Р Е Ш
Е Н И
Е
№
04.11.2020г. гр.Ямбол
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Ямболският окръжен съд, гражданско
отделение, втори състав
на 27.10.2020година,
В открито съдебно заседание, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА
ТАГАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
НИКОЛАЙ ИВАНОВ
МАРТИНА КИРОВА
Секретар
Л.Р.
Прокурор
като
разгледа докладваното от съдия ТАГАРЕВА
Възз.гр.д.
№ 193 по описа за 2020година
За
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на М.И.М. ***, подадена
от особения представител адв.Ж.Г., против Решение №82/07.02.2020г. на Ямболски
районен съд, постановено по гр.д. №2688/2019г., в частта, с която е уважен
предявеният от ищеца "Агенция за събиране на вземанията"ЕАД гр.София
иск по чл.422 ГПК, вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД И чл.86 ЗЗ и е признато за установено
по отношение на въззивницата, че същата дължи на ищеца сумите по заповед за
изпълнение по ч.гр.д.№895/2019г. на ЯРС, а именно: 2503,66лв. - главница, ведно
със законната лихва от 05.03.2019г. до окончателното изплащане, 1110,86лв. -
възнаградителна лихва за посочен период и 549,66лв.- обезщетение за забава за
посочен период.
Оплакването на въззивницата е за
неправилност на решението на първата инстанция в обжалваната му част, поради
нарушение на материалния закон и необоснованост. Като неправилен е оспорен
извода на районния съд, че сключеният договор за цесия от 27.07.2017г. и
настъпилата предсрочна изискуемост на кредита, са надлежно съобщени на длъжника
чрез особения му представител, като изложените съображения са, че особеният
представител не е страна по материалното правоотношение, а извършва
съдопроизводствените действия, с изключение на тези, свързани с разпореждане с
предмета на делото. Оспорени са и
изводите на съда, с които са отхвърлени възраженията на длъжника за
неравнопоставеност на клаузите от сключения договор за кредит съобразно
изискванията на ЗПК - чл.10 и чл.11, ал.1, т.7-12 ЗКП - основания за обявяване
на договора за недействителен на основание чл.22 от ЗПК. На първо място
въззивницата сочи, че необосновано районният съд е приел наличието на минимален
размер на шрифта на договора за кредит, на сертификат №PLUS-13487208 и на Общи условия за застраховка "Защита на
плащанията", тъй като визуално е видно, че шрифтът в договора за кредит е
с размер 11, т.е. под 12, а в сертификата и в Общите условия - много по-малък
от този, използван в договора за кредит. На следващо място изтъква, че както в
договора, така и в стандартния европейски формуляр липсва конкретизация относно
начина, по който е формиран ГПР, което води до неяснота относно включените в
него компоненти, което е нарушение на основното изискване на чл.10, ал.1 ЗПК за
сключване на договора по ясен и разбираем начин, а наред с това в процесния
договор са посочени броя, размера и падежа на погасителните вноски, но липсва
разпределение на сумите по погасителната вноска за главница, лихви и такси,
което е нарушение на изискването на чл.11, ал.1, т.12 от ЗПК и друго
самостоятелно основание за недействителност на договора съгласно чл.22 от ЗПК.
Според въззивницата, неправилно районният съд е уважил и иска относно сумата 604,80лв.,
представляваща застрахователна премия по застраховка "Защита на
плащанията", т.к. за сключване на договор за застраховка е въведена форма
за действителност - писмена, застрахователна полица или друг писмен акт, а в
случая такива не са представени, като представеният от ищеца сертификат
установява само дадено съгласие от застраховател да застрахова
кредитополучателите по застраховка "Защита на плащанията", но липсва
сключен договор за застраховка. В обобщение въззвницата счита, че сключеният
договор за кредит е недействителен и последиците от това са регламентирани в
чл.23 ЗПК - потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но
не и лихва и други разходи по кредита. Относно разпоредбата на чл.23 ЗПК
изразеното разбиране е, че същата е аналогична на нормата на чл.34 ЗЗД и се
базира на института на неоснователното обогатяване, при което, след като в
случая ищцовите претенции са предявени на договорно основание, а не на
основание чл.23 ЗПК, то същите следва да се отхвърлят изцяло като неоснователни.
По тези съображения въззивницата моли за
отмяна на решението на ЯРС в обжалваната част и за постановяване на ново
решение от окръжния съд, с което предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло.
Направено е искане ищецът, сега въззиваем, да заплати възнаграждението на
особения представител на въззивницата.
Въззиваемата страна "Агенция
за събиране на вземанията"ЕАД гр.София, чрез юр.к. Н., е подала писмен
отговор, с който е оспорила въззивната жалба като неоснователна, с подробно
изложени съображения по всяко от оплакванията на въззивната страна.
В. о.с.з. жалбата се поддържа от
особения представител на въззивницата - адв.Г..
Въззиваемата страна не изпраща
представител в с.з., а депозира писмена молба със становище за потвърждаване на
първоинстанционното решение, с искане за присъждане на разноските пред тази
инстанция.
ЯОС намира, че въззивната жалба е процесуално допустима, тъй като е
подадена от надлежна страна, в срок и срещу подлежащ на контрол съдебен акт,
поради което може да се разгледа по същество.
За да се произнесе, съдът приема от
фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран
с исковата молба на "Агенция за
събиране на вземания" ЕАД гр.София, с която против М.И.М. *** са предявени
обективно съединени искове - с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.240,
ал.1 и 2 ЗЗД, чл.9 ЗПК, чл.86 ЗЗД и чл.99 ЗЗД - за установяване съществуването
на вземания на ищеца за главница в размер на 2 604,74лв., за възнаградителна
лихва в размер на 1110.86лв. за периода 20.03.2017г.-20.07.2019г. и мораторна
лихва за забава върху главницата в размер на 549,49лв. за периода от
21.04.2017г. до подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
за които вземания ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение по чл.410 ГПК
по ч.гр.д.№895/2019г. на ЯРС. За същите суми ищецът е предявил и осъдителни
искове в евентуално съединяване с установителните искове. В исковата молба ищецът
е посочил, че вземанията му срещу ответника произтичат от договор за цесия от 13.12.2017г.,
сключен с "БНП Париба Пърсънъл Файненс"ЕАД, което дружество от своя
страна с договор от 28.06.2016г. е предоставило на ответницата кредит в размер на сумата общо 3 000лв. Ищецът е поддържал, че
крайният срок за издължаване на кредита бил уговорен на 20.07.2019г., но поради
неплащане на две погасителни вноски по кредита от ответницата, кредиторът
обявил настъпилата предсрочна изискуемост на целия кредит считано от
20.04.2017г.
От приложеното ч.гр.д. №895/2019г.
по описа на ЯРС се установява, че по същото в полза на ищеца са присъдени
процесните вземания за главница, възнаградителна лихва и мораторна лихва с
издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. Заповедта е била връчена на
длъжника при условията на чл.47, ал.5 ГПК, при което заповедният съд е указал
на заявителя да предяви настоящия иск при условията на чл.415, ал.1, т.2 ГПК,
като същият е предявен в срок.
В настоящото исково производство
ответницата отново не е намерена на нейния постоянен и настоящ адрес, който
съвпада с посочения по делото адрес за призоваване, като в процеса е
представлявана от назначения й по реда на чл.47, ал.6 ГПК особен представител.
С депозирания отговор на исковата
молба особеният представител на ответницата е оспорил иска, като е направил
възражения, че ответницата не е уведомена за извършената цесия и такова
уведомяване не може да бъде извършено чрез особения представител; че не е
обявена на ответницата и предсрочната изискуемост на кредита преди подаване на
заявлението за издаване на заповедта за изпълнение; че е налице недействителност
на сключения с ответницата договор за кредит на основание чл.22 от ЗПК, тъй
като не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-т.12 и т.20 и
ал.2 от ЗПК - не е изпълнено изискването за размер и формат на шрифта не по-малък
от 12; не е посочен приложимия лихвен процент и условията за прилагането му; не
е ясно как е формиран ГПР; че в погасителните вноски по погасителния план
липсва разпределение на отделните суми във вноските и липсва яснота каква част
е главница, лихви и такси; че потребителят не е подписал всички страници от
Общите условия, които са част от договора за потребителски кредит; че
уговореният размер на възнаградителната лихва четирикратно надвишава размера на
законната лихва и клаузата е нищожна, тъй като противоречи на добрите нрави.
От фактическа страна по делото е
установено, че на 28.06.2016г. между "БНП Париба Пърсънъл Файненс"ЕАД
и М.И.М. е сключен договор за потребителски кредит, за отпускане на револвиращ
кредит и ползване на кредитна карта в размер на сумата 3 000лв. Към договора страните не са приели
и подписали Общи условия. Със Сертификат №PLUS-13487208 от 28.06.2016г. и Общи условия за застраховка
"Защита на плащанията", застрахователите "Кардиф Общо застраховане,
клон България" и "Кардиф Животозасраховане, клон България" и М.М.
са сключили застраховка "защита на плащанията", при уговорен размер
на премията от 0, 560% от финансираната сума месечно при размер на кредита от
3001лв. до 10 000лв. или над 24 месеца, т. е. при размер на премията от
604,80лв. Този размер на еднократната застрахователна премия от 604,80лв. е
включен в общата стойност на плащанията по договора за кредит - 5 609,52лв., със срок на погасяване 36 месеца, на 36 равни месечни вноски от по 155,82лв., /съгласно погасителния план към договора/, при годишен процент на
разходите – 45,34%; годишен лихвен процент 35,23%, и такса ангажимент от 105лв. На кредитополучателя М.М. е
предоставен стандартен европейски формуляр, а в чл.5 от сключения договор
страните са постигнали съгласие при забава на една или повече месечни вноски,
кредитополучателят да дължи обезщетение за забава в размер на законната
лихва, като при просрочие на две или
повече месечни вноски, кредитът да става изцяло предсрочно изискуем, без да е
необходимо изпращане на съобщение за това от кредитора.
По делото не е спорен факта, че
кредиторът е предоставил на ответницата сумата по кредита. От заключението на вещото
лице-икономист, извършило назначената по делото съдебно-счетоводната експертиза, е установено, че в изпълнение на
задълженията си по сключения договор за кредит, в периода 21.09.2016г.-
22.05.2017г. ответницата е извършила
плащания на сумата общо 1 593,92лв., с която е погасила главница в размер на
сумата 496,34лв., възнаградителна лихва за периода 28.06.2016г.-09.06.2017г. в
размер на 912,78лв. и застрахователна премия 184,80лв. Вещото лице е
установило, че след падежа на 11-та погасителна вноска по погасителния план -
20.06.2017г., ответницата не е извършвала плащания по договора, при което
дължимите суми по договора, до падежа на последната погасителна вноска (на
20.07.2019г.) са в размер на 2 503,66лв. - главница и 1 091,94лв. -
възнаградителна лихва. Към датата на подаване на заявлението за издаване на
заповедта по чл.410 ГПК размерът на дължимата главница е изчислен от вещото
лице на 1 865,82лвв., а на възнаградителната лихва - 1 053,60лв. Обезщетението
за забава върху дължимите главница и лихва е изчислено от експерта за периода
от забавата - от 21.07.2017г.- до подаване на заявлението - 05.03.2019г. в
размер на сумата 592,32лв.
С рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 27.07.2017г., сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс"ЕАД -
като продавач и „Агенция за събиране на вземания”ЕАД, като купувач, ищецът и
изкупил вземането на кредитора към М.М. по приложежение №1, под №287, в размер
на сумата общо 3 842,73, в която сума са
включени главница, възнаградителна лихва и лихва за забава. С нот. заверено пълномощно
от 25.01.2018г. цедентът „БНП Париба Пърсънъл Файненс"ЕАД е упълномощил цесионера
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД да уведомява от негово име съгласно
разпоредбата на чл.99, ал.3 от ЗЗД всички длъжници, по всички вземания, които
дружеството е цедирало на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД с рамковия
договор. Въз основа на пълномощното, ищецът е изпратил две уведомителни писма до
ответницата. С писмо от 18.12.2017г. от името на цедента „БНП Париба Пърсънъл
Файненс"ЕАД ищецът е уведомил ответницата за извършената цесия и за размера
на дълга й по договора за кредит, което писмо е получено от ответницата на
22.12.2017г., чрез нейната майка. С второто писмо от 08.07.2019г. ответницата е
уведомена както за извършената цесия, така и за настъпилата предсрочна
изискуемост на вземанията по договора за кредит, но това писмо не е достигнало
до адресата - ответницата, видно от обратните разписки на куриерска фирма
"Лео експерс".
При тази фактическа обстановка, с
постановеното по спора решение в
обжалваната му част ЯРС е приел, че ищецът се е легитимирал като кредитор на
ответницата на основание сключения договор за цесия, който е бил надлежно
съобщен на длъжника. Съдът е приел, че сключеният между „БНП Париба Пърсънъл Файненс “АД
и ответницата договор за кредит е действителен с оглед императивните
изисквания, установени в Закона за потребителския кредит, както и че
ответницата е неизправен длъжник по договора, тъй като и след обявената от
кредитора предсрочна изискуемост на кредита и при изтичане крайния падеж на
договора, не е изпълнила задълженията си за заплащане на дължимата главница от
2 503,66лв. и възнаградителна лихва от 1 110,86лв., като за забавата в
плащанията на тези суми дължи и мораторна лихва за забава в размер на сумата
549,66лв.
Решението на ЯРС в обжалваната
част е валидно и допустимо, но частично неправилно.
Съображенията за този извод за следните:
Предявените установителни искове се
квалифицират по чл.422, ал.1 ГПК, чл.240, ал.1 и 2 ЗЗД, чл.9 ЗПК, чл.86, ал.1 ЗЗД и чл.99 ЗЗД. От представените по делото писмени доказателства е безспорно
установено, че на 28.06.2016г. между ответницата и „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ЕАД
е бил сключен договор за предоставяне на потребителски кредит, който попада в
приложното поле на ЗЗД и ЗПК.
Настоящият съдебен състав приема, че в разглеждания случай са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и чл.20 ЗПК и процесният договор за потребителски кредит, който е сключен в изискуемата писмена форма (чл.10, ал.1 ЗПК), е действителен. Договорът е сключен по ясен и разбираем начин, клаузите на договора покриват минимално необходимото съдържание по чл.11 ЗПК. Посочен е общият размер на кредита, съгласно чл. 11, ал. 1, т. 7 от ЗПК, лихвеният процент на кредита съгласно чл. 11, ал. 1, т.9 от ЗПК, определен на годишна основа съгласно § 1, т. 4 от ДР към ЗПК, годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Доколкото е бил договорен фиксиран лихвен процент на годишна основа, не е било необходимо посочването на методика за изчисляване на референтен лихвен процент. Отделно от това в случая нито се твърди, нито се установява, че е уговорено прилагането на различни лихвени проценти. Изготвен е и погасителен план, който съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски – чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, като в случая договорът съдържа и информация относно плащането на таксата в размер на 105 лв. и на застрахователната премия в размер на 604,80лв., лихвения процент, който се прилага при просрочени плащания и предупреждение за последиците за потребителя при просрочие на вноските. Доказано е също така по делото, че М.М. е получила своевременно преддоговорната информация във формата на стандартен европейски формуляр – обстоятелство, което същата е удостоверила с подписа си.
Неоснователно е оплакването в жалбата, че в
случая липсва разпределение на сумите по погасителната вноска. Както се посочи,
процесният договор има погасителен план, с точни дати за погасяване и с
фиксирана точна сума. За да е действителен
договорът, за който няма променяща се лихва, а в случая тя е договорена точно,
не е необходимо погасителният план да съдържа разбивка на това
вноската каква части от лихвата и главницата погасява. В Решение на Съда на
ЕС по дело С-42/15 е прието, че чл.10, пар. 2, б."з"
и б."и" от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата,
чрез последователни вноски, не трябва да се уточнява под формата на погасителен
план каква част от съответната вноска е предназначена за погасяването на тази
главница. Тези разпоредби, тълкувани във връзка с чл.22, пар.1 от тази
директива, не допускат държавата- членка
да предвижда такова изискване в националната си правна уредба. Законът за
потребителският кредит е транспонирал Директива 2008/48- пар.2 от ДР на ЗПК,
поради което съдът следва да съобрази практиката на Съда на ЕС по тази
директива. Това означава, че не е необходимо
погасителният план да съдържа такава разбивка на всяка погасителна вноска,
показваща погасяването на главницата, лихвата и допълнителните разходи.
Нормите на Закона за потребителския кредит са повелителни, поради което по отношение
на тях намират приложение дадените разрешения в т.1 и т.3 от ТР №1/2013г. на ВКС по тълк. дело №1/2013г., ОСГТК,
според които при проверка на правилността на първоинстанционното решение
въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако
нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, т. е. той може
служебно да се произнесе по действителността на клаузи в договор за
потребителски кредит, когато са налице за това правни или фактически
обстоятелства.
С оглед тези правомощия на
въззивната инстанция, настоящият състав извърши преценка за действителността на
договора за кредит, с оглед изискванията на ЗПК относно ГПР и договорната
лихва. Според нормата на 19 ЗПК,
годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, който съобразно разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на РБългария. Същевременно,
договорната лихва е възнаграждението (печалбата) на кредитора за това, че е
предоставил определена сума в заем. За да защити потребителя и за да се избегне
неоснователното обогатяване на финансови институции, предоставящи потребителски
кредити чрез определяне на висок лихвен процент, законодателят е предвидил
същият да е компонента, която се включва при формирането на ГПР и съответно е
определил максимален размер на последния. В тази връзка, преценката за
противоречие със закона следва да се направи
на плоскостта дали сборът на договорната лихва, ведно с другите разходи,
надвишава фиксирания от законодателя максимален размер на ГПР. В случая, от една страна определеният в
договора размер на ГПР от 45.34% не надвишава пет пъти размера на законната лихва
(50%), а договореният лихвен процент е 35.23 %., който от друга страна е съобразен с обстоятелството, че се
касае за необезпечен заем, със сравнително дълъг срок за погасяване от 36 месеца, отпуснат от небанкова финансова институция,
който е високорисков за кредитора, респективно следва да бъде отчетен чрез
заплащане на по-висока възнаградителна лихва. Клаузата от договора, с която е
приет размерът на договорната лихва не противоречи на добрите нрави, както
правилно е приел и районният съд. По
действащото българско право максималният размер на договорната лихва
/възнаградителна или компенсаторна/ е ограничен единствено от чл.9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Според приетото в съдебната практика на ВКС, противно на добрите нрави е да се уговаря
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, при
необезпечен заем и надвишаваща друкратния размер на законната лихва по
обезпечен с ипотека или по друг начин заем. При справка в електронната страница на БНБ въззивният съд
установи, че към датата на сключване на процесния договор за потребителски
кредит при основен
лихвен процент 1%, размерът на законната лихва е 11 %, или уговореният в договора
годишен лихвен процент от 35,23% е в границите на трикратния размер на законната лихва и не накърнява добрите нрави.
Относно размера на шрифта на процесния договор за кредит,
кредитирайки заключението на вещото лице, извършило съдебно- графологическата
експертиза ред тази инстанция, съставът на въззивния съд приема, че вида и
размера на шрифта на процесния договор отговарят на изискването на чл.10,ал.1 ЗПК, тъй като шрифтът е еднакъв по вид, формат и размер "Garamond" – 12, или не е налице порок на договора, водещ до
недействителност по чл.22 ЗПК
Неоснователно е и оплакването в жалбата за
липса на сключен в писмена форма договор за застраховка, тъй като с подписания
сертификат №PLUS-13487208 от 28.06.2016г. и Общи условия за застраховка
"Защита на плащанията", е изпълнено изискването на чл.344, ал.1 КЗ за писмена
форма на застрахователния договор.
Предвид
изложеното, ЯОС приема че между страните е възникнало валидно договорно
правоотношение по сключения
договор за потребителски кредит от 28.06.2016г. Всички условия и клаузи по
договора са инкорпорирани в самия него и приложения погасителен план, а за дължимата застрахователна премия е сключен валиден застрахователен
договор.
По делото не е спорно, че кредиторът
„БНП Париба Пърсънъл Файненс"ЕАД е изпълнил договорните си задължения,
като е предоставил на ответницата сумата по кредита. Установено е от
заключението на вещото лице по съдебно-икономическата експертиза, което
заключение съдът кредитира, че за връщането на кредита ответницата е заплатила 10
месечни вноски по погасителния план, като първата неплатена погасителна вноска
е 11 вноска с падеж 20.06.2017г., считано от която дата плащания не са
извършвани. В съответствие с правата му по чл.5 от договора, предоставилото
кредита дружество е имало право да обяви договора за изцяло предсрочно изискуем, поради непогасяване на две
погасителни вноски. Макар „БНП Париба Пърсънъл Файненс"ЕАД да не е банка и
предоставеният на ответницата кредит да
не е банков кредит, тъй като дружеството е финансова институция по смисъла на
чл.3, ал.1 ЗКИ и предоставя потребителски кредити, според въззивната инстанция
по аналогия е приложимо изискването,
съгласно разясненията на ТР №4/2013г. по т.д. №4/2013г. на ОСГТК на ВКС - т.18,
за уведомяване на длъжника за обявявената предсрочната изискуемост (В този
смисъл е Решение №3/17.04.2019г. на ВКС по т.д.№1831/2017г., II Т.О.). По делото липсват данни да е обявена предсрочната
изискуемост на кредита както от страна на стария кредитор, така и от новия
кредитор - ищеца, като неправилно
районният съд е приел, че за предсрочната изискуемост ответницата е уведомена с
писмото на ищеца от 18.12.2017г. С това писмо на ответницата е съобщена само
извършената цесия. Видно е обаче от договора за кредит и погасителния план към
него, че всички погасителни вноски са с настъпил падеж към 20.07.2019г., т.е.
към момента на приключване на съдебното дирене пред първата и пред настоящата
инстанция. При тези данни и тъй като вземането, което е в предмета на иска е
формирано от вноските с настъпил вече падеж, приложение намират разясненията,
дадени от ОСГТК на ВКС с ТР №8/2017г. по т.д.№8/2017г., според които
предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск за установяване на дължимост на
вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, може да бъде
уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на
пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на
длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
По делото със заключението на
вещото лице- икономист е установено задължението на ответницата по договора за кредит,
съставляващо дължими главница и възнаградителна лихва за периода 20.07.2019г.
(първа неплатена вноска) - 20.07.2019г. (падеж на последна погасителна вноска)
в размер на: 2 503,66лв. за главница и 1091,94лв. за договорна лихва, както и за законна лихва за забава в размер на 592,32лв.
Поради това, предявения иск за установяване вземанията на ищеца за сумите -
главница от 2 503,66., договорна лихва от 1 091,94лв. и законна лихва от 549,49лв.,
както и за законната лихва върху главницата, считано от 05.03.2019г., е
основателен и доказан, и следва да бъде уважен за посочените суми. Като е
уважил иска за договорна лихва за разликата над сумата 1091,94лв. до предявения
размер от 1 110,86лв. и за периода от 23.03.2017г. до 20.06.2017г., ЯРС е
постановил неправилно решение, което следва да се отмени в тази му част, тъй
като е установено от вещото лице, че до 22.05.2017г. ответницата е обслужвала
кредита и първата неплатена вноска е с падеж 20.06.2017г., считано от която
дата дължимата неплатена възнаградителна лихва по договора е в размер именно на
сумата 1091,94лв.
Въззивната инстанция намира, че
ищецът "Агенция за събиране на вземания"ЕАД е установил качеството си
на кредитор спрямо ответницата за посочените вземания, придобити по договора за
цесия, сключен с дружеството "БНП Париба Пърсънъл Файненс"ЕАД. ЯОС
споделя мотивите на първата инстанция, основани на трайната практика на ВКС, че цесията на вземане
има действие спрямо длъжника от деня, когато предишният кредитор, цедента, му
съобщи за станалото прехвърляне. Съобщението до длъжника, направено от новия
кредитор, цесионера, не поражда правно действие, но предишният кредитор може да
упълномощи новия кредитор от негово име да съобщи на длъжника за извършената
цесия, в който случай е налице изпълнение на разпоредбата на чл.99, ал.3 ЗЗД.
Същевременно, уведомление, изхождащо от цедента, приложено към исковата молба
на цесионера и достигнало до длъжника, съставлява надлежно съобщаване на
цесията (чл.99, ал.3 ЗЗД), с което прехвърлянето на вземането поражда правно
действие за длъжника от този момент, съгласно разпоредбата на чл.99, ал.4 ЗЗД.
Такова уведомяване представлява релевантен за спорното право факт, настъпил
след предявяване на иска и на основание чл.235, ал.3 ГПК следва да бъде
съобразено от съда.
В случая старият кредитор е упълномощил
новия кредитор - ищеца, да уведоми от негово име длъжника - ответницата за
извършената цесия. Такова уведомяване е осъществено до подаването на
заявлението за издаване на заповедта за изпълнение с полученото на 22.12.2017г.
писмо на адреса на ответницата от нейната майка. Уведомлението до ответницата
за цесията е приложено и към исковата молба на ищеца и е връчено на особения
представител на ответницата, с което факта на съобщаване на цесията също е
осъществен и следва да бъде зачетен. Неоснователно се твърди в жалбата, че връчването
на уведомлението за цесията на особения представител не може да произведе
материалноправно действие, поради особения характер на представителството на
назначения от съда по чл.47, ал.6 ГПК процесуален представител и обема на
неговите правомощия. Разпоредбата на чл.45 ГПК установява правилото, че
връчването на представител се смята за лично връчване. Законодателят е посочил
в разпоредбата фигурата "представител", без да разграничава
представителната власт на представителя от какво произтича - от упълномощаване
или по силата на закона - от акт на съда. И в двата случая осъщественото
връчване на представител е приравнено на лично връчване, при което следва да се
приеме, че в случая ответницата и лично
е уведомена за извършената цесия. В този смисъл е постановеното от ВКС Решение
№198/18.01.2019г. по т.д.№193/2018г. на I-во Т.О.
- че връчването на
материалноправно изявление на особения представител, представлява надлежно
уведомяване на длъжника - ответник. Настоящата инстанция споделя именно това
дадено от ВКС разрешение по разглеждания въпрос, което е в съответствие с
нормата на чл.45 ГПК.
В обобщение, въззивната инстанция
приема, че ищецът - цесионер се е легитимирал като кредитор на ответницата,
т.к. уведомлението за цесията е получено от ответницата на адреса й преди
иницииране на настоящия спор, същото уведомление е приложено и към исковата
молба на цесионера, достигнало до длъжника и съставлява надлежно съобщаване за
цесията (чл.99, ал.3 ЗЗД), с което прехвърлянето на вземането е породило
действие за длъжника от този момент, което уведомяване представлява релевантен
за спора факт, настъпил след предявяване на иска и на основание чл.235, ал.3 ГПК следва да бъде съобразен от съда. Вземането на ищеца за главница, договорна
лихва и законна лихва в посочените по-горе размери е дължимо, въпреки че предсрочната изискуемост
на договора за кредит не е била обявена на длъжника - ответницата преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, тъй като това
вземане е формирано от вноските по погасителния план по договора за кредит,
като всички вноски са с настъпил падеж към момента на приключване на съдебното
дирене и пред първата, и пред настоящата инстанция. Поради това, установителният
иск по чл.422 ГПК следва да бъде уважен до посочените размери на главница,
договорна лихва и лихва за забава.
Като е уважил иска по чл.422,
ал.1 ГПК за главница в размер на 2 503,66., договорна лихва до размера на 1 091,94лв. и законна лихва от 549,49лв., ЯРС е постановил правилно решение, което
следва да се потвърди в тази му част. Решението следва да се отмени само в
частта, с която е установен размера на договорната лихва за разликата над
сумата 1091,94лв. до размера на 1 110,86лв. и за периода 23.03.2017г. до 20.06.2017г. При уважаване на
установителния иск, съдът не следва да се произнася по евентуално съединения осъдителен
иск.
При този изход на спора, ищецът
има право да му бъдат присъдени направените от него разноски - в заповедното
производство и в исковото производството, при което с оглед уважения размер на
иска за възнаградителната лихва, решението на ЯРС следва да се отмени в частта,
с която на ищеца са присъдени разноски в заповедното производство за разликата
над сумата 131,49лв. до размера на 132,09лв. и разноски в исковото производство
за разликата над сумата 872,20лв. до
размера на 876,18лв.
С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция, в полза на въззиваемата
страна следва да се присъдят направените пред настоящата инстанция разноски, съразмерно с
уважената част от иска - в размер на 535,10 /при общ размер на разноските - 100лв.- възнаграждение за юрисконсулт, съгл. чл.78 ал.8 ГПК,
вр. с чл.37 ЗПП, вр. с чл.25 ал.1 от
НАРЕДБА за заплащането на правната помощ, 173,54лв. - депозит за вещо лице и 264 лв.- внесен депозит за особен
представител на въззивницата/.
Жалбата е подадена от особен
представител на ответницата. Особеният представител не упражнява свои
процесуални права, а тези на страната, която представлява, поради
което не е задължен за заплащане на държавната такса за предприетото
действие по обжалване на неизгоден за представляваното от него лице съдебен
акт. С оглед посоченото в т.7 от тълкувателно решение №6/2012 от 06.11.2013
год. по тълкувателно дело № 6/2012 год. на ОСГТК на ВКС, дължимата държавна
такса в размер на 82,90 лв. по чл. 18 от
Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, следва да бъде
присъдена от съда с настоящото решение и се възложи на жалбоподателката с оглед
изхода по спора.
Водим от изложеното и
на основание чл.271 ГПК, ЯОС
Р Е
Ш И
:
ОТМЕНЯ Решение №82/07.02.2020г. на Ямболски районен съд, постановено по гр.д.№2688/2019г.,
В ЧАСТТА, с която е уважен
предявеният от ищеца "Агенция за събиране на вземанията"ЕАД гр.София
иск по чл.422 ГПК, вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД И чл.86 ЗЗ и е признато за установено
по отношение на М.И.М., че същата дължи на ищеца по заповед за изпълнение по
ч.гр.д.№895/2019г. на ЯРС, възнаградителна лихва за разликата над сумата 1091,94лв. до размера на 1 110,86лв. и
за периода 23.03.2017г. до 20.06.2017г.,
както и в частта, с която М.И.М. е
осъдена да заплати на "Агенция за събиране на вземанията"ЕАД гр.София
разноски в заповедното производство за разликата над сумата 131,49лв. до
размера на 132,09лв. и разноски в исковото производство за разликата над сумата
872,20лв. до размера на 876,18лв. И
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявеният от ищеца "Агенция за събиране на
вземанията"ЕАД гр.София, с посочени данни, против М.И.М. ***, с посочени
данни, иск по чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.240, ал.1 и 2 ЗЗД, чл.9 ЗПК и чл.99 ЗЗД за признаване за установено, че М.И.М. дължи на ищеца възнаградителна лихва
за разликата над сумата 1091,94лв. до размера на сумата 1 110,86лв. и за
периода 23.03.2017г. до 20.06.2017г., за
която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №895/2019г.
по описа на ЯРС.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №82/07.02.2020г. на Ямболски районен съд, постановено по
гр.д.№2688/2019г., в останалата му
обжалвана част, с която са уважени установителните искове по чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.240, ал.1 и 2 ЗЗД, чл.9 ЗПК ,чл.86 ЗЗД и чл.99 ЗЗД.
В останалата му част, Решение №82/07.02.2020г. на
Ямболски районен съд, постановено по гр.д.№2688/2019г., като необжалвано, е
влязло в сила.
ОСЪЖДА М.И.М.
***, с посочени по делото данни за адрес и ЕГН, да заплати на "Агенция за
събиране на вземания"ЕАД, с посочени данни за седалище, адрес на
управление и ЕИК, на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски пред въззивната инстанция в размер на сумата общо 535,10 лева.
ОСЪЖДА М.И.М.
***, с посочени по делото данни за адрес
и ЕГН да заплати по
сметка на
ЯОС, по Бюджета на
съдебната власт, ДТ в размер на 82,90 лв., както и ДТ в размер на 5 лв. при служебно издаване на изпълнителен лист.
РЕШЕНИЕТО не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.280, ал.3, т.1, изр.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.