за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на въззиваемия, направено
от процесуалния представител на въззивника, съдът
счита за неоснователно, тъй като претендираното
адвокатско възнаграждение не надвишава необосновано минимума по чл. 7, ал. 2,
т. 2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения в размер на 475 лева с включен ДДС.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 195571 от 19.08.2019 г., постановено по
гр. дело № 20188/2016 г. на Софийски районен съд, I ГО, 46-ти състав.
ОСЪЖДА „А.С.И.“ ЕООД, ЕИК *******с адрес ***,
да заплати наХ.В. Г., ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата в размер на 480 лева – разноски за въззивна
инстанция.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.