Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 212
гр.Шумен
7.12.2017г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Шуменският
окръжен съд в открито заседание
на седми ноември , през две хиляди и
седемнадесета година ,в състав:
Председател: Азадухи
Карагьозян
Членове:1. Ралица Хаджииванова
2. Мирослав Маринов
при секретаря Юлия Атанасова и като разгледа докладваното от съдия
Азадухи Карагьозян В.гр.д.№271 по
описа за 2017г. за да се произнесе взе предвид следното:
Производство
по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение 196/13.07.2017г. по гр.д.№1/2017г. по описа на НПРС,
съдът е отхвърлил предявените от Б.П.З., с ЕГН **********,***
против ЕТ „В.В.“, с ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр. Н.п.., обл.
Ш., ул. „..., представляван от В.С.В. искове с правно
основание по чл.128, т.2 във вр. с чл. 121, ал.3 /отм./ от КТ с цена на иска от
6 254,16 лв. и по чл.86, ал.1 от ЗЗД с цена на иска от 1200,87 лв., като
неоснователни и недоказани, отхвърлил е предявените от Б.П.З., с ЕГН **********,***
против ЕТ „В.В.“, с ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр. Н.п.., обл.
Ш., ул. „..., представляван от В.С.В. искове с правно основание по чл.215 от КТ
с цена на иска от 969,60 лв. и чл.86, ал.1 от ЗЗД с цена от 186, 18 лв., като
погасени поради прихващане с насрещно задължение на ищеца за щета за преразход
на гориво и за проведени лични телефонни разговори, с общ размер на насрещното
задължение от 2000,80 лв., причинена при изпълнение на трудовите му задължения
по сключен с ответника трудов договор №25 от 27.08.2014 г., отхвърлил е предявените от Б.П.З., с ЕГН **********,***
против ЕТ „В.В.“, с ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр. Н.п.., обл.
Ш., ул. „..., представляван от В.С.В. искове с правно основание по чл.224 от КТ
и чл.86, ал.1 от ЗЗД, като в частта им съответно от 478,69 лв. и 10,98 лв.,
като неоснователни и недоказани, а в частта им съответно от 36 лв. и 0,82 лв.,
като погасени поради прихващане с насрещно задължение на ищеца за щета за
преразход на гориво и за проведени лични телефонни разговори, с общ размер на
насрещното задължение от 2000,80 лв., причинена при изпълнение на трудовите му
задължения по сключен с ответника трудов договор№25 от 27.08.2014 г., осъдил е Б.П.З., с ЕГН **********,*** да заплати на ЕТ
„В.В.“, с ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр. Н.п.., обл. Ш., ул. „...,
представляван от В.С.В. направените по делото разноски от 1888, 63 лв. /хиляда
осемстотин осемдесет и осем лева и шестдесет и три стотинки/, осъдил е Б.П.З., с ЕГН **********,*** да заплати по сметка
на РС – Н.п.. направени разноски за възнаграждение на вещо лице в размер на
165, 41 лв.
Решението
е обжалвано от ищеца Б.П.З., като неправилно и незаконосъобразно по
изложените в жалбата и допълнението към нея съображения. Жалбоподателят моли
съдът да отмени решението и вместо това да уважи исковете изцяло и да му
се присъдят разноските за двете съдебни инстанции.
Въззиваемият страна ЕТ”В.В. „
гр.Н.п.. е депозирал
отговор с който оспорва жалбата като
неоснователна и недоказана и моли съдът да потвърди решението и да му се присъдят разноските по
делото .
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 от ГПК от надлежна страна при наличието на правен интерес и е допустима. Разгледана по същество, същата е частично основателна.
Като обсъди основанията и доводите
изложени от страните , както и събраните по делото доказателства ,съдът приема
за установено следното от фактическа и правна страна :
Не е спорно
между страните , като се установява и от доказателствата по делото , че между
ищеца и ответника е бил сключен трудов договор №25 от 27.08.2014 г. , по силата на който ищецът, считано от
28.08.2014 г. е работил при ответника на длъжността „шофьор товарен автомобил,
международни превози“ . На ищеца се е
следвало месечно трудово
възнаграждение от 420 лв., платими до
20-то число на месеца, следващ работния месец, както и допълнително
възнаграждение за стаж и професионален опит, при пълно работно време от осем
часа. Трудовият договор е бил със срок на изпитване, уговорен в полза на работодателя от шест месеца. Със заповед №26 от 29.08.2014 г. ищецът е бил
командирован да извършва транспортни услуги, като шофьор по маршрут Б. – Г. – А.
– Г. – Б., за срок от 120 дни, считано от 31.08.2014 г. до 30.12.2014 г. Със заповед №33 от 23.10.2014 г. на ответника трудовото правоотношение между страните е
прекратено. По делото са изготвени и
съдебно-счетоводна и допълнителна съдебно-счетоводна експертиза относно размерите
на претендираните суми от ищеца.
При така установената фактическа обстановка ,съдът
достигна до следните правни изводи : По първият от предявените искове
с правно основание чл.128 т.2 вр. чл.121 ал.3 КТ/отм./ ищецът претендира да му се изплати сумата от
6 254.16лв. и на осн.чл.86 ал.1 от ЗЗД сумата от 1200.87лв. В случая
ищецът претендира заплащане на трудово възнаграждение за процесният период от
31.08.2014г. до 23.10.2014г. вкл. съобразно правилото на чл.121 ал.3 от КТ/отм./
, а не съобразно уговореното с работодателя
в трудовият му договор. Твърди , че му се дължи възнаграждението определено
като минимална почасова ставка в Обединено кралство В. което
за периода от октомври 2013г. до месец октомври 2014г. било в размер на 6.31 паунда
, а от месец октомври 2014г. до месец октомври 2015г. било в размер на 6.50
паунда. Във въззивната си жалба твърди ,че за приемаща държава следвало да се
счита Г., но доколкото за 2014г. там не била , установена минимална ставка за
заплащане за бранша, а ищецът бил извършвал превози в Г. и В. размера на
минималното заплащане следвало да се определи по съществуващите минимални ставки
за заплащане във Великобритания ,като по-благоприятни за ищеца.
За уважаването на иска по чл.128
т.2 вр. чл.121 ал.3 КТ/отм./ следва да
бъде установено , наличието на трудово правоотношение, по което през процесния
период ищецът е престирал труд, че е бил командирован за период повече от 30
дни и е изпълнявал задълженията си по трудов договор в друга държава ( членка
на ЕС, в друга държава по Споразумението за европейско икономическо
пространство или в Конфедерация Ш.), като това да води до промяна на мястото на
изпълнение на работата му, както и че не
му е било заплатено трудовото възнаграждение предвидено за същата или сходна
работа, установено в приемащата държава.
Ищецът
е бил командирован и е престирал труда
си извън Република Б. за периода от 31.08.2014г.
до 23.10.2014г.
Съгласно чл.121, ал.3 от КТ/отм./
когато срокът за командироване в рамките на предоставяне на услуги в друга
държава – членка на Европейския съюз, в друга държава – страна по
Споразумението за европейското икономическо пространство, или в Конфедерация Ш.,
е по-дълъг от 30 календарни дни, страните уговарят за срока на командировката
поне същите минимални условия на работа, каквито са установени за работниците
или служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава. Легалното определение на понятието
„командироване“ по смисъла на чл.121,
ал.3 и ал.4 от КТ е в разпоредбата на § 1, т.16 от
Допълнителните разпоредби на КТ. Съгласно него „командироване“ по смисъла на
чл.121, ал.3 и ал.4 от КТ е изменение на трудовото правоотношение по взаимно
съгласие на страните, поради изпращане на същата или друга работа в държава –
членка на ЕС, в друга държава по Споразумението или в Конфедерация Ш.. От
изложеното следва, че „командироването“ на работници или служители в хипотезата
на чл.121, ал.3 от КТ е хипотеза, при която има взаимно съгласие на страните да
бъде променено мястото на работа и
работата да бъде в страна от
изброените по-горе. В този случай дори
първоначално страните да не са уговорили мястото на работа да бъде извън
Република Б., то с последваща промяна ( каквато може да настъпи и на база
издадени заповеди за командироване), се постига съгласие за изменение на
трудовия договор по отношение на неговото място за изпълнение. Разпоредбата на чл. 121, ал.3 от КТ/отм./, доколкото е в смисъл, близък до текстовете на Директива 96/71,
следва да бъде тълкувана съгласно принципа на т.нар. съответстващо тълкуване,
според който националните съдилища на държавите-членки са длъжни да тълкуват
вътрешното си право в светлината на целите и формулировките на съответната
директива (в този смисъл е решението на СЕС от 10.04.1983 г. по дело С-14/83). Решенията на Съда на Европейския съюз имат
задължителна сила относно тълкуването на правото на ЕС- чл. 633 от ГПК.
Следователно за определяне на приложното поле на чл. 121, ал.3 от КТ (отм.); по необходимост се налага да се изясни и дали
командироването на водачите на товарни автомобили в друга държава - членка на
ЕС попада в приложното поле на Директива 96/71,
макар същата да е транспонирана в нашето законодателство с приемането на чл.121а КТ . Приложението на директивата спрямо
командироването на шофьорите от автомобилните превози не е
безусловно и зависи преди всичко от вида на извършваните транспортни услуги.
Така например съображение седемнадесето от преамбюла на Регламент № 1072/
2009 изрично предвижда, че
разпоредбите на Директива 96/71
се прилагат за предприятията, извършващи каботажни превози. Според дефиницията
по чл. 2, т.6 от
Регламент № 1072/ 2009 понятието "каботажни превози"
означава вътрешен превоз за чужда сметка или срещу възнаграждение, извършван
временно в приемаща държава-членка в съответствие с посочения
регламент. По делото липсват доказателства през процесния период
ищецът да е извършвал каботажни превози на територията на Г. или на някоя друга
от посочените в командировъчната заповед държави. Следователно
е налице неприложимостта на Директива 96/71
към шофьорите от международния автомобилен транспорт, с изключение на
каботажните превози, тъй като обратното би означавало да бъдат приложени
различни национални законодателства по отношение на съществуващото
правоотношение между международното транспортно предприятие и неговия мобилен
персонал, в зависимост от това до коя държава са транспортирани пътниците или
товарите.
Съобразно изискването за съответстващо тълкуване на
вътрешното законодателство и при действието на отменените разпоредби на чл.
121, ал.3 от КТ (отм.); и т.16
от § 1 на ДР на КТ (отм.);. следва да се приеме ,че за шофьорите не се прилага режимът на чл.
121, ал.3 от КТ доколкото на
практика няма приемаща страна в държавата членка, на която те да предоставят
съответната услуга.
В настоящият случай не е налице
условието по чл.
121, ал.3 от КТ (отм.), тъй като не се доказа по делото ищецът
да е престирал труда си единствено и само в една държава от изброените в
командировъчната заповед . Няма доказателства по делото, че за период повече от
30 дни е пребивавал единствено и само в Г. ,В. или друга от посочените в командировъчната заповед държави за да
се приеме ,че е налице приемаща държава по смисъла на чл.121 ал.3 от КТ, чиито
минимални условия на труд да породят действието си между
страните по процесното трудовото
правоотношение и за да приемем, че е
налице изменение на мястото на работа, различно от уговорено в трудовия
договор.
Поради
това искът чл.128 т.2 вр. чл.121 ал.3 КТ/отм./ за заплащането на трудово възнаграждение в
размер на 6 254.16лв. за периода
от 31.08.2014г. до 23.10.2014г. вкл. е неоснователен и следва да се остави без
уважение . Това обуславя и неоснователността на акцесорният иск на осн.чл.86
ал.1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава за сумата от 1200.87лв. , за периода от 21.11.2014г. до 9.10.2016г.
По иска по чл.215 от КТ и чл.86,
ал.1 от ЗЗД: Ищецът претендира на
осн.чл.215 от КТ обезщетение при командироване в размер на 969.60лв. за периода
от 31.08. до 23.10.2014г. и на осн.чл.86
от ЗЗД лихва за забава в размер на 186.18лв. за периода от 21.11.2014г. до
9.10.2014г. Дължимите на ищеца командировъчни по размер се определят съгласно
Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, където в
Приложение №3 към чл.31, ал.1 от наредбата се предвижда за шофьори при
автомобилни превози сума от 27 евро дневно при единична езда. Така дължимата
сума на ищеца за периода на командироването е за 54 дни, т.е. 1458 евро,
равняващи се на 2851, 60 лв. Така от
дължимите 2851, 60 лв. на ищеца са били изплатени 1756, 41 лв. Разликата от
1095, 19 лв. не е платена и е дължима на ищеца. Предвид това претенцията на
ищеца за заплащане на командировъчни в размер на 969,60 лв. е основателна.
Основателна е и претенцията за обезщетение за забава за изплащане на
командировъчни за периода от 21.11.2014 г. до 09.10.2016 г. в размер на 186,18
лв. Вземанията по чл.215 от КТ са парични и безсрочни и съгласно разпоредбата
на чл.84, ал.2 от ЗЗД се дължат след покана. В случая покана е налице, оправена
с изпратен от страна на ищеца до ответника отговор , който е бил даден във връзка с покана от
ответника до ищеца за отчет на документи по време на работата, който отговор е
получен от ответника на 10.11.2014 г. Следователно покана за изплащане на командировъчни е била
отправена, поради което се дължи и
обезщетение за забава за претендирания с исковата молба период. Също така
обезщетението се дължи, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаването на исковата молба – 10.10.2016 г. до окончателното изплащане.
По иска по чл.224 от КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД: Ищецът
претендира заплащането на обезщетение по чл.224 ал.1 от КТ за неползван платен
годишен отпуск за 2014г. в размер на 514.69лв. и на осн.чл.86 от ЗЗД
обезщетение за забава в размер на 11.89лв. за периода от 20.07.2016г. до
9.10.2016г. Установи се от заключението по счетоводната
експертиза, че за периода на работа на ищеца при ответната страна му се полагат
четири дни платен годишен отпуск, а при неползването им на ищеца се дължи
обезщетение. На ищеца е изплатено обезщетение за неползвани два дни платен
годишен отпуск в размер на 36 лв. Остатъкът, също в размер на 36 лв. е дължим и
относно този размер претенцията на ищеца е основателна и доказана и следва
частично да бъде уважена. Предвид
изложеното по-горе в решението , съдът счита ,че не е налице основание обезщетението по чл.224 от КТ да бъде изчисляван на база трудово
възнаграждение по-високо от договореното между страните и конкретно такова,
дължимо при командироване по чл.121, ал.3 /отм./ от КТ. Относно
това обезщетение се дължи и обезщетение за забава за претендирания от ищеца
период 20.07.2016 г. – 09.10.2016 г., равняващо се на сумата от 0,82 лв. Обезщетение
за забава се дължи ,тъй като за изплащането му ищецът е отправил до ответника
покана ,получена с известие обратна разписка на 20.07.2016г. Също така
обезщетението се дължи, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаването на исковата молба – 10.10.2016 г. до окончателното изплащане.
В
останалата част претенциите на ищеца за обезщетение по чл.224 ал.1 от КТ и по
чл.86 от ЗЗД за лихва за забава са неоснователни и недоказани
и следва да се отхвърлят .
По
отношение на направеното от ответника възражение за прихващане : НПРС е приел
,че възражението за прихващане е основателно за сумата от 1 600лв.
представляваща стойността на горивото изтекло при настъпилото ПТП с
управляваният от ищеца товарен автомобил и за сумата от 400.80лв. представляваща стойността
на проведени телефонни разговори от ищеца извън служебните такива и е извършил
прихващане с вземанията на ищеца до размера на сумата от 1 192.60лв.
От
събраните по делото писмени
доказателства, от дадените свидетелски показания и от заключението по
назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице Й.
се установява следното: На 30.08.2014 г. ищецът потеглил с товарен автомобил МАN TGH, с рег. № Н 3218 ВМ в изпълнение на задълженията си по договора и по маршрута, по който бил
командирован. Вечерта през същия ден, след 23, 00 часа пътувайки в Република Р.
по пътя от гр. А. към гр. К. ищецът претърпял произшествие. При преминаване
през железопътен прелез се усетило простъргване по долната част на влекача и
след спиране ищецът установил, че има пробив в десния резервоар на автомобила,
откъдето изтичало гориво. След това той преместил
автомобила на паркинг, като горивото от камиона изтекло. На мястото
пристигнали служители на румънските полицейски служби, които констатирали
произшествието и ищецът подал декларация, където съобщил обстоятелствата на
произшествието.
Имуществената
отговорност на работника за вредите, които е причинил на работодателя, е
уредена в чл. 203 и
следващите от КТ. Правилото е, че работникът отговаря за
вредите, причинени по небрежност при или по повод изпълнение на работата, в
размер на вредата, но не повече от уговореното месечно трудово възнаграждение.
Пълната имуществена отговорност се ангажира по изключение в хипотезите на чл. 203, ал.2 от КТ, а именно – когато вредата е причинена умишлено, или в
резултат от престъпление, или не е при или по повод изпълнение на трудовите
задължения. Нормата на чл. 203, ал.2 от КТ е специална по отношение на чл. 206 от КТ
и е със санкционен характер, затова не може да се тълкува и прилага
разширително. За да възникне имуществена отговорност на работника или служителя
за обезщетяване на причинените на работодателя умишлено или вследствие на
престъпление имуществени вреди, трябва да бъдат установени, чрез пълно и главно
доказване по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК
следните материални предпоставки: 1. умишлено противоправно поведение или
престъпно деяние на работника или служителя, вследствие на което е настъпило
увреждане на имуществени права на работодателя; 2. имуществена вреда,
изразяваща се в претърпени от работодателя имуществени загуби и 3.
причинно-следствена връзка между противоправното поведение на работодателя и
причинените вреди, т. е. претърпените от работодателя имуществени загуби да са
закономерна, естествена последица от умишленото противоправно деяние или
престъпление, извършено от работника. Всички обективни и субективни
предпоставки, обуславящи възникването на пълна имуществена отговорност на
работника или служителя по чл. 45, ал. 1 ЗЗД,
във вр. с чл. 203, ал. 2 КТ
следва да бъдат установени, чрез пълно и главно доказване от работодателя по
правилата, предписани в чл. 154, ал. 1 ГПК.
Съгласно чл. 45, ал.2 ЗЗД,
вината се предполага до доказване на противното, но не и формата й. Ако не се
установи причиняването на вредата умишлено, отговорността на служителя може да
бъде ангажирана само и единствено по реда на чл. 203, ал.1 КТ.
В настоящият случай работодателят
претендира от ищеца пълна имуществена отговорност, която възниква при
наличието на някое от посочените в чл.203 ал.2 от КТ основания . От събраните
по делото доказателства не се установява
претърпените от ответника вреди
да са били причинени умишлено от ищеца , да са в резултат на престъпление или
причинени не при или по повод изпълнението на трудовите задължения . По делото липсват
доказателства , че ответникът е действал
умишлено при причиняване вредите на ищеца.
Установяването на вината при тази нейна форма е в тежест на ищеца –работодател и умисълът на ответника в случая не се
предполага / реш.№870/24.02.2011г. на ВКС по гр.д.№137/2010г. ІV г.о. ГК /.
Умисълът в случая има интелектуалното и волево съдържание определено в чл.11 от НК . Дали е налице умисъл в неговите две разновидности или се касае до
непредпазливост се определя от обективните обстоятелства . От данните по делото не може да се направи
извод ,че ответникът умишлено е целял или е допускал настъпването на вредите за
работодателя. При умишлено причиняване
на вредите следва да се установи ,че е
налице съзнаване настъпването на
вредата, т.е. действието на ответника следва да е насочено именно към
настъпване на причинените вреди. В случая доказателства за наличие на умисъл
у ищеца
при причиняването не са
налице. Причинените вреди по резервоара
и изтеклото в следствие гориво
от него са настъпили вследствие от ПТП и
по отношение на вредоносният резултат ищецът
е действал непредпазливо и поради това
той не може да носи пълна имуществена отговорност за стойността на
изтеклото гориво. Следователно за вредите , които ищецът е причинил по
непредпазливост при изпълнение на трудовите му задължения , каквито са
настоящите , той носи ограничена имуществена отговорност само за претърпените
загуби до размера на уговореното месечно трудово възнаграждение , като тази отговорност обаче се реализира по строго
формална процедура , посочена в чл.210
от КТ / реш.№ 870/24.02.2011г. на ВКС по гр.д.№137/2010г. ІV г.о. ГК/ .
Предвид гореизложеното по делото не се установи наличието на някое от основанията
по чл.203 ал.2 от КТ за ангажирането на пълната имуществена отговорност на
ищеца за претърпените от ответника вреди, поради което,
възражението
за прихващане на ответника с правно основание чл.203 ал.2 от КТ за
заплащане на сумата от 1 600лв. вреди представляваща стойността на горивото изтекло
при настъпилото ПТП с управляваният от ищеца товарен автомобил е неоснователно.
Съдът
приема за доказано по делото , че във
връзка със служебните му задължения на ищеца е била предоставена възможност да
провежда телефонни разговори с работодателя и негови служители. На ищеца е било
ясно ,че с предоставената му СИМ карта ,
след като същата е служебна, работодателят няма да му заплаща всички
проведени телефонни разговори независимо от техният характер и независимо от размера на сумата и
че следва да се съобразява със служебният й характер. За времето на работа ищецът провел телефонни
разговори с телефонни номера, извън тези на служители на ответника на стойност
400, 80 лв., установена от заключението на експертизата, след справка за
проведените разговори за периода на работа на ищеца. Ищецът не е доказал по
делото ,че проведените от него разговори извън тази със служители на ответника
, са били във връзка с изпълняваната от него трудова функция . Предвид гореизложеното
в тази му част възражението за
прихващане с правно основание чл.203
ал.2 от КТ е основателно за сумата от 400, 80 лв.
Предвид гореизложените предявените от ищеца искове с правно основание по чл.128, т.2 във вр.
с чл. 121, ал.3 от КТ /отм./ с цена на иска от 6 254,16 лв. и чл.86,
ал.1 от ЗЗД с цена на иска от 1200,87 лв., като неоснователни и недоказани
следва да се отхвърлят. Искът по чл.215
от КТ за обезщетение при командироване с
цена на иска от 969,60 лв. следва да се
уважи в размер на 568.80лв. за периода от 31.08.2014г. до 23.10.2014г. и да се отхвърли за разликата над 568.80лв. до 969.60лв. за
сумата от 400.80лв. като погасен поради прихващане с насрещното задължение на
ищеца за проведени лични телефонни разговори в размер
на 400.80лв., като искът по чл.86 от ЗЗД
следва да се уважи за сумата от 186,18
лв. – лихва за забава за периода от 21.11.2014 г. до 09.10.2016 г. Исковете
по чл.224 от КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД следва да се уважат за сумата от 36 лв.
обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2 дни за 2014г. и 0, 82 лв. лихва за забава за периода от 20.07.2016г. до
9.10.2016г. и отхвърлят за разликата над 36лв. до 514.69лв. за сумата от 478, 69 лв. – обезщетение и за разликата над
0.82лв. до претендираните 11.89лв., за сумата от
10, 98 лв. – лихва за забава, като неоснователни и
недоказани. Възражението за прихващане с
правно основание чл.203 ал.2 от КТ за заплащането на вреди представляващи
стойността на изтекло гориво от резервоара на управляваният от ищеца товарен
автомобил следва да се отхвърли за сумата от общо 791.80лв.
Предвид
гореизложеното следва решението на НПРС да се потвърди в частта му с която са
отхвърлени исковете с правно основание по чл.128, т.2 във вр.
с чл. 121, ал.3 от КТ /отм./ с
цена на иска от 6 254,16 лв. и чл.86, ал.1 от ЗЗД с цена на иска от
1200,87 лв., като неоснователни и недоказани.
Решението
в частта му с която съдът е отхвърлил исковете по чл.215 от КТ за сумата от
568.80лв. и чл.86 от ЗЗД за сумата от 186.18лв. поради извършено прихващане следва да се отмени и вместо това на ищеца да
се присъди обезщетение при командироване в размер на 568.80лв. и на основание чл.86
от ЗЗД сумата от 186.18лв. лихва за
забава за периода от 21.11.2014г. до
9.10.2014г. , а в останалата част в която искът по чл.215 от КТ е отхвърлен за
сумата от 400.80лв. поради извършено прихващане следва да се потвърди .
Решението
в частта му с която съдът е отхвърлил исковете по чл.224 ал.1 от КТ за сумата
от 36лв. обезщетение и по чл.86 от ЗЗД за лихва за забава за сумата от 0.82лв.
поради извършено прихващане следва да се отмени и вместо това тези суми да се присъдят на ищеца. Решението в частта му
с която съдът е отхвърлил исковете в
частта им за сумата от 478.69лв. обезщетение и за сумата от 10.98лв. лихва за
забава като неоснователни и недоказани
следва да се потвърди.
Възражение
за прихващане с правно основание чл.203 ал.2 от КТ за сумата от 791.80лв. вреди представляващи стойността на изтекло
гориво от резервоара на управляваният от ищеца товарен автомобил следва да се
отхвърли като неоснователно.
По отношение на разноските: Ищецът във въззивната си жалба поддържа
направеното пред НПРС възражение с
правно основание чл.78 ал.5 от ГПК за прекомерност на възнаграждението на
адвоката на ответника. НПРС не е уважил възражението и е присъдил на ответника
разноските му за адвокат в пълен размер от 1870.63лв. Размерът на минималното
адвокатско възнаграждение по делото изчислено
на осн.чл.7 ал.2 т.3 от Наредба №1/9.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждение е сумата от 786.86лв. и следователно
възнаграждението на адвоката на ответника от 1870.63лв. надвишава минимума с
повече от два пъти и следва да се намали. Съдът като взе предвид фактическата и
правна сложност на делото счита ,че размерът на адвокатският хонорар следва да
се намали на сумата от 1100лв. Към този размер следва да се прибавят разноските
от още 18лв. направени по делото от ответника за превод на документ и общо
разходите възлизат на сумата от 1118лв. Съобразно този размер и предвид изхода
от спора на ответника се дължат разноски за първата инстанция в размер на 1021.12лв.
Следователно решението в частта му за разноските следва да се отмени за
разликата над 1021.12лв. до присъдените
1888.63лв. за сумата от 867.51лв.
Ищецът по списък за разноски претендира сумата от 1000лв. за адвокатски
хонорар и сумата от 705.74лв. разноски за път. Разноските за път нямат
характера на разноски по делото ,поради което същите не се следват на ищеца .
Предвид изхода от спора от на ищеца се следват разноски в размер на 86.66лв.
за адвокатски хонорар.
Решението в частта му с която ищецът
е осъден да заплати по сметка на НПРС сумата от 165.14лв. за
възнаграждение по ССЕ следва да се отмени за разликата над 136.74лв. до присъдените 165.41 лв. за сумата
от 28.67лв.
Пред ШОС ответникът е направил разноски по делото в размер на 1583.85лв. за
адвокатски хонорар ,като ищецът е направил възражение по чл.78 ал.5 от ГПК за
прекомерност на този хонорар. Съдът като се съобрази с фактическата и правна
сложност на делото и минимума на възнаграждението изчислено на осн.чл.7 ал.2
т.3 от Наредба №1/9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждение от 786.86лв. , счита ,че
хонорара следва да се намали на сумата от 1 100лв.
Предвид изхода от спора пред ШОС на
въззиваемата страна се следват разноски по делото в размер на 1004.68лв.
Жалбоподателят не е направил разноски по делото пред ШОС и такива не му се следват.
Въззиваемата
страна следва да се осъди да заплати върху уважената част от иска държавна такса в размер на 50лв. за първата инстанция , в размер на 25лв.
за въззивната инстанция и разноски за ССЕ в размер на 28.67лв.
Водим от гореизложеното и на осн.чл.271 от ГПК , съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение 196/13.07.2017г. по гр.д.№1/2017г. по описа на
НПРС, в частта му с която съдът е отхвърлил предявените
от Б.П.З.,
с ЕГН **********,*** против ЕТ „В.В.“,
с ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр. Н.п.., обл. Ш., ул. „...,
представляван от В.С.В. искове с правно основание по чл.215 от КТ с цена на
иска от 969,60 лв. и чл.86, ал.1 от ЗЗД с цена от 186, 18 лв., като
погасени поради прихващане с насрещно задължение на ищеца за щета за преразход
на гориво и за проведени лични телефонни разговори, с общ размер на насрещното
задължение от 2000, 80 лв., причинена при изпълнение на трудовите му задължения
по сключен с ответника трудов договор №25 от 27.08.2014 г. само за сумата от 568.80лв. обезщетение
при командироване и за сумата от 186.18лв. обезщетение за забава , и с правно основание
по чл.224 от КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, за
сумата съответно от 36 лв. и 0, 82 лв., като
погасени поради прихващане с насрещно задължение на ищеца за щета за преразход
на гориво и за проведени лични телефонни разговори, с общ размер на насрещното
задължение от 2000, 80 лв., причинена при изпълнение на трудовите му задължения
по сключен с ответника трудов договор№25 от 27.08.2014 г. в частта за разноските за разликата над 1021.12лв. до присъдените 1888.63лв. за сумата от
867.51лв. и в частта с която ищецът е осъден да заплати 165.41лв.
разноски за възнаграждение на вещото лице по сметка на НПРС за разликата
над 136.74лв. до присъдените 165.41 лв.
за сумата от 28.67лв. , като вместо това постановява :
ОСЪЖДА ЕТ „В.В.“, с ЕИК ..., със седалище и адрес на
управление гр. Н.п.., обл. Ш., ул. „..., представляван от В.С.В. да заплати на Б.П.З., с ЕГН **********,***
на осн.чл.215 от КТ сумата от 568.80лв. обезщетение при командироване за периода от 31.08.2014г. до 23.10.2014г. и
на осн.чл.86 от ЗЗД сумата от 186.18лв. обезщетение за забава за периода от 21.11.2014
г. до 09.10.2016 г. , ведно със законната лихва върху главницата , считано от датата на завеждане на исковата
молба на 10.10.2016г.
до
окончателното й заплащане.
ОСЪЖДА ЕТ „В.В.“, с ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр. Н.п.., обл. Ш.,
ул. „..., представляван от В.С.В. да заплати на Б.П.З., с ЕГН **********,*** на чл.224 от КТ
сумата от 36 лв. обезщетение за неползван платен годишен отпуск за два дни
за 2014г. и на осн.чл.86 от ЗЗД сумата
от 0,
82 лв. обезщетение за забава за периода от 20.07.2016 г. – 09.10.2016 г., ведно със
законната лихва върху главницата ,
считано от датата на завеждане на исковата молба на 10.10.2016г., до
окончателното й заплащане.
ОТХВЪРЛЯ направеното от ЕТ „В.В.“, с ЕИК ...,
със седалище и адрес на управление гр. Н.п.., обл. Ш., ул. „..., представляван
от В.С.В. срещу Б.П.З., с ЕГН **********,*** възражение за прихващане с правно
основание чл.203 ал.2 от КТ за сумата от 791.80лв. вреди представляващи стойността на изтекло
гориво от резервоара на управляваният от ищеца товарен автомобил, като
неоснователно.
ПОТВЪРЖДАВА решение 196/13.07.2017г. по гр.д.№1/2017г. по описа
на НПРС в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА ЕТ „В.В.“, с ЕИК ... да
заплати на Б.П.З. разноски по
делото за първата инстанция в размер на 88.66лв. за адвокатски хонорар.
ОСЪЖДА Б.П.З. да заплати на ЕТ „В.В.“, с ЕИК ... разноски по делото за въззивната инстанция в
размер на 1004.68лв. за адвокатски хонорар.
ОСЪЖДА ЕТ „В.В.“, с ЕИК ... да заплати по сметка на
НПРС държавна
такса в размер на 50лв. за първата
инстанция и разноски за ССЕ в размер на 28.67лв. и по сметка на ШОС
държавна такса в размер на 25лв.
за въззивната инстанция .
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС в частта му с която съдът се е произнесъл по искове с правно основание чл.128, т.2 във вр. с чл. 121, ал.3 от КТ/отм./ за сумата от 6 254,16 лв. и чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 1200,87 лв., а в останалата част е окончателно на осн.чл.280 ал.3 т.3 от ГПК.
`
Председател: Членове: 1. 2.