№ 19999
гр. София, 06.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ
при участието на секретаря ЕЛИЦА В. ДАНОВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело
№ 20241110144399 по описа за 2024 година
РЕШЕНИЕ
06.11.2024 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав, в открито публично
заседание на десети октомври през две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ
при секретар Елица Данова, като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр.
дело № 44399/2024 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Подадена е искова молба от А. Х. П. срещу „ДЗ“ АД, в която ищецът твърди, че на
24.03.2024 г. сключил с ответника договор за застраховка „Туристическа злополука“,
обективиран в застрахователна полица № 1650240001593. Поддържа, че на 24.03.2024 г. - в
срока на застрахователното покритие, претърпял злополука по време на планински преход,
изразяваща се в множество счупвания на подбедрицата и луксация на дясната глезенна
става, което наложило оперативна интервенция, за която извършил разходи за лекарства и
медицински изделия в общ размер от 2479,00 лв. Поддържа, че своевременно уведомил
застрахователя за настъпилото застрахователно събитие, като последният образувал
застрахователна преписка № *********, по която отказал да изплати претендираното
застрахователно обезщетение, тъй като не му бил представен допълнително изискан
1
документ, удостоверяващ резервация, карта или билет, доказващи ползването на
краткотраен отдих, туризъм или практикуване на спорт. Навежда доводи, че ответното
дружество неправомерно е отказало да му възстанови сторените разходи на това основание,
тъй като бил планирал планинския преход само за деня и не бил възнамерявал да нощува
извън дома си и да ползва обществен транспорт, поради което не разполагал с билет, карта
или резервация. Подробно аргументира, че клаузата от специалните условия на ответника,
предвиждаща представянето на горепосочените документи, не следва да се прилага, тъй
като е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 2 и т. 20 ЗЗП. Излага съображения, че
на 01.07.2024 г. е поканил ответника да заплати застрахователно обезщетение в размер на
2479,00 лв., но същият отказал плащане. Иска ответникът да бъде осъден да заплати
претендираната сума, както и сторените деловодни разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на искова молба, с който предявеният
иск е оспорен. Ответникът поддържа, че съгласно застрахователния договор и специалните
условия към него е покривал следните рискове до следните лимити: смърт от злополука –
1000,00 лв.; медицински разходи, извършени вследствие злополука или акутно заболяване и
разходи за издирване, спасяване и транспортиране – 5000,00 лв., при следните подлимити:
разходи за лекарствени продукти и медицински консумативи – 100,00 лв.; разходи за
транспортиране на тленни останки – 500,00 лв.; разходи за спешна дентална помощ – 150,00
лв. Инвокира довод, че било уговорено и допълнително покритие за практикуване на зимни
спортове и/или участие в организирани любителски спортни състезания – до лимитите по
основното покритие. Твърди, че ищецът е претендирал възстановяване на следните разходи
съгласно представени фактури и фискални бонове: 2180,00 лв. за медицински изделия; 71,00
лв. за Ендотелон и Зинат и 228,00 лв. за Клексан. Излага съображения, че отказал плащане
на претендираните суми, тъй като не бил представен документ, удостоверяващ резервация за
ползване на краткотраен отдих, туризъм или спорт, а освен това били налице и следните
допълнителни основания за отказ: медицинските изделия при оперативни интервенции
представлявали изключен от покритието риск съгласно т. 11.3 от Специалните условия към
договора; сумата от 91,20 лв. за Клексан ампули била заплатена на шестнадесетия ден от
злополуката, поради което съгласно т. 17 от Специалните условия не подлежала на
възстановяване от застрахователя; за останалите суми от 136,80 лв. и 71,00 лв. не били
представени фактури съгласно т. 21 от Специалните условия, вр. с Приложение № 1 към т.
60 от Общите условия. Развива подробни съображения, че специалните договорености се
прилагат с предимство пред Общите условия, в случай на противоречие, като аргументира,
че основателно е отказал плащане на застрахователно обезщетение. Иска отхвърляне на
исковете. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното:
СРС, 156-ти състав е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ.
Съобразно релевираните твърдения от ищеца възникването на спорното право се
обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки (юридически факти): 1.
накърняване на имуществено право, което е застраховано при застрахователя, т.е. настъпване
на покрито застрахователно събитие (риск); 2. съществуване на действително
застрахователно правоотношение към момента на увреждащото събитие между ищеца и
ответника, възникнало от договор за застраховка „Туристическа злополука“ и 3. за ищеца да
е възникнало право да получи претендираното застрахователно обезщетение съобразно
уговореното в договора за имуществено застраховане, като не са налице отрицателните
материални предпоставки, при възникването на които застрахователят обосновано да може
да откаже заплащане на уговореното застрахователно обезщетение.
Между страните не се спори, поради което и с доклада по делото на основание чл.
2
146, ал. 1, т. 3 ГПК, съдът е обявил за безспорно, че: 1) между страните е бил сключен
договор за застраховка „Туристическа злополука“, обективиран в застрахователна полица №
1650240001593; 2) на 24.03.2024 г. - в срока на застрахователното покритие по договора,
ищецът е претърпял злополука по време на планински преход, изразяваща се в множество
счупвания на подбедрицата и луксация на дясната глезенна става, за лечението на което
извършил разходи в общ размер от 2479,00 лв.; 3) ответникът е отказал да заплати
застрахователно обезщетение.
Следователно, правния спор между страните се концентрира върху обстоятелството
дали са налице основания за плащане на застрахователно обезщетение от страна на
ответника.
В нормата на чл. 20 ЗЗД е предвидено, че при тълкуването на договорите трябва да се
търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във
връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор,
с оглед целта на договора обичаите в практиката и добросъвестността. Като в случая трябва
да се спомене и факта, че настоящият съдебен състав възприема и основният принцип за
тълкуване – contra profentem – което се изразява в това, че при съмнение в значението на
договорна клауза или такава от общи условия (каквито по характера са и специалнините
условия), която не е индивидуално уговорена, се предпочита тълкуването й във вреда на
страната, която я е предложила. А в случая няма никакво съмнение, че както договора, така
и общите условия по последния са изготвени и предложени именно от ответника и не са
уговорени индивидуално. Тоест, налице са всички предпоставки, за да бъде приложено
тълкуването contra profentem.
Настоящият съдебен състав намира, че съображението на ответника, че ищецът не е
представил документ, удостоверяващ резервация, карта, билет, доказващ ползването на
краткотраен отдих, туризъм или практикуване на спорт с цел доказване на претенцията по
основание и размер е напълно ирелевантно като изискване за възникването на правото на
обезщетение и неговото упражняване. В Специалните условия за договор „Туристическа
застраховка за България“ т.6 е ясно посочено от самия застраховател, че предоставя
застрахователна защита за периоди на краткотраен отдих или туризъм, осъществявани през
празнични и почивни дни, ваканции или отпуск и през времето на спортуване, за
вероятността да настъпи/ят събитие/я, в резултат на което/които през срока на действие на
застраховката биха могли да бъдат претърпени или извършени медицински разходи от
злополука и акутни заболяване и други изброени рискове. Еднодневният планински преход в
рамките на един ден попада в туристическите дейности съгласно договора, които дейности
по същината си не предполагат задължителната резервация и използване на обществен
транспорт. Нещо повече, резервацията, карта и билет по никакъв начин не могат да служат
за установяване на основанието и размера на претенция, за установяване на съответното
събитие и размера на вредите, още по-малко да послужат като доказателство за ползването
на краткотраен отдих, туризъм или практикуване на спорт. Липсата на такъв документ
неоснователно служи за постановяване на отказ от страна на „ДЗ“ АД в качеството му на
застраховател да изплати застрахователно обезщетение при настъпил риск, а именно
злополука по време на планински преход, изразяваща се в множество счупвания на
подбедрицата и луксация на дясната глезенна става, за лечението на което застрахованото
лице е извършило разходи в общ размер от 2479,00 лева. Обективната невъзможност на
ищеца да представи изискания документ отразява личния избор на всяко лице да организира
дейността си, изразяваща се в краткотраен отдих или туризъм, времево с/или без нощувка,
както и да избира сам как да се придвижва – с организиран, обществен или личен транспорт.
Горепосоченото изискване в Специалните условия, обективирано в Раздел V т. 21, поставя
изисквания, които нямат отношение нито към риска, нито към пораждането на правото на
обезщетение, а служат за неоснователно ограничаване на възможността за свободен избор
на организация на дейността от страна на застрахования, но и прекомерно ограничават
3
отговорността на застрахователя в отношението му с потребителите, чиято отговорност ще
се прояви само и единствено в редки хипотези. Клаузата в т. 21 на Специалните условия е
неравноправна на основание чл.143, ал. 2, т. 20 ЗЗП, тъй като представлява по същността си
уговорка във вреда на потребителя, не отговаря на изискванията за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.
Предпоставките, за да бъде определена една клауза като неравноправна са следните:
1) клаузите не са индивидуално определени – предварително изготвени търговеца, като
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им – арг. чл. 146, ал. 2
ЗЗП; 2) уговорени са във вреда на потребителя – накърняват се уредените в закона права на
потребителя, респ. увреждат се неговите законни интереси (арг. чл. 20 ЗПК); 3) не отговарят
на изискванията за добросъвестност, респ. на добросъвестната търговска практика, като в
ЗЗП липсва законово определение на понятието „добросъвестност” - мярката на честно,
почтеноповедение на всеки участник в гражданския оборот при сключване и изпълнение на
сделки за потребление. Добросъвестната търговска практика - съвкупност от правила,
определящи пазарното поведение, които произтичат от законите и обичайните търговски
отношения и не нарушават добрите нрави; 4) уговорката да води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя –
съществено, радикално несъответствие в насрещните престации на страните по договора,
водеща до тяхната нееквивалентност, както и в несъответствие във възможността им да
упражнят своите права за защита по договора.
При потребителски договор и възражение за неравноправен характер на клаузи от
същия тежестта на доказване, че определено условие от договора е уговорено
индивидуално, е на търговеца, в случая на ответника „ДЗ“ АД. В този смисъл при
позоваване на неравноправен характер на договорна клауза от потребител или при служебна
проверка от съда за евентуално неравноправен характер на клауза от потребителски договор
търговецът следва да установи индивидуалното уговаряне на оспорената клауза, като само
обстоятелството, че договорът е подписан, е ирелевантно за дължимата от съда защита на
потребителя. В случая с оглед събраните по делото доказателства не може да се направи
категоричен извод в тази насока, поради което и съдът намира, че с оглед неблагоприятните
последици на доказателствената тежест, следва да приеме недоказания факт за
неосъществил се в обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.
Настъпването на застрахователен риск се установява и посредством представените
медицински документи от Център за спешна медицинска помощ – Перник относно
подадения сигнал на тел. 112 и посетен от екип адрес на 24.03.2024г., а именно с оглед
завереното копие от книгата за повиквания в ЦСМП, в която е отбелязан посетения адрес –
„с. Врабча, при водопадите“ и е записано, че пострадалият е паднал и има травма на десен
глезен. Като приложените по делото писмени доказателствени средства от ЦСМП – Перник
имат характер на официални удостоверителни документи, които са ползват с обвързваща
съда материална доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК.
Неоснователно е възражение на ответника за попадане на медицинските изделия,
заплатени от ищеца, в изключени рискове по смисъла на Раздел III т.11.3 от Специалните
условия за договор за „Туристическа застраховка за България“, ответникът никъде в своя
договор не дава ясна дефиниция за вложения от него смисъл в понятието „медицинско
изделие“. От една страна, като покрити рискове в т. 10т. 1 от Специалните условия,
озаглавена „Основно покритие“ е посочено, че се възстановяват медицински разходи,
извършени вследствие злополука, в която хипотеза попада настоящият случай. Посочено е,
че в обхвата на разходите за медицински услуги се включват извънболничната и болничната
помощ за лечение на последиците вследствие на злополука, като изброяването включва
медицински услуги, лекарствени продукти и медицински консумативи, необходими за
амбулаторно или стационарно лечение. В т. 11. 3 в изключени рискове попадат медицинските
4
разходи за медицинските изделия, при оперативни интервенции, помощни средства и/или
средства за корекция на слуха или зрението. В Специалните условия липсва ясно
отграничение между медицинско изделие и медицински консуматив, което да внася яснота,
сигурност и предвидимост в отношенията между застрахователя. От друга страна, в Общите
условия за застраховки „Злополука и Заболяване“, доколкото те са едно цяло с договора,
съгласно т. 132. 16 застрахователят не възстановява разходи за или свързани с медицински
изделия по смисъла на Закона за медицинските изделия, влагани/ползвани в болнично
лечение, освен в случаите на травматична увреда, вследствие на злополука, в което
изключение попада настоящият случай, тъй като изкълчването (luxatio) е травматично
увреждане, при което механичният агент води до постоянно разместване на ставните
повърхности, при което ставната капсула и подсилващите я връзки са увредени в своята
анатомична цялост. От систематичното тълкуване на клаузите от Специалните условия
(т.11.3) и тези от Общите условия (т. 132. 16) може да се заключи, че възстановяването на
извършените разходи за медицински изделия от страна на ищеца представлява покрит
застрахователен риск и е неправомерно отказано.
По своята същност обаче клаузата в Раздел III т. 11. 3 e неравноправна по смисъла на
чл.143, ал.1 ЗЗП. Легалната дефиниция на медицинско изделие е в т. 21 от ДР на Закон за
медицинските изделия, предвижда, че „Медицинско изделие“ е инструмент, апарат, уред,
софтуер, материал или друго изделие, използван самостоятелно или в комбинация,
включително софтуер, предназначен от производителя да бъде използван
специфично за диагностични и/или терапевтични цели и необходим за правилната му
употреба, който не постига основното си действие по предназначение във или върху
човешкото тяло по фармакологичен, имунологичен или метаболитен път, но може да се
подпомага при своето действие от средства с такъв ефект, и който е предназначен от
производителя да се прилага при хора с цел: а) диагностика, профилактика, наблюдение,
лечение или облекчаване на заболявания; б) диагностика, наблюдение, лечение, облекчаване
или компенсиране на травми или инвалидност; в) изследване, замяна или корекция на
анатомична част или физиологичен процес; г) контрол върху процеса на забременяване. Това
означава, че изключването на разходите за медицински изделия от покритите рискове по
договора за застраховка води на практика до невъзможност застрахователят въобще да носи
отговорност за увреждания вследствие на злополука, каквато е идеята и целта на
туристическата застраховка. Още повече, че за да имаме клауза, изключваща риска, тя трябва
да бъде ясно формулирана с дефиниран точен смисъл, вложен от застрахователя, за да не
въвежда в заблуждение или да не се ограничават безпричинно права на застрахованото лице,
какъвто е настоящият случай. Съгласно чл. 17 буква „б“ от Специалните условия
застрахователят покрива разходите за медицински консумативи, необходими за амбулаторно
или стационарно лечение. Тук обаче трябва да се спомене, че не е отразено обаче какво се
включва в тези медицински консумативи, представляващи по същността си медицински
изделия по смисъла на Закона за медицинските изделия, които поначало застрахователят
третира като изключен риск. Липсата на всякаква яснота в съдържанието на клаузите по
договора, предвиждащи обхват на застраховката водят до въвеждане в заблуждение и/или
ограничаването на права на застрахованите лица, за които се оказва невъзможно да получат
обезщетение по туристическа застраховка независимо от вида на злополуката си. Поради
това уговорката по т. 11. 3 от Специалните условия представлява неравноправна клауза по
смисъла на чл.143, ал. 1 от Закон за защита на потребителите, тъй като е във вреда на
застрахованото лице като потребител, не отговаря на изискванията за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, като изключва задълженията на търговеца. Клаузата е неравноправна и попада
в хипотезата на чл.143, ал. 2 т. 6, тъй като позволява на търговеца да се освободи от
задълженията си по договора по своя преценка въз основа на позоваване на вложено от него
значение по повод понятия, които не са изчерпателно и прецизно дефинирани в договора.
5
Отделно от горното и за пълнота следва да се спомене, че така както е уговрена
настоящата застраховка – без разграничения и при наличието на неравноправни клаузи, то
практически застрахователят следва да заплати всички в рамките на застрахователния лимит
без ограничение в срока, ако са налице вреди, които са в причинно-следствена връзка със
застрахователното събитие.
С оглед изложеното, съдът намира, че следва да уважи изцяло предявеният иск.
При този изход на правния спор с правна възможност да претендира заплащането на
деловодни разноски разполага само ищецът. Последният е поискал присъждането на
деловодно разноски, като е доказал, че действително е сторил такива, поради което и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да му се присъди сумата от 499,16 лева, представляващи
дължима адвокатско възнаграждение и държавна такса за първоинстанционното
производство.
Настоящият съдебен състав намира, че следва да отбележи, че е уважил направено
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК от ответника за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, като е намалил същото на сумата от 400,00 лева.
Съгласно чл. 9 от ЗЗД страните имат свобода на договарянето, която се рамкира от
приложимите към правоотношението законови разпоредби и от добрите нрави.
Законодателят допуска цената на адвокатските услуги да бъде определена при свободно
договаряне между довереника и доверителя, но не под предвидено в Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В този смисъл е
разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от ЗАдв., съгласно която размерът на възнаграждението се
определя в договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента. Този
размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в
наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа.
Основният критерии при преценката за това дали размерът на адвокатското
възнаграждение е справедлив и обоснован е фактическата и правна сложност на делото.
Фактическата сложност на едно производство се определя както от наличието на
множество факти, които следва да се установят, така и от спецификата на доказателствените
средства, които се ползват, за да се установят релевантните обстоятелства или от предмета и
обсега на доказване, включително когато последното се провежда по индиции.
Правната сложност на гражданското производство е обусловена от приложимостта на
релевантната правна уредба на материалните правоотношения. Когато приложимият закон е
уреден в юридически актове от различен ранг, респ. в законодателство, което е
наднационално това само по себе си обуславя правната сложност на делото. Последната
може да бъде обусловена и от други фактори, като наличието на множество искове или
множество жалби, необходимостта от ползване на специфични производства – напр. при
отправяне на преюдициално запитване.
Когато съдът прави преценката си за това, дали едно производство представлява
фактическа и правна сложност, при направено възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, трябва да се вземе предвид и поведението на процесуалния представител
на страната, извършените от него процесуални действия, както и тяхната релевантност за
изясняване на делото от фактическа страна, съответно развитата процесуална активност по
обосноваване на поддържаната позиция от правна страна.
Съдът не е обвързан от предвиденото в НМРАВ по отношение на адвокатското
възнаграждение, като в тази насока съобразява и Решение от 23.11.2017 г. на СЕС по
съединени дела C-427/16 и C-428/16: „че определянето на минимални размери за
адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална
правна уредба като разглежданата в главните производства, възпрепятствайки другите
доставчици на правни услуги да определят възнаграждения под тези минимални размери, е
6
равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи (вж. в този
смисъл решение от 4 септември 2014 г., API и др., C‑184/13—C‑187/13, C‑194/13, C‑195/13 и
C‑208/13, EU:C:2014:2147, т. 43)… член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4,
параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като
разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката —
да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба,
приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и
от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от
минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по
смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с
оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително
отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това,
което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.“. Тоест,
националният съд не е обвързано от предвиденото в НМРАВ. Този извод на съда е основан
на обстоятелството, че решението на СЕС по преюдициалното запитване се ползва със сила
на тълкувано нещо, като се изяснява значението на съществуващите норми на правото на
ЕС, поради което и действието му е erga omnes. Силата на тълкувано нещо се изразява в
забрана за националният съд да се отклонява от поставеното по преюдициалното дело или да
замести даденото тълкуване, респ. да постави под съмнение допустимостта или
правилността на решението на СЕС – вж. Решение по дело 05.10.2010 г., Elchinov, C-173/09,
т. 29.
С оглед изясняването на посоченото решение на СЕС, настоящият съдебен състав
намира, че следва да изясни, че цитираното решение по преюдициално запитване се базира
на разпоредбата на чл. 101, § 1 и § 2 ДФЕС, съгласно които се забраняват „като
несъвместими с вътрешния пазар всички… решения на сдружения на предприятия…, които
биха могли да засегнат търговията межди държавите-членки и които имат за своя цел
или резултат предотвратяването, ограничаването или нарушаването на конкуренцията в
рамките на вътрешния пазар и в частност такива, които: а) пряко или косвен определят
покупни или продажни цени … споразумения или решения, които са забранени в
съответствие с настоящият член, са нищожни“.
Горните съждения се потвърждават и от актулната практика на СЕС – Решение по
дело C-438/22 г., в което е възприето, че: „1) Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с
член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101,
параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2) Член 101, параграф 1 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна
уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да
договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета
от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга
страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по
смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно
позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна
уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член
101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и
практики. 3) Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да
7
се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба,
включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните
пазарни цени на адвокатските услуги.”. При това положение и с оглед силата на тълкувано
нещо, с което се ползва произнасянето на СЕС по преюдициално запитване, настоящият
съдебен състав намира, че нито следва да обсъжда доводите за приложението на НМРАВ и
посочените в молбата по чл. 248 ГПК, нито следва да съобразява национална съдебна
практика, било то и на ВКС, която предвид произнасянето на СЕС е загубила значение.
Настоящото производство не представлява фактическа и/или правна сложност, като
процесуалното поведение на процесуалните представители на ищеца (явяване в едно о. с. з.)
не обуславя по-голяма сложност на делото, нито множество извършени процесуални
действия. Тоест, възнаграждение по-голямо от определено ще е несъразмерно с правната и
фактическа сложност на делото.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
РЕШИ:
ОСЪЖДА „ДЗ“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
******************* да заплати на А. Х. П., ЕГН: **********, с адрес: гр.
*******************, на основание чл. 405, ал. 1 КЗ, сумата от 2479,00 лева,
представляващи застрахователно обезщетение по Договор за застраховка „Туристическа
злополука“, обективиран в застрахователна полица № 1650240001593, ведно със законната
лихва от 25.07.2024 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „ДЗ“ АД, ЕИК: ********* да заплати на
А. Х. П., ЕГН: **********, сумата от 499,16 лева, представляващи дължима адвокатско
възнаграждение и държавна такса за първоинстанционното производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от съобщението до страните
пред Софийският градски съд с въззивна жалба.
Препис от решението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8