№ 1374
гр. Плевен, 17.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Мариана К. Тодорова Досева
при участието на секретаря МАРИНА Г. ЦВЕТАНОВА
като разгледа докладваното от Мариана К. Тодорова Досева Гражданско дело
№ 20234430104063 по описа за 2023 година
Иск с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД с цена на
иска 856,99 лева.
Производството по делото е образувано по подадена искова молба от К.
В. Ц., ЕГН**********, *** против ***, **********, със седалище и адрес на
управление: ***, в която се твърди, че на 16.09.2022 г. между ищцата
(кредитополучател) и *** (кредитодател), е сключен Договор за
потребителски кредит № *** към искане № *** (наричан за краткост
„Договора“), придружен с погасителен план към договора. Съгласно чл. 3 от
Договора параметрите на последния са следните: 1. Размер на кредита: 2400
лева; 2. Размер на погасителната вноска: 3X 18.69 лв. и 34 x 80.62 лв.; 3. Ден
на плащане: петък; 4. Вид вноска: седмична; 5. Годишен процент на разходите
на заема: 49.86 %; 6. Брой вноски: 37; 7. Фиксиран годишен лихвен процент:
40.05 %; 8. Дата на първо плащане: 23/09/2022 г.; 9. Обезпечение:
Поръчител или банкова гаранция- по избор на кредитополучателя; 10. Дата на
последно плащане: 02/06/2023 г.; 11. Такса за усвояване: 0; 12. Обща сума за
плащане: 2797,15 лева. Твърди, че отделно в чл. 11 ал.1 от Договора е
посочена и неустойка за непредоставяне на обезпечение (съгласно чл.5 от
Договора) във вид на: 1.„Безусловна банкова гаранция, издадена от
лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за
1
кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по
погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата
сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и
лихва.“ ИЛИ „2. Поръчителство на едно или две физически лица, които
отговарят кумулативно на следните условия: 2.1. При един поръчител-
осигурителният доход следва да е в размер на не по- малко от 7 пъти размера
на минималната работна заплата за страната; 2.2 при двама поръчители,
размерът на осигурителния доход на всеки един от тях следва да е в размер на
поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; 2.3 Да не е/са
поръчители по други договори за заем, сключен/и с Кредитора; 2.4 Да не е/са
кредитополучател/и по договори за кредит, сключени с кредитора по които е
налице неизпълнение; 2.5 Да нямат кредити към банки или финансови
институции с класификация различна от „Редовен ”, както по активни, така и
по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ;
2.6. Да представят служебна бележка от работодателя си или друг
съответен документ удостоверяващ размера на получавания от тях доход.
Твърди, че съгласно чл.5 ал.2 от Договора страните се споразумяват, че
кредитополучателя ще предостави посоченото в алинея 1 обезпечение в срок
до 3 дни от сключване на настоящия договор. Общият размер на неустойката
при непредоставяне на обезпеченията във вида и съгласно изискванията на
кредитодателя възлиза на 2 123,85 лева за целия срок на договора за
потребителски кредит. Твърди, че от анализа на Договора се прави извода, че
ищцата е следвало да върне сумата от 4921.00 лева, която включва: 1) 2 400 -
главница; 2) 397,15 лева - лихва; 3) 2123,85 лева - неустойка в случай на
непредоставяне на обезпечение. Срокът на кредита е бил до 02.06.2023 г.
Твърди, че нито в Договора за потребителски кредит, нито в Стандартния
европейски формуляр не е посочено какво точно се включва в ГПР -например,
дали в ГПР се включва цитираната неустойка при непредоставяне на
обезпечение. Твърди, че видно от представените по делото платежни
документи и извлечение от интернет банкирането й, ищцата е погасила
предсрочно задължението си по процесният договор като е заплатила сума в
размер на 3 256,99 лв. Ищцата не е заплатила пълният размер на задължението
си по погасителният план понеже не са се начислявали неустойки след месец
ноември. Излага съображения, че ищцата има качеството потребител по
смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК, доколкото същата при сключването на договора
2
за потребителски кредит действала извън рамките на своята професионална
или търговска дейност. Следователно приложимият нормативен акт е Закона
за потребителския кредит (ЗПК). Счита, че изискването, което е заложено в чл.
5 от договора за потребителски кредит, за осигуряване от страна на
кредитополучателя на обезпечение под формата на поръчителство или
банкова гаранция за период, включващ от сключване на договора за заем до
изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване
на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за
плащане по договора за заем, включваща договорената главница и лихва е
очевидно нищожна като представляваща скрито възнаграждение за
кредитодателя, което следва да бъде (но не е!) включено в ГПР.
Невключването на подобна клауза в ГПР означава, че не е спазено изискването
на чл. 11, т. 10 от ЗПК, защото на практика не е посочен верният ГПР в
Договора за потребителски кредит. Също така подобна неустойка би могла да
се разглежда и като добавка към възнаградителната лихва по договора, без
обаче в последния или в неговите приложения да е посочена като такава, което
означава, че е нарушена и разпоредбата на чл. 11, т. 9 от ЗПК поради
неправилно посочване на лихвените проценти. Ето защо, само на тези
основания, счита, че договорът за кредит е изцяло нищожен на основание чл.
22 от ЗПК във вр. с чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК. Сочи съдебна практика. Твърди,
че в процесния договор е нарушено това изискване на закона относно
правилното и пълно посочване на ГПР, доколкото никъде не е посочено кои
разходи формират ГПР. Налице е нарушение на чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1,
т.10 от ЗПК. Счита, че следва да се вземат под внимание изключителното
високите изисквания към физическите лица - потенциални бъдещи
поръчители, както и набора от документи, които поръчителите следва да
предоставят в тридневен срок от сключването на договора. Счита за очевидна
невъзможността на ищцата да осигури подобни обезпечения в толкова кратък
срок, както и невъзможността на самите поръчители да се снабдят с целия
набор от изискуеми документи, което се доказва и от обстоятелството, че
кредитодателят не е изчакал да включи подобна неустойка при изчисляването
на месечните погасителни вноски, а видно от погасителния план, във всяка
месечна вноска се включва и сума, представляваща част от общия размер на
описаната неустойка. На второ място, счита че подобна уговорена неустойка в
общ размер от 2 123,85 лв. е нищожна поради противоречие с добрите нрави и
3
също така представлява неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 5 от
Закона за защита на потребителите (ЗЗП), тъй като същата е необосновано
висока. Позовава се на цитирана съдебна практика. Наред с изложеното,
счита, че предвидената клауза за неустойка е неравноправна по смисъла на чл.
143, т 5 от ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока - в този смисъл е и т.
32 от извлечение от протокол № 44 на заседание на КЗП от 05.11.2015 г.
Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в
този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба
би увеличила стойността на договора. С предвиждането на такива разходи за
неустойка, посочени в Договор за потребителски кредит се заобикаля и
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК (съгласно който: „Годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.“). Твърди, че събирането на
такива разходи е част от дейността по управление на кредита и следва да са
включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК,
ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
и бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Твърди, че се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, като с уговорката за неустойка се нарушава изискването ГПР да не бъде
по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута определена с ПМС № 426/2014 г. Твърди, че реално, чрез
нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип,
забраняващ неоснователно обогатяване се калкулира допълнителна печалба
към договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката
за неустойка в размера на ГПР, последният не съответства на действително
прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в
договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията
между страните, представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла
на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Посочва аргументи от практиката. Твърди,
че записването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално
прилагания в отношенията между страните представлява "заблуждаваща
4
търговска практика” по смисъла па чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за
защита на потребителите, както е и в настоящия случай. Според чл. 19, ал. 1 от
ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула, като
спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е
образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в
посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/,
следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не
е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на
цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 от ЗПК е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които
следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора
трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия
размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи
и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява
дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в
ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставя
потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е
оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е
недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото
законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от
действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се
окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика,
съгласно чл. 68 г, ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора., както вече отбелязано по-горе. Същевременно, посочването на по-
5
нисък от действителния ГПР представлява невярна информация относно
общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕР. Това от своя страна означава, че клаузата за неустойка
е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО. С
оглед гореизложеното, прави възражение, че договорът за потребителски
кредит е нищожен на основание чл. 26, ал.1, предл. 1 във връзка с чл. 11, т. 9 и
10, във връзка с чл. 22 от ЗПК. Посочва, че съгласно чл. 23 от ЗПК, когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Чистата стойност на кредита възлиза на 2400 лв.
(главницата). Твърди, че ищцата е заплатила към момента на предявяване на
иска сумата от 3 256,99 лв. Това означава, че при условие, че бъде прието, че
процесният договор за потребителски кредит е недействителен, ищцата е
надплатила 856,99 лв. Съгласно чл. 55, ал.1, предложение първо ЗЗД, който е
получил нещо без основание е длъжен да го върне. В случая ответното
дружество е получило недължимо сумата от 856,99 лв. доколкото тя се явява
дадено без правно основание по недействителен договор за кредит.
Моли ответника да бъде осъден да плати на ищцата сумата от 856,99
лева на основание чл. 55, ал.1, предложение първо ЗЗД, ведно със законната
лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба до
окончателното плащане. Моли ответника да бъде осъден да плати на адвокат
А. Д. сторените по делото разноски на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за
адвокатурата. Претендира направените деловодни разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в
който счита, че предявения иск е недопустим, тъй като в един и същ ден
ищцата е предявила още 4 подобни иска и целта единствено генериране на
повече съдебни разноски, които да бъдат възложени в тежест на ответника,
поради което счита, че това процесуални поведение на ищцата представлява
злоупотреба с право. Счита, че делата трябва да бъдат съединени в едно
производство. Счита, че е неоснователна претенцията на ищцата за осъждане
на ответното дружество да й плати сумата от 856,99 лева, както и доводите за
недействителност на процесния договор. Твърди, че на основание чл. 26, ал. 4
ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на
целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея. Настоящият
6
случай е именно такъв. Неустоечната клауза не е част от съществените
параметри на договора за заем, напротив тя самата е договорена между
страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя.
Валидността на договора за кредит на първо място произтича от това, че
основните му параметри - главница и лихва, са валидно уговорени в
изискуемата от закона форма. Твърди, че са изпълнени всички изисквания на
ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК.
Противно на твърдението в исковата молба, по отношение на формирането на
годишния процент на разходите /ГПР/ твърди, че са спазени всички, закрепени
в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора за потребителски
кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне
на информация за потребителски кредити ясно е посочено какъв е размерът на
ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК „ГПР
не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и валута, определена с Постановление на МС на РБ.“ При
нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от
50% и ГПР определен в процесния договор в размер на 49,86%, е видно, че в
случая годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на
законната лихва за забава, поради което не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4
ЗПК. Твърди, че уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в
ГПР. Кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата
на сключване на договора. Счита, че оспорената неустойка е действителна.
Твърди, че тя е била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че
кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора
ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от следните
обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в
договора условия. Твърди, че ищцата не е осигурила нито едно от
предвидените обезпечения. Оспорва твърденията за неравноправност и за
заблуждаваща търговска практика. Счита, че от неоснователността на
доводите за недействителност следва и неоснователност на иска за връщане на
даденото по договора, респективно клаузата за неустойка. В случая договорът
и отделните му клаузи са действителни по изложените в настоящия отговор
съображения. Кредитополучателят се е задължил да върне предоставената му
главница в размер на 2400 лева, ведно с лихва в размер на 397,15 лева до
7
02.06.2023 г., отделно от това и фиксирана неустойка, в случай че не
предостави обезпечение на кредита. Поради което всички платени от ищеца
суми са получени на валидно правно основание и не подлежат на реституция.
Моли искът да бъде отхвърлен. Претендира направените разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено
следното:
Между страните не е налице спор че Договор за паричен заем с номер
*** от 16.09.2022г. е бил сключен между ответника ***, в качеството на
заемодател и ищеца К. Ц., в качеството на заемател.
Не е спорно също така между страните, че по силата на това
съглашение, заемодателят се е задължил да предостави на заемателя заем в
размер на 2400 лв., видът на вноската е седмична, броят на погасителните
вноски е 37, лихвеният процент е 40,05 %, посочен в договора ГПР 49,86%. В
чл. 5 от Договора е посочено, че заемателят се задължава да предостави на
кредитора едно от следните обезпечения: 1. Безусловна банкова гаранция или
2. Поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на
определени от кредитора условия. В чл. 11, ал.1 страните са договорили, че в
случай на непредоставяне на обезпечение, на кредитополучателя ще бъде
начислена неустойка в размер на 2123,85 лв.
Страните не спорят, че заемодателя е изпълнил задължението си да
предостави на заемателя уговорената заемна сума, както и че кредита е
погасен изцяло. Ищцата е заплатила 2400 лв. главница, 169,86 лв. лихва и
687,13 лв. неустойка. Този факт се установява и от представената и
неоспорена справка /л.289-291 от делото/
При така установеното от фактическа страна, съдът приема следното от
правна страна:
Относно сключения между страните договор за потребителски кредит
съдът намира да важат разпоредбите на Закона за потребителския кредит. В
чл. 9, ал. 1 ЗПК е посочено, че договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на плащане. Съгласно чл. 22 от ЗПК освен при неспазване на
изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
8
недействителен и когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
т. 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 /неприложим в настоящия случай, доколкото
процесния кредит не е предоставен под формата на овърдрафт/. Съдът е
длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на
закона и добрите нрави. Това е така, тъй като се касае за вземане, основано на
неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит, по което
длъжникът има качеството на "потребител", от което следва, че съдът е
задължен да провери дали договорът съответства на разпоредбите на ЗПК.
Защитата на правата на потребителите е въздигната в конституционен
принцип в разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от Конституцията на РБ и е една от
основните защити в политиките на Европейския съюз. В това отношение
Законът за защита на потребителите Клаузите на общите условия са
неравноправни, ако предвиждат обективна отговорност и санкциониране на
потребителя без вина. За да бъде нищожна една клауза, когато не е уговорена
индивидуално, е необходимо същата да бъде неравноправна. Общите
уговорки, клаузите в Общите условия не са неравноправни сами по себе си,
извън основанията по чл. 143 ЗЗП. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП
включените в потребителските договори неравноправни клаузи са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да бъде нищожна
съответната договорна клауза, е необходимо наличието на две предпоставки:
клаузата да бъде неравноправна; същата да не е уговорена индивидуално. В
разпоредбата на чл. 143 ЗЗП законодателят е предвидил няколко критерия,
чрез които може да се установи неравноправният характер на съответните
договорни клаузи: 1/ клауза, сключена във вреда на потребителя, т. е. клауза,
чрез която се злепоставят интересите на потребителя; 2/ клауза, която не
съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните
договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрахентите; 3/
клауза, която води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя. В чл. 143 от т. 1 до т. 19 ЗЗП са
посочени 19 примера на неравноправни клаузи. Нормата, уреждаща
неравноправните клаузи в потребителските договори, предвижда, че такава е
всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на
доставчика и потребителя, като поставя изпълнението на задълженията на
доставчика в зависимост от условия, чието изпълнение зависи единствено от
9
неговата воля /т. 3/ и налага на потребителя да изпълни свое задължение дори
ако търговецът или доставчикът не изпълни своите задължения /т. 14/.
Съдът намира, че от обсъдените доказателства се установи възникнало
между страните правоотношение по силата на сключен между тях договор за
потребителски кредит.
Процесният договор отговаря на императивните изисквания на чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК. Липсва спор между
страните, че в договора са посочени индивидуализиращи данни за страните,
размерът на получената сума, общият размер, който потребителят следва да
върне, годишният процент на разходите, годишния лихвен процент по
кредита, представен е погасителен план, в който са отразени размерът, броят,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. С оглед
изложеното, съдът приема, че процесният договор за потребителски кредит е
действителен, като съобразно приетото в съдебната практика следва да се
изследват отделните клаузи на този договор предвид възможната им
нищожност и неравноправност във връзка с нормите на ЗЗП.
Съдът намира за основателно възражението за нищожност на клаузата
на чл.11, ал.2 от договора за неустойка като противоречаща на добрите нрави
и неравноправна.
В чл. 5 от Договора е посочено, че заемателят се задължава да
предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1. Безусловна банкова
гаранция или 2. Поръчителство на едно или две физически лица, които да
отговарят на определени от кредитора условия. В чл. 11 страните са
договорили, че в случай на непредоставяне на обезпечение, на
кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 2123,85 лв., от
която се установи, че е била начислена и заплатена от ищцата по делото сума в
размер от 687,13 лева, видно от неоспорената справка.
Съдът намира, че клаузата за неустойка поради неизпълнение на
договорно задължение противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1
ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Така, както е
уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за точно изпълнение.
Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при
10
неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито
оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба
за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уредената такса/неустойка в Тарифата е да дoведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума. Тъй като противоречието между
клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на
договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно
неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4
ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие.
По предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо
ЗЗД съдът намира следното: Според задължителната практика в т. 1 от ППВС
№ 1/1979 г., фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД предполага преминаване на имуществени блага от една правна
сфера в друга и начална липса на основание за разместване на благата. В
тежест на ищеца по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е да докаже
разместването на благата - напр. даване на вещ или плащане на определена
сума пари, довело до намаляване на патримониума му, т.е. наличието на
обедняване, а съществуването на основание за разместването подлежи на
доказване от ответника. Съобразно изводите за нищожност на клаузата за
неустойка по договора и установяването на нейната нищожност съставлява
пречка за възникване на задължение за неустойка. Поради изложеното,
заплатената на основание нищожната клауза за неустойка сума в размер на
687,13 лв. се явява платена при начална липса на основание и подлежи на
връщане на основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД, поради което искът
следва да бъде уважен до посочения размер от 687,13 лв., а за разликата до
предявения размер от 856,99 лв. да бъде отхвърлен като неоснователен и
недоказан.
На основание чл.78, ал.6 ГПК когато делото е решено в полза на лице,
освободено от държавна такса или от разноски по производството, осъденото
лице е длъжно да заплати всички дължащи се такси и разноски. Съответните
суми се присъждат в полза на съда. На посоченото основание ответника
следва да бъде осъден да плати на РС-Плевен сумата от 50,00 лв. ДТ.
11
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищеца има право на разноски, но по
делото не са ангажирани доказателства за направени такива, тъй като ищцата
е освободена от заплащане на ДТ и разноски и е получила безплатна правна
помощ.
В полза на процесуалния представител на ищеца следва да се определи
възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ минималния
размер по Наредба №1/2004, а именно 480лв., при съобразяване, че
адвокатското дружество е регистрирано по ЗЗДС. Съдът намира, че нормата
на чл. 7, ал. 2 НМРАВ определя правила за изчисление на минималните
размери на адвокатските възнаграждения съобразно материалния интерес, т.е.
като сбор от цената на предявените искове, а не поотделно съобразно цената
на отделните претенции. В този смисъл може да бъде посочено и определение
№ 60345 от 11.10.2021 г. на ВКС, Трето гражданско отделение, постановено по
ч.гр.д. № 3103 / 2021г., в което, макар и постановено по друг спорен въпрос,
съдът е приел, че възнаграждението на адвоката е единно, като база за
определянето му е единствено материалния интерес по правния спор, а не
броя на предявените искове и броя на ответниците.
Отделно от гореизложеното при определяне на размера на адвокатското
възнаграждение съдът намира, че не е обвързан от определените с Наредба №
1 МРАВ размери на минималните адвокатски възнаграждения. За да достигне
до това становище съдът съобразява практиката, обективирана в Решение от
05.12.2006г. по обединени дела С- 94/2004 и С-202/2004 на СЕС. Съгласно
горното решение делегирането на частноправен субект - Висшият адвокатски
съвет – на правомощия да определя минималните адвокатски възнаграждения
представлява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени в
чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба нарушава правото на ЕС, тъй като
очевидно не съответства на критериите, изведени във въпросното решение, а
именно: правоприлагащият орган /съдът/ да има възможност, отчитаики
правната и фактическа сложност на делото, инстанцията, пред която се явява
процесуалният представител, и продължителността на процеса, да се отклони
от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения тогава,
когато тои се явява несъразмерно висок с оглед реално положения труд и
направени разходи от процесуалния представител, респ. представляваната в
процеса страна. Това разрешение се налага, тъй като правилата на Наредбата
12
не засягат само потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в
съдебното производството доколкото, ако загуби делото, то в неина тежест ще
бъде възложен размерът на адвокатски хонорар под формата на подлежащи на
възстановяване разноски в производство. По този начин се отнема правото на
съда да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен
размер за направените разноски. Така се нарушава и правото на справедлив
съдебен процес, гарантирано в чл.47 ХОПЕС и съответстващия му чл.6 от
Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Същото се
приема и в останалата практиката на СЕС, например в Решение от 28.07.2016г.
по дело С-57/2015г. Съдът на ЕС съгласно което съответстваща на правото на
ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случаи, в които
прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до
резултат, които се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този
режим. Още повече следва да се отчете, че Наредбата е приета от ВАС – орган
на сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически
оператор, който е насърчен от Държавата да приема свободно и самостоятелно
обвързващи решения, касаещи правилата на конкуренцията в същия сектор, в
който развиват дейност членовете на сдружението на адвокатите, както
изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС е извел задължение за националния
съд да гарантира пълното деиствие на нормите на правото на ЕС, като при
необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка
разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им
противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на
такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение
от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на ЕО. Така приемат и българските
съдилища в редица свои актове: Решение № 6522 от 22.10.2018г. по в. гр. д. №
1061/2018г. на СГС; Определение № 2514 от 23.05.2018 г. по в.ч. гр. д. №
407/2018г. на ОС- Благоевград; Решение № 95 от 31.05.2018г. на ОС - Добрич
по в.т.д. № 95/2018г. и др. О-е №1371/15.09.2023 г. по в.г.д. № 616/2023 г. по
описа на ПлОС и др./. Като се вземе изхода на спора определеното адвокатско
възнаграждение следва да бъде присъдено съобразно уважената част на
претенцията от 384,86 лв.
Ответникът по делото на основание чл.78, ал.3 ГПК има право на
разноски съразмерно с отхвърлената част на претенцията. Направено е искане
за присъждане на разноски, но липсват доказателства за направени такива.
13
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, предложение първо ***, с ЕИК
********** със седалище и адрес на управление в *** ДА ПЛАТИ на К. В.
Ц., ЕГН**********, *** сумата от 687,13 лева, представляваща недължимо
платена сума, а за разликата до предявения размер от 856,99 лв. отхвърля
иска като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал.2 от ЗА, вр. с чл.78, ал.1 от ГПК ***, с
ЕИК ********** със седалище и адрес на управление в *** ДА ПЛАТИ на
адвокат А. Д., САК, личен № **********, като процесуален представител на
К. В. Ц., сумата от 384,86 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за
оказаната по производството безплатна правна помощ.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6 ГПК ***, с ЕИК ********** със
седалище и адрес на управление в *** да заплати по сметка на РС-Плевен
сумата от 50,00 лв. държавна такса.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Плевенския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
14