РЕШЕНИЕ
№ 148
гр. Благоевград , 20.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на осемнадесети март, през
две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Атанас Иванов
при участието на секретаря Герасим Ангушев
като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно гражданско дело
№ 20211200500004 по описа за 2021 година
съобрази следното:
Производството пред БлОС е второ по ред след отменително решение на ВКС. С
въпросното решение касационната инстанция е върнала делото за ново разглеждане, с
указания за преценка наличието или липсата на права в полза на ответника, които да са
противопоставими на ищците в производството, а именно - заявените наследство,
земеделска реституция и давност.
Нови доказателства не бяха събирани.
Предявените искове са с правно основание чл. 108 от ЗС.
Както е известно от правната теория /"Вещно право" от Владимир Петров и Методи
Марков, "Сиби", София, 2014 г., стр. 167-170, и "Практически въпроси на
собствеността" от Александър Георгиев, "Труд и право", София, 2017 г., стр. 688-690/ и
съдебната практика /Решение № 87 от 26.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3595/2016 г., I г.
о., ГК, докладчик съдията Теодора Гроздева, Решение № 28 от 15.03.2017 г. на ВКС по
гр. д. № 2872/2016 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Теодора Гроздева, и Решение №
181 от 07.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4988/2014 г., I г. о., ГК, докладчик съдията
Светлана Калинова/, ревандикационният иск е иск на невладеещия собственик срещу
владеещия несобственик. За да се уважи такава претенция, в производството по чл. 108
от ЗС е необходимо да се установи по безспорен начин, че ищецът е собственик на
спорния имот, че ответникът владее същия и че фактическата му власт върху имота се
1
осъществява без правно основание.
Ищците по настоящото дело се легитимират като собственици на процесния недвижим
имот на основание сделки. Ето защо същите следва да докажат, че и техните
праводатели са били собственици на имота, предмет на тези сделки. Следвайки
последователността на извършените прехвърляния, се стига до праводателя „"И. *” О.,
легитимиращ се като собственик на спорния недвижим имот на основание
постановление за възлагане от 19.11.2003 г. на публичен изпълнител при АДВ. Във
връзка с него РPC е направил извода, че с това постановление не се прехвърлят права в
полза на първоначалния праводател по сделките, тъй като липсва обнародване в ДВ,
както и че имотът не е бил включен в ДМА на длъжника по изпълнителното дело,
поради което собствеността не е преминала в купувача. Тези изводи на
първоинстанционния съд са неправилни и необосновани.
В отменителното си решение ВКС е посочил изрично, че постановлението за възлагане
има прехвърлително вещноправно действие, което настъпва от датата на
постановлението, но същото се стабилизира /става необоримо и неоспоримо от трети
лица, които претендират права върху продадения от публичния изпълнител имот/ след
изтичане на посочения в чл. 199, ал. 2 от ДПК /отм./, респ. - чл. 239, ал. 2 от ДОПК,
едногодишен срок. С оглед това разрешение на поставените пред ВКС въпроси,
неправилен е изводът на РРС, че обнародването на постановлението за възлагане е част
от процедурата по придобиване на собствеността върху имот, продаден по реда на
ДПК /отм./. Точно обратното - прехвърлянето на собствеността настъпва с издаването
на възлагателното постановление, но както сочи ВКС – то става неоспоримо от трети
лица след изтичане на едногодишния срок от обнародването.
В настоящия случай обнародване на постановлението за възлагане няма, но това не
променя момента, в който настъпва вещнопрехвърлителният му ефект. Липсата на
обнародване ВКС свързва само и единствено с допустимост в настоящото
производство да се правят възражения от ответника за наличие на противопоставими
права, и именно за преценка на същите делото е върнато на БлОС за повторно
разглеждане. В отменителното решение касационната инстанция никъде не е приела,
че липсата на обнародване води до липса на транслиране на права в полза на купувача
„"И. *” О., поради което и изводите на РРС в обратна насока следва да се приемат за
неправилни и необосновани. Предвид спецификата на текстовете на ДПК /отм./, който
е специален закон, неправилно PC е направил съпоставка и се е позовал на съдебна
практика и на разпоредбите на ГПК, касаещи публичните продани, като въз основа на
това е направил извод, че възлагането на чужда вещ не прехвърля права. В Решение №
671 от 23.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 701/2009 г., II г. о., ГК, докладчик съдията
Златка Русева, е налице произнасяне по въпроса за непълнотата на уредбата по ДПК
/отм./ и възможността за субсидиарното прилагане на нормите на ГПК. В отговор на
същия е прието, че субсидиарното приложение на ГПК е само за необхванатите от
изрични разпоредби на ДПК /отм./ обществени отношения, предмет на регулиране с
последния закон, за които е налице съответно регулиране с ГПК при аналогичност,
която следва да бъде установена при преценката на всеки конкретен случай. Правилата
на публичните продани по ГПК и съдебната практика по тях не са директно
приложими за всички хипотези на продажби на имоти по реда на ДПК, а само за
неуредените случаи. В настоящия казус се касае за възникнал спор относно момента,
от който се придобиват правата на собственост въз основа на постановлението за
възлагане, издадено от публичен изпълнител. В ДПК /отм./ обаче има изричен текст, в
2
който този въпрос е уреден - чл. 215, ал. 4 от същия. Според него правата преминават
от момента на издаване на постановлението, поради което правилата на ГПК са
неприложими. Обнародването на постановлението за възлагане е свързано от ДПК
единствено с оповестяване на възлагането, а не е елемент от прехвърлянето на правото
на собственост върху купувача /така и „Правно действие на първичните способи за
придобиване на вещни права“ от Делян Недев, „Сиела“, София, 2017 г., стр. 316/.
Именно поради това, въз основа на постановлението за възлагане, купувачът „"И. *” О.
е станал собственик на възложения му имот, след което, и на общо основание,
дружеството е могло да го прехвърля на трети лица. Като последица от това, сделките
със спорния имот произвеждат прехвърлително действие и А. се легитимират като
собственици на същия към настоящия момент.
От значение е и обстоятелството, че ДПК /отм./, както и сега действащият ДОПК,
предвиждат възможност за оспорване на правата на приобретателя от публична продан
само от лице, което претендира самостоятелни права, и то към момента на проданта. В
настоящия случай тази предпоставка изобщо не е налице нито към момента на
проданта от АДВ, нито към настоящия момент, като ответникът по иска няма
противопоставими на ищците или на техния праводател права.
В хода на делото ответникът по иска, който оспорва правата на „"И. *” О., не заявява
собствени и самостоятелни права, които да са съществували към 2003 г., а не доказва
такива и към настоящия момент.
С отговора на исковата молба, както и в първото по делото с. з., Р. изрично заявява, че
твърди собственост на основание наследство и реституция по ЗСПЗЗ с решение на РРС
от 2004 г., постановено във връзка с оспорване на отказ на ОСЗ за възстановяване на
имот. Следователно, към момента на проданта от публичния изпълнител през 2003 г.,
това решение не е съществувало и не може да има спор относно правата на длъжника
по реда на чл. 199, ал. 2 от ДПК /отм./.
Съгласно текстовете на ЗСПЗЗ, орган за земеделска реституция е единствено
ПК/ОСЗ/ОСЗГ. Този закон и правилникът за прилагането му не предвиждат
възстановяването на собствеността да става с решение на съда. Точно обратното - в
текстовете му е предвидено при отмяна на откази за възстановяване, преписките да се
връщат отново на съответната ОСЗ, която да се произнесе със съответен акт за това.
Ето защо решението на съда за възстановяване на собствеността няма за последица
възникване на собственост в полза на Р. или на негов праводател по реда на ЗСПЗЗ и не
го легитимира като собственик както към момента на публичната продан, така и към
настоящия момент. Решението е и непротивопоставимо на ищците и на техния
праводател, доколкото същите не са били страна в съдебното производство. Като
последица от това, нотариалният акт от 2012 г., издаден в полза на Р., също не доказва
собственост, тъй като е констативен - издаден е въз основа на решението от 2004 г. на
съда, а не на ОСЗ. Доколкото последното също не представлява документ за
собственост, нотариалният акт не констатира действително съществуващи права на
ответника по иска. Този акт е и оспорен и не доказва права, които да са
противопоставими на ищците, респ. на праводателя им „"И. *” О..
Доказателство във връзка с горното е и фактът, че с решение № 8156 от 05.04.2004 г. на
ОСЗ Банско, което е издадено след решение № 11 от 29.01.2004 г. по гр. д. № 500/2003
г. на РРС, ОСЗ повторно е отказала възстановяване правото на собственост върху
3
процесния недвижим имот. По делото не са ангажирани доказателства този отказ да е
оспорен в съда и да е отменен. Точно обратното - решението за отказ е влязло в сила, с
което процедурата по земеделска реституция окончателно е приключила и то не в
полза на ответника по иска. Като последица от това, посоченото първо и основно
основание за собственост - наследство и реституция по ЗСПЗЗ - се явява недоказано и
непротивопоставимо на ищците в производството.
Позоваването в писмено становище на Р. до РРС на разпоредбите на ЗВСОНИ не
променя изводите за липса на противопоставими права в полза на ответника по иска.
Това е така, защото в преклузивните срокове по ГПК и с отговора на иска ответникът
не е заявил придобиване на собственост по реда на някой друг реституционен закон, а
само и единствено по ЗСПЗЗ, което обстоятелство е констатирано и от ВКС в
отменителното му решение. Самият Р. сочи, че към момента на масовизацията имотът
му е бил земеделска земя и като такава е заявен за възстановяване именно по реда на
земеделския закон, във връзка с което по делото е изискана преписка от ОСЗ Банско.
Ето защо твърдението, че друг реституционен закон е приложим, който касае
наличието или липсата на проведено отчуждаване, няма отношение към предмета на
спора, тъй като с отговора на исковата молба подобно твърдение не е надлежно
заявено и въведено. Нещо повече - по делото са ангажирани гласни доказателства от
ответника Р., от които се установява един съществен за спора факт, а именно - че с
масовизацията около 1958 г. ТКЗС е отнело имота от наследодателя на ответника
фактически и реално, а след това същият този имот е бил вече във владение на ГС. Ето
защо единственият начин за възстановяване на собственост върху този бивш
земеделски имот е бил реституция по ЗСПЗЗ, каквато по изложените съображения се
явява недоказана.
Във връзка с горното неоснователни са възраженията на ответника, поддържани пред
БлОС, че имотът още към 1958 г. е бил в регулация и като такъв владението върху него
е продължило от семейството на Р. и след обобществяването. Видно е от заключението
на СТЕ, че по регулационния план на гр. Б., процесният имот попада извън обхвата на
одобрената регулация и за него няма отреден самостоятелен парцел. При наличие и на
реално завземане на имота от ТКЗС, в каквато насока са свидетелските показания,
давност е недопустимо да тече по отношение на този имот. Не на последно място -
ангажираните по делото гласни доказателства от ответника по иска по никакъв начин
не установяват не само владение по смисъла на ЗС, но и осъществяването на
фактическа власт върху имота. Свидетелите с категоричност установяват, че след 1958
г. имотът не само е бил отнет от ТКЗС, но след това е бил във владение на ГС, което е
изградило няколко постройки в същия. В тази насока са и показанията на ищцовите
свидетели, които също установяват, че още от около 1974-1976 г. имотът е във
владение на ГС, като същото е реализирало не една, а множество постройки. Около
имота е била изпълнена и масивна ограда, а в рамките на вътрешността
разпореждането е ставало само от ГС. Твърденията на свидетелите се потвърждават и
от СТЕ, която изяснява, че още към 1991 г. /влизане в сила на ЗСПЗЗ/ върху имота е
имало реализирано мероприятие и изпълнени постройки от ГС. Това само по себе си
опровергава твърдението на Р. за осъществявана фактическа власт и владение върху
спорния недвижим имот, а от там и че на основание давност е придобил същия до 1991
г., когато влиза в сила ЗСПЗЗ. Във връзка с изложеното, от значение е още едно
обстоятелство, а именно - по делото е представено като част от преписката от ОСЗ
удостоверение по чл. 13, ал. 5 от ППЗСПЗЗ, което не е оспорено като доказателство. В
4
същото е налице изрично отбелязване, че върху имота има реализирано мероприятие,
потвърдено и от заключението на СТЕ. Факт е обаче, във връзка с преценка наличие на
предпоставките за възстановяване на имотите по реда на ЗСПЗЗ, че последният не
изисква законност на реализираните мероприятия, а само реалното изпълнение на
същите. Предвид факта, че към 1991 г. върху спорния имот ГС е реализирало
постройки, по отношение на които същият представлява и прилежащ терен и
ползването им е било само от ГС, то безспорно е налице пречка по смисъла на чл. 10б
от ЗСПЗЗ за възстановяване на каквито и да било права в полза на Р..
По въпроса застрояването пречка ли е за възстановяване на собствеността в хипотезата
на чл. 10б, ал. 1 от ЗСПЗЗ и има ли изискване за законност на строителството, или е
достатъчно да се установи завареното фактическо състояние на имота към момента на
влизане в сила на ЗСПЗЗ, е формирана трайна и непротиворечива съдебна практика -
Решение № 127 от 7.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1065/2020 г., I г. о., ГК, докладчик
съдията Бонка Дечева, Решение № 49 от 25.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2427/2019 г., I
г. о., ГК, докладчик съдията Ваня Атанасова, Решение № 141 от 18.01.2019 г. на ВКС
по гр. д. № 291/2018 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Веселка Марева, Решение № 164
от 26.01.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5800/2015 г., I г. о., ГК, докладчик председателят
Дияна Ценева, и др. - в която е прието, че разпоредбата на чл. 10б, ал. 1 от ЗСПЗЗ не
въвежда изискване да са били спазени процедурите по отреждането на терена за
строителство или за друго мероприятие, за законност на строителството, както и за
предоставянето на сградите или другите съоръжения за стопанисване на определена
организация. Не е установено изискване и за площта на сградите и вида на
конструкцията им, както и за начина им на прикрепване към земята. Достатъчен е
обективният факт на извършено строителство или на осъществено друго мероприятие,
за да се отрече възможността за възстановяване на собствеността върху земята в реални
граници по реда на ЗСПЗЗ. Изискване за законност на сградите се поставя в хипотезата
на чл. 10, ал. 7 от ЗСПЗЗ, когато имотът е включен в строителните граници на
населеното място и се застроява въз основа на отстъпено право на строеж, като
масовите случаи са свързани със застрояване за жилищни нужди. В хипотезата на чл.
10б, ал. 1 от ЗСПЗЗ се имат предвид имоти както извън, така и в чертите на
регулацията, застроени или засегнати от предвидено мероприятие. Дали е налице
пречка за възстановяване на собствеността по смисъла на чл. 10б, ал. 1 от ЗСПЗЗ, се
преценява към момента на влизане в сила на реституционния закон, като преценката
проведено ли е мероприятие, което не позволява възстановяване на собствеността, се
извършва въз основа на легалните определения в § 1в, ал. 1 и 2 от ДР на ППЗСПЗЗ.
Ответникът не доказа осъществяването на давност и след 1991 г., когато спорният имот
е продължил да се владее от ГС, а след това и от дружеството „В.”, на което са
предадени построените върху имота сгради заедно с прилежащия им терен.
Установява се от гласните доказателства, че това дружество е упражнявало владение
върху сградите и земята до момента на публичната продан през 2003 г., като след
провеждането й купувачът е въведен във владение на процесния имот. В протокола от
21.11.2003 г. не е отбелязано при въвода в имота да е намерено трето лице, вкл. Р.. Ето
защо твърденията на ответника за осъществявана към този момент фактическа власт
върху имота се явяват опровергани, както и твърдението за давностно владение. Точно
обратното - свидетелите на ищците установяват, че още от 2003 г. и до 2013 г. ищците
и техният праводател са осъществявали фактическа власт и владение върху имота, като
са имали назначени пазачи, предприемали са действия по изменение на ПУП,
5
преотреждания и т. н. Няма основания да не се кредитират показанията на ищцовите
свидетели, защото, за разлика от тези на свидетелите, доведени от ответника,
разказаното от същите се подкрепя от събраните писмени доказателства и
заключението на СТЕ и се характеризира с вътрешна хармоничност, последователност
и изчерпателност /водещи критерии за оценка на свидетелските показания според
"Разпит на свидетели в гражданското производство" от Цеко Цеков, "Сиела", София,
1997 г., стр. 55/.
С оглед горното, наличието на реализирано строителство от ГС /и то на комплекс от
постройки - административна сграда, обор, работилница, сеновал, тоалетна и навеси/,
както и записването на имота още с разписния лист към плана от 1977 г. за двор на ГС,
представляват абсолютни пречки за възстановяване собствеността върху него по реда
на ЗСПЗЗ. Ето защо и на това основание решението на РРС от 2004 г., респ.
нотариалният акт на Р. от 2012 г., не легитимират същия като собственик на основание,
което да изключва правата на ищците и на техния праводател преди това и което да е
свързано с наследство и земеделска реституция. Поради владението на имота от ГС
отпреди 1977 г. до предаването му на „В.”, Р. не е могъл и да владее същия, поради
което и на това основание не го е придобил в собственост, която да се противопостави
на ищците. Ето защо Р. не е от кръга на легитимираните по смисъла на чл. 199 от ДПК
/отм./, респ. на тези по чл. 230 от ДПК /отм./, които могат да оспорят правата на
собственост, придобити въз основа на постановлението за възлагане от страна на „"И.
*” О., а оттам и на последващите негови приобретатели.
Като последица от изложеното следва да се приеме, че изводите на РРС, свързани с
недоказана собственост от ищците и неоснователност на иска по чл. 108 от ЗС на това
основание, се явяват неправилни и необосновани, което е основание за отмяна на
решението му.
Всичко изложено по-горе обаче има отношение към случаите, при които е налице
продажба на чужда вещ от публичен изпълнител. Настоящият случай безспорно не е
такъв.
Длъжник в производството пред АДВ е „В.” А.. С обявлението за провеждане на
проданта на търг са изнесени имоти, вкл. процесния парцел * в кв. * по плана на гр. Б.,
заедно с построените в него сгради. Дори да се приеме, че земята не е изрично
посочена в документите за разпределяне на имуществото, същата следва сградите, за
които изрично е посочено, че преминават към дружеството „В.” и за които е
установено от СТЕ, че са идентични с придобитите на търга, както и с процесните. В
текста на чл. 6, т. 3 от ЗВСГЗГФ, уреждащ отношенията във връзка с имоти,
стопанисвани от горските стопанства, е предвидено, че не се възстановява
собствеността върху имоти, представляващи прилежащи площи към сгради или друго
строителство. Именно поради това и във връзка с изискванията на Наредбата за
размера на необходимата площ при изграждане на строителни обекти, приета с ПМС
№ 41/1981 г., ППЗТСУ /определящ минималните изисквания за площ и лице на
парцелите/, както и Наредба № 5 за правила и нормативи по ТСУ, е разработен
парцеларен план, чийто възложител е „В.” Е.. В тази връзка по делото е представена
обяснителна записка към проекта за одобряване на парцеларния план, с който са
определени прилежащите площи към сградите, предоставени на „В.” Е. въз основа на
заповед № РД-41-161/16.03.1999 г. на МЗГАР. Следователно земята представлява
прилежаща площ, съобразно нормативно установените правила, към изградените
6
сгради, предоставени на дружеството-длъжник. Ето защо тя следва сградите и е
неразделна част от тях, поради което длъжникът е бил неин собственик като
собственик на строежа, а оттам и публичният изпълнител е продал имущество,
принадлежащо на ЕАД. Нещо повече - видно от заключението на СТЕ, през 2000 г. е
одобрено изменение на КРП, обхващащо и сградите на „В.” Е., както и прилежащите
им терени. С цитираната заповед е извършена и промяна в предназначението на
имотите, като според експерта въз основа на него е извършено обявяването и
провеждането на проданта от публичния изпълнител по отношение на парцел VIII и
построените в него сгради на ЕАД. Отбелязването или не на един имот като ДМА в
счетоводството нито създава, нито отнема права. Ето защо липсата на изрично
отразяване на земята като актив не е равнозначно на липса на право на собственост.
Това следва и от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. на ВКС по тълк. д. №
4/2014 г., ОСГК, докладчик съдията Теодора Гроздева, съгласно което не е необходимо
предоставеният за стопанисване или управление имот да е заприходен нито в баланса
на предприятието към момента на преобразуването, нито в баланса на преобразуваното
дружество, а отразяването на ДМА е именно част от балансите.
Предвид горното, длъжникът на АДВ е бил собственик на продадения на търг имот в
полза на „"И. *” О. и последният се легитимира като собственик към 2003 г. въз основа
на постановлението на публичния изпълнител. Ето защо всички последващи сделки,
извършени с имота, предмет на това постановление, произвеждат своето действие и
легитимират приобретателите като собственици на продадения имот, вкл. ищците в
производството. Като последица от това, налице е първата и основна предпоставка на
закона за уважаване на иска по чл. 108 от ЗС. Поради липса на права в полза на Р.,
които да са противопоставими на ищците /по изложените по-горе съображения/,
налице са и другите две предпоставки за уважаване на ревандикационния иск, а
постановеното в обратна насока решение на РРС е неправилно и необосновано, поради
което следва да бъде отменено.
При този изход на спора, на ищците трябва да бъдат присъдени направените разноски
пред всички инстанции.
Мотивиран по този начин, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 5457 от 10.10.2018 г., постановено по гражданско дело № 804 от
2016 г. на Районен съд Разлог.
ПРИЗНАВА за установено по отношение на Р. И. Р., ЕГН **********, адрес гр. Б., ул.
„...“ № *, че Ч. К. А., ЕГН **********, адрес гр. С., район „В.“, ул. „Б...“ № *, и К. И.
А., ЕГН **********, адрес гр. С., район „В.“, ул. „Б...“ № *, са собственици, на
основание дарения от 12.04.2006 г., при равни части, на поземлен имот с
идентификатор * по КККР на гр. Б., адрес гр. Б., ул. „П.“, с площ от 1282 кв. м., трайно
предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: за друг вид
застрояване, № по предходен план: * в квартал *, при съседи: имот с идентификатор *,
имот с идентификатор *и имот с идентификатор *, и ОСЪЖДА Р. И. Р. да предаде на
Ч. К. А. и К. И. А. фактическата власт върху този поземлен имот.
ОСЪЖДА Р. И. Р., ЕГН **********, адрес гр. Б., ул. „...“ № *, да заплати на Ч. К. А.,
7
ЕГН **********, адрес гр. С., район „В.“, ул. „Б...“ № *, и К. И. А., ЕГН **********,
адрес гр. С., район „В.“, ул. „Б...“ № *, направените разноски пред всички съдебни
инстанции - 7319 /седем хиляди триста и деветнадесет/ лева.
На страните да се връчат копия от настоящия въззивен съдебен акт чрез адвокатите
А.Б. и И.Н., като Р. И. Р. може да го обжалва в едномесечен срок, считано от
връчването, по реда и при условията на чл. 280, ал. 1 и 2, чл. 281, чл. 283 и чл. 284 от
ГПК, пред Върховния касационен съд на Република България, с касационна жалба,
подадена чрез Окръжен съд Благоевград.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8