№ 169
гр. София, 05.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 34 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:......
при участието на секретаря .....
като разгледа докладваното от ...... Гражданско дело № 20221110119055 по
описа за 2022 година
Производството е по реда на Дял І, глава ХІІ от ГПК.
Образувано е по предявени от ...... срещу .... и Л. А. М. установителнни искове
с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 240, ал. 1, ал. 2 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, с
които се претендира признаване спрямо ищеца, че ответниците дължат солидарно
следните суми: сумата от 4942.10 евро – възнаградителна лихва по сключен
Договор за Заем Бизнес кредит с клиентски № ......./12.01.2018г. за периода от
13.12.2019г. до 15.02.2021г.; сумата от 317.59 евро – неустойка за забава за периода от
13.02.2020г. до 12.03.2020г.; сумата от 8699.76 евро – неустойка за забава за периода от
14.07.2020 г. до 29.03.2021 г.; сумата от 48.00 лв. – разходи по изпращането на покана
за обявяване на предсрочна изискуемост.
Ищецът твърди, че между страните е сключен Договор за Заем Бизнес кредит с
Клиентски № ....... от 12.01.2018 г. и Анекс № 1 към него от 25.01.2018г. с нотариална
заверка на подписите с рег. №..... при ......., помощник нотариус по заместване на .......
вписана в Нотариалната камара с рег. №........, с район на действие Софийски районен
съд, като .... имал качеството на заемател, а Л. А. М. –качеството на солидарен и
ипотекарен длъжник. Като обезпечение на заемната сума в полза на заемодателя била
учредена договорна ипотека, обективирана в Нотариален акт за учредяване на
договорна ипотека върху недвижим имот ......... от 2018 г. Съгласно чл. 2.1, б. (b) от
Договора и съгласно Анекса, уговорената главница на заема, в размер на EUR 15 000
(петнадесет хиляди евро) се предоставяла и усвоява на етапи. Средствата били
отпуснати за изплащане на разноски по удостоверяване на подписите на страните по
договора, една сума била удържана за покриване на две вноски по заема, други – за
1
погасяване на публични задължения на ответницата Л. А. М., за сключване на
имуществена застраховка на имуществото, предмет на обезпечение, за оборотни
средства, за нотариална такса за учредяване на договорна ипотека и за такса за
юридическо и административно обслужване във връзка с проучване и изготвяне на
документи за кредит. Заемодателят изпълнил изцяло, точно и добросъвестно
задълженията си по договора и анекса, отпуснал заетата сума в срок, съобразно етапите
и съгласно уговорения за това начин. Поради неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение и поради забава в плащането, ищецът обявил заема за
предсрочно изискуем, за което уведомил ответниците с покани, връчени на 15.02.2021
г. от ЧСИ рег.№.... ....... Навежда, че ставката, която се прилагала и била изрично
уговорена по общо съгласие между страните е в размер на 0,23%, като се изчислява на
дневна база. Сборът от изминали дни, за които се претендирала неустойка за забава и за
които не са постъпили плащания от страна на заемополучателя били 29 дни за периода
от 13.02.2020 г. до 12.03.2020 г. и 258 дни за периода от 14.07.2020 г. до 29.03.2021 г.
Сумата на непогасената главница умножена по 0.23% представлявала неустойката на
дневна база, която се умножава по броя на дните, за които претендираме неустойка за
забава - общо 287 дни. Уточнено било още, че в изпълнение на разпоредбата на чл. 6 от
Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с
решение на НС от 13.03.2020 г. и забраната за начисляване на мораторно обезщетение
за забава по време на извънредното положение, неустойка за забава съгл. чл. 2.3., (с) и
(d) от Договора за заем за периода от 13.03.2020 г. до 13.07.2020 г. не била начислявана
и не се претендирала. Претендира разноски.
В указания законоустановен едномесечен срок по реда на чл.131 от ГПК е
постъпил отговор от ответника ..... Счита, че Договорът за заем е изцяло нищожен.
Счита, че нищожността на процесния Договор за заем се основавало на наличие на
нищожни клаузи за договорна лихва и неустойка, които представляват съществен
елемент от договора и без които ищцовото дружество не би сключило Договора за
заем. Клаузата, регламентираща договорната лихва в размер на 30% била нищожна,
поради противоречие с добрите нрави. Счита, че процесният Договор за заем, в който
възнаградителната лихва била уговорена в размер на 30%, била в противоречие с
добрите нрави. Счита, че претенцията за договорна лихва от 4942,10 евро е недължима
и следвало да се отхвърли. Счита, че клаузата за неустойка, регламентирана в т. 2.3. ( с)
и (d), съдържаща се в процесния Договор за заем, също е нищожна, тъй като излизала
извън присъщите си обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, поради
което претенцията за неустойки в размер от 8699, 76 евро и от 317, 59 евро била
напълно неоснователна и следвало да се отхвърли. Нищожността на клаузите за
договорна лихва и неустойка водела до неоснователност на претенцията на ищеца и
всички суми, заплатени след сключване на Анекса, без значение как са разпределени от
ищеца, следвало да се отнесат към погасяване на главницата. Претенцията била
2
неоснователна и поради обстоятелството, че към момента на завеждане на заповедното
производството сумата по кредита била погасена от ответното дружество, като
обстоятелството, че с вноските ищецът е погасявал претенциите си за лихви и
неустойки, които са нищожни не следвало да обвързват съда. Счита, че целият договор
за кредит е недействителен само и единствено, поради нищожност на клаузите за
договорна лихва. Нищожността на уговорката за възнаградителна лихва влечала след
себе си недействителност на целия договор. Твърди, че при установена нищожност на
Договора за кредит предявеният иск следвало да бъде отхвърлен изцяло, в това число и
за претендираната главница. Главницата, претендирана срещу ответника от ищеца
......... също била недължима, тъй като била погасена към момента на депозиране на
заявлението, с оглед извършените плащания към .......... Счита, че претендираните от
ищцовото дружество суми са погасени по давност, поради което били и недължими.
Претендира разноски.
В указания законоустановен едномесечен срок по реда на чл.131 от ГПК е
постъпил отговор от ответницата Л. А. М.. Счита, че Договорът за заем е изцяло
недействителен, поради което не представлява годно основание за претенциите на
ищеца срещу ответницата и респективно, предявените срещу нея искове, били изцяло
неоснователни. Ответницата имала качеството „потребител“ и следвало да се
приложат разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и общите разпоредби на ЗЗД. От момента на
сключване на Анекса към договора до подаване на отговора на исковата молба по
Договора за заем били изплатени суми. По отношение на претенциите за договорна
лихва в размер на 4942,10 евро за неустойка за забава в размер от 8699,76 евро за
периода 14.07.2020 Г.-29.03.2021г., за неустойка за забава в размер от 317,59 евро за
забава за 13.02.2020г.-12.03.2020г. счита, че процесните суми са недължими, тъй като
се претендират въз основа на нищожни клаузи като в тази връзка следва да се отчете и
обстоятелството, че страна по договора е потребител. Клаузата, регламентираща
договорната лихва- чл. 2.3. (а) и (b), която далеч надхвърля два пъти размера на
законната била нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Счита, че и клаузата
за неустойка, съдържаща се в процесния Договор за заем- т.2.3 (с) и (d) също е
нищожна, тъй като излизала извън присъщите си обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Нищожността на клаузите за договорна лихва и неустойка
водела до неоснователност на претенцията на заявителя и всички суми заплатени след
сключване на Анекса, без значение как са разпределени от ........., следвало да се
отнесат към погасяване на главницата. Счита, че целият договор за кредит е
недействителен само и единствено, поради нищожност на клаузите за договорна лихва.
Твърди, че при установена недействителност на Договора за кредит предявеният иск
следва да бъде отхвърлен изцяло, в това число и за претендираната главница.
Главницата, претендирана срещу ответницата от заявителя ......... също била
недължима, тъй като била погасена към момента на депозиране на заявлението, с оглед
3
извършените плащания към .......... Счита, че претендираните от ищцовото дружество
суми са погасени по давност, поради което били и недължими. Претендира разноски.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 34 състав, като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл.235, ал.2, във вр. с чл.12 ГПК, по свое
убеждение, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявен е установителен иск с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, чл.
79, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД за сума в размер на 4942.10 евро –
възнаградителна лихва по сключен Договор за Заем Бизнес кредит с клиентски №
......./12.01.2018г. за периода от 13.12.2019г. до 15.02.2021г.
Основателността на предявения иск се обуславя от кумулативното наличие на
следните императивно необходими предпоставки: основание и размер на дължимата
възнаградителна лихва; настъпила изискуемост.
С изготвения по делото доклад /л. 78, стр. 2/ са отделени като безспорно
установени и ненуждаещи се от доказване в отношенията между страните
обстоятелството, че между страните по делото е сключен Договор за Заем Бизнес
кредит с Клиентски № ....... от 12.01.2018 г. и Анекс № 1 към него от 25.01.2018г. с
нотариална заверка на подписите с рег. №..... при ......., помощник нотариус по
заместване на ....... вписана в Нотариалната камара с рег. №........, с район на действие
Софийски районен съд.
При анализа на предпоставките от фактическия състав на предявения иск,
следва да се посочи следното: от представения по делото договор за Заем Бизнес
кредит с клиентски № ......./12.01.2018г. /л. 7 и сл./ се установява, че ищецът е
предоставил на ответника .... сумата от 15000 евро – главница по сключения договор,
която е следвало да бъде върната в срок от 144 месеца. В сключения договор е
посочено, че ответникът Л. А. М. се явява солидарен длъжник по договора. С
процесния договор страните са се споразумели, че с част от заемната сума се погасяват
задължения на ответниците към НАП – за ДОО, ЗО и данък върху доходите, както и
такси, свързани с одобряване и обезпечаване на кредита като разликата се превежда по
сметка на ответника Л. М.. Дължимата годишна лихва е фиксирана в размер на 30%.
От приетата по делото ССчЕ /л. 106 и сл./, неоспорена от страните и кредитирана от
съда като обективно и компетентно изготвена се установява, че незаплатената от ищеца
договорна лихва възлиза на сумата от 4942.10 евро /л. 114/.
В тази връзка съдът дължи и служебно проверка за валидност на уговорката за
размера на годишната възнаградителна лихва. Аргумент за това следва от мотивите на
ТР № 1/2009 г., на ОСТК на ВКС, в които е възприета, в контекста на въпроса за
нищожност на неустойката поради нейната прекомерност, принципната позиция, че
съдът следи служебно за свръхпрекомерност на уговорения размер на насрещната
4
престация, която опорочава волеизявлението поради противоречие с добрите нрави и
води до нищожност на договора или отделни негови клаузи. При тази проверка съдът
не дава указания на страните да правят такива твърдения, нито да сочат доказателства
за това, но съдебната инстанция дължи при констатирана свръхпрекомерност на
уговорената престация в договора да зачете правните последици на този
правоизключващ факт (в този смисъл е и решение № 125, от 10.10.2018 г., по гр. д. №
4497/2017 г., Ill г.о. на ВКС). В горепосоченото тълкувателно решение се приема, че
автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е
ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД по отношение на съдържанието на договора,
което не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на
добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно
значение, те не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват
като общи принципи или произтичат от тях.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК е предвидено, че максималният
размер на годишния процент на разходите по потребителски кредити и
възнаградителната лихва като компонент от него, наред с другите разходи, посочени в
чл. 19, ал. 1 ЗПК, би била нищожна, когато надхвърля петкратния размер на законната
лихва - арг. от чл. 19, ал. 5 ЗПК. Нормативното лимитиране на ГПР обаче не е
аргумент да се приеме, че договорна клауза, предвиждаща размер на
възнаградителната лихва до петкратната стойност на законната лихва, е всякога
валидна и при липса на изрична законодателна уредба не лишава съда от
правомощието му служебно да провери съответствието й с добрите нрави. Този извод
следва от обстоятелството, че ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК законодателят е
поставил не конкретно към възнаградителната лихва, а за всички разходи, като по този
начин се цели да се предотврати прекомерното оскъпяване на кредита чрез
въвеждането на твърде високи преки или косвени разходи, комисиони и
възнаграждения от всякакъв вид.
При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който е
допустимо да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно съответствието
й с добрите нрави следва да се извърши, изхождайки от нейната същност и функции.
Лихвата е граждански плод, възнаграждение, което се дължи за използването на
предоставения на кредитополучателя финансов ресурс. Тя овъзмездява кредитора за
времето, през което е лишен от възможността да ползва паричните средства и да
извлича облага от тях, като се явява насрещна престация по договора. В този смисъл
нейният размер е в съответствие с морала, когато не води до несправедливо
обогатяване на кредитора. В съдебната практика (решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр.
д. № 1106/2003 г., II г. о. на ВКС, определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. №
6295/2014 г., г. к., IV г.о. на ВКС) се приема, че възнаградителната лихва може да
надхвърля размера на законната лихва, с която се съизмеряват вредите за времето, в
5
което остава неудовлетворено кредиторовото парично притезание. За противоречащи
на добрите нрави се считат сделки (уговорки), с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелстване на друг, като е изведено в съдебната
практика, че уговорка относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва противоречи на добрите нрави, а ако вземането
е обезпечено с ипотека за неморална следва да се приеме лихва, която превишава
двукратния размер на законната лихва.
В случая посоченият в договора лихвен процент от 30 % надвишава три пъти
размера на законната лихва, която към момента на сключване на договора е в размер
на 10,00%, и през годините е останала непроменена. С така уговореното
възнаграждение, което се явява една трета от предоставената сума, изчислена на
годишна база, съдът счита, че не се създава значително неравновесие между
престациите, които си дължат страните. Относно релевираното в тази насока
възражение, че ответницата Л. А. М. има качеството „потребител“, настоящият
съдебен състав намира същото за неоснователно, поради следните съображения: в §
13а, т. 9 ДР на ЗЗП изрично е посочено, че със ЗЗП са въведени в националното ни
законодателство разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно
неравноправните клаузи в потребителските договори. Във връзка с преюдициални
запитвания по приложението чл. 2, б. "б" от Директива 93/13 е формирана практика на
Съда на Европейския съюз, в която разпоредба е дефинирано понятието "потребител",
като всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на
директивата, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска
или професионална дейност. При транспониране на директивата в националното ни
законодателство е даденото сходно определение на същото понятие в § 13 от ДР на
ЗЗП. Според него, потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки и ползва
услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа
извън рамките на своята търговска или професионална дейност.
В т. 39 на решение по дело С-348/14 на СЕС е прието, че в определението за
"потребител" по чл. 2, б. "б" от Директива 93/13 попада физическото лице, което има
положението на съдлъжник по договор за кредит, ако действа за цели извън рамките на
неговата търговска или професионална дейност.
Съобразно решение по дело С-110/14 на СЕС, понятието "потребител" е
обективно и не зависи от знанията, които съответното лице може да има, или от
информацията, с която то действително разполага. Посочено е, че трябва да се
извърши преценка на всички обстоятелства по делото, вкл. на клаузите на договора,
естеството на представляващата предмет на договора стока или услуга, за да се
6
установи целта на придобиването или съответно на получаването й, с оглед
установяване на качеството на "потребител" на страната по него /т. 22-т. 23/.
В определение, постановено по чл. 99 от процесуалния правилник на СЕС /в
хипотеза, при която преюдициалният въпрос не оставя място за разумно съмнение/ по
дело С-74/15 на СЕС е прието, че чл. 1, § 1 и чл. 2, б. "б" от Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори
трябва да се тълкуват в смисъл, че директива може да се прилага към договор за
обезпечение на недвижим имот или за поръчителство, сключен между физическо лице
и кредитна институция за гарантиране на задълженията, които има търговското
дружество към тази институция по силата на договор за кредит, когато това физическо
лице е действало за цели, които не попадат в рамките на упражняваната от него
дейност по занятие, и то няма връзка от функционално естество с посоченото
дружество. Разяснено е в т. 21-т. 23, че директивата се прилага за всички договори,
извън изключенията, изброени в десето съображение на Директива 93/13, поради което
предметът на договора е ирелевантен за приложното поле на директивата, която
дефинира договорите, към които се прилага, с оглед на качеството на страните по
договора - в зависимост от обстоятелството, дали те действат или не действат в
рамките на осъществяваната от тях търговска или професионална дейност. Понятието
"потребител" по смисъла на чл. 2, б. "б" от Директива 93/13 има обективен характер и
трябва да се преценява по функционален критерий, който се състои в това да се
прецени, дали разглежданото договорно отношение се вписва в рамките на дейности,
външни за упражняването на дадена професия /т. 27/. Преценката се извършва с оглед
всички обстоятелства и доказателства по делото /т. 28/. В случаите на физическо лице,
което е поело да бъде гарант за изпълнението на задължения на търговско дружество,
задача на националният съд е да установи, дали това лице е действало в рамките на
осъществяваната от него дейност по занятие, или поради връзка от функционално
естество, която то има с това дружество, като например неговото управление или
значителен дял от неговия дружествен капитал, или е действало за цели от частен
характер.
Същото разрешение е дадено в решение по дело С-419/11 TiaXEC във връзка
с приложението на чл. 15, § 1 от Регламент № 44/2001 г. на Съвета за компетентността,
признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. В
него е прието, че физическото лице, което има тесни професионални връзки с
дружество, като например управлението или мажоритарното участие в същото, не
може да се счита за потребител по смисъла на тази разпоредба, когато поръчителствува
по запис на заповед, издаден за гарантиране на задълженията, които това дружество
има по договор, свързан с получаването на кредит.
С оглед посочената задължителна практика на СЕС, постановена по
7
транспонирани в ЗЗП разпоредби на общностното право, в Решение № 38/23.06.2017 по
т.дело № 2754/2015 г. на ВКС, ТК, І т.о. е посочено, че физическо лице - съдлъжник по
договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който кредитополучателят е
търговец, може да има качеството на потребител по Закона за защита на потребителя и
да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели
извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Съдът извършва
конкретна преценка съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото с оглед
установяване на качеството "потребител". Обезпечението на дълг на търговско
дружество от физическо лице, вкл. когато последното е съдлъжник, не може да се
приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или
професия, ако това физическо лице има тесни професионални /функционални/ връзки с
посоченото дружество, като например неговото управление или мажоритарно участие
в същото."
В настоящия случай процесният договор за Бизнес кредит /л. 7 и сл./ е сключен
с ответника ...., в качеството му на заемополучател и с ответника Л. А. М., в качеството
й на солидарен длъжник по така сключения договор. Видно от съдържанието на
договора, в него изрично е посочено, че е предоставен кредит на лице, осъществяващо
стопанска дейност /чл. 4.2 и чл. 4.3 от процесния договор – л. 10, стр. 2/.
Същевременно и в самото наименование е посочено, че се касае за бизнес кредит. В
договора е посочено още, че солидарният длъжник Л. А. М. е и управител на ответното
дружество .....
С оглед всичко гореизложено следва да се посочи, че от събраните по делото
писмени доказателства е безспорно установено обстоятелството, че при сключването
на договора Л. А. М. е действала за целите, свързани с осъществяваната от ....
търговска дейност, чийто управител е самата тя. С оглед на тези обстоятелства и
практиката на СЕС, съдът приема, че придобиването на качеството на съдлъжник към
ищцовото дружество от физическото лице е осъществено с оглед тесните му
професионални връзки с търговеца-кредитополучател, поради което не може да се
приеме, че задължаването от страна на физическото лице е извършено за цели, извън и
независимо от всяка търговска дейност или професия. Ето защо, независимо, че
обезпечаването на кредита на търговското дружество чрез встъпване в дълг е
направено от физическо лице, доколкото последното няма качеството на потребител по
§ 13 от ЗЗП, то не се ползва със защитата, установената в глава шеста от ЗЗП. Ето
защо, наведените в отговора на исковата молба оплаквания за наличие на
неравноправни клаузи, като неотносими за настоящото производство, не следва да
бъдат разглеждани.
С оглед всички гореизложени съображения следва да се обоснове извода, че
възнаградителната лихва не е нищожна, доколкото същата е уговорена между
8
търговци, а същевременно не надвишава петкратния размер на законната лихва. По
отношение на последния аргумент следва да се акцентира върху обстоятелството, че
след като законодателят е въвел петкратния размер като отправен критерий за
нищожност в ЗПК, то в отношенията между търговците този размер е възможно да
бъде и в по-висок размер, доколкото страните са професионалисти.
По отношение на възражение за погасяване на вземането по давност, доколкото
заявлението е депозирано на 02.04.2021г., а периодът на вземането е от 13.12.2019г. до
15.02.2021г., то вземането не е погасено по давност, доколкото тригодишната давност,
регламентирана в нормата на чл. 116 ЗЗД не е изтекла.
Предвид всичко изложено, съдът намира предявеният иск за основателен и
доказан.
Предявени са обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
Основателността на предявените искове с правно основание чл. 92, вр. чл. 79,
ал. 1 ЗЗД се обуславя от кумулативното наличие на следните елементи от фактическия
състав: 1. Наличие на уговорена между страните неустойка; 2. Неизпълнение на
задължението, което неустойката обезпечава; 3. Размер на неустойката.
При установяване на горните обстоятелства от ищеца, ответникът носи тежест
да установи, че е изпълнил задължението си по договора, което неустойката
обезпечава.
За да възникне правото на ищеца да претендира уговорената неустойка в
сочения размер, следва да са налице предпоставките по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, а именно
неустойката да е уговорена писмено, да е настъпило предвиденото в договора
основание за нейното плащане, като същата трябва да отговаря на присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Неустойката е проявление на
принципа на автономия на волята в частното право. С нея страните уговарят
предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в
случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на
вредите, настъпили от неизпълнението. Уговорката за неустойка е ограничена от
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да
противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави.
Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск
за присъждане на неустойка съдът следи служебно (така TP № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС). В този смисъл е и разрешението в т. 1 на ТР 1/2013 на ОСГТК, съгласно което
съдът може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното
нарушаване не е въведено като основание за обжалване, тъй като се касае за
приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило.
Тази принципна постановка се аргументира с чл. 5 ГПК, която вменява на съда
задължение да осигури точното прилагане на закона в хипотезата, когато следва да
намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма, а не
диспозитивно правило, отклонението от което с необжалването му следва да се третира
за възприето от заинтересованата страна. Начинът на определяне на неустойката, както
и границите й, не са определени с императивни правни норми, поради което
9
договарянето й без краен предел, както и евентуалната й прекомерност, сами по себе си
не водят до нищожност на неустойката.
Неустойката следва да се приеме за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл.
трето ЗЗД тогава, когато единствената цел, за която е уговорена, излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за
нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора
при съблюдаване и на примерно изброените критерии като естество и размер на
обезпеченото с неустойка задължение; обезпечаване на задължението с други,
различни от неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена; съотношение между неустойката и очакваните
вреди от неизпълнението, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно
изброени критерии: 1/ естеството им на парични или на непарични и размерът на
задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; 2/ дали изпълнението
на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и
др.; 3/ вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на
неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; 4/
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди.
В конкретния случай, в чл. 2.3с от процесния договор /л. 8, стр. 2/ било
уговорено, че в случай на неизпълнение на задължение от страна на заемополучателя
по процесния договор на съответната дата на падеж, както и при предсрочна
изискуемост на кредита, заемополучателят дължи неустойка за забава в размер на
0.23% върху сбора от цялата непогасена част от предоставения заем и натрупалата се
до момента договорна лихва за всеки ден, считано от датата на падежа на дължимото
плащане до момента на окончателното погасяване на всички просрочени дължими
суми за главница, лихва и неустойки и други такси и разноски по процесния договор.
От заключението по приетата ССчЕ /л. 114/ се установява, че незаплатената неустойка
за периода от 13.02.2020г. до 12.03.2020г. възлиза на сумата от 317.59 евро, а
незаплатената неустойка за забава за периода от 14.07.2020 г. до 29.03.2021г. възлиза
на сумата от 8699.76 евро. От експертизата и от представения по делото погасителен
план /л. 13 и сл./ се установява, че считано от 12.01.2020г. ответниците са в забава като
с покана за доброволно изпълнение от 12.12.2019г. /л. 398/ ищецът се е възползвал от
правото си да обяви предсрочната изискуемост на вземанията по кредита като поканата
е получена на 17.12.2019г. от ответниците /л. 39/.
Настоящият състав счита, че така уговорената мораторна неустойка не е
нищожна, поради следните съображения:
В изпълнение на служебното задължение за изследване валидността на
уговорената клауза за неустойка, преценена към пораждане на задължението, съдът
намира, че същата не противоречи на закона, нито на добрите нрави, тъй като
уговореният размер не нарушава принципа на справедливост. Съгласно т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/ 2009 г. на ОСТК на
ВКС, неустойката не е нищожна при липса на уговорен краен предел за начисляването
10
й. В тази връзка, следва да се посочи, че в Решение № 137 от 12.10.2015 г. по т. д. №
2618/2014 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, е прието, че несъразмерността между главницата
и неустойката не може да се преценява към момента на неизпълнението, съответно
неудържимото нарастване на неустойката в резултат на продължителния период на
забавата, дори когато при извършване на съпоставка с главницата сочи на
явна прекомерност, не е основание за обявяването на клаузата за неустойка за
нищожна. Неудържимото нарастване и като последица от това несъразмерността с
главницата, са резултат на липсата на краен предел и фиксиран срок за начисляване
на неустойката и релевираното неизпълнение на задълженото лице. Тези обстоятелства
обаче са изключени като критерии при преценката за нищожност на клаузата
за неустойка поради противоречие с добрите нрави. По същите съображения не може
размерът на неустойката да се съпоставя и с размера на законната лихва. Действително,
за разлика от преките и предвидими вреди по чл. 82 ЗЗД, вредата на кредитора при
неизпълнение на парично задължение е предположена от законодателя предвид на
естеството на паричното задължение да е само забавено такова - чл. 81, ал. 2 ЗЗД.
Престирането на законната лихва цели да обезщети вредите от неплащане на
паричната сума (по чл. 86 ЗЗД), независимо от начина на евентуалното й използване от
кредитора, като тази лихва има само обезщетителен характер. Неустойката има и
наказателна функция, затова не може да бъде сравнявана със законодателно
установения размер на мораторното обезщетение.
Във връзка с изложеното, следва да се посочи, че съгласно чл. 92, ал. 1
ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи за обезщетение
на вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Според ал.2 на
цитираната норма, ако неустойката е прекомерно голяма в сравнение с претърпените
вреди или ако задължението е изпълнено неправилно или отчасти, съдът може да
намали нейния размер. Неустойката служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно тяхното доказване, като освен обезщетителна, тя има и
обезпечителна и наказателна функция. Когато следва да се приложи правилото на чл.
92, ал. 2 ЗЗД преценката следва да се прави при всеки конкретен случай, като
намаляването трябва да става с оглед съотношението на действителния размер на
претърпените вреди с дължимата неустойка, като следва да се има предвид и
санкционната й функция. Настоящият състав счита, че размерът на неустойката по т. 9
от процесния договор не може да бъде определен като прекомерен по смисъла на чл.
92, ал.2 ЗЗД, доколкото, за да се приеме, че е прекомерна, би следвало размерът й да не
е съобразен с действителните вреди, които кредиторът би могъл да понесе вследствие
на неизпълнението. При искане за намаляване на неустойката доказателствената
тежест за претърпените вреди е върху длъжника. Установяването на несъответствието
на неустойката с вредата е обстоятелство, което подлежи на доказване, а при
недоказването му за съда не съществува задължение да го разглежда и извежда
11
служебно /в посочения смисъл са решение № 12/21.03.2011 г. на ВКС по т.д. 1056/2009
г. на ВКС, І т.о., решение № 88/22.06.2010 г. по т.д. № 911/2009 г. на ВКС, І т.о.,
постановени по реда на чл. 290 ГПК/. При намаляване на неустойката,
поради прекомерност, трябва да се установи съотношението с претърпените вреди, а в
процесния случай липсват доказателства за тези вреди.
Доколкото процесният договор е сключен между търговци, притежаващи
високи професионални качества, то съдът намира, че уговорката за неустойка не се
явява нищожна.
По отношение на възражение за погасяване на вземането по давност, доколкото
заявлението е депозирано на 02.04.2021г., а периодът на вземанията е от 13.02.2020г.
до 12.03.2020г. и от 14.07.2020 г. до 29.03.2021 г., поради което вземанията не са
погасени по давност, доколкото тригодишната давност, регламентирана в нормата на
чл. 116 ЗЗД, не е изтекла.
Предвид всичко изложено, съдът намира предявените искове за основателни и
доказани.
Предявен е иск чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата от 48.00 лв. –
разходи по изпращането на покана за обявяване на предсрочна изискуемост.
Предвид представените по делото покана за доброволно изпълнение от
12.12.2019г. /л. 398/ и доказателство за получаването й на 17.12.2019г. от ответниците
/л. 39/, както и доколкото ответниците не са оспорили размера на вземането, съдът
намира иска за основателен и доказан.
По отговорността за разноските:
С оглед изхода на спора, право на разноски възниква за ищеца и на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК на следва да се присъдят разноски в размер на 1930.10 лева,
съобразно представения списък по чл. 80 ГПК /л. 102/, от които сумата от 595.05 лева
– ДТ; сума в размер на 100.00 лева – юрисконсултско възнаграждение и сума в размер
на 320.00 лева – депозит за вещо лице.
На основание чл.78, ал.1 ГПК, вр. т. 12 от ТР № 4/2013год. на ВКС на ищеца се
дължат разноски, които съдът намира за доказани в размер на 1170.55 лв. по гр. д. №
18938/2021г. по описа на СРС, 34 състав.
Въз основа на гореизложеното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от ......., ЕИК .........,
12
представляван от ......, с адрес ........ срещу ......, ЕИК ....., представляван от Л. А. М., с
адрес ..... и Л. А. М., ЕГН **********, с адрес ...... установителнни искове с правна
квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 240, ал. 1, ал. 2 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, че ...... и Л.
А. М. дължат солидарно следните суми: сумата от 4942.10 евро – възнаградителна
лихва по сключен Договор за Заем Бизнес кредит с клиентски № ......./12.01.2018г. за
периода от 13.12.2019г. до 15.02.2021г.; сумата от 317.59 евро – неустойка за забава за
периода от 13.02.2020г. до 12.03.2020г.; сумата от 8699.76 евро – неустойка за забава
за периода от 14.07.2020 г. до 29.03.2021 г.; сумата от 48.00 лв. – разходи по
изпращането на покана за обявяване на предсрочна изискуемост.
ОСЪЖДА ......, ЕИК ....., представляван от Л. А. М., с адрес ..... и Л. А. М., ЕГН
**********, с адрес ...... да заплатят на ......., ЕИК ........., представляван от ......, с адрес
........, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер на 1930.10 лева – разноски за
производството пред СРС и сума в размер на 1170.55 лева – разноски по гр. д. №
18938/2021г. по описа на СРС, 34 състав.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните в препис.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
13