Р Е Ш Е Н И Е
№………………
гр. София, 08.01.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично
съдебно заседание на седми декември две
хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от
съдия Анастасова гр. дело № 6909 по описа за 2020 година и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 73089 от 15.04.2020 г.,
постановено по гр. д. № 28287/2018 г., по описа на СРС, 60-ти състав, е
осъден Б.п. ЕАД, ЕИК ******** да
заплати на П.М.И., ЕГН **********, по иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ сумата
418,34 (четиристотин и осемнадесет лева и 34 ст.) лева, представляваща дължимо
брутно трудово възнаграждение за периода от 23.10.2017 г. до 26.10.2017 г.,
включително, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба
в съда – 03.05.2018 г. до окончателното изплащане на дължимата сума; по иска с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 19,64 (деветнадесет лева и 64 ст.)
лева, представляваща мораторна лихва върху присъдената главница за периода от
01.11.2017 г. до 18.04.2018 г., включително, като е отхвърлен, като неоснователен иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за разликата
над уважения размер от 418,34 лева до пълния предявен размер от 500 лева; и
иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над уважения размер от
19,64 лева до пълния предявен размер от 24,20 лева, както и за периода от
27.10.2017 г. до 31.10.2017 г., включително.
С постановеното решение, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, е
осъден Б.п. ЕАД, да заплати на П.М.И. направените
в производството разноски в размер на 292,43 (двеста деветдесет и два
лева и 43 ст.) лева за заплатено адвокатско възнаграждение съразмерно с
уважената част от исковете; осъден е П.М.И. да заплати на Б.п. ЕАД дължимото
за производството юрисконсултско възнаграждение в размер на 16,45 (шестнадесет
лева и 45 ст.) лева съразмерно с отхвърлената част от исковете.
В законоустановения срок
е постъпила въззивна жалба от ответника срещу решението в частта му, в която исковете са уважени. Излага доводи, за това че първоинстанционното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано; постановено в
нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Поддържа се, че неправилно СРС е приел, че по делото липсват данни за
недобросъвестност на ищеца и работодателят следва да му заплати трудово
възнаграждение на посочените четири дни, тъй като работникът е бил на работното
си място и е престирал работната си сила. Излага правни и фактически доводи за
недобросъвестно поведение на ищеца и злоупотреба с права. Заявява, че с
поведението си да не представи своевременно издадения му болничен лист
работникът е нарушил задълженията си и е злоупотребил с доверието на
работодателя. По претенцията за акцесорното вземане е посочил, че неправилно
СРС е уважил същата приемайки, че кредиторът е изпаднал в забава без покана. Излага
доводи за липса на мотиви на съда при обсъждане приетата в производството ССчЕ.
Отправя искане за отмяна на решението и отхвърляне на исковете. Претендира
разноски.
Постъпил е отговор на
въззивната жалба от въззиваемия-ищец, в който се оспорва жалбата като неоснователна. Излагат
се съображения за правилност на постановеното от Софийски районен съд решение в
обжалваната част с твърдение, че сумите,
които се претендират са дължими. Претендира
и присъждане на направените по делото разноски.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по наличието
на противоречия с императивните правни норми, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Въззивният съд намира,
че обжалваното първоинстанционно решение е валидно, а в обжалваната част –
допустимо. Във връзка с доводите в подадените жалби, съдът намира че постановеното решение е
правилно. Съображения:
Предявени са обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ и чл.128, т.2 КТ вр. чл.86, ал.1 ЗЗД.
За да бъде уважен
предявения осъдителен иск по чл. 128, т. 2 от КТ, следва да бъде установено
наличието на следните факти при условие на кумулативност, а именно 1./ валидно
трудово правоотношение между страните по делото през процесния период с
договорено възнаграждение в претендирания размер 2./ полагане на труд от страна
на ищеца при ответника в процесния период и 3./ неизпълнение от страна на
работодателя на задължението му за заплащане на дължимо трудово възнаграждение-основно и допълнително според указанията на
чл.242-чл.245 КТ.
В производството е установено, че между страните е възникнало валидно трудово правоотношение въз основа на
трудов договор № 72/10.12.2014 г., по силата на който ищецът е изпълнявал
длъжността „мениджър на СЛД” в Дирекция „Сортировъчна дейност и магистрален
транспорт”, Отдел „Сортировъчна дейност” в ответното дружество. Установява се, че
основното месечно трудово възнаграждение на ищеца е било в
размер на 1680 лева, както и че трудовото правоотношение между страните било
прекратено с Акт за прекратяване на трудов договор № 46/26.10.2017 г., връчен
на ищеца на същата дата при условията на отказ, считано от 27.10.2017 г.
В производството е установено и
страните не спорят, че през периода от
23.10.2017 г. до 26.10.2017 г., включително, ищецът бил на работното си място и
изпълнявал трудовите си задължения, както и че за посочените четири дни
дължимото трудово възнаграждение на ищеца не е заплатено. Така посочените
обстоятелства не се оспорват от страните и първоинстанционният съд ги е отделил като ненуждаещи се от доказване. Същите се
установяват от приетите пред първата инстанция писмени доказателства.
Чрез представения пред СРС фиш за работна заплата за м. октомври 2017г. е установено, че освен основното трудово възнаграждение, работодателят е изплащал на ищеца и
допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален
опит в размер на 37 %.
С Решение на Лекарска
консултативна комисия № 495 от 21.03.2018 г. издаденият на ищеца болничен лист
№ Е20178243590 за 5 дни от 23.10.2017 г. до 27.10.2017 г. бил отменен. На основание 112 от Закона за здравето билничния лист е
бил обжалван от работодателя- ответник в производството по причини – медицинска
основателност за издаване на болничния лист и мотивите на ЛКК за неговата
отмяна са посочените от работодателя – посочване на неоспорими доказателства,
че работникът /пациент/ е бил на работа всеки работен ден до 26.10.2017 г.
вкл., когато му е била връчена заповед за прекратяване на трудовото
правоотношение.
Чрез приетата пред първата инстанция
съдебно-счетоводна експертиза, чийто изводи настоящата инстанция кредитира по реда на
чл.202 ГПК е установено, че за
м. октомври 2017 г. на ищеца е било начислено основно трудово възнаграждение за 10
работни дни в размер на 763,64 лева и допълнително трудово възнаграждение за
придобит трудов стаж и професионален опит също за 10 работни дни в размер на
282,55 лева, или общо сумата в размер на 1046,19 лева. За 14 работни дни
ответното дружество е следвало да начисли основно месечно трудово
възнаграждение в размер на 1069,04 лева и допълнително трудово възнаграждение в
размер на 395,54 лева, или общо сумата 1464,58 лева. Експертът е посочил, че дължимата разлика за процесните четири дни възлизала на 418,34 лева.
Мораторната лихва върху така изчислената главница за периода от датата на
прекратяване на трудовото правоотношение
– 27.10.2017 г. до датата на подаване на исковата молба в съда – 03.05.2018 г.
възлизала на 22,02 лева.
При тези фактически констатации съдът
приема, че сумата в размер на 418,34 лева представлява дължимото на ищеца
брутно трудово възнаграждение за процесния период, като върху сумата следва да
бъде присъдена и законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда
до окончателното изплащане на дължимата сума.
В производството остана недоказано
твърдението на работодателя- ответник, че е налице недобросъвестно поведение от страна на работника при
изпълнение на трудовите му задължения през исковия период. Както бе посочено издадения болничен лист е отменен по
искане на работодателя.
Доводите на въззивника, че
поведението на ищеца е недобросъвестно и представлява злоупотреба с право,
съдът намира за неоснователни.
Превратното упражнение на
субективните права е укоримо с оглед обществения интерес и правните последици
са отказ от защитата им, като в зависимост от естеството на действията, чрез
които злоупотребата на правото се извършва, увреденият може да иска съответно и
обезщетение, и преустановяване на увреждащата злоупотреба.
Добросъвестността е налице, когато
правото се упражнява с убеждението, че то съществува. Няма злоупотреба с право
тогава, ако страната престира работната си сила със съзнанието, че защитава
съществуващо свое субективно право. Без значение е дали предприетото поведение
е адекватно, съществува или не в действителност твърдяното субективно право,
евентуално нейната грешка при преценка на правото дали е извинителна или
неизвинителна.
В настоящия случай съдът намира, че носителят на правото на труд е
свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни.
Затова явяването на работа при издаден болничен лист поначало е правомерно,
доколкото в производството не е доказано, че същото е упражнено недобросъвестно
– за да бъдат увредени права и законни интереси на другиго в т.ч. и на
работодателя. Злоупотребата с право
е противоправна и тя е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно
- за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията), но също и в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал.
2 ЗЗД). Доколкото не е доказано в производството, че ищецът е
упражнил правото си на труд в противоречие с интересите на обществото или за да
бъдат накърнени нечий други интереси, то, правилно СРС е оставил без уважение
сочените възражения на ответника, какъв извод и настоящия състав формира.
Тъй като по силата на чл. 270, ал. 2 КТ трудовото възнаграждение се изплаща всеки месец на два пъти, работодателят
изпада в забава в първия ден след изтичане на месеца, за който се дължи
заплащането на трудовото възнаграждение и в този случай покана не е необходима.
Доводите на ответника в обратен смисъл, съдът намира за неоснователни. За всяко
неизпълнено месечно трудово възнаграждение работодателят изпада в забава в
последния ден на месеца, за който то се дължи.
При съобразяване дадените от ССчЕ
констатации, съдът намира че претенцията за заплащане на законна мораторна
лихва е основателна за сумата 19,64 лева за периода от 01.11.2017 г. до
18.04.2018 г.
Поради съвпадане изводите на двете
инстанции, атакуваното решение следва да бъде потвърдено, като правилно и
законосъобразно.
По разноските:
С оглед изхода на спора, на
основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ищеца следва да бъде присъдена сумата 300.00
лв.-разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
С оглед цената на
исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК настоящият съдебен акт не
подлежи на касационно обжалване.
Воден от горното,
Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
73089 от 15.04.2020 г., постановено по гр. д. № 28287/2018 г., по описа на СРС,
60-ти състав.
ОСЪЖДА Б.п. ЕАД, ЕИК ******** да
заплати на П.М.И., ЕГН **********, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 300.00
лв.-разноски за заплатено адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.