В ИМЕТО НА НАРОДА

Бургаски Окръжен съд Трети състав

На тридесети юни година 2020

В публично заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Росен Парашкевов

ЧЛЕНОВЕ: 1. Кремена Лазарова

2. Йорданка Майска

Секретар Жанета Граматикова

Прокурор

като разгледа докладваното от съдия Йорданка Майска

в.гр.дело номер 2005 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.258 и сл.от ГПК и е образувано по въззивната жалба „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД гр.София с ЕИК ********* против Решение № 2638/21.10.2019 г. по гр.д.№ 8273/2018 г. по описа на Районен съд-Бургас, в частта, с която са отхвърлени предявените от въззивника искове, за приемане за установено по отношение на ответника С.К.К., ЕГН **********, адрес: гр. Б., ж. к. „М. р.", бл. *, вх. *, ет. *, ап. **, че дължи на ищеца плащане на суми, които е разпоредено със Заповед № 2206 от 11.06.2018 година, постановено по частно гражданско дело № 4396 по описа на Бургаски районен съд за 2018г., по договор за потребителски кредит № **********, сключен между страните и Споразумение за предоставяне на пакет за допълнителни услуги към договора, както следва: сумата 4 630, 58 лева, представляваща възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги и сумата 2 418, 64 лева, представляваща неизплатено договорно задължение.

Твърди се, че обжалваното решение на БРС е неправилно и необосновано. По-конкретно се твърди, че са неправилни изводите на съда, че договорното възнаграждение е недължимо, тъй като процесният договор е недействителен на осн.чл.11, ал.1, т.10, вр.чл.23 ЗПК. Изразява несъгласие и с изводите в обжалваното решение, че уговореното договорно възнаграждение е нищожно като противоречащо на добрите нрави и законовите разпоредби на осн.чл.26, ал.1 ЗЗД, за което излага подробни мотиви, съпроводени с цитирана съдебна практика. Посочва, че е неправилно заключението на съда за нищожност на клаузата за заплащане на договорна лихва от 41,17%, тъй като същата надвишавала трикратния размер на законната лихва, която била максималната граница, до която следва да достигне размерът на възнаграждението за ползване на заетата сума с изискванията на добрите нрави съгласно установената от ВКС съдебна практика, с аргумент, че разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК определя таван на ГПР, който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС, а уговорената такава с процесния договор се вмества в посочените параметри. Претендира се отмяна на решението на БРС в обжалваната част и постановяване на решение, с което искът се уважава в пълен размер. Няма искания по доказателствата.

Въззивната жалба е подадена против акт на съда, подлежащ на обжалване, в законовия срок, от легитимирано лице, поради което е допустима.

Въззиваемата страна С.К.К., представляван от назначения му по реда на чл.47, ал.6 от ГПК особен представител адв.Женя Маркова от АК Бургас, е представила в срока по чл.263 от ГПК писмен отговор на въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна и недоказана. Твърди се, че са правилни и обосновани изводите на първоинстанционния съд, че ГПР не е определен в договора и общите условия към него съобразно изискванията на чл.19 ЗПК, поради което не е ясно кои точно компоненти са включени в ГПР и как точно е формиран в размер на 49,89%, поради което и договорът не отговаря на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. На следващо место правилно е прието в обжалваното решение, че сключеният между страните договор противоречи на добрите нрави, тъй като фиксираният размер на договорната лихва от 41,17% надвишава трикратния размер на законната лихва, поради което и над допустимия размер за договорна лихва. Поддържа, че клаузите по т.1 и т.2 от процесния договор са неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП и като такива правилно са били обявени за нищожни от районния съд. Договорката в раздел VI от договора се счита правилно намерена в обжалваното решение за накърняваща договореното равноправие между страните, противоречаща на добрите нрави и в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което и нищожна. Не на последно место се поддържа и че не е доказано наличието на твърдяната в исковата молба предсрочна изискуемост на кредита, както е прието в обжалваното решение. Досежно отхвърлителната част на решението в частта относно претендираното възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги, както и сумата от 2418,64лв.-незаплтени договорно възнаграждение се твърди, че в тази си част договорът противоречи на чл.10а, ал.2 ЗПК, поради което и тази уговорка е нищожна на осн.чл.26, ал.1 ЗЗД. По тази договорка предоставените за посочената цена услуги не са изчерпателно изброени, като липсва цена за всяка от услугите, съобразно изискването на чл.10а, ал.4 ЗПК. Изложени са подробни съображения в тази насока. Няма искания по доказателствата.

Жалбата е подадена в срока по чл.259 ГПК от легитимирано лице и е допустима.

Районният съд е разгледал иск с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК.

Бургаският Окръжен съд, като взе предвид приложените по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството пред БРС е образувано по искова молба от „Профи Кредит България“ ЕООД против С.К.К. за следните суми:5000лв.-главница; 2418,64-договорно възнаграждение; 4630,58-възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги по договор за потребителски кредит № **********, сключен между страните. След усвояване на сумата, кредитополучателя е погасил само сумата от 13,18лв.-част от първа погасителна вноска. Кредитодателят го уведомил на посочения от нея адрес за настъпилата предсрочна изискуемост на цялото вземане. Срокът на договора е изтекъл, но плащане не е извършено. Ето защо ищецът е депозирал заявление по реда на чл.410 ГПК. Заявлението е уважено. Издадена е заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за парично вземане за горните суми. При връчването й от съда е установено, че от повече от 1 година лицето е напуснало адреса, посочен по заповедта, а съответно и по договора за потребителски кредит. Така връчването е извършено по реда на чл.47, ал.5 ГПК. На основание чл.415, ал.1, т.2 ГПК на кредитора е дадено указание да установи вземането си по исков ред. Ето защо по реда на чл.422, вр. с чл.415 ГПК е предявен настоящият иск, с който кредиторът желае да установи вземането си от К. за упоменатата сума. Въззивникът твърди, че е дължима. Ангажирани са доказателства.

В хода на производството пред БРС въззивникът е претендирал да бъде прието за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца по договор за потребителски кредит № ********** сума в общ размер 5000 лева, представляваща главница, плащане на която е разпоредено със Заповед № 2206 от 11.06.2018 година, постановено по частно гражданско дело № 4396 по описа на Бургаски районен съд за 2018 година, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение до окончателното й плащане, както и евентуално предявени осъдителни искове, съгласно молба за уточнение от 04.01.2019г./л.60/, за осъждане на ответника да плати на ищеца сумата 2 418, 64 лева, представляваща неизплатено договорно възнаграждение и сумата 4 630, 58 лева, представляваща възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, както и за присъждане на разноските, направени по водене на делото.

Искът е оспорен от ответницата чрез назначения й от съда особен представител по реда на чл.47, ал.6 ГПК. В депозирания в срока и по реда на чл.131 ГПК отговор е заявил, че исковата претенция е неоснователна. Излага аргументи. Твърди се липса на уведомяване на длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост на цялата сума по кредита. Позовава се на нищожност на клаузата за възнаградителна лихва – като прекомерна и в противоречие с добрите нрави, нищожност на договора и споразумението за допълнителни услуги на основание чл.146 ЗЗП и чл.21, ал.1 ЗПК. Не ангажира доказателства.

БРС е уважил претенцията частично, като е отхвърлил искът досежно претенциите за договорно възнаграждение и задължението за предоставяне на пакет за допълнителни услуги, в която част и съдебният акт се обжалва.

По основателността на заведения иск и на въззивната жалба съдът прие следното:

Видно от приложенията по делото между страните е сключен договор за кредит № **********, по силата на който „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, е предоставил на ответника заем в сумата от 5000 лева при размер на месечна погасителна вноска от 309,11 лева, срок на договора 24 месеца, ГПР 41,17 %, годишен лихвен процент 49,89 %. Договорено е и възнаграждение за закупен допълнителен пакет услуги 4 643, 76 лева, с което вземане размера на месечната погасителна вноска е 502, 60 лева. Посочено е, че общото задължение по договора е в размер на 12 062, 40 лева. Видно от приложения погасителен план длъжникът е поел задължение да върне сумата по заема на месечни погасителни вноски с падеж 25 – то число на месеца в периода от 25.11.2017 година до 25.11.2019 година.

Не е спорно, че заемодателят е изплатил заетата от ответника сума, по следния начин и изрично заявено от заемополучателя искане посочено в договора и допълнителна молба: на 23.10.2017 година превежда парична сума в размер на 1240,00 лева по посочена от ответната страна банкова сметка в „Райфайзенбанк България“ ЕАД. С останалата част от сумата са погасени други задължения на кредитополучателя към трети на това правоотношение лица - „ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ БЪЛГАРИЯ “ АД по чиято сметка е преведена сума в размер на 1 700 лева, „Първа Инвестиционна банка“ АД по чиято сметка е преведена сумата 1000 лева, „Уникредит Булбанк“ АД по чиято сметка е преведена сума в размер на 480 лева, „Банка ДСК“ ЕАД по чиято сметка е преведена сума в размер на 580 лева.

Длъжникът е заплатил като погашение по кредита само сумата от 13,18лв.-представляваща част от първа погасителна вноска, съгласно изявление, обективирано в исковата молба от ищеца.

Не е спорно и че към настоящият момент всички дължими и договорени вноски по него са падежирали. Затова, след като се съобрази с тълкуването на закона, извършено с Тълкувателно решение № 8 от 2.04.2019г. на ВКС по т. д. № 8/2017г., ОСГТК, съдът приема, че може да бъде направен категоричен извод за дължимост на сумата на главницата.

Досежно претендираната възнаградителна лихва, посочена от въззивника като договорно възнаграждение и въведеното с отговора срещу исковата молба възражение от въззиваемата за нищожност, поради нейната прекомерност, съдът приема следното:

Договорът между страните е сключен при следните условия: сума по кредита в размер на 5000 лева, срок на кредита - 24 месеца, размер на вноската по кредита: 309,11 лева, падеж на вноската: 25-то число от месеца, ГПР 49.91%, ГЛП 41.17 %, лихвен процент на ден: 0.11%, общо задължение по кредита 7418,64 лева, както и допълнителен пакет услуги на стойност 4643,76лв., по който размерът на вноската е 193,49лв. или общо задължение по кредита – 12062,40лв., с общ размер на вноската – 502,60лв.

Твърди се в отговора срещу исковата молба нищожност на договорната лихва, като се цитира и практика на различни състави на ВКС – решения и определения, произнесени по въпроса какъв е пределът на договорната лихва, за да се приеме, че не накърнява правилата на морала и добрите нрави и в кои случаи надвишаването на този размер води до извод за нищожност.

По този повод съдът прие следното: болшинството от цитираните в отговора срещу исковата молба актове на ВКС сочат като горен праг на договорната лихва трикратния размер на законната лихва. Над този размер се възприема, че е налице накърняване на добрите нрави, следователно – нищожност на клаузата за размера на договореното под формата на лихва възнаграждение на кредитора.

Цитираните решения и определения на ВКС, обаче, са постановени по казуси, различни от настоящия. В случая следва да се отчете, че се обсъжда договорна клауза на договор за кредит, предлаган от търговец по занятие и правилата на поведение на субектите на конкретното правоотношението се уреждат от специален закон, а именно – Законът за потребителския кредит. В разпоредбата на чл.19, ал.4 от него е предвидено: „Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България“.

Цитираният законов текст е насочен към избягване на възлагането на несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна, по-точно върху потребителя, от страна на търговеца, който има възможност да се възползва от по-неблагоприятното положение на кредитополучателя. За да възприеме като законов критерий ГПР, законодателят е отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят е предвидил като критерий максимален размер на годишния процент на разходите по кредита и това е пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредите. При разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, съобразена с Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения и размера на ОЛП на БНБ към датата на сключване на договора, се налага заключение, че договореният ГПР не надвишава 50%, ето защо е в рамките на допустимата граница. Затова възражението за нищожност на договорената възнаградителна лихва се явява неоснователно. В този смисъл е правното разрешение, възприето и по Решение № 869 от 11.10.2019 г. на ОС - Варна по в. т. д. № 962/2019 г., Решение № 329 от 30.09.2019 г. на ОС - Хасково по в. гр. д. № 332/2019 г., Решение № 166 от 23.07.2019 г. на ОС - Ловеч по в. гр. д. № 202/2019 г., Решение № 258 от 12.07.2019 г. на ОС - Перник по в. гр. д. № 306/2019 г., Решение № 72 от 22.04.2019 г. на ОС - Габрово по в. гр. д. № 62/2019 г., Решение № 431 от 18.10.2019 г. на ОС - Плевен по в. гр. д. № 702/2019 г.

Що се отнася до споразумението за предоставяне на пакет за допълнителни услуги, по което се претендира възнаграждение в размер на 4643,76лв.: описаните по него услуги не са предоставени и не са ползвани от К.. Самото споразумение предвижда, че клиентът има право, но не е длъжен да поиска фактическото предоставяне на услугите. Въпреки това той дължи заплащане на пакета. По този начин, според настоящия състав, се постига именно онова скрито увеличаване на възнаграждението на търговеца, предоставил кредит на потребителя, което е забранено от разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и би довело до заобикаляне на императивните разпоредби на ЗПК за максималния размер на дължимата от заемателите лихва.

Налага се заключение, че сумата на допълнителния пакет услуги на стойност 4630,58лв. е недължима и искът в тази част не е основателен.

С обжалваното решение е отхвърлен искът за уговореното договорно възнаграждение в размер на 2418,64лв., която сума се дължи на въззивника, съобразно изложените по-горе мотиви.

Така за заповедното и исковото производство въззивникът е направил разноски общо в размер на 2003,80лв. за двете инстанции, като юрисконсултското възнаграждение е определено от съда по реда на чл.78, ал.8 ГПК в размер на по 100лв. за всяка инстанция. От общата сума на разноските в полза на въззивника, съобразно уважената част от иска, му се следват 1233,73лв.

С решението си БРС е присъдил на „Профи Кредит България“ ЕООД сумата от 567,15лв. за направените пред първата инстанция и в заповедното производство разноски от 106,73лв, затова с настоящия акт съдът ще присъди остатъка от дължимите разноски, а именно –559,27лв..

С оглед всичко изложено по-горе, следва постановяване на решение в този смисъл.

С оглед размера на претенциите и на осн.чл.280, ал.3, т.1, пр.1-во ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.

Водим от всичко описано и направените правни изводи, БОС

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 2638/21.10.19г. по гр.д.№ 8273/19г. по описа на БРС, в частта, с която е отхвърлен искът на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище: гр.София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, за установяване на вземането на търговеца от С.К.К. с ЕГН-**********, по договор за потребителски кредит № **********/23.10.2017г., за сумата от 2418,64лв. – договорно възнаграждение, като вместо него ПОСТАНОВИ:

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че С.К.К. с ЕГН-**********, дължи на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище: гр.София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, сумата от 2418,64лв., представляваща незаплатено договорно възнаграждение по договор за потребителски кредит № **********/23.10.2017г., сключен между него от една страна и от друга „Профи Кредит България“ ЕООД, за която сума „Профи Кредит България“ ЕООД се е снабдил със Заповед № 2206/11.06.2018г. за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 4396/2018г. на БРС.

ОСЪЖДА С.К.К. с ЕГН-********** да заплати на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: *********, остатъка от направените разноски в заповедното и за двете инстанции на исковото производство, съобразно уважените части от исковете в размер от 559,27лв.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 2638/21.10.2019г. по гр.д.№ 8273/19г. по описа на БРС в останалата му обжалвана част.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Номер на акта:	1111
Дата:	29 юли 2020 г. (в сила от 29 юли 2020 г.)
Съдия:	Йорданка Георгиева Майска

Дело:	20192100502005
Тип на делото:	Въззивно гражданско дело
Дата на образуване:	16 декември 2019 г.

Решение по дело №2005/2019 на Окръжен съд - Бургас

Съдържание на акта

В ИМЕТО НА НАРОДА