Решение по дело №432/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 260698
Дата: 22 октомври 2020 г. (в сила от 22 октомври 2020 г.)
Съдия: Евелина Огнянова Маринова
Дело: 20201100500432
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 14 януари 2020 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 22.10.2020 г.

 

 В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и осми септември две хиляди и двадесета година, в състав:          

                           

                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ

                                                                       ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА

                                                                            мл. с. ЕВЕЛИНА МАРИНОВА

 

при участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл.съдия Евелина Маринова в. гр. д. № 432 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

С решение № 80823 от 01.04.2019 г., постановено по гр.д. № 5878/2018 г. на СРС, I ГО, 167 състав, е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу В.Д.В. искове, че В.Д.В. дължи на „Т.С.“ ЕАД, сумата от 1 406, 54 лв., представляваща главница за потребена топлинна енергия за периода м.03.2013 г. – м.04.2015 г. за имот с адрес: гр. София, ж.к. „*******, аб. № 158954, и сумата от 368, 70 лв., представляваща мораторна лихва за периода 30.04.2013 г. – 15.04.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от 27.04.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 10.05.2016 г. по ч.гр.д. № 23384/2016 г. на СРС, ГО, 167 състав. Отхвърлен е искът за главницата за сумата над уважения размер от 1 406, 54 лв. до пълния предявен размер от 1 927, 66 лв., искът за главницата за цената на услугата дялово разпределение за периода м.03.2013 г. – м.04.2015 г. – за сумата от 48, 60 лв. и искът за мораторна лихва върху нея за периода 30.04.2013 г. – 15.04.2016 г. в размер на сумата от 9, 59 лв. Ответникът е осъден да заплати на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 122, 09 лв. разноски за заповедното производство и сумата от 422, 09 лв. разноски за исковото производство. Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца – „Нелбо“ ЕАД.

Срещу така постановеното решение в частта, с която са уважени предявените искове, е депозирана въззивна жалба от ответника В.Д.В.. Счита, че решението в обжалваната част е неправилно. Излага съображения за допусната техническа грешка в заявлението за издаване на заповедта за изпълнение и техническата експертиза по делото. Навежда оплакване, че първоинстанционното решение е било постановено преди изтичане на предоставения му срок за писмени бележки, като в самото решение е сгрешена датата на проведеното открито съдебно заседание, което според жалбоподателя обуславя извод за неправилност на решението. Позовава се на изтекла погасителна давност. Моли съда да отмени решението в обжалваната част, като вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените срещу него искове. В проведеното на 28.09.2020 г. открито съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят поддържа депозираната въззивна жалба. Развива доводи и в депозираната писмена защита.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Счита въззивната жалба за неоснователна и моли съда да я остави без уважение и да потвърди решението в обжалваната част. Претендира направените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от третото лице-помагач – „Нелбо“ ЕАД.

Срещу решението в частта, с която са отхвърлени предявените искове, е депозирана въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Счита, че решението в отхвърлителната му част е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон. Излага съображения, че неправилно съдът е кредитирал заключението на съдебно-техническата експертиза (СТЕ), без да обсъди заключението на съдебно-счетоводната експертиза (ССЕ). В тази връзка развива доводи, че СТЕ не отчита начина, по който изравнителните сметки са отразени в информационния масив на ищеца, поради което не отразява стойността на реално потребената топлинна енергия, което се установява от ССЕ. Навежда оплакване, че първоинстанционният съд не е взел предвид, че при спазване на чл.155, ал.1, т.2 ЗЕ дължимите от потребителите за битови нужди суми се формират от фактурираните по прогнозни стойности месечни суми и изравнителните сметки, изготвяни след края на отоплителен сезон от фирмата за дялово разпределение. Позовава се на чл.32, ал.3 от Общите условия от 2008 г., въз основа на които твърди, че погасяването на стари задължения със суми за връщане от изравнителни сметки съответства на договореното между страните, в подкрепа на което развива подробни съображения. Излага доводи за дължимост на главницата, представляваща цена на услугата дялово разпределение, а именно – че същата е дължима, на основание чл.22, ал.2 от Общите условия на ищеца, фактурирана е в съответствие с договореното между „Т.С.“ ЕАД и фирмата за дялово разпределение и е включена в ищцовата претенция, поради което неправилно СРС е приел, че претенцията за цената на дяловото разпределение е неоснователна. Счита, че върху нея се дължи и мораторна лихва, като самото издаване на фактура за цената на дяловото разпределение и публикуването й в сайта на ищеца имат характер на покана. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и вместо това да постанови друго, с което да уважи изцяло предявените искове. Претендира направените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника В.Д.В..

Третото лице-помагач „Нелбо“ ЕАД не е взело становище по жалбите.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1, ГПК вр. ал.415, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД. Ищецът твърди, че ответникът има качеството клиент на топлинна енергия за  битови нужди за топлоснабден имот – апартамент № 57, находящ се в  гр. София, ж.к. „*******, като му дължи сумата от 2 354, 55 лв., от която: сумата от 1 927, 66 лв. главница, представляваща стойност на потребена топлинна енергия за периода м.03.2013 г. – м.04.2015 г., сумата от 368, 70 лв., представляваща мораторна лихва за периода 30.04.2013 г. – 15.04.2016 г., сумата от 48, 60 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода м.03.2013 г. – м.04.2015 г. и сумата от 9, 59 лв. мораторна лихва върху нея за периода 30.04.2013 г. – 15.04.2016 г. Във връзка с подадено на 27.04.2016 г. заявление по ч. гр. д. № 23384/2016 г. по описа на СРС, 44 състав, е постановена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за дължимите суми, срещу която в срока по чл.414 ГПК ответникът е депозирал възражение. Ищецът претендира установяване на вземанията му, предмет на издадената заповед за изпълнение, както и сторените по делото разноски.

В срока е по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника В.Д.В., с който оспорва исковете по основание и размер. Твърди, че е собственик на апартамент № 57, находящ се в  гр. София, ж.к. „Разсадника“, Община „*******, ет. 4, аб. № 158954 по силата на нотариален акт № 78, том XVI, дело № 3109/1994 г. Твърди, че от 1996 г. всички радиатори в жилището са изключени. Твърди, че е завел срещу „Т.С.“ ЕАД гр. д. № 21711/2014 г., приключило с решение на СГС по в.гр.д. № 577/2015 г. по описа на СГС е негова полза. Позовава се на изтекла погасителна давност. Моли съда да отхвърли предявените искове.

На 27.04.2016 г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответника за сумата от 1 976, 26 лв. – главница, както и 378, 29 лв. – мораторна лихва за периода 30.04.2013 г. – 15.04.2016 г. В т. 12 от заявлението е пояснено, че длъжникът дължи суми за доставена от ищеца топлинна енергия за периода м.03.2013 г. – м.04.2015 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*******, аб. № 158954. Посочено е, че дължимите суми са, както следва: за потребена топлинна енергия: 1 927, 66 лв. главница и 368, 70 лв. лихва и за дялово разпределение: 48, 60 лв. главница и 9, 59 лв. лихва.

С разпореждане от 10.05.2016 г. по ч. гр. д. № 23384/2016 г. на СРС, 44 състав, съдът е постановил исканата заповед за изпълнение срещу В.Д.В. /с отстранена фактическа грешка в заповедта за изпълнение по силата на разпореждане от 24.09.2019 г. на СРС/, като е присъдил на заявителя и разноски в заповедното производство в размер на 359, 50 лв.

В срока по чл. 414 ГПК е постъпило възражение от страна на длъжника срещу заповедта за изпълнение.

В срока по чл. 415, ал. 1 ГПК ищецът е предявил искове за установяване на вземанията си по исков ред.

По делото е представен нотариален акт за дарение на недвижим имот № 78, том XVI, дело № 3109/94 от 18.02.1994 г., по силата на който Л.М.С., ЕГН ********** и Д.В.С., ЕГН ********** даряват на сина си В.Д.В. следния свой собствен недвижим имот, придобит по време на брака им: апартамент № *******, вх. В в ж.к. „Разсадника“ София, състоящ се от: две стаи, дневна, кухня и сервизни помещения, със застроена площ от 87, 86 кв.м. Дарителите са си запазили пожизнено и безвъзмездно вещно право на ползване върху имота.

Видно от представения протокол от проведеното на 29.07.2002 г. Общо събрание на етажните собственици в бл. 134, ж.к. „Илинден“, ул. „*******“, вх. А, Б и В, те са взели решение да се сключи договор с ТАЕС „Н.И.“ ООД, за индивидуално разпределение на топлинната енергия, като услугата се възложи на ТАЕС „Н.И.“ ООД. В този протокол е съставен и списък на етажните собственици, които с подписите си са удостоверили горното решение.

На 19.08.2002 г. е сключен договор между „Топлоснабдителна агенция – енергиен сервиз - Н.И.“ ООД и етажната собственост с адрес в гр. София, ж.к. „Илинден“, ул. „*******, вх. А, Б и В, по силата на който дружеството се е задължило да монтира индивидуални топлинни разпределители и термостатни вентили и да извършва дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в сградата.

Пред СРС е ангажиран договор от 06.11.2007 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД – възложител и „Топлоснабдителна агенция – енергиен сервиз - Н.И.“ ООД – изпълнител, при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По силата на договора възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да извършва услугата дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в сгради етажна собственост или в сграда с повече от един потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, одобрени от ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на възложителя да заплаща договореното възнаграждение.

От заключението на съдебно-техническата експертиза по делото, изготвена от вещото лице инж. Димитър Симеонов, се установява, че общият топломер в абонатната станция се отчита по електронен път в началото на всеки месец, като с помощта на т.н. „терминал“ се снема показанието на топломера в 0:00 часа на първо число на месеца. Отчетената енергия, след приспадане на технологичните разходи, което в случая е направено, се разпределя между потребителите. Констатира се, че в имота за процесния период е имало щранг лира в банята и 2 бр. водомери за топла вода. Тъй като всички отоплителни тела са били демонтирани, топлинна енергия за отопление на имота от радиатори не е начислявана. През 2000 г. е изключено отоплението на стълбите. Дяловото разпределение през исковия период е извършвано в съответствие с нормативната уредба. Размерът на дължимата сума за периода м.03.2013 г. – м.04.2015 г. по данни на фирмата за дялово разпределение възлиза на сумата от 1 406, 59 лв., представляваща разлика между фактурираната по прогнозни стойности сума от 1 724, 53 лв. и сумата за възстановяване от изравнителни сметки в размер на 317, 99 лв. Констатира се, че общият топломер е бил изправен.

От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, изготвена от вещото лице А.Т.се установява, че в информационната система на ищеца е отразено задължение в размер на 1 976, 26 лв. главница, от която:  1 927, 66 лв. за потребена топлинна енергия и 48, 60 лв. за дялово разпределение, за което няма данни да е било погасено. Видно от таблица № 1 от констативно-съобразителната част на експертизата обаче, в главница, представляващата цена а дяловото разпределение, са включени вземания за дялово разпределение извън исковия период. Мораторната лихва върху главницата е в общ размер на 378, 29 лв., от която: 368, 70 лв. върху стойността на потребената топлинна енергия и 9, 59 лв. върху стойността на дяловото разпределение. Установява се, че в информационната система на ищеца са въведени изравнителни сметки, както следва: м.07.2013 г. е въведена изравнителна сметка за периода м.05.2012 г. – м.04.2013 г., само два месеца от който попадат в исковия период/ на стойност 623, 40 лв. сума за доплащане; м.07.2014 г. е въведена изравнителна сметка за периода м.05.2013 г. – м.04.2014 г., който попада изцяло в исковия, на стойност 298, 92 лв. за връщане; м.07.2015 г. е въведена изравнителна сметка за периода м.05.2014 г. – м.04.2015 г., който попада изцяло в исковия, на стойност 121, 40 лв. за връщане.

Представено е решение № 510 от 19.01.2016 г., постановено по в.гр.д. № 577/2015 г. на СГС, с което е отменено решение № 10388 от 06.11.2014 г., постановено по гр.д. № 21711/2014 г. на СРС, 31 състав, като вместо това е признато за установено, че В.Д.В. не дължи на Т.С.“ ЕАД сумата от 3 103, 14 лв., представляваща цена за потребена топлинна енергия за аб. № 158954 за периода 01.11.2006 г. – 27.02.2011 г. като погасена по давност. Решението касае период извън исковия такъв – м.03.2013 г. – м.04.2015 г., поради което не е относимо към предмета на спора.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Въззивните жалби са депозиран в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирани страни, като същите са процесуално допустими. Разгледана по същество, въззивната жалба на ищеца е частично основателна, а тази на ответника – неосноватена.

Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.

В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, в рамките на установения в чл. 415, ал. 1 ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.

Съгласно нормата на чл. 153 ЗЕ в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.

Понятието „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е дефинирано в § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.) , действал до 17.07.2012 г., като физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване.

След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г. е въведено понятието „клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Според новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите му е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.

Нормата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители /клиенти/ на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР, в които се урежда съдържанието на договора.

С оглед наведените с въззивната жалба на ответника възражения, следва да се приеме, че въпросите относно качеството му на клиент на топлинна енергия за битови нужди и съществуването на облигационно правоотношение между него и ищцовото дружество са извън пределите на въззивна проверка, очертани с въззивната жалба, съгласно чл. 269 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл. 139 – чл. 148) и Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г. (отм., ДВ бр. 25 от 20.03.2020 г.), приложима по отношение на исковия период.

В нормата на чл. 156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.

В изпълнение на доказателствената си тежест ищецът е поискал и съответно е допуснато изслушването на съдебно-техническа експертиза, която е изготвена въз основа на приложените по делото и допълнително изискани документи, въз основа на които вещото лице е дало заключение относно реално потребената от ответника топлинна енергия през процесния период, в съответствие с разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ.

Констатира се от заключението на СТЕ, че стойността на реално потребената топлинна енергия за периода м.03.2013 г. – м.04.2015 г. възлиза на сумата от 1 406, 59 лв., представляваща разлика между фактурираната по прогнозни стойности сума от 1 724, 53 лв. и сумата за възстановяване от изравнителни сметки в размер на 317, 99 лв.

Неоснователно се явява възражението на жалбоподателя-ищец, че неправилно съдът е кредитирал заключението на съдебно-техническата експертиза, без да обсъди заключението на съдебно-счетоводната експертиза. В случая следва да се кредитира именно заключението на СТЕ, което отразява стойността на реално потребената топлинна енергия, а не това на ССЕ, в което са включени изравнявания извън исковия период, в какъвто смисъл са и изводите на първоинстанционния съд. Неоснователно е оплакването на жалбоподателя-ищец, че стойността на реално потребената топлинна енергия следва да се определя от отразеното в информационната му система.

В депозираната въззивна жалба ищецът се позовава на приложимост на общите условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на потребители за битови нужди  във връзка с възможността да се осъществи погасяване на стари задължения със сумата в повече от изравнителните сметки. Съгласно чл.32, ал.2 от посочените общи условия на ищеца след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителни сметки топлоснабдителното дружество издава за отчетния период дебитни и кредитни известия за разликите между прогнозното и действително потребеното количество топлинна енергия. Недопустимо е обаче резултатът от изравняването да бъде отнесен към предходен период. На основание чл.32, ал.3, изр.2 от Общите условия на ищеца, когато начислената на купувача сума е по-голяма от реално потребената енергия, сумата в повече се приспада от дължимата сума за следващия период или му се възстановява. При просрочени задължения на купувача сумата в повече се погасяват най - старите задължения, ведно с дължимите лихви. Извършването на корекция от ищеца със стари задължения е непротивопоставимо на потребителя при положение, че не е направено възражение за прихващане със заявлението по чл.410 ГПК, нито с исковата молба. С оглед на това релевираният от жалбоподателя – ищец довод в обратната насока се явява неоснователен.

Относно претенцията за стойността на услугата дялово разпределение съдът намира следното:

По силата на чл.22 от Общите условия на ищеца дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по реда на чл.61 и сл. от Наредбата за топлоснабдяването или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите на ЕС. Клиентите заплащат на продавача  стойността на услугата дялово разпределение, извършвана от избрания от тях търговец.

Съгласно чл.61, ал.1 от Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването (отм.) дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сграда – етажна собственост, се извършва възмездно от лицето, вписано в публичния регистър по чл.139а ЗЕ и избрано от клиентите или от асоциацията по чл.151, ал.1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и приложението към нея.

Съгласно чл.36 от Общите условия на ищеца клиентите заплащат цена на услугата дялово разпределение, извършвана от избран от клиентите търговец, като стойността се формира от: цена за обслужване на партидата на клиент и цена на отчитане на един уред за дялово разпределение. Редът и начина на заплащане на услугата се определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите.

С договора от 06.11.2007 г., сключен между ищеца и „ТАЕС Н.И.“ ООД страните са договорили заплащане от „Т.С.“ ЕАД на извършваните услуги съгласно Приложение № 2, въз основа на броя обслужвани имоти и броя средства за дялово разпределение в тях. Договорено е цената да се определя първоначално и да се актуализира ежегодно до 30-ти септември следващата година. Установи се по делото, че дяловото разпределение през исковия период е извършвано именно от „ТАЕС Н.И.“ ООД.

Предвид ангажираните по делото доказателства, ищецът се легитимира като носител на право да получи стойността на извършваната услуга дялово разпределение и предявеният иск за установяване на дължимостта й е установен по основание. Вземането за дялово разпределение за заявения исков период м.03.2013 г. – м.04.2015 г. е в размер на 20, 40 лв., определен по реда на чл.162 ГПК, като в посочения размер на са включени вземания извън исковия период.

Върху така определената сума се дължи законна лихва от датата на заявлението по чл.410 ГПК – 27.04.2016 г. до изплащане на вземането.

Неоснователно е обаче възражението на жалбоподателя-ищец, че в негова полза е възникнало вземане за мораторна лихва върху главницата за цената на дяловото разпределение, доколкото не е предвиден срок за заплащане на задължението, поради което за поставяне на длъжника в забава е необходима покана по арг. от чл.84, ал.2 ЗЗД, каквато в случая не се установява да е била отправена.

От страна на жалбоподателя-ответник се поддържа възражение за изтекла погасителна давност, което е било своевременно заявено пред първата инстанция.

С ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС са дадени задължителни разяснения, че вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна давност. Задълженията на потребителите на предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или различен размер.

Съгласно нормата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давностният срок започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо.

Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01.2008 г., в сила от 13.02.2008 г., купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.

С Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в сила от 12.03.2014 г., е въведен различен момент, от който вземанията на ищеца стават изискуеми. Съгласно чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ОУ от 2014 г. клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача, а стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2, т. е. общата фактура за реално потребеното количество топлинна енергия за отчетния период – в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача.

Тъй като настоящият иск се счита предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 27.04.2016 г., на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, към този момент е изтекла погасителната давност за вземания, станали изискуеми преди 27.04.2013 г., каквито в случая не се претендират, тъй като изискуемостта на вземането за първия месец от исковия период – м.03.2013 г. е настъпила след посочената дата.

Възражението на жалбоподателя-ответник за допусната техническа грешка при изписване на фамилията му в заявлението за издаване на заповед за изпълнение и в СТЕ не е от естество да обуслови порок на обжалваното решение. Както в заповедта за изпълнение, в която по реда на чл.247 ГПК е била отстранена очевидна фактическа грешка, така и в диспозитива на обжалваното решение е посочена фамилията на ответника – В..

От страна на жалбоподателя-ответник е наведено оплакване, че първоинстанционното решение е било постановено преди изтичане на предоставения му срок за писмени бележки. Действително, в проведеното на 28.03.2019 г. открито съдебно заседание пред СРС, в което е даден ход по същество на делото, на ответника е даден едноседмичен срок за представяне на писмени бележки, който изтича на 04.04.2019 г. В указания срок – на 03.04.2019 г. ответникът е депозирал „бележки към заседанието от 28.03.2019 г.“. Обжалваното решение е постановено на 01.04.2019 г., преди изтичане на предоставения на ответника срок за писмени бележки. Това съставлява съществено процесуално нарушение, тъй като писмената защита по чл. 149, ал.3 ГПК замества пледоарията на страната по време на устните състезания, при което игнорирането на срока за представянето й е равнозначно на решаване на делото без провеждане на устни състезания, в които съдът да се е запознал с доводите на страната в защита на правата й, и това е основание за отмяна на решението и връщане на делото на въззивния съд за даване ход на устните състезания, съгласно чл. 293, ал.2 и ал.3 от ГПК /в посочения смисъл - решение № 111 от 23.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1077/2011 г., III ГО/. Следва да се има предвид, обаче, че това процесуално нарушение рефлектира единствено по отношение на правилността на съдебното решение, а правомощията на въззивния съд при неправилно решение по чл. 271 ГПК са за решаване на спора по същество, чрез потвърждаване или отмяна изцяло или отчасти на първоинстанционното решение, без да е налице нормативна възможност при отмяна на неправилно решение делото да бъде връщано за ново разглеждане на първоинстанционния съд. При това положение няма пречка допуснатото от районния съд процесуално нарушение, изразяващо се в нарушаване на правото на страната за излагане на доводите й в защита на нейните права в рамките на устните състезания, да бъде поправено, като тези доводи бъдат взети предвид при настоящото въззивно разглеждане на спора по същество.

По изложените съображения наведените от ответника доводи в своевременно депозираните от него „бележки към заседанието от 28.03.2019 г.“ следва да бъдат обсъдени от въззивния съд. В същите се поддържат оплаквания на ответника за допусната техническа грешка във фамилията му, обсъдени по-горе при обсъждане на въведените с въззивната жалба възражения на ответника. Същото се отнася и за поддържаното в бележките възражение за погасителна давност, което беше обсъдено от въззивния съд. Други оплаквания, които да са относими към предмета на спора, не са заявени.

От страна на жалбоподателя – ответник е заявени и възражение, че в самото решение е сгрешена датата на проведеното открито съдебно заседание, което според него обуславя извод за неправилност на решението. Във връзка с така наведеното оплакване, съдът намира, че не се касае за порок, обуславящ неправилност на решението, а за допусната очевидна фактическа грешка в заглавната му част при посочване на датата на проведеното съдебно заседание, като вместо вярната „двадесет и осми март две хиляди и деветнадесета година“, видна от протокола от проведеното открито съдебно заседание и призовките за същото, погрешно е изписана с думи датата „двадесет и осми февруари две хиляди и деветнадесета година“. Относно възможността за поправка на очевидна фактическа грешка в заглавната част на съдебния акт е формирана практика на ВКС - определение № 435 от 24.11.2011г. на ВКС по гр. д. № 1226/2010 г., II ГО; определение №  315 от 24.09.2012г. на ВКС по гр. д. № 54/2012 г., I ГО; определение № 94 от 06.03.2014 г. на ВКС по гр.д. № 6803/2013 г., III ГО/. Ето защо, след връщане на делото първоинстанционният съд следва да развие производство по отстраняване на допусната очевидна фактическа грешка, изразяваща се в неправилно посочване в заглавната част на решението на датата на провеждане на публичното съдебно заседание.

Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат частично, обжалваното решение следва да се отмени в частта, с която е отхвърлен искът за признаване на установено, че ответникът дължи на ищеца сумата над 28, 20 лв. до 48, 60 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода м.03.2013 г. – м.04.2015 г., като искът се уважи в посочената част. В останалата обжалвана част решението следва да се потвърди.

По разноските:

На ищеца следва да се присъди, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от още 5, 85 лв. разноски за исковото производство и още 1,52 лв. разноски за заповедното производство. На ищеца следва да се присъди, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 4, 40 лв. разноски за въззивната инстанция, съобразно уважената част от въззивната му жалба.

С оглед неоснователността на въззивната жалба на ответника, на въззиваемия ищец следва да се присъди, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 50 лв. юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът не претендира разноски за въззивната инстанция.

Воден от гореизложеното, съдът

 

Р  Е  Ш  И:

 

ОТМЕНЯ решение № 80823 от 01.04.2019 г., постановено по гр.д. № 5878/2018 г. на СРС, I ГО, 167 състав, в ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******срещу В.Д.В., ЕГН **********, иск за признаване на установено, че В.Д.В., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, сумата над 28, 20 (двадесет и осем лева и двадесет стотинки) лв. до 48, 60 (четиридесет и осем лева и шестдесет стотинки) лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода м.03.2013 г. – м.04.2015 г., ведно със законната лихва от датата на заявлението по чл.410 ГПК – 27.04.2016 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 10.05.2016 г. по ч. гр. д. № 23384/2016 г. по описа на СРС, 44 състав, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес: ***, срещу В.Д.В., ЕГН **********, с адрес: ***, иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, че В.Д.В., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, сумата над 28, 20 (двадесет и осем лева и двадесет стотинки) лв. до 48, 60 (четиридесет и осем лева и шестдесет стотинки) лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода м.03.2013 г. – м.04.2015 г., ведно със законната лихва от датата на заявлението по чл.410 ГПК – 27.04.2016 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 10.05.2016 г. по ч. гр. д. № 23384/2016 г. по описа на СРС, 44 състав.

 

ПОТВЪРЖАДВА решение № 80823 от 01.04.2019 г., постановено по гр.д. № 5878/2018 г. на СРС, I ГО, 167 състав, в ЧАСТТА, с която е признато за установено, че В.Д.В., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******сумата от 1 406, 54 лв., представляваща главница за потребена топлинна енергия за периода м.03.2013 г. – м.04.2015 г. за имот с адрес: гр. София, ж.к. „*******, аб. № 158954, и сумата от 368, 70 лв., представляваща мораторна лихва за периода 30.04.2013 г. – 15.04.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от 27.04.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 10.05.2016 г. по ч.гр.д. № 23384/2016 г. на СРС, ГО, 167 състав, както и в ЧАСТТА, с която са отхвърлени искът за главницата, представляваща стойност на потребена топлинна енергия, за сумата над уважения размер от 1 406, 54 лв. до пълния предявен размер от 1 927, 66 лв., искът за главницата за цената на услугата дялово разпределение – до размер на сумата от 28, 20 лв. и искът за мораторна лихва върху нея за периода 30.04.2013 г. – 15.04.2016 г. в размер на сумата от 9, 59 лв., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 10.05.2016 г. по ч. гр. д. № 23384/2016 г. по описа на СРС, 44 състав.

 

ОСЪЖДА В.Д.В., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес: ***, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 5, 85 лв. разноски за исковото производство, сумата от 1,52 лв. разноски за заповедното производство и сумата от 4, 40 лв. разноски за въззивната инстанция, както и на основание чл.78, ал.3, вр. ал.8 ГПК – сумата от 50 лв. юрисконсултско възнаграждение.

 

ВРЪЩА гр.д. № 5878/2018 г. на СРС, I ГО, 167 състав за развитие на производство по чл.247 ГПК съобразно мотивите на настоящото решение.

 

Решението е постановено при участието на трето лице - помагач на ищеца: „Нелбо“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес: ***.

 

Решението  не  подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал. 3, т.1 ГПК.

                                       

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                 

2.