Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 2299 07.07.2020 година град Пловдив
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на шестнадесети юни две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР
ТОЧЕВСКИ
при участието на секретаря Ангелина Димитрова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 11781 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
По делото са предявени искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и по чл. 55 ал. 1, предл. първо от ЗЗД.
Ищцата С.А. Д., ЕГН: **********,***, чрез пълномощник адв. Д.Б., е предявила против „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от *** П.Д., искове за осъждане на ответника да й заплати следните суми: сумата от 22, 06 лева, представляваща възнаградителна лихва, платена при начална липса на основание по договор за потребителски кредит № ****/ 04.09.2015 г., сумата от 4, 95 лева, представляваща такса „Оценка на досие“, платена при начална липса на основание по договора и сумата от 62, 35 лева, представляваща такса „Кредит у дома“, платена при начална липса на основание по договора, ведно със законната лихва върху всяка от сумите, считано от датата на подаване на исковата молба- 16.07.2019 г., до окончателното й плащане.
В исковата молба се твърди, че между страните (ищецът с предишно наименование- „Провидент Файненшъл България“ ЕООД) бил сключен договор за потребителски кредит № ****/ 04.09.2015 г. Договорът обаче бил недействителен на няколко основания. Първо- не били посочени условията за прилагане на договорения лихвен процент, съгласно чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК, не бил посочен размерът на възнаградителната лихва и как се разпределяла тя във времето. Второ- в договора липсвало посочване на общата дължима сума от потребителя съгласно чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. В конкретния договор не се съдържали общите параметри на дължимата сума, като не бил ясен и размерът на възнаградителната лихва и на ГПР. Трето- в нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК, в погасителния план нямало посочване на разпределение на вноските измежду дължимите по договора суми. На последно място, договорът бил недействителен и поради липса на подписани общи условия- изискване на чл. 11 ал. 2 от ЗПК. Предвид недействителността на договора, се дължало връщане само на получената в заем сума, без лихва и другите разходи по кредита- чл. 23 от ЗПК. В тази връзка, всичко платено в повече от сумата на отпуснатия кредит, подлежало на връщане и следвало да се върне, като платено поради липса на основание. Претендират се още законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане, както и разноските по делото.
В съдебно заседание страната чрез пълномощника си прави изменение на размерите на осъдителните искове, като първият го увеличава, а другите два- намалява и за разликата ги оттегля. Представя и писмена защита.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се моли исковете да се отхвърлят изцяло. На първо място се твърди, че претенцията била недопустима, защото вземането по кредита било прехвърлено на 21.12.2016 г. с цесия на „ЕОС Матрикс“ ЕООД и ответникът вече нямал интерес да търси изпълнение по договора за кредит, поради което страната не се явявала пасивно легитимирана да отговаря по иска. Недоумение будел факта, че ищцата нямала екземпляр от договора, а същевременно навеждала съображения за противоречие на договора със закона и добрите нрави и то четири години след сключването му. Не било допуснато нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК, защото в договора се посочвал ГЛП (фиксиран), както и размерът на възнаградителната лихва. Неоснователни били твърденията за нищожност на лихвата, поради противоречие с добрите нрави. Клиентът бил информиран за условията по кредита преди сключване на договора, съгласил се с тях, клаузите били индивидуално уговорени, като лихвата била цената на кредита, а не санкция за неизпълнение. В случая кредитът бил рисков, нямал обезпечения и това оскъпявало финансовия ресурс. Освен това, при евентуално обявяване на клаузата за лихва за нищожна, размерът й следвало да се намали до трикратния размер на законната лихва. Противното би означавало, че ползването на заетата сума през целия период било безплатно, с което се ощетявал кредитора. Ищцата също така имала възможност и да се откаже от договора, ако го е считала за нищожен, като тази преценка се правела конкретно за всеки случай и то към момента на сключване на договора, а не по- късно. Спазена била и нормата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, защото в договора имало разбивка на всяка една сума отделно и общо, като всички компоненти на кредита били достатъчно ясно посочени- главница, такси, лихва, ГПР (като годишен процент, а не като сбор от суми). Нямало нарушение и на нормата на чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК, защото в договора било ясно посочена информацията, която следвало да се съдържа в погасителния план. Към договора нямало предвидени общи условия, за да се изисквало същите да бъдат подписани на всяка страница. Платените по договора суми били в по- нисък размер дори от получената като заем сума. Прави се възражение за изтекла тригодишна давност. Моли за отхвърляне на иска, също претендира разноски. В с.з. страната не се явява и не се представлява, но представя писмено становище по спора.
С допълнителна молба ищцата уточнява, че не била уведомена за извършената цесия. Посочва се, че клаузата в договора за заплащане на възнаградителната лихва противоречала на добрите нрави, защото надвишавала трикратния размер на законната лихва и така се явявала нищожна. Предвидените в договора такси „Оценка на досие“ и „Кредит у дома“ били нищожни поради противоречието им с материалния закон- чл. 10а от ЗПК, като това били услуги, свързани с усвояването и управлението на кредита и за тях по закон не се дължала такса. Начисляването им пък представлявало разход по смисъла на чл. 19 ал. 1 от ЗПК, с което се надвишавало ограничението на ал. 4 за петкратния размер на законната лихва. Така двете такси прикривали разходи, включени в ГПР, с което се заобикаляла нормата на чл. 21 ал. 1 от ЗПК. За неравноправните клаузи по потребителските договори съдът следвало да следи и служебно. До момента на цесията ищцата по данни на кредитора била заплатила сумата от 179 лева, извън главницата от 300 лева, поради което с тази сума били покрити разходи за лихва и такси, които подлежали на връщане.
В допълнително становище ответникът посочва, че съобщаването на цесията не било елемент от фактическия й състав, като длъжникът се считал за уведомен и с исковата молба. Твърди се, че след като ищцата не посочвала размера на лихвата, нямало как да се приеме, че тя надвишава трикратния размер на законната лихва. По отношение на начислените такси се отбелязва, че услугата „Кредит у дома“ била доброволен избор на клиента, като тя представлявала лични посещения на кредитния консултант в дома на кредитополучателя, което било направено за удобство на клиента. То обаче било свързано с разходи и не представлявало такса по управление на кредита. Другата такса „Оценка на досие“ била свързана с разходи по обслужването на клиента и таксата била платима още с подписване на договора, но по съгласие на страните се включвала във вноските, като тя била дължима, независимо от отпускането на кредита. Таксите, който се включвали, в ГПР, следвало да бъдат за задължителни услуги, каквато не била „Кредит у дома“. По отношение на твърденията за надвишен максимум на таксите, след като не се посочвал размерът им, не можело да се извърши преценка дали действително имало такова надвишение, но дори и това да било така, размерът на таксите следвало да се намали до законоустановения такъв, без това да влече нищожност на целия договор. Неправилни били съображенията на ищеца, че сумата от 179 лева била надплатена, защото това била единствено платената от лицето сума, поради което, независимо как тя била разпределена и отнесена към отделните компоненти (главница, лихва, такси), заеманата сума от 300 лева при всички положения не била платена, поради което нищо платено по договора не подлежало връщане. Излагат се съображения и за извършено недопустимо изменение на исковете, чрез въвеждането на нови искове.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
С договор за потребителски кредит № ****/ 04.09.2015 г., сключен между ищеца и „Провидент Файненшъл България“ ЕООД, на лицето бил отпуснат кредит в размер на 300 лева, при следните условия: срок- 45 седмици, при ГЛП- 29, 73 % и ГПР- 49 %, както и такса за оценка на досие- 15 лева. Начислена е още и такса за услуга „кредит у дома“ в размер на 174, 84 лева. Към договора са представени формулярът за кандидатстване за кредита и стандартният европейски формуляр за преддоговорна информация. Приложена е и справка за извършените по договора плащания.
С договор за цесия от 21.12.2016 г. по приложение № 1 „Провидент Файненшъл България“ ЕООД е прехвърлил вземането по процесния кредит на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, като са приложени пълномощно на цесионера, с което той да уведоми длъжниците за прехвърлените кредити, както и потвърждение за цесията.
Прието е заключение на съдебно- счетоводна експертиза, според която вещото лице е посочило размера на платените по кредита суми- общо 179 лева, както и разпределението им по пера- главница (91, 64 лева), лихва (22, 06 лева) и такси- за оценка на досие (4, 95 лева) и за кредит у дома (60, 35 лева). Развити са съображения за същността на допълнителната услуга „кредит у дома“, която не била задължителна, а само по избор на клиента, свързана с лични посещения в дома на лицето. Заплащането й било като търговски продукт, а не като такса за управление по кредита и нежеланието на клиента за ползването й не било пречка за усвояване на кредита, за който била предвидена възможност за погасяване и по банков път.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В настоящия случай след уточняващата молба от 20.11.2019 г. ищецът поддържа становище, че клаузите по договора относно възнаградителната лихва и двете такси- за оценка на досие и за кредит у дома, били нищожни, поради противоречието им с добрите нрави и материалния закон и затова търси връщане на платените за тях суми. В тази връзка съдът следва да дължи произнасяне само по тези наведени от страната основания, без да е необходимо да се изследват всички изложени от ищеца доводи за нищожност на договора за кредит, доколкото в последствие в хода на процеса те вече не се поддържат.
На първо място, досежно възнаградителната лихва, следва да се отбележи, че същата представлява цената на услугата, предоставена от финансовата институция за отпуснатия кредит, като плащането тук принципно е дължимо, доколкото по този начин потребителят овъзмездява търговеца за предоставените му от последния парични средства за ползване чрез заема. ЗПК не предвижда лимит на размера на лихвата, като съдебната практика е приела, че клаузата за лихвата по един необезпечен кредит би противоречала на добрите нрави, ако надвишава трикратния размер на законната лихва. Казано в цифри, това означава, че нищожност на договора на конкретното основание може да търси само, ако лихвеният процент е над 30 %. В настоящия случай обаче това не е така, защото по договора ГЛП е 29, 73 %, при размер на фиксирана лихва от 40, 98 лева. Оттук- няма противоречие с добите нрави, а размерът на годишния лихвен процент, съотнесен към задължението на кредитополучателя за заплащане на главница от 300 лева и представляващ цената за възмездно ползване на представения финансов ресурс, е съобразен с изискванията на добросъвестността, предвид пазарната икономика и дейността на ответника по предоставяне по занятие на парични средства срещу възнаграждение. Размерът на лихвата е фиксиран в договора, съдържа се и в погасителния план, поради което не може да се приеме, че клаузата е заблуждаваща или пък, че е предвидена във вреда на потребителя. Следователно възнаградителната лихва е била дължимо платена, защото задължението за заплащането й произтича от действителна уговорка между страните, поради което и исковата претенция за връщане на платената по нея сума от 22, 06 лева следва да бъде отхвърлена.
На второ
място, по отношение на предвидените две такси в договора- за заплащане на такса
оценка досие (в размер на 15 лева според буква „Б“ от договора) и за такса
услуга „кредит у дома“ (в размер на 174, 84 лева по буква „Д“), съдът намира,
че същите са недействителни и като нищожни, те не пораждат права или задължения
за страните. Двете клаузи противоречат на добрите нрави, тъй като по този начин
многократно се увеличава размера на кредита, без яснота относно насрещната престация, която получава длъжника. Освен това тези такси
противоречат и на императивната
разпоредба на чл. 19
ал. 4 от ЗПК, която предвижда, че годишният процент на разходите не може
да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва, а по чл. 19 ал. 5 от ЗПК те се считат за нищожни. Горната
граница на ГПР, която е предвидена с императивна разпоредба на закона, би била
многократно превишена, ако в договора има уговорена освен възнаградителна
лихва и други такси. В случая при установен размер на отпусната главница от 300
лева и възнаградителна лихва от 40, 98 лева,
представляваща възнаграждението на кредитора, са предвидени допълнително още две
клаузи, установяващи такса за оценка на кредитно досие от 15 лева и такса за
допълнителна услуга „кредит у дома“ в общ размер от 174, 84 лева. По този начин
са уговорени допълнителни разходи по кредита в размер, надвишаващ размера на
уговорената възнаградителна лихва и равняващи се общо
на около 2/3 от размера на предоставения за ползване финансов ресурс.
Постигнато е съгласие, че посочените разходи подлежат на разсрочено плащане,
ведно с погасителните вноски по кредита, което води до извод, че по този начин
е установено допълнително възнаграждение на кредитодателя,
което на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК следва да се приеме за недължимо като
установено в размер, превишаващ посочения в договора и съобразен с императивната
законова норма годишен процент на разходите.
Следва да се отбележи допълнително, че е задължение на кредитодателя да осъществи преценка за платежоспособността на лицето, в чиято полза се предоставя за временно и възмездно ползване определен финансов ресурс, като в противоречие с добросъвестността е да се възлага в тежест на длъжника такса за оценка на кредитното му досие. Осъществяването му е в полза на кредитодателя, който въз основа на оценката взима информирано решение за кредитиране на длъжника на основание платежоспособността му към момента на постигане на съгласие на страните.
Клаузата, предвиждаща заплащане на такси „кредит у дома“, отделно от горното, е установена и в противоречие на разпоредбата на чл. 10а ал. 2 от ЗПК, съгласно която кредиторът не може да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Разходите за предоставяне на отпуснатия финансов ресурс по местожителството на длъжника и тези за събиране на дължимите погасителни вноски по местожителството на длъжника, т.е. такива, свързани с изпълнение на поетото договорно задължение, представляват разходи по управление на договора.
Предвид горното, двете клаузи, предвиждащи обсъдените такси, се явяват нищожни, а оттук- и несъществуващи, поради което по тях не се дължи изпълнение от потребителя, а платеното се явява недължимо и подлежи на връщане. Така вторият и трети осъдителни искове следва да бъдат уважени в размерите, поддържани след изменението на иска в следствие на заключението на вещото лице и претенциите да се присъдят съответно за сумите от 4, 95 лева и от 62, 35 лева. Сумите се дължат ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска, доколкото това е законна последица от уважаване на осъдителната претенция.
С оглед изхода на делото- отхвърлянето на първата претенция и уважаването на останалите две, принципно на всяка от страните се следва присъждането на разноски, на основание чл. 78 ал. 1 и ал. 3 от ГПК, съразмерно уважената и отхвърлена част. Ответникът обаче не представя доказателства за заплатен адвокатски хонорар на своя пълномощник, поради което разноски не могат да му се присъдят, включително и такива за частично прекратеното производство. Ищецът по делото е внесъл държавна такса в размер на 50 лева (лист 10) и депозит за вещо лице по ССчЕ в размер на 100 лева (л. 99), които му се дължат, но по съразмерност само в размер на 112, 97 лева, а не в пълния направен такъв. В процеса страната е представлявана от свой пълномощник, на когото тя не е заплатила хонорар (л. 4), в която връзка моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищцата е посочено, че тя се представлява безплатно от адв. Д.Б., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което от една страна следва да бъде съобразена с действалата към момента на сключване на договора Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а не към актуалната такава, доколкото се касае за материално правна норма без предвидено обратно действие, а от друга- следва да е без включен ДДС, доколкото в производството по делото не са представени доказателства за регистриране на съответния адвокат по ДДС. Възнаграждението следва да се определи на основание чл. 7 ал. 1 т. 1 от Наредбата и да възлиза в размер на 300 лева, с оглед общата цена на осъдителните искове, но съразмерно на уважената част от тях, на адвоката следва да се присъди само сумата от 225, 94 лева.
Поради изложеното, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: град София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал
Неру” № 28, „Силвър
Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от ***П.Д., да заплати на С.А. Д.,
ЕГН: **********,***, следните суми, получени без основание по договор за потребителски
кредит № ****/
04.09.2015 г., ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на
исковата молба- 16.07.2019 г. до окончателното им плащане: сумата от 4, 95
(четири лева и деветдесет и пет стотинки) лева, представляваща недължимо платена такса за „Оценка на досие“ и сумата от
62, 35 (шестдесет и два лева и тридесет и пет стотинки) лева, представляваща
недължимо платена такса за услуга „Кредит у дома“, и двете престирани
при начална липса на правно основание по договора за кредит.
ОТХВЪРЛЯ иска на С.А. Д., ЕГН: **********,***,
за осъждане на „Файненшъл
България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София,
ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от ***П.Д.,
да й заплати сумата от 22, 06 (двадесет и два лева и шест стотинки) лева, представляваща
възнаградителна лихва, заплатена по договор за
потребителски кредит № ****/
04.09.2015 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на
исковата молба- 16.07.2019 г. до окончателното й плащане.
ОСЪЖДА „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от ***П.Д., да заплати на С.А. Д., ЕГН: **********,***, направените разноски по делото в размер на 112, 97 (сто и дванадесет лева и деветдесет и седем стотинки) лева, изчислени по съразмерност.
ОСЪЖДА „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от ***П.Д., да заплати на адвокат Д.Г.Б.,***, адвокатско възнаграждение за осъществено на ищцата С.А. Д., ЕГН: **********, безплатно процесуално представителство по делото, в размер на 225, 94 (двеста двадесет и пет лева и деветдесет и четири стотинки) лева, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата и изчислено по съразмерност.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ :/п/
Вярно с оригинала.
АД