Решение по дело №9338/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 2563
Дата: 24 април 2020 г. (в сила от 25 ноември 2020 г.)
Съдия: Хрипсиме Киркор Мъгърдичян
Дело: 20191100509338
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 16 юли 2019 г.

Съдържание на акта Свали акта

                                        Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                      гр.София, 24.04.2020 год.

 

                                        В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на единадесети февруари ноември през две хиляди и двадеста година в състав:

                                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: Любомир Василев

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Десислава Йорданова    

 

при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №9338 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 30.05.2018 год., постановено по гр.дело №36742/2013 год. по описа на СРС, ГО, 163 с-в, са отхвърлени като неоснователни предявените от Ц.К.С. срещу Б.К.Г. искове с правно основание чл. 108 ЗС и с правно основание чл. 109 ЗС за признаване за установено, че ищцата е собственик на реална част от следния недвижим имот: 48 кв.м. от имот с идентификатор 68134.1371.2041, при граници: от три страни имот с идентификатор 68134.1371.2042 и имот с идентификатор 68134.1371.2041 и за осъждане на ответника да предаде нейното владение и за осъждане на ответника да премести границата между имот с идентификатор 68134.1371.2042 и имот с идентификатор 68134.1371.2041 на старото съществуващо положение преди създаването на КК на гр.София, след предаване на владението върху спорните 48 кв.м. и е отхвърлен като неоснователен предявения от Б.К.Г. срещу Ц.К.С. насрещен иск с правно основание чл. 108 ЗС за осъждане на ответницата да предаде владението на реална част от следния недвижим имот: 16 кв.м. от имот с идентификатор 68134.1371.2042, заключена между точки А-Б-В-А на скица на вещото лице по приетата по делото съдебно-техническа експертиза /която е приподписана от съдията-докладчик/.

Срещу решенето в частта му, в която са отхвърлени предявените първоначални искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищцата Ц.К.С.. Жалбоподателката поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че не е налице навлизане от ответника в нейния имот и преместване на границата между двата имота навътре в имота на ищцата, позовавайки се на заключението по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза. Вещото лице отчитало действително навлизане в имота на ищцата, но омаловажавало значението на това преместване на границата на имота на ответника, считайки го за допустимо и в рамките на допустимите „отклонения“. Този извод бил правен и не следвало да се взема предвид, тъй като единствено съдът можел да преценява кои действия са допустими и подобна преценка не била в компетентността на вещото лице. Доказателство за твърдяното навлизане представлявало и геодезическото заснемане и приетата Заповед №КД-14-22-89 от 20.01.2014 год. на началника на СГКК-София, с която било одобрено изменение на КККР на гр.София на процесните имоти. Тази заповед била валидна и била влязла в сила на основание Решение №3358, постановено по адм.дело №9896/2014 год. по описа на ВАС, II отд., което било представено по делото. Изводите на СРС били необосновани и с оглед събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетеля Г.Х.Д.. От показанията на последния, които следвало да бъдат кредитирани като обективни и достоверни, се установявало, че са налице неправомерни действия от страна на ответника, изразяващи се преместването на оградата навътре в имота на ищцата, като по този начин бил отнел част от него. След като ответникът придобил имота си, той заменил част от предишната телена ограда с тухлена и част от тази тухлена ограда навлизала в имота на ищцата. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата Б. К.Г. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Поддържа, че първоинстанционният съд правилно бил основал изводите си на заключението по съдебно-техническата експертиза, според което се касаело до 2 кв.м., а не до 48 кв.м., което се дължало на разлики в измерването. По отношение на двете навлизания вещото лице било цитирало разпоредбата на чл. 18 от Наредба №02-РД-20-5 от 15.12.2016 год., като въпросът дали и доколко  допустимата грешка влияела върху правото на собственост следвало да се преценява от съда. Действително свидетелят Д.установявал навлизане в имота, което се потвърждавало и от експертиза, но то се отнасяло само до 2 кв.м., а не до твърдените 48 кв.м. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Срещу решението в частта му, в която е отхвърлен предявения насрещен иск, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца Б.К.Г.. Жалбоподателят поддържа, че съгласно нормата на чл. 19, ал. 3 от Наредба №02-РД-20-5 от 15.12.2016 год., споровете за местоположение на границите на поземлени имоти се рашавали по съдебен ред. Никакъв закон обаче не предвиждал, че наличието на допустими отклонения в кадастралната карта можело да представлява отчуждително осснование и лишаване от правото на собственост. Вещото лице по съдебно-техническата експертиза било посочило, че в дъното на парцела било налице разминаване над допустимото в посочената наредба – навлизане с 98 см., почти метър, който факт не бил обсъден от СРС. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а насрещният иск – уважен. Пртендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответницата по жалбата Ц.К.С. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Поддържа, че решението на СРС не било постановено в нарушение на чл. 19 от Наредба №02-РД-20-5 от 15.12.2016 год. Споровете за граници се решавали по съдебен ред, но това не означавало, че спорът следва да бъде решен в полза на ищеца. Първоинстанционният съд се бил позовал на заключението по съдебно-техническата експертиза, което не било оспорено от ищеца, споед което навлизането в имота му било в рамките на допустимите от закона отклонения. Това обаче не означавало, че законът не защитавал правото на собственост.Ищецът основавал правото си на собственост на Заповед №РД-09-25 от 26.01.2000 год- на кмета на район „Надежда“, която обаче вече не била действаща, тъй като била налице нова заповед, а именно №КД-14-22-89 от 20.01.2014 год. на началника на СГКК – София, с която било одобрено изменение на КККР на гр.София за процесните поземлени имоти, която била представена по делото, като същата била валидна и влязла в сила. Според тази заповед категорично не било налице твърдяното навлизане в южната част на имота на ищеца откъм източната му граница. Документите, на които ищецът основавал претенцията си, не представлявали доказателство за актуалното фактическо положение на границите на двата процесни имота.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на всяка една от насрещните страни, намира за установено следното:

Предявени са за разглежданепървоначални искове с правно основание чл. 108 ЗС и чл. 109 ЗС и насрещен иск с правно основание чл. 108 ЗС.

Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части, но е частично неправилно.

По отношение на фактическата обстановка:

Безспорно е във въззивното производство, че страните са собственици на съседни имоти – Ц.К.С. – на имот с идентификатор 68134.1371.2071 /стар идентификатор 68134.1371.2042/, а Б.К.Г. – на имот с идентификатор 68134.1371.2070 /стар идентификатор 68134.1371.2041/, намиращи се в гр.София, кв.“Илиянци“, ул.“Махония“ №7 и №7А.

Не се спори също така, а и от представените по делото графични материали – извадка от регулационния план на парцел ХІІІ-312, кв.16, местност „Илиянци“, одобрен със Заповед №РД-50-324 от 03.05.1995 год., извадки от ЧИРП – парцел ХІІІ-312 стор, нови ХІІІ-312 и ХХІІ-312, кв.16, местност „Илиянци“, одобрено със Заповед №РД-09-25 от 26.01.2000 год., скица от 2007 год., скица-извадка от действащия регулационен план за УПИ ХІІІ-312, кв.16, местност „Илияци“ по плана на гр.София, е ведно, че с частичното изменение на регулационния план е променена границата между процесните поземлени имоти в северната част, лицата на имотите към ул.“Махония“, до двуетажната жилищна сграда в имот с идентифиактор 68134.1371.2042 /УПИ ХХІІ-312 – на ищцата/, с оглед осигуряване на лице откъм улицата 14 м. на всеки от двата имота, като регулационната линия преминава по жилищната сграда, след което има отстъп с навлизане към УПИ ХХІІ-312.

Доказано е по делото, че Б.К.Г. е подал заявление с вх.№94-68569 от 22.11.2013 год. до СГКК-гр.София с искане за изменение на кадастралната карта и кадастралните регистри /КККР/. Във тази връзка със Заповед №КД-14-22-89 от 20.01.2014 год. на началник СГКК – София, било одобрено изменение в КККР на гр.София, състояща се в промяна на границата между процесните поземлени имоти в съответствие с границата между УПИ ХIII-312 и УПИ ХХI-312, кв.16, местност „Илиянци“, като са били нанесени нови обекти в КККР – имот с идентификатор 68134.1371.2070, с площ от 821 кв.м., собственост на Б.К.Г. и имот с идентификатор 68134.1371.2071, с площ от 817 кв.м., собственост на Ц.К.С. и са били заличени следните обекти от КККР – имот с идентификатор 68134.1371.2041, с площ от 815 кв.м., собственост на Б.К.Г. и имот с идентификатор 68134.1371.2042, с площ от 823 кв.м., собственост на Ц.К.С.. С Решение №3358 от 25.03.2015 год., постановено по адм.дело №9896/2014 год. по описа на ВАС, II отд., е била отхвърлена жалбата на Ц.С. срещу горепосочената заповед. Безспорно е също така, че във връзка с посоченото административно производство е било извършено трасиране, означаване и коортидиране на границата между двата процесни имота, обективирано в протокол от 06.11.2013 год.

Установено е въз основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредетирано, че при съпоставяне на границите основната разлика била в дъното на парцелите, след изменението на кадастралната карта от 2014 год., като регулационната линия не съвдало с нея. На място било установено, че по съществуващата граница в дъното на имотите била изградена барака, чието навлизане било отразено в геодезическото заснемане на стр. 50 от първоинстанционното дело – оградата правела чупка от около 40 – 50 см. в имота на ответника и на дължина 4.28 м. Допустимите разлики в границите на имотите били установени в Наредба №РД-02-20-5 от 15.12.2016 год. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри – чл. 18 и 19, като в случая при около 800 кв.м. площ на всеки от имотите на страните допустимата грешка била 22.6 кв.м. В останалата си част границата между имотите по кадастрална карта и регулационен план съвпадала в рамките на допустимата точност. Определени са „дъната“ /дължината на имотите по южната им граница/ на двата имота: по кадастрален план – в зелен цвят; по ЧИЗРП – аналитичните данни – отразените в проекта разстояния и необходимостта двата имота да са равни – площ по 814 кв.м. /в документите за собственост и двата имота били с площ от 802.50 кв.м./ и по графиката, отразена в регулационния план. Определено било застъпване от 16 кв.м. – 98 см. разлика между кадастралната карта и аналитични данни по регулационния план в дъното на имотите и чупката на разстояние от 32.87 м. от дъното на имотите. Вещото лице е посочило, че съобразно основанието за изменение на кадастралната карта от 2014 год. и влязлото в сила съдебно решение – изменение на границата между двата имота по действащата регулационна линия, било налице навлизане в рамките на 2 кв.м. на разстояние 40 см. и дължина от 4.28 м., което навлизане попадало в рамките на допустимите разлики по действаща наредба – практически не следвало от техническа гледна точка да имо навлизане. Съобразно графиките на действащата кадастрална карта, действащият регулационен план и „основните данни“, отразени в ЧИЗРП от 2001 год. било налице навлизане от 16 кв.м. – допустимо по наредбата, но в дъното на парцелите било налице разминаване с повече от 60 см. – графично определени 98 см., т.е. било налице навлизане в имота на ответника, доколкото дъното на имота на ищцата било 13.96 м., а трябвало да бъде 12.98 м. Установено е също така при разпита на вещото лице в открито съдебно заседание, че оградата е поставена точно на границата между имотите по кадастрална карта.

По отношение на правните изводи:

Законът за кадастъра и имотния регистър /ЗКИР/ дефинира кадастралната карта и кадастралния регистър като официални документи, отразяващи местоположение, граници и размери на поземлените имоти /ПИ/ – основна териториална единица на територията на страната, както и съдържащи данни за собствеността и други ограничени вещни права. Съгласно чл. 29, ал. 1, т. 2 ЗКИР, именно в кадастралната карта се съдържат данни за поздемления имот с границите им и идентификаторът – уникален номер на всеки недвижим имот – терен, сграда, обект на техническата инфраструктура. Границите на поземления имот е основен индивидализиращ белег, след като законодателят е дефинирал поземления имот като територия, определена с граници, съобразно правото на собственост – чл. 24, ал. 1 ЗКИР. Фиксирането на точните граници в кадастъра е техническа дейност, след като с тълкувателанта норма на § 1, т. 5 от ДР на ЗКИР е дадено разяснението, че площта се определя от геодезическите координати на точките, определящи границите. При допуснати неточности на границите защитата на правото на собственост може да бъде проведена съобразно разпоредбата на чл. 109а ЗС, така и по реда на чл. 53, ал. 2 ЗКИР /сега чл. 54, ал. 2 ЗКИР/.

По принцип искът по чл. 109а ЗС има за предмет разрешаване на спор за собственост между съседи относно точното местоположение на границата между притежаваните от тях имоти, което включва и твърдение за отнемане на владение на част от имота или създаване на прецки за пълноценно упражняване на собствеността, т.е. негаторният иск съдържа в себе си и установителен иск за собственост върху спорната ивица между двата имота. Такъв иск обаче е недопустим относно урегулираните поземлени имоти, защото очертанията на имотите при тях се определят по административен ред с приемането на плана и след влизането му в сила не може да има спор за точното местоположение на границата. Доколкото спорът за граници между имоти в регулация е свързан със спор за собственост, то на разположение на заинтересованите е друг иск – този по чл. 53, ал. 2 ЗКИР /сега чл. 54, ал. 2 ЗКИР/, който има за предмет установяване на право на собственост но към минал момент – към влизане в сила на регулационния план – в този смисъл  Решение № 1161 от 14.11.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4952/2007 г., II г. о., Решение № 1291 от 15.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4583/2007 г., IV г. о., Решение № 328 от 07.07.2010 год. на ВКС по гр.дело № 286/2010 год., II г. о., ГК.

Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 4 от Тълкувателно решение № 8/2014 г. на ВКС по тълк.дело № 8/2014 г., ОСГК, иск за собственост на реална част от поземлен имот, когато тази част неправилно е заснета в кадастралния план или в кадастралната карта като част от съседен имот или изобщо не е заснета като самостоятелен имот, е допустим, дори и да не е проведена административната процедура по чл. 53, ал. 1, т. 1 ЗКИР /първоначална редакция/ за поправяне на непълноти и грешки в одобрената кадастрална карта и кадастрални регистри, или иск по чл. 53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР /първоначална редакция/, нов чл. 54, ал. 2 ЗКИР. В производството по иска за собственост съдът изследва наличието на непълнота или грешка в одобрената кадастрална карта.

В мотивите на посоченото Тълкувателно решение е прието, че когато се предявява иск за ревандикация на недвижим имот, ищецът винаги има правен интерес да ревандикира частта от собствения си имот, която се владее без основание от ответника, независимо от това дали тази част е заснета неправилно в кадастралната карта или не. В тези случаи не липсва годен предмет на защита, ако един юридически акт определя границите на правото на собственост така, че те да могат да бъдат нанесени в плана. При произнасянето по предявен иск за собственост съдът следва да вземе предвид всички факти, настъпили до приключване на съдебното дирене в инстанцията по същество, които пораждат, изменят или прекратяват правото на собственост. Заснемането на имотите в кадастралната карта не според границите на правото на собственост няма за последици промени в правото на собственост. Такова действие нямат и прановете, одобрени при действието на ЗУТ, при възприетия от този закон принцип на ненамеса на администрацията в правото на собственост върху поземлените имоти. Урегулирането на имотите е свързано само с устройствения им режим, като вътрешните регулационни линии следват имотните граници – чл. 17, ал. 1 ЗУТ. Да се запази невярното отразяване на границите без взаимното съгласие на заинтересованите собственици, означава да се придаде на подробния устройствен план отчуждително действие занапред, каквото по ЗУТ той няма. Затова ако в производството по иск за собственост се констатира непълнота или грешка в кадастралната карта, те следва да се съобразят при произнасянето на съда, въпреки че претендираната от ищеца част представлява по плана реална част от урегулирания поземлен имот на ответника, като се извърши преценка дали кадастралната карта отразява вярно границите на имота. Съгласно § 5, ал. 1 от ПЗР на ЗКИР, регулационните линии по приложен дворищнорегулационен план се отразяват в кадастралната карта като имотни граници на поземления имот. Затова в производството по иск за собственост подлежи на изследване положението на имота по плановете, предхождащи одобряването на кадастралната карта, като се съобразява дали има прилагане на регулацията по тях, което би обусловило трансформиране на регулационните граници в имотни. От установеното следва да се направи извод дали има несъответствия между отразеното в одобрената кадастрална карта и действително притежаваното от ищеца право на собственост. Предмет на доказване по делото ще са всички последователни регулационни промени, прилагането или неприлагането на дворищнорегулационните планове, съответно – прекратяване на отчуждителното им действие, съобразно разрешенията, дадени с Тълкувателно решение № 3 от 15.07.1993 г. по гр.д. № 2/1993 г. на ОСГК на ВС и Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2011 г. по тълк.дело № 3/2010 г. на ОСГК на ВКС, и всички други факти, водещи до промяна на границите. При уважен иск за собственост на недвижим имот, в диспозитива на съдебния акт следва да се установи правото на собственост, а когато правният интерес за предявяване на иска произтича от допусната в кадастралната карта непълнота или грешка – да се посочи и в какво се състои същата.

Дефиниция на понятието „непълноти или грешки“ се съдържа в § 1, т. 16 от ДР на ЗКИР – това са несъответствия в границите и очертанията на недвижимите имоти в кадастралната карта за урбанизирана територия спрямо действителното им състояние. Същевременно следва да се посочи, че грешка в одобрена кадастрална карта и регистър по отношение на нанесената граница между два съседни имота, които са урегулирани, по смисъла на чл. 54, ал. 2 ЗКИР е налице само ако регулацията не е приложена, т.е. само ако съществува възможност въз основа на поправянето на грешката в кадастралния план и регистър да бъде извършена промяна и на одобрения и влязъл в сила подробен устройствен план по реда на чл. 134, ал. 2, т. 2 ЗУТ.

В разглеждания случай изменението на регулационния план от 2000 год. очевидно е по желание на собствениците /виж чл. 33, ал. 2 ЗТСУ /отм./ и чл. 93, ал. 1 ППЗТСУ /отм.//, а не въз основа на кадастралната основа, релевантна за регулационни предвиждания /видно от съвкупната преценка на доказателствата по делото, в т.ч. договор за доброволна делба с нотариална заверка на подписите/ – изменението засяга само очертанията и размерите на парцелите, т.е. не се касае за отчуждаване или придаване по регулация, при което регулационната граница на парцелите получава автоматично значение на имотна, като новите регулационни линии стават кадастрална основа на имотите. Местата /с всички подобрения в тях/ между предишните и новите регулационни линии се придобиват от лицето, в чийто парцел те се включват /без да се означават в кадастралния план като имот, придаден по регулация/. Следователно когато изменението на регулационния план е извършено по волята на заинтересованите собственици при действието на ЗТСУ /отм./ и заповедта за изменение на плана не е била обжалвана /както е в частност/, планът се счита приложен и не може да става въпрос за отпадане на отчуждителното действие. При изменение на дворищнорегулационния план по съгласие на заинтересованите собственици регулационните линии получават значението и на имотни граници от момента на влизане в сила на заповедта за изменение на дворищнорегулационния план, доколкото изменението на регулационния план е извършено не съобразно кадастралната основа, а по волята на заинтересованите собственици, и по реда на чл. 132, ал. 2, т. 2 ЗУТ подробният устройствен план не би могъл да бъде изменен – в този смисъл Решение № 222 от 04.05.2010 год. на ВКС по гр. дело № 136/2009 год., II г. о., ГК.

В частност ищцата по първоначалните искове твърди, че ответникът е завзел част от нейния имот – в северната му част откъм ул.“Махония“ /в близост до построената от ответника къща – според твърденията в исковата молба/. Доказано е по несъмнен начин по делото, че при одобряване на първоначалната кадастрална карта спорната граница в северната част на имотите е била нанесена по материализирана на място ограда, но същата не е съответствала на тази в действащия регулационен план – ЧИРП, одобрено със Заповед №РД-09-25 от 26.01.2000 год. Това несъответствие е било отстранено с влязлата в сила Заповед №КД-14-22-89 от 20.01.2014 год. на началника на СГКК – София /като  Ц.С. е изразила и съгласието си за допускане на исканото от Б.Г. изменение в кадастралната карта и кадастралните регистри/.

При това положение и предвид установеното въз основа на събраните писмени доказателства и цененото заключение по съдебно-техническата експертиза действително положение на имотната граница между парцелите, на която именно понастоящем съществува ограда, следва да се приема, че претендираната от ищцата по първоначалните искове спорна ивица е част от имота на ответника /който съответно осъществява владение в рамките на обема на притежаваното от него субективно право на собственост/, поради което и релевираните от нея искове с правно основание чл. 108 ЗС и чл. 109 ЗС се явяват неоснователни и подлежат на отхвърляне, както като краен резултат е приел и първоинстанционният съд.

На следващо място установено е по делото въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства и кредитираното заключение на вещото лице по съдебно-техническата експертиза, че отразената в одобрената кадастрална карта граница между имотите на страните не съвпада с имотната граница между двата имота в южната им част /дъното на имотите/ – изместена е в посока имота на ищеца по насрещния иск, като заема площ от 16 кв.м. – налице е разминаване от 98 см. и чупка на разстояние от 32.87 м. от дъното на имотите, показано по буквите А-Б-В-А на комбинираната скица, изготвена от вещото лице /на л. 121 от първоинстанционното дело/.

Доколкото парцелната граница между имота на ищеца и имота на ответницата е станала имотна граница от момента на влизане в сила на заповедта за частично изменение на дворищнорегулационния план – Заповед №РД-09-25 от 26.01.2000 год. /като липсват както твърдения, така и данни за последващо изменение на плана/, то настоящият съдебен състав приема, че ищецът по насрещния иск се легитимира като титуляр на права по отношение на спорната реална част на твърдяното придобивно основание – правна сделка /сключен в нотариална форма договор за покупко-продажба/.

Упражняваната понастоящем от ответницата по насрещния иск фактическа власт върху тази реална част – обстоятелство, което е установено от събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетеля А.А.Г., които следва да бъдат кредитирани като ясни, последователни, убедителни и неопровергани от останалия доказателствен материал по делото, не е на основание по смисъла на чл. 108 ЗС с облигационен или вещноправен характер, което да е противопоставимо на собственика – ищеца, поради което и релевираната от последния ревандикационна претенция се явявя основателна и следва да бъде уважена.

Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено в частта му, в която е отхвърлен предявения насрещен иск по чл. 108 ЗС, която претенция подлежи на уважаване.

В останалата обжалвана част първоинстанционното решение трябва да бъде потвърдено, като правилно.

 

По отношение на разноските:

С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца по насрещния иск направените разноски в първоинстанционното производство за държавна такса в размер на 52.40 лв. и за възнаграждение за вещо лице в размер на 152.42 лв., както и направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 30 лв.

Предвид изложените съображения, съдът

 

 

                               Р    Е    Ш    И    :  

 

 

ОТМЕНЯ решението от 30.05.2018 год., постановено по гр.дело №36742/2013 год. по описа на СРС, ГО, 163 с-в, в частта му, в която е отхвърлен предявения от Б.К.Г. срещу Ц.К.С. насрещен иск с правно основание чл. 108 ЗС, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Ц.К.С., че Б.К.Г. е собственик на основание правна сделка – договор за покупко-продажба, сключен на 27.09.2007 год. с нотариален акт №116, т.ІII, рег.№3520, дело №481/2007 год. на нотариус И.Р., с рег.№051 на НК, на следния недвижим имот: реална част с площ от 16 кв.м. от УРЕГУЛИРАН ПОЗЕМЛЕН ИМОТ XIII-312 от кв.16 по плана на гр.София, местност „Илиянци“, при съседи: улица, УПИ ХII-311, УПИ ХVIII-310, УПИ II-317 и УПИ ХХII-312, представляващ имот с идентификатор 68134.1371.2070 /стар идентификатор 68134.1371.2041/, която част е заключена между точки А-Б-В-А на скица на вещото лице по съдебно-техническата експертиза, която е неразделна част от настоящото решение /л. 121 от първоинстанционното дело/, като ОСЪЖДА  ответницата да предаде на ищеца владението на гореописаната реална част, по насрещен иск с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от Б.К.Г. с ЕГН **********, с адрес: ***, срещу Ц.К.С. с ЕГН **********, с адрес: ***.

ПОТВЪРЖДАВА решението от 30.05.2018 год., постановено по гр.дело №36742/2013 год. по описа на СРС, ГО, 163 с-в, в останалата му обжалвана част.

ОСЪЖДА Ц.К.С. с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на Б.К.Г. с ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в първоинстанционното производство за държавна такса в размер на 52.40 лв. и за възнаграждение за вещо лице в размер на 152.42 лв., както и направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 30 лв.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                        

 

 

  

ЧЛЕНОВЕ: 1/

 

 

                              

2/