РЕШЕНИЕ
Номер ІІ- 1 11.06.2021 г. гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД втори въззивен граждански състав
На: дванадесети януари две хиляди двадесет и първа година
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА
Мл.с. ДЕТЕЛИНА ДИМОВА
Секретар Стойка Вълкова
Прокурор
като
разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно
гражданско дело номер 2693 по описа за 2020 година
Производството по делото е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
Бургаският окръжен съд е сезиран с въззивна жалба
от М.Р.Г., М.Н.М. и Р.Н.Г.-Д Л., трите със съдебен адрес
гр.София, бул.“Драган Цанков“ № 23, вх.А, ет.2, подадена чрез пълномощник
адв.Маргарита Димитрова, както и въззивна жалба
от Д.Д.Т. ***, подадена чрез
назначения й по реда на чл.47, ал.6 ГПК особен представител – адв.Мария Димитрова, с адрес на кантора
гр.Бургас, ул.“Оборище“ № 90, ет.2, против решение № 260166/03.09.2020 г., постановено по гр.д.№ 2014/2019 г. по описа на
РС-Бургас.
С първоинстанционното решение Д.Д.Т. е ОСЪДЕНА да заплати на
М.Р.Г., М.Н.М. и Р.Н.Г.-Д Л., в качеството им на наследници
на Н. И. Г., сумата от по 18226.66
лв. за
всяка от ищците, представляваща припадащата им се главница,
ведно със законната лихва от подаване на
исковата молба – 30.01.2019
г. до изплащането, и сумата от по
3170.66 лв. за всяка от
ищците, представляваща припадащата им се договорна
лихва за периода от 01.08.2016 г. до 20.03.2018 г., дължими по договор за
паричен заем от 01.03.2012 г. и допълнително споразумение от 28.03.2016 г., като е ОТХВЪРЛЕН иска за договорна лихва
за горницата над 3170.66 лв. до претендираните по 4780 лв. за
всяка ищца, както и за периода
от 01.04.2016г. до
31.07.2016г. и от 21.03.2018г. до
30.01.2019г. С решението Д.Д.Т. е осъдена да заплати на
М.Р.Г., М.Н.М. и Р.Н.Г.-Д. Л. направените по делото разноски
в размер от по 2064.95 лв. за всяка
от тях.
С въззивната жалба на ищците М.Р.Г., М.Н.М. и Р.Н.Г.-Д. Л. решението се обжалва в отхвърлителната му част,
в която същото се счита за неправилно и незаконосъобразно, постановено в
нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. Счита се, че съдът не
разполага с правомощията служебно да се произнася по действителността на договора, от който произтичат
претендираните права, както и, че БРС неправилно е преценил клаузата относно
договорната лихва за нищожна, като във връзка с тези доводи се излагат
съображения и се цитира практика на ВКС. Според въззивниците, уговорката за договорната
лихва не противоречи на добрите нрави, тъй като размерът й е близък до този на
дължимата законна лихва за забава. При това, се счита за неправилен соченият от
съда аргумент за неприлагане на чл.3, т.2 от договора, че уговорената лихва би
била дължима за неопределен период от време, дори и след прекратяване на
договора, като се сочи, че това не намира опора в закона, доколкото съобразно
чл.111, б.“в“ от ЗЗД вземанията за лихва се погасяват с тригодишна давност.
Счита се за неправилно и присъждането на лихвата до 21.03.2018 г., вместо до
датата 20.06.2018 г., на която е изтекъл даденият от ищците четиримесечен срок
за доброволно изпълнение на задължението, тъй като именно на тази дата
длъжникът е изпаднал в забава. Претендира се от въззивния съд да отмени
първоинстанционното решение в обжалваната му част и исковата претенцията да се
уважи в цялост. Не се правят доказателствени искания. Претендират се разноските
за настоящата инстанция, съгласно представен списък по чл.80 ГПК.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от
особения представител на въззиваемата-ответник Д.Т. –
адв.Мария Димитрова, в който са изложени съображения
за неоснователност на въззивната жалба на ищците и на изложените в нея доводи,
като се моли решението на БРС да бъде потвърдено в обжалваната му част.
С въззивната жалба на ответницата Д.Д.Т., подадена чрез особения й представител,
първоинстанционното решение се обжалва в осъдителната му част, в която същото се счита за неправилно и
незаконосъобразно. Счита се за неправилен изводът на съда, че исковата
претенция е доказана, като се сочи, че съдът се е позовал на свидетелски
показания, събрани в нарушение на забраната по чл.164, т.5 и т.6 от ГПК, тъй
като ищците не могат със свидетели да установяват писменото съглашение между
страните, неговото съдържание и да го опровергават, като твърдят, че то е
различно от писмено обективираното. Според въззивницата-ответник
съдът неправилно е приел, че показанията са допустими като такива за изпълнение
на задълженията по договора и по-конкретно за предаване на парите на основание
чл.164, ал.1, т.3 от ГПК, като се счита, че посочената норма е неприложима за
конкретния случай и съгласно чл.164, ал.1, т.4 от ГПК свидетелските показания
са недопустими за доказване плащането на писмено установено задължение,
включително и за извършено плащане между роднини. Отделно се сочи, че
свидетелските показания са ценени безкритично от съда, без да се зачете
заинтересоваността на свидетелите от изхода на спора и при липсата на конкретни
техни възприятия за отношенията между страните. Вън въззивната жалба се счита
за необоснован извода на районния съд, че ответницата е признала задълженията
си с подписване на допълнителното споразумение към договора, като се сочи, че в
същото не се съдържат такива изявления. За неправилен се счита и извода на
съда, че вземането не е погасено по давност, за което се излагат съображения.
Моли да се отмени решението в обжалваната част и да се отхвърли предявения иск.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил
отговор от въззиваемите-ищци М.Г., М.М. и Р.Г.-Д. Л., в който се излагат подробни съображения за
неоснователност на въззивната жалба на ответницата и на изложените в нея
аргументи, като се моли същата да бъде оставена без уважение, а решението на
БРС да бъде потвърдено в обжалваната част.
Двете въззивни
жалби са депозирани в срока по чл.259 ГПК и от лица, които имат правен интерес
от обжалването, поради което са допустими и следва да бъдат разгледани по
същество.
С оглед
изложените във въззивните жалби доводи и становищата на страните, като прецени
събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, Бургаският окръжен
съд приема за установено от фактическа страна следното:
Предявени са субективно
съединени осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1, вр. чл.240, ал.1 и
ал.2 ЗЗД.
Производството по гр.д.№ 2014/2019
г. по описа на БРС е образувано по исковата молба на М.Р.Г., М.Н.М. и Р.Н.Г.-Д.
Л. против Д.Д.Т. за заплащане на всяка от ищците по 1/3 от
следните суми: 54680 лв. – главница (по 18226.66 лева за всяка от тях), дължима
по допълнително споразумение от 28.03.2016 г. към договор за заем от 01.03.2012
г., сключен между наследодателя на ищците Н. И. Г. и ответницата Д.Т., и 14340
лв. (по 4780 лв. за всяка от ищците), представляващи дължими договорна лихва за
период от 30 месеца от датата на допълнителното споразумение до датата на
подаване на исковата молба, ведно със законната лихва върху главницата.
Ищците са изложили твърдения, че
техният наследодател Н. И. Г., много обичал ответницата, която била негова
племенница, помагал й винаги и при всяка възможност, тя разчитала на оказваната
й помощ и затова в края на 2011 г. го помолила да й даде в заем сумата от 50000
лв. Твърди се, че наследодателят Н. Г.се съгласил и предоставил на ответницата
исканата сума, като парите й били преведени от сметката на първата ищца М.Г. на
три транша – 12000 лв. на 02.12.2011 г., 5000 лв. на 14.12.2011 г. и 33000 лв.
на 28.02.2012 г., а след като цялата сума била преведена двамата оформили
отношенията си в писмен договор от 01.03.2012 г., в който била уговорена и лихва
върху дадената в заем сума в размер на 11.5 %, платима на всеки три месеца по
банков път. Твърди се, че ответницата не успявала да изпълнява поетите с
договора задължения, поради което се наложило да се подпише допълнително
споразумение между нея и Г., с което задължението й било признато и новирано,
като тя се задължила да върне сумата от 54680 лв., включваща първоначално
дължимата главница от 50000 лв. и неизплатената лихва, а за в бъдеще лихвата
била намалена на 10.5 %. В тази връзка се твърди, че наследодателят изпратил на
ответницата текста на споразумението на 25.03.2016 г. по имейл и тя го
подписала на 28.03.2016 г. с нотариална заверка на подписа й, след което го
върнала на Г., но той не успял да го подпише, тъй като междувременно загинал при
ПТП. Тъй като ответницата не изпълнявала договорните си задължения – изплатила само
1960 лв. лихви, на 26.05.2017 г. ищците й отправили нотариална покана за
прекратяване на договора, като й дали срок от 4 месеца да плати всички суми по
него в общ размер от 61372 лв. Поканата била връчена на Т. на 20.02.2018 г., но
до настоящия момент плащания от нея не са извършени. Предвид това, ищците
претендират от ответницата да им заплати главницата по заема от 54680 лв.,
съобразно допълнителното споразумение и 14340 лв. договорна лихва за 30 месеца
(по 478 лв. на месец) за периода от 01.04.2016 г. до подаване на исковата молба.
За установяване на твърденията
си ищците са представили писмени доказателства – 3 броя преводни нареждане за
банкови преводи от сметката на
ищцата М.Г. по сметка на ответницата Т. от 02.12.2011 г.,
14.12.2011 г. и 28.02.2011 г., за сумите съответно от 12000 лв., 5000 лв. и
33000 лв., с основание за преводите – заем; Договор за паричен заем от
01.03.2012 г., сключен между Н. Г.– заемодател и Д.Т. – заемател, за предоставяне
в заем на сумата от 50000 лв. за неопределен срок от време, като заемателят се
е задължил да изплаща годишна лихва в размер на 11,5 % върху заемната сума по
банков път след изтичане на всеки три месеца; Допълнително споразумение от
28.03.2016 към договора за паричен заем от 01.03.2012 г., което влиза в сила на
01.04.2016 г. и с което страните по него са се споразумели, че заемната сума от
50000 лв. се увеличава с 4680 лв. и става 54680 лв., лихвата върху нея на
годишна база се променя от 11,5 % на 10,5 % и месечната лихва в размер на 478
лв. се изплаща ежемесечно в края на всеки изтекъл месец, а при непревеждането
на лихвата в срок, тя се капитализира и лихвата върху цялата сума се увеличава
с 0,15 %.; електронна кореспонденция между страните по договора
за заем; нотариална покана; платежни нареждания за извършени плащания от
ответницата на лихва по договора; удостоверение за наследници и за родствени
връзки.
Ищците са ангажирали и гласни
доказателства – св.М.(съпруг на ищцата М.М.) и св.П.(брат на ищцата М.Г.), от показанията на които,
преценени по реда на чл.172 ГПК, се установява, че в края на 2011 г.
наследодателят Н. Г.е дал в заем на ответницата сумата от 50000 лв., която й
била преведена на три транша от сметката на М.Г. от негово име, а след това бил
сключен и писмен договор за заем, като парите били на Г., но реално били
преведени от сметката на неговата съпруга. От свидетелските показания се
установява също, че поради невъзможността на ответницата да обслужва заема, тя
и вуйчо й постигнали съгласие да подпишат допълнително споразумение, с което да
преуредят отношенията си и неплатените лихви да се
включат в главницата.
В срока по чл.131 ГПК е
депозиран писмен отговор от ответницата Д.Д.Т., чрез
назначения й от съда особен представител адв.Димитрова,
с който предявения иск е оспорен като неоснователен. Счита се, че Т.
не дължи връщане на заем по представения договор, тъй като от съдържанието му
не се установява, че сумата е предадена на ответницата и липсва изявление в договора
и в допълнителното споразумение сумата да е получена от нея, като се оспорва твърдението
в исковата молба, че извършените от сметката на М.Г. парични преводи, са
свързани с договора. Твърди се, че след като допълнителното споразумение не е
подписано от заемодателя, то не е породило нова облигационна връзка между
страните. Счита се, че представените платежни нареждания за платена лихва от ответницата
също не са признание за съществуването на задължението. Направено е възражение
за погасяване по давност на вземането за главница и лихви.
Първоинстанционният съд е приел,
че Г. и ответницата са били обвързани от облигационно правоотношение по договор
за паричен заем, установено от събраните по писмени и гласни доказателства,
като наследодателят на ищците дал в заем на племенницата си Т. сумата от 50000 лв., която е дадена на три транша, по банков път,
от сметката на съпругата на Г., а договорът като писмен акт е подписан по-късно
и е уредил документално облигационното заемно правоотношение с възпроизвеждане на
уговорените за него съществени параметри. По отношение на представеното
допълнително споразумение от 28.03.2016 г., с нотариална заверка на подписа на Т.,
съдът е приел, че макар и същото да не е подписано от Г., който междувременно е
починал, неговите клаузи са породили действие и са обвързали страните, предвид
водената между двамата електронна кореспонденция и изразеното от ответницата писмено
съгласие на предложеното от вуйчо й допълнително споразумение. Поради това, БРС
е приел, че е налице съвпадане на насрещни волеизявления на страните и
изменение на писмения договор, което е породило последиците си, като страните
са обвързани от тези допълнителни уговорки. В тази връзка, районният съд е
приел, че споразумението е преуредило договора за
заем и съгласно същото към 01.04.2016г. (когато уговорката влиза в сила) ответницата
е дължала на вуйчо си 54680 лв. главница, с 10.5% възнаградителна
лихва, като е взето предвид и обстоятелството, че след постигане на
допълнителната уговорка ответницата е платила на няколко пъти малки суми по
заема – платени са общо 1960 лв. за лихви през 2016 г., след смъртта на заемодателя
Г.. За неоснователно е счетено възражението на особения представител на Т. за
погасяване на вземането по давност, като е прието, че предвид липсата на срок
за връщане на главницата, същата е изискуема веднага (арг.
чл.84, ал.2 ЗЗД) и давността тече от подписване на договора за заем през 2012
г. (чл.114, ал.2 ЗЗД), като би изтекла за главницата през 2017 г., но през март
2016г. страните са постигнали съгласие за преуреждане
на дълга с допълнително споразумение, с което тя всъщност е признала дължимостта на сумите по заема, размера на главницата и
лихвата, поради което признанието на дълга е прекъснало давността. Относно договорните
лихви е прието, че те се погасяват с 3-годишна давност и част от тях, както са
уговорени с главния договор, са били погасени (тези за 2012 г. и началото на
2013 г.), но с подписване на споразумението ответницата е признала целия дълг,
заедно с лихвите и по този начин се е отказала от давността за тях, като въпросите
за дължимостта на главницата и лихвите са преуредени и дългът е признат изцяло, поради което нова
давност тече от 28.03.2016 г. и същата не е изтекла към подаването на исковата
молба – 30.01.2019 г., поради което вземанията, предмет на допълнителното
споразумение, не са погасени по давност. С оглед тези мотиви, БРС е уважил иска
за главницата като основателен и доказан в претендирания размер от 54680 лв.,
или по 18226.66 лв. за всяка от ищците, съобразно наследствения им дял по 1/3
от вземанията.
В решението, по отношение на
договорната лихва и анализирайки клаузата на чл.3.1 и чл.3.2 от договора за
заем, съдът е приел, че договорът може да се прекрати с едномесечно
предизвестие, а сумите трябва да се платят за срок от 3 месеца след изтичане на
предизвестието, като клаузата на чл.3.2, предвиждаща лихва да се начислява
върху остатъчната сума, докато тя не се изплати, т.е. да се начислява много
след като договорът е прекратен, е преценена от БРС като противоречаща на
добрите нрави и на същността на договора за заем, поради което тази клауза не
следва да се прилага и трябва да бъде прието, че възнаградителната
лихва ще се дължи до прекратяване на договора, т.е. до изтичане на
едномесечното предизвестие. В тази връзка е взето предвид, че нотариалната
покана на ищците, с която те са отправили едномесечно предизвестие за
прекратяване на договора за заем, е връчена на ответницата на 20.02.2018 г.,
поради което с изтичане на предизвестието на 20.03.2018 г. договорът за заем се
счита за прекратен и оттогава тече и тримесечният срок за връщане на сумите
/главница и лихва/, но без да продължава да се начислява възнаградителна
лихва. Поради това и след приспадане на извършените от ответницата плащания на
лихва в общ размер от 1960 лв. за месеците април, май, юни и юли 2016 г., съдът
е приел, че лихва се дължи за периода от 01.08.2016 г. до 20.03.2018 г. в
размер на 9512 лв., или по 3170.66 лв. за всяка ищца, съобразно наследствения
дал по 1/3 от вземанията, за която сума е уважил иска като основателен, а в
останалата част и за периода 01.04.2016г. – 31.07.2016г. и 21.03.2018г. –
30.01.2019г. е отхвърлил претенцията.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му –
в обжалваната част, а по останалите
въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата,
т.е. правилността на първоинстанционното решение се проверява само в рамките на
наведените оплаквания. При
тази служебна проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за
валиден и допустим съдебен акт, липсват нарушения на императивни материалноправни норми.
С оглед събраните
по делото доказателства и приложимите разпоредбите на закона, БОС намира
въззивната жалба на ищците и въззивната жалба на ответницата за неоснователни,
като изцяло споделя окончателните правни изводи на районния съд и счита, че
решението му следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Фактическата обстановка по делото се установява такава,
каквато е изложена в обжалваното решение, поради което не е необходимо събраните пред първата
инстанция доказателства да се преповтарят и от въззивния съд. БРС е съобразил и
анализирал всички относими и допустими
доказателства, ангажирани от страните, въз основа на които е достигнал до
правилни изводи относно това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се
установяват с тях. Във въззивното производство не са ангажирани доказателства,
които да променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа
обстановка, поради което, настоящият съд я възприема изцяло и препраща към нея
на основание чл.272 ГПК. Настоящата инстанция напълно споделя и решаващите правни
изводи на БРС за основателност на иска за заплащане на главницата по договора
за заем и допълнителното споразумение към него, както и за частична
основателност на иска за договорната лихва, респ. за неоснователност на
възраженията на ответницата, които изводи са формирани въз основа на
установената по делото фактическа обстановка, като ги намира за правилни и в
съответствие със закона, поради което препраща към мотивите на
първоинстанционното решение на основание чл.272 ГПК и по този начин те стават
част и от настоящия съдебен акт.
По изложените в двете въззивни
жалби оплаквания и в допълнение към съображенията на районния съд, следва да се
отбележи следното:
Съгласно
разпоредбата на чл.240, ал.1 ЗЗД, с договора за заем
заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими
вещи, като
заемателят се задължава
да върне заетата сума или
вещи от същия
вид, количество и качество. В този
смисъл, договорът за паричен заем е реален договор и произвежда действие, т.е. счита се за
сключен от момента на предаване
на сумата. Съгласно безпротиворечивата съдебна практика, в производството по иск с правно
основание чл.240,
ал.1 ЗЗД доказателствената тежест да установи, че
е дал заемните средства е върху ищеца, претендиращ връщането им, а при оспорване на
иска ответникът следва да докаже
възраженията си – че средствата са
дадени на друго основание, че е налице порок
на волята, че задължението е погасено и др.факти, съобразно
въведените от
него възражения срещу иска.
В конкретния случай, наличието на облигационно
правоотношение между наследодателя на ищците Н. Г.и ответницата Д.Т. по договор
за паричен заем е установено по делото от представения писмен договор от
01.03.2012 г. и допълнително споразумение към него от 28.03.2016 г., с които Г.
е дал в заем на племенницата си Д. сумата от 50000 лв. с възнаградителна
лихва от 11,5 %, за неопределен срок, а с допълнителното споразумение страните
са предоговорили правоотношенията си като заемната
сума е станала 54680 лв., а възнаградителната лихва е
станала 10,5 %. Предаването на сумата от 50000 лв. по договора за заем е
установено от представените платежни нареждания за извършени от сметката на
ищцата М.Г. по сметка на Т. банкови преводи с основание заем. В тази връзка,
неоснователно е възражението на въззивницата-ответница
за липса на връзка между тези преводи и договора за заем. В случая, такава
връзка е доказана от събраните по делото гласни доказателства – св.М.и св.П.,
от показанията на които, преценени по реда на чл.172 ГПК, се установява, че в
края на 2011 г. Г. е дал в заем на ответницата сумата от 50000 лв., която й
била преведена на три транша от сметката на М.Г. от негово име, а след това бил
сключен и писмен договор за заем, като парите били на Г., но реално били
преведени от сметката на неговата съпруга. Следователно, изводът, който се
налага е, че заемната сума е била предадена предварително и непосредствено след
това правоотношенията са били оформени документално с подписването на писмен
договор за заем (последният превод е с дата 28.02.2012 г., а договорът е
подписан два дни по-късно на 01.03.2012 г.), както правилно е приел и районния
съд. Не са налице основание да се игнорират свидетелските показания и същите
правилно са кредитирани от БРС, независимо от близката родствена връзка на
свидетелите със страните, доколкото показанията им са обективни и базирани на
техните впечатления, като кореспондират и на писмените доказателства по делото,
поради което е неоснователно възражението на въззивницата-ответница,
че съдът ги е кредитирал безкритично. Неоснователно е и възражението на въззивницата Т. за събиране на гласните доказателства в
нарушение на забраната по чл.164, ал.1, т.3 ГПК, тъй като договорът за заем е
сключен между роднини от трета степен по съребрена линия и свидетелските
показания са допустими, още повече, че същите са събрани не за установяване на
договора между страните, а за установяване на
обстоятелствата, при които е сключен, каква е била действителната
обща воля на страните, водените между тях преговори,
разменената кореспонденция
и как са изпълнявани задълженията по него след
сключването му. Неоснователни
са и възраженията за нарушение на чл.164, ал.1, т.4, 5 и 6 ГПК, доколкото
конкретния казус не попада в посочените в разпоредбата хипотези.
Получаването на сумата по банковата сметка на
ответницата не е оспорено от нея, като особеният й представител е оспорил единствено
връзката на преводите с подписания писмен договор, като настоящата инстанция
намира това оспорване за неоснователно с оглед разменената между страните по
договора електронна кореспонденция и събраните гласни доказателства, които
съдът кредитира по изложените по-горе съображения. Тук следва да се има
предвид, че при възражение от ответника, че сумата е предадена на друго
основание, в негова тежест е при условията на пълно и главно доказване да
докаже твърденията си. Такива
доказателства обаче не са ангажирани по делото от Т., не се сочи и не се твърди
друго основание за извършените по банковата й сметка парични преводи. Ето защо,
БОС намира за неоснователно възражението на въззивницата-ответник
за липса на връзка между банковите преводи и договора за заем. Не се споделя от
настоящия състав и възражението, че е недоказано получаването на сумата от 4680
лв., съставляваща разликата между сумите по договора за заем (50000 лв.) и
допълнителното споразумение (54680 лв). В случая,
както правилно е приел и районния съд,
със споразумението от 28.03.2016 г. страните по договора за заем са преуредили отношенията си, като към заемната сума от 50000
лв. са прибавили изтекли и неплатени договорни лихви и по този начин заемът е
станал 54680 лв., като е променен и процента на договорната лихва от 11,50 % на
10,5 %, както и начина на издължаването й и капитализиране на лихвата при
неплащане. Независимо от обстоятелството, че споразумението е подписано
единствено от ответницата и липсва подпис на заемодателя Г., който
междувременно е починал, постигнатото между тях съгласие за преуреждане
на заемното правоотношение се установя от водената помежду им електронна
кореспонденция, установяваща съвпадането на насрещните им волеизявления в този
смисъл, както и от свидетелските показания, които съдът кредитира по изложените
по-горе съображения. Така постигнатото между страните по договора допълнително
споразумение от 28.03.2016 г. по същността си представлява обективна новация на договора за заем по смисъла на чл.107 ЗЗД, като
не е необходимо предаване на парите по новосъздадения дълг. По този въпрос е
налице практика на ВКС, която се споделя от настоящия състав – Решение № 85/01.09.2017 г. по
т.д.№ 2286/2015 г., I т.о.,
ТК, съгласно което „Договор с, който
старите валидно възникнали задължения се погасяват и страните уговорят дължимите от длъжника
на кредитора суми или заместими
вещи по старите
дългове да се считат дадени
в заем, представлява новация по смисъла
на чл.107 ЗЗД. В тази
хипотеза на новация, новосъздаденият дълг по заемното
правоотношение възниква без предаване на
суми от заемодателя
на заемателя“. Настоящият
случай е именно такъв, поради което възраженията на въззивницата
в този смисъл са неоснователни.
Въззивният съд не
споделя и възраженията на ответницата за погасяване на процесните
вземания по давност. Както правилно е приел и районния съд, приложимият за
главницата давностен срок е 5-годишен, който съгласно чл.114, ал.2 ЗЗД тече от подписване на договора за заем през 2012 г.,
доколкото е уговорено вземането да стане изискуемо след покана, поради което
давността би изтекла през 2017 г., но с допълнителното споразумение от
28.03.2016 г. давността е прекъсната, тъй като с постигането на съгласие за преуреждане на заемното правоотношение ответницата всъщност
е признала стария дълг по договора за заем за главницата и за непогасената част
от договорната лихва (давността за лихвата е тригодишна и в случая са погасени
лихвите за 2012 г. и до м.март 2013 г.). По този начин, въпросите за дължимостта на главницата и лихвите са преуредени
и дългът е признат изцяло, поради което със споразумението давносттният
срок е прекъснат, като новата давност тече от 28.03.2016 г. и към момента на
подаване на исковата молба на 30.01.2019 г. не е изтекъл необходимия петгодишен
срок за главницата и тригодишен срок за лихвата. Ето защо, правилен е извода на
районния съд, че процесните вземания не са погасени
по давност, като изложените в този смисъл възражения във въззивната
жалба на Т. са неоснователни. В тази връзка и предвид липсата на доказателства
за изплащане на главницата, БОС намира, че ответницата дължи на ищците сумата
общо от 54680 лв., или по 18226.66 лв. за всяка ищца, съобразно наследствения
им дял от 1/3 от вземането, поради което в тази част обжалваното решение е
правилно и следва да бъде потвърдено.
По отношение
на договорната лихва въззивният съд изцяло споделя
изводите на първата инстанция и намира за неоснователна въззивната
жалба на ищците. Следва да се има предвид, че договорната лихва представлява по
същността си възнаграждение за заемодателя за ползването от заемателя на
паричната сума. Поради това, тази лихва е дължима за срока на действие на
договора за заем, но не и след неговото прекратяване, тъй като след този момент
за заемателя отпада основанието за ползване на сумата, поради което подобна
уговорка действително би противоречала на добрите нрави. След прекратяване на
договора, заемодателят няма основание да претендира договорна лихва, а при
евентуално неиздължаване на заемната сума има възможност да търси обезщетение
за забавено изпълнение, наказателна лихва, неустойка и т.н. в зависимост от
постигнатите в договора уговорки. В случая, действително клаузата на т.3.2 от процесния договор е изключително неясна, но при тълкуването
й във връзка с клаузата чл.3.1 от договора, съдът стига до извод, че волята на
страните е била договорът да може да се
прекрати с едномесечно предизвестие, а в 3-месечен срок след изтичане на
предизвестието да се изплатят дължимите суми, като уговорената лихва след
прекратяването и до окончателното издължаване всъщност има характер на лихва за
забавено изпълнение, каквато обаче не е претендирана
от ищците по настоящото дело. Ето защо, правилен е извода на БРС, че договорът
е прекратен на 20.03.2018 г. с изтичане на едномесечното предизвестие от
ищците, отправено до ответницата с връчената й на 20.02.2018 г. нотариална
покана, като договорната лихва се дължи за периода от 01.08.2016 г. до
20.03.2018 г., тъй като за месеците април, май, юни и юли 2016 г. са
представени доказателства за заплатена лихва от ответницата, а след
прекратяване на договора не се дължи договорна лихва. Правилно е изчислен от
районния съд и размера на дължимата договорна лихва за посочения период от 9512
лв., или по 3170.66 лв. за всяка от ищците, съобразно наследствения им дял от
по 1/3 от вземането. Поради това, в тази част решението е правилно и следва да
бъде потвърдено.
С оглед изложените съображения и поради съвпадане изцяло на изводите на настоящата
инстанция с тези на районния съд, БОС намира въззивната жалба на ищците и въззивната жалба на ответницата за неоснователни, а обжалваното
решение за правилно
и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото и с оглед неоснователността и
на двете въззивни жалби, съдът намира, че разноските
следва да останат така, както са направени от страните, поради което такива не
следва да бъдат присъждане за настоящото дело.
Мотивиран от
горното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 260166/03.09.2020 г., постановено
по гр.д.№ 2014/2019 г. по описа на РС – Бургас.
Решението подлежи
на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.