№ 16
гр. София, 02.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 47 СЪСТАВ, в публично заседание на
трети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:МАРИЯ В. БОГДАНОВА
НОНЧЕВА
при участието на секретаря ДЕНИЦА Ж. ВИРОНОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ В. БОГДАНОВА НОНЧЕВА
Гражданско дело № 20241110112110 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от „*** срещу Л. Г. Я., с която са
предявени искове за признаване за установено между страните, че ответникът дължи
на ищцовото дружество суми в общ размер от 3067,29 лева, за които е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
В исковата молба се твърди, че на 20.12.2021 г. между „****** и Л. Г. Я. бил
сключен Договор за паричен заем № ***, по силата на който на ответника бил
предоставен заем в размер на 2500,00 лева при договорна лихва в размер на 741,83
лева, като общото задължение по договора следвало да бъде заплатено на 13
двуседмични погасителни вноски с крайна падежна дата 20.06.2022 г. На 20.12.2021 г.
бил сключен и Договор за предоставяне на гаранция № *** между ответника и „*** по
силата на който дружеството се задължило да отговора солидарно с ответника за
задълженията му по процесния заем. Предоставеният заем бил усвоен в цялост от Л.
Я., но той изплатил само част от задълженията си в размер на 196,59 лева. С оглед
забавата в изплащането на задълженията заемодателят отправил искане до
дружеството - гарант, вследствие на което на 05.12.2022 г. „*** изплатило на „******
сумата от 2860,00 лева, с която погасило в цялост задълженията към заемодателя. Така
възникналите регресни вземания срещу ответника по процесния договор за заем били
прехвърлени от „*** на „*** (праводател на ищеца) по силата на Рамков договор за
прехвърляне на парични задължения (цесия) от 02.03.2020 г. и Приложение № 1 към
него от 05.12.2022 г. За така извършеното цедиране длъжникът щял да бъде уведомен с
приложено към исковата молба уведомление за цесия от ищцовото дружество, изрично
упълномощено да извърши уведомяването от името и за сметка на цедента, тъй като
изпратеното извънсъдебно уведомление било върнато на изпращача като непотърсено.
1
Поради неизплащане на дължимата сума, „****** подало заявление за издаване на
заповед за изпълнение срещу Л. Г. Я.. Издадената въз основа на същото заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК била връчена на длъжника, като след подадено от него
възражение по чл. 414 ГПК на заявителя били дадени указания за предявяване на иск
по реда на чл. 422 ГПК за установяване дължимостта на вземанията по заповедта за
изпълнение. Поради тази причина ищецът претенидира установяване дължимостта на
процесните задължения в общ размер от 3067,29 лева и моли предявените искове да
бъдат уважени изцяло, като в полза на дружеството бъдат присъдени сторените по
делото разноски.
Исковата молба и приложенията към нея са връчени на ответника Л. Г. Я., но в
срока по чл. 131 ГПК същият не е подал отговор на исковата молба. В подаденото
възражение по чл. 414 ГПК не са релевирани конкретни фактически твърдения срещу
дължимостта на процесните вземания.
Софийски районен съд, Първо гражданско отделение, 47-ми състав, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното:
От фактическа страна:
Видно от приложеното към настоящото производство ч. гр. д. № 53967/2023 г.
по описа на СРС, по заявление на „*** е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, с която е разпоредено длъжникът Л. Г. Я. да заплати на
кредитора сумата от 2471,23 лева, представляваща неизплатена главница по Договор за
паричен заем № *** от 20.12.2021 г., сключен между „****** и Л. Г. Я., ведно със
законната лихва, считано от 29.09.2023 г. до окончателното изплащане, сумата от
208,18 лева, представляваща договорна лихва за периода от 03.01.2022 г. до 20.06.2022
г., и сумата от 387,88 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата,
начислена за периода от 21.06.2022 г. до 26.09.2023 г. Присъдени са и разноски за
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в общ размер от 111,35 лева.
С Разпореждане № 18705/02.02.2024 г., постановено по ч. гр. д. № 53967/2024 г.
по описа на СРС, съдът е констатирал, че издадената по делото заповед за изпълнение
е връчена надлежно на длъжника, като същият е подал възражение по чл. 414 ГПК,
поради което с разпореждането е указано на заявителя – настоящ ищец, че може да
предяви иск за установяване на вземането си. В предоставения му едномесечен срок
ищецът е подал исковата молба, въз основа на която е образувано настоящото
производство.
По делото е представен Договор за паричен заем № *** от 20.12.2021 г.,
сключен между "***** и ответника за сумата 2500,00 лева, при фиксиран годишен
лихвен процент от 35 %, ГПР от 41,70 %, срок за връщане на заема от 26 седмици на
13 двуседмични погасителни вноски, с падеж на последната вноска 20.06.2022 г.
В чл. 4 от договора е уговорено задължение на заемателя в срок до три дни,
считано от датата на сключване на договора да представи на заемодателя едно от
следните обезпечения: 1) две физически лица – поръчители, които да отговарят на
следните изисквания: да представят служебна бележка от работодател за размера на
трудовото възнаграждение, като нетния им осигурителен доход е в размер над 1000,00
лева; да работят по безсрочен трудов договор; да не са заемател или поръчители по
друг договор за паричен заем, сключен с "*****; да нямат неплатени осигуровки за
2
последните две години; да нямат задължения към други банкови и финансови
институции или ако имат – кредитната им история в ЦКР към БНБ една година назад
да е със статус "период на просрочие от 0 до 30 дни"; да подпишат договор за
поръчителство; 2) банкова гаранция в полза на кредитора за дължимите суми по
договора със срок на валидност 30 дни след крайния срок на плащане на задълженията
по договора, или 3) одобрено от заемателя дружество – поръчител, което представя
гаранционна сделка.
По делото е представен и Договор за предоставяне на гаранция №
***/20.12.2021 г., сключен между "*** и ответника, с който гарантът се е задължил да
издаде гаранция за плащане на всички задължения по договора за паричен заем със
сума, покриваща задължението за главница в размер на 2500,00 лева, задължението за
възнаградителна лихва, законна лихва и разноски. В чл. 3, ал. 1 от договора за
предоставяне на гаранция е уговорено същият да бъде възмезден, като заемателят
дължи на гаранта възнаграждение в размер на 1132,17 лева, платимо разсрочено на
вноски на падежа на погасителните вноски по договора за заем.
По делото е представено актуализирано искане за плащане от заемодателя
"***** до гаранта "*** (л. 23 и сл.) във връзка с Рамков договор за предоставяне на
гаранция от 10.07.2019 г., с което е отправено искане към гаранта за заплащане на
сумата от 2860,08 лева по процесния договор за паричен заем, включваща 2471,23 лева
главница, 208,18 лева възнаградителна лихва и 156,67 лева лихва за забава. Въз основа
на така отправеното искане гарантът "*** е превел по сметка на заемодателя "*****
сумата от 2860,08 лева, видно от приложеното на л. 26 от делото преводно нареждане,
с посочено основание за плащане „CREDIT ID: ***“.
С рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия), сключен на
02.03.2020 г., и Приложение № 1 от 05.12.2022 г., дружеството гарант "*** е
прехвърлило на ищеца в настоящото производство вземанията си срещу ответника за
платените от него в качеството му на гарант суми за погасяване на задълженията по
процесния договор за паричен заем (2471,23 лева главница, 208,18 лева
възнаградителна лихва и 156,67 лева лихва за забава), както и вземания за
такси/разходи за забава в размер на 24,00 лева и за възнаграждение по договора за
гаранция в размер на 1045,08 лева (вж. л. 14 - л. 21 от делото). Цедентът "*** е
потвърдил сключването на цесията на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД, видно от
приложеното потвърждение на л. 22 от делото. Приложено е и уведомление за
извършената цесия от цесионера до ответника, за което първият изрично е
упълномощен от цедента с приложено на л. 29 от делото пълномощно.
От правна страна:
Предмет на делото са положителни установителни искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1, вр. чл. 99, ал. 2 ЗЗД
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено между страните, че Л. Г. Я. дължи на
„******, в качеството му на цесионер по сключен между дружеството и „*** Рамков
договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 02.03.2020 г. и Приложение
№ 1 към него от 05.12.2022 г., сумата от 2471,23 лева, представляваща неизплатена
главница по Договор за паричен заем № *** от 20.12.2021 г., сключен между „****** и
Л. Г. Я., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 29.09.2023 г. до
окончателното изплащане, сумата от 208,18 лева, представляваща договорна лихва
за периода от 03.01.2022 г. до 20.06.2022 г., и сумата от 387,88 лева, представляваща
мораторна лихва върху главницата, начислена за периода от 21.06.2022 г. до 26.09.2023
г., за които на 26.10.2023 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
3
по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 53967/2023 г. по описа на СРС, І-во ГО, 47-ми състав.
За основателността на така предявените искове ищецът следва да докаже
следните материалноправни предпоставки: 1/ наличието на валидно възникнало
договорно правоотношение между „****** и Л. Г. Я. по Договор за паричен заем №
*** от 20.12.2021 г.; 2/ отпускането и усвояването на предоставената по силата на
процесния договор за заем сума в размер на 2500,00 лева; 3/ настъпването
изискуемостта на процесните вземания, както и техния размер; 4/ наличието на
валидно възникнало договорно правоотношение между „*** и ответника по Договор
за предоставяне на гаранция № *** от 20.12.2021 г., по силата на който „*** е
изплатило на „****** сумата от 2860,00 лева за погасяването на вземанията по
процесния заем; 5/ наличието на валидно възникнало договорно правоотношение
между „*** и ищцовото дружество по Рамков договор за прехвърляне на парични
задължения (цесия) от 02.03.2020 г. и Приложение № 1 към него от 05.12.2022 г., въз
основа на който процесните вземания са прехвърлени на „******; 6/ уведомяването на
ответника за извършената цесия.
Съдът намира, че въз основа на събраните по делото доказателства ищецът се
легитимира като кредитор спрямо ответника въз основа на договор за цесия, сключен с
"***. Уведомлението за цесията, както и пълномощното, с което цесионерът е
упълномощен да изпрати уведомление до длъжника са приложени като доказателства
към исковата молба и същите са надлежно връчени на ответника. При тези
обстоятелства съдът приема, че уведомяването на ответника за прехвърлянето на
вземането срещу него е станало в хода на исковото производство, което следва да бъде
съобразено като факт, настъпил в хода на делото. Константна е практиката на ВКС, че
уведомяването за цесията по чл. 99, ал. 3 ЗЗД може да бъде извършено от
пълномощник на цедента, какъвто в случая е цесионерът (в този смисъл са Решение №
78 от 09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., и Решение №
109/13.07.2016 по дело № 1050/2015 на ВКС, ТК, I т. о.). Същевременно в съдебна
практика е прието, че действието по уведомяване на длъжника за извършената цесия
не е елемент от фактическия състав на договора за цесия. Целта на уведомяването е
длъжникът да знае на кого да плати. В тази връзка, той има интерес да оспорва
уведомяването тогава, когато е платил на ненадлежен кредитор, което не се установява
по делото, доколкото нито са релевирани възражения, нито са представени
доказателства в този смисъл. Ето защо съдът приема, че връчването на всички книжа
по делото на ответника, включително на уведомлението за извършената цесия, е
надлежно, като от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни
последици.
Доказа се в хода на производството и съществувалото договорно
правоотношение между първоначалния кредитор "***** и ответника по силата
договор за паричен заем в размер на 2500,00 лева, който е усвоен изцяло и в брой на
датата на сключването на договора, съгласно клаузата на чл. 3 от същия, служеща като
разписка за получаването на заемната сума.
Така сключеният договор за паричен заем е потребителски, тъй като страни по
него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ответникът е физическо лице, което
използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция –
търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в
разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане
4
срещу задължение на длъжника - потребител да върне предоставената парична сума.
Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения
заем да е използвана за цели, свързани с професионалната и търговска дейност на
кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора
за заем (кредит), са използвани за цели извън професионална и търговска дейност на
потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Поради това процесният
договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 –
147б ЗЗП, в това число и на забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които
съдът следи служебно. Освен това съдът дължи и самостоятелна преценка на
действителността на правоотношението при предпоставките, обсъдени в Тълкувателно
решение № 1/27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС.
В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че
накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД е налице,
когато се нарушава правен принцип бил той изрично формулиран или пък проведен
чрез създаването на конкретни други разпоредби (в този смисъл - Решение № 4/2009 г.
по т. д. № 395/2008 г. на ВКС, Решение № 1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС,
Определение № 877 по т. д. № 662/2012 г. на ВКС и др.). Такъв основен принцип е
добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото
спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като
става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип, е
чл. 289 ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение - чл. 8, ал. 2 и чл. 9
ЗЗД. Според практиката на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените
основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде
отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла
на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. При накърняването на принципа на "добрите нрави" по
смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД се достига до значителна нееквивалентност на
насрещните престации по договорното съглашение и до злепоставяне на интересите на
длъжника с цел извличане на собствена изгода на кредитора.
Свободата на договаряне не може да бъде използвана за неоснователно
обогатяване на едната страна по правоотношението за сметка на другата или да води
до нарушаване на други правни принципи, в т. ч. този на добрите нрави –
правоотношенията следва да се сключват при спазване на общоприетите и неписани
правила на добросъвестност. До нарушаване на този принцип се стига, когато
икономически по-силната страна упражнява репресия спрямо икономически по-
слабата страна, поставяйки "допълнителни условия" за сключване на договора, на
които придава привидно доброволен характер и привидно право на избор. В
процесния случай, чрез поставяне на практически неизпълними условия за
обезпечаване на договора за заем чрез поръчителство на физическо лице или банкова
гаранция, длъжникът на практика бива задължен да се ползва от опцията за възмездно
поръчителство - сключване на договор за гаранция със свързано с кредитора лице, по
силата на който заплаща възнаграждение в размер на 45 % от заемната сума (1132,17
лева при заемна сума в размер на 2500,00 лева). Налице е допълнителното обогатяване
на кредитора за сметка на длъжника, което противоречи на добрите нрави и води до
извода за нищожност на договора за предоставяне на поръчителство. „****** и "***
имат качеството на свързани лица, тъй като при осъществена служебна справка в
Търговския регистър съдът установи, че едноличен собственик на капитала на "*** е
5
именно „******. По този начин, в разрез с нормите на добросъвестността, е установено
допълнително възнаграждение в полза на заемодателя. В случая търговецът, който е
икономически по-силната страна в правоотношението, се е възползвал от своето
правно положение, като е осигурил допълнително възнаграждение в своя полза, чрез
осигуряване на поръчител срещу възнаграждение. Фактически се дължи не
възнаграждение за услуга, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба
за кредитора чрез фиктивно уговорено възнаграждение в полза на свързано с него
лице.
Настоящият състав приема, че не се касае за доброволно обвързване на ищеца с
гаранта по договора за гаранция. Това е така, доколкото, за да не се стигне до
сключване на договор с гаранта, договорът за заем предвижда редица условия, които
са кумулативно дадени и следва да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което
е обективно трудно да бъдат покрити от заемателя. Кредиторът е дал възможност на
насрещната страна в едва 3-дневен срок да му предостави обезпечение, което обаче
трябва да отговарят на множество изисквания – две физически лица с представена
служебна бележка от работодател за работа по безсрочен трудов договор, за
сравнително висок осигурителен доход, да не са заематели или поръчители по друг
договор, да нямат неплатени задължения към фиска, да нямат лоша кредитна история.
Налагането на толкова къс срок за ангажиране на поръчители препятства всички
възможности на длъжника да реагира и да изпълни посочените условия в цялост.
Всички тези кумулативно дадени условия навеждат на извод, че изначално е трудно,
ако не и невъзможно, тяхното изпълнение, поради което заемателят е принуден да
сключи договор с гаранта. Що се отнася до алтернативната опция за обезпечение, то
СРС намира, че тя също поставя трудно преодолими пречки пред заемателя. Касае се
за снабдяване с банкова гаранция, в размер за цялото задължение, валидна 30 дни след
падежа за плащане по договора. Доколкото срокът за снабдяване с такава гаранция е
едва 3 дни, предвид практиката на банките по проучване на лицата, кандидатстващи за
такова обезпечение, фактически е невъзможно за длъжника да придобие такава
гаранция. Налага се извод, че първите две опции по чл. 4 от договора всъщност не
дават възможност на длъжника да избегне плащането на възнаграждение за
поръчителство по третата опция, тъй като са много трудно изпълними.
Съдът приема, че се касае не за дължимо възнаграждение за поръчителство, а за
вземане, което се плаща заедно с вноските за главница и лихва, което вземане
представлява допълнителна печалба за кредитора, наред с лихвата. В конкретния
случай фактически е уговорена допълнителна договорна лихва, която се плаща от
длъжника и която е печалба за кредитора по договора за заем. Затова и в договора за
предоставяне на гаранция (чл. 2, ал. 3) изрично е посочено, че „****** е овластено да
приема вместо поръчителя изпълнение на задължението на потребителя за плащане на
възнаграждение по договора за гаранция, доколкото за свързаните лица е все едно кой
от тях ще получи допълнителната парична сума.
Гореизложеното води и до извода, че в конкретния случай договорът за
гаранция има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа
неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл.
16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам
платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите
средства, съответна на получените гаранции.
Въпреки че всеки един от представените договори - този за заем и този за
предоставяне на гаранция, формално представляват самостоятелни договори, двата
6
договора следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от
уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение, сключването на договора
за гаранция в деня, в който е сключен самият договор за кредит, както и от изричната
уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на гаранция на
заемодателя, ведно с основното задължение по кредита.
За прецизност следва да се посочи още, че с договора за поръчителство
поръчителят се задължава спрямо кредитора да отговаря при неизпълнение от
длъжника. По отношение на кредитора той отговаря за чуждо задължение и затова, ако
плати, той има регрес срещу длъжника за всичко, което е платил със законната лихва
от деня на плащането. Следователно и доколкото по принцип договорът за
поръчителство се сключва между кредитора и поръчителя и по силата на последния в
полза на кредитора се поражда право да претендира вземането си от още едно лице,
поело задължение заедно с главния длъжник, няма пречка този договор да е установен
като възмезден, но такова задължение следва да се установи за обезпечения кредитор
като насрещна престация срещу поетото от страна на поръчителя задължение.
Процесният договор за предоставяне на гаранция обаче по белезите си се различава от
договора за поръчителство, поради което установяването на задължение за заплащане
на възнаграждение в тежест на главния длъжник и то в полза на свързано със
заемодателя лице, следва да се приеме за противоречащо на добрите нрави.
Въз основа на гореизложеното съдът приема, че уговореното възнаграждение за
предоставеното поръчителство представлява разход по договора за кредит, който
следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите като
индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит - арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България,
което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от
взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери, са
нищожни - арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. Видно от приетия по делото договор за заем за
сумата от 2500,00 лева, ГПР е в размер на 41,70 %, а възнаграждението по договора за
гаранция е в размер на 1132,17 лева, като с включването на тази сума ГПР надвишава
законовия максимум от 50 %. Така уговореното възнаграждение има значението на
"скрита възнаградителна лихва", която не е включена в оскъпяването на ползваната
сума и която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а
това от своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това
възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на това
вземане.
Макар формално договорът за паричен заем да покрива изискуеми реквизити по
чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание
по т. 10 за годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя. В този смисъл, като не е оповестил действителен ГПР в договора за
кредит, кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за
паричен заем на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11,
т. 10 и т. 11 ЗПК (в този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в. гр. д. №
13336/2019 г. по описа на СГС, II-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по
в. гр. д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.).
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
7
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. В случая незаплатената част от предоставената на
ответника заемна сума е в размер на 2471,23 лева. Предвид недействителността на
процесния договор за паричен заем, ответникът дължи само тази сума, поради което
искът за главницата по договора следва да бъде уважен в цялост. Исковете за
установяване дължимостта на сумите за договорна и мораторна лихви следва да бъдат
отхвърлени като неоснователни.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има всяка от страните, съразмерно с
уважената, респективно – с отхвърлената част от исковите претенции. Не се
установява обаче ответникът да е сторил разноски в хода на производството.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят
сторените по делото разноски в заповедното и в исковото производство, съразмерно с
уважената част от исковете, които съответно възлизат на сумата от 89,71 лева –
платена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, и сумата от 151,06 лева –
платена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийски районен съд, Първо гражданско отделение, 47-ми
състав,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО между страните, на основание чл. 422, ал. 1
ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1, вр. чл. 99, ал. 2 ЗЗД, че Л. Г. Я.,
ЕГН: **********, с адрес: гр. ****, дължи на „******, ЕИК: ***, със седалище и
адрес на управление: гр. ***, сумата от 2471,23 лева, представляваща неизплатена
главница по Договор за паричен заем № *** от 20.12.2021 г., сключен между „****** и
Л. Г. Я., ведно със законната лихва, считано от 29.09.2023 г. до окончателното
изплащане, за която е издадена заповед за изпълнение на 26.10.2023 г. по ч. гр. д. №
53967/2023 г. по описа на СРС, І-во ГО, 47-ми състав, като ОТХВЪРЛЯ в цялост
предявените искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1
ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 99, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 208,18
лева, представляваща договорна лихва за периода от 03.01.2022 г. до 20.06.2022 г., и за
сумата от 387,88 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата, начислена
за периода от 21.06.2022 г. до 26.09.2023 г., като неоснователни.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, Л. Г. Я., ЕГН: **********, с адрес:
гр. ****, да заплати на „******, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр.
***, сумата от 151,06 лева, представляваща сторени в хода на исковото производство
разноски, и сумата от 89,71 лева, представляваща сторени в хода на заповедното
производство разноски, съобразно уважената част от исковите претенции.
8
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се изпрати на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9