МОТИВИ по ВНОХД № 1322/2018 г. на СГС, НO, IV-ти въззивен състав
Производството е по
реда на глава ХХІ от НПК.
С присъда от 17.02.2016 г. по НОХД № 15149/2014 г. СРС, НО, 6-ти състав,
е признал подсъдимия И.С.П. за виновен в това, че на 24.05.2014 г. в гр.
София, бул. „*******в
търговски център МОЛ „Парадайз“ е присвоил противозаконно чужда
движима вещ – мобилен
телефон марка „NOKIA”, модел „Lumia 710“ на стойност 182 лв., собственост на В.П.Ч., която владеел, като случаят е
маловажен, поради
което на основание чл.206 ал.5 вр. чл.78а от НК го е освободил от
наказателна отговорност и му е наложил
административно наказание глоба в размер от 1000 лева, като го е признал за
невинен в това, че на 24.05.2014 г. в гр. София, бул. „Черни връх“ №100 в
търговски център МОЛ „Парадайз“ е отнел чужда движима
вещ – мобилен телефон марка „NOKIA”, модел „Lumia
710“ на стойност 182 лева, собственост на В.П.Ч., като употребил за това
заплаха – дръпнал В.Ч.в коридора, водещ към тоалетната, като му заявил, че ще
го удари, ако не му даде пари и телефон, след което бръкнал в джоба на В.Ч.и му
отнел телефона, поради което СРС е оправдал подсъдимия по първоначалното
повдигнато обвинение в престъпление по чл.198 ал.1 пр.2 НК. Със същата
присъда подсъдимият е осъден да заплати
направените по делото разноски.
Срещу присъдата в законоустановения срок е постъпил протест от СРП, в който се твърди,
че от доказателствените
материали по делото се установява, че подсъдимият е заплашил
пострадалия, поради
което се иска отмяна на
първоинстанционния акт в оправдателната му част и постановяване на нова присъда,
с която подсъдимият да бъде признат
за виновен по обвинението в престъпление по чл.198 НК.
Срещу присъдата в предвидения от закона срок
е подадена и жалба от защитника на
подсъдимия, в която се излагат доводи
за нарушения на материалния и процесуалния закон, поради което се иска отмяна
на първоинстанционната присъда в осъдителната и част и постановяване на нова изцяло оправдателна присъда.
С присъда от
03.07.2017 г. по ВНОХД № 1134/2017 г. СГС, НО, Х-ти въззивен
състав е отменил първоинстанционната присъда и е постановил
нова присъда, с която е признал за виновен подсъдимия И.С.П. в извършване на престъплението
по чл.198 ал.1 пр.2 НК като при условията на чл. 55 от НК му е наложил
наказание „Лишаване от свобода“ за срок от една година, изпълнението на което е
отложил за срок от три години на основание чл. 66 НК.
Срещу присъдата на
СГС е подадена касационна жалба от защитника на подсъдимия, въз основа на която
е образувано КНД 1097/2017 г. С решение от 13.03.2018 г. на основание чл.354 ал.3 т.2 вр.
ал.1 т.5 вр. чл.348 ал.1 т.2 НПК ВКС, ІІI НО, е отменил присъдата на СГС
и е върнал делото за ново разглеждане от въззивния
съд. В мотивите
си за това
решение касационната инстанция констатира наличието на необходимост
да се отстранят
допуснати съществени процесуални нарушения, изразили се в нарушения
в процеса на формиране на вътрешното
убеждение на въззивната инстанция. Касационната инстанция е констатирала, че и първоинстанционният,
и въззивният съд са формирали фактическите си изводи
въз основа на доказателствени материали, които не са
събрани по надлежния, визиран в НПК, ред, тъй като липсва съдебен акт, с който
съдът да е допуснал до изслушване и приел заключението на изготвената
техническа експертиза, която е ползвал при извеждането на фактическите си
констатации. ВКС посочва още, че решаващата инстанция, освен че е длъжна да се произнесе в рамките
на фактическото обвинение, повдигнато от прокурора с обвинителния акт, е
необходимо да изложи фактическата обстановка по ясен и недвусмислен начин,
което гарантира правилното приложение на материалния закон.
В хода на новото
въззивно производство, предвид
посоченото от ВКС, бе допуснато въззивно следствие чрез допускане до разпит на вещото лице,
изготвило техническата експертиза и преглед на видеозаписите от охранителните
камери, заснели деянието, приобщени по делото чрез предадено в хода на
досъдебното производство двд.
Пред въззивния съд представителят на СГП поддържа протеста и
моли съда да отмени първоинстанционната присъда. Счита,
че от приложените видеозаписи по безспорен и категоричен начин се установява
упражненото насилие спрямо пострадалия от страна на подсъдимия. Прокурорът
намира, че от поведението на подсъдимия преди и след отнемането на вещта безспорно
се установява умисъла му за извършване на грабеж. Моли подсъдимият да бъде
признат за виновен в извършването на престъпление по чл.198 ал.1 НК и да му
бъде наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година с три години
изпитателен срок.
Защитникът на
подсъдимия поддържа въззивната жалба, като счита, че
атакуваната присъда противоречи на материалния закон. Намира, че първоинстанционният съд правилно е признал подсъдимия за
виновен по чл.206 ал.5 НК, но не е взел предвид разпоредбата на чл.218б НК,
която предвижда административно наказание глоба, ако предметът на
престъплението е до определена стойност и е възстановен или заместен. По
отношение на протеста защитникът не намира свидетелските показания за безпротиворечиви. Изтъква, че единствен очевидец на
отнемането на вещта е пострадалият, който в различните фази на процеса излага противоречиви
твърдения. Защитникът намира за безпротиворечиви
единствено обясненията на подсъдимия, които се потвърждават от протокола за
доброволно предаване на вещта и не се опровергават от събраните доказателства с
изключение на показанията на пострадалия. Счита твърденията за упражнена от
подсъдимия принуда за абсурдни, както и че липсват данни за отправени заплахи в
процеса на разговора. Моли съда да остави протеста без уважение, да отмени първоинстанционната присъда и да признае подсъдимия за
невиновен да е извършил престъплението и да прекрати производството по реда на чл.424 ал.5, като
препрати делото на компетентния орган за налагане на административно наказание.
Подсъдимият изказва
съжаление за стореното и моли за справедлива присъда.
Софийски градски съд
обсъди доводите в жалбата‚ както и тези, изложени от страните в съдебното
заседание‚ подложи на анализ материалите по делото и след като провери изцяло
правилността на атакуваната присъда в съответствие с чл.313 и чл.314 от НПК, счете,
че са налице основания за приемане на нови фактически положения и прие за
установени следните, относими към предмета на делото,
факти:
Подсъдимият И.С.П. е
роден на *** ***, живущ ***, българин, български гражданин, неосъждан, със
средно образование, учащ се, с ЕГН **********.
Подсъдимият И.С.П. и
пострадалият В.П.Ч. не се познавали.
На 24.05.2014 г. в
гр. София подсъдимият празнувал рожден ден на баба си, на който употребил алкохол,
като изпил приблизително една бутилка „Узо“ – 700
мл., след което посетил МОЛ „Парадайс“.
Пострадалият В.П.Ч.
и свидетелите Д.С.Д.и Д.П.М.били приятели. На инкриминираната дата, около 18
часа, тримата, заедно с бащата на пострадалия - свидетеля П.В.Ч., също посетили
МОЛ „Парадайс”. Преди влизане в сградата бащата на
пострадалия се отделил от тримата, за да си купи цигари, а тримата непълнолетни
влезли в търговския център. В същото време подсъдимият, без да знае, че тримата
младежи са придружени от бащата на единия, ги последвал. Минавайки
покрай тоалетните на първия етаж, подсъдимият се приближил зад пострадалия и го
дръпнал, като му казал да върви с него към коридора, водещ към сервизните
помещения. Когато останали сами пред входа към тоалетните, подсъдимият наредил
на свидетеля В. Ч.да му даде пари и пострадалият му предал портфейла си. След
като се убедил, че в него няма пари, подсъдимият поискал от В. Ч.да му даде
телефона си, заплашвайки го, че в противен случай ще го удари. Пострадалият
извадил телефона от джоба на панталоните си и го дал на подсъдимия. Докато
разглеждал апарата, подсъдимият попитал пострадалия за колко може да го продаде.
Заплашил свидетеля В. Ч., че ще го намери, задържал телефона му и го пуснал да
се върне в магазина. След като пострадалият избягал, подсъдимият отишъл до
зоомагазин „Съни“, намиращ се в близост до търговския
център и оставил телефона на продавачката в него - свидетелката Г.Н., след
което се върнал в търговския център.
Междувременно В. Ч.намерил
приятелите и баща си и видимо притеснен разказал накратко случилото се. Петър Ч.подал
сигнал до охраната на МОЛ-а и заедно със сина си и приятелите му тръгнали към
полицейското управление. На излизане от сградата срещнали подсъдимия в близост
до един от изходите на търговския център. П. Ч.поискал от подсъдимия да върне
телефона на сина му, като при групата дошли служители на охраната на търговския
център. В този момент покрай тях минал свидетелят Л.М., който бил познат на
подсъдимия и се приближил, за да види какво е станало. Виждайки го, подсъдимият
го помолил да отиде до зоомагазина и да му донесе оставения там телефон. Свидетелят
М.изпълнил молбата, взел телефона и го занесъл на подсъдимия, който на свой ред
го предал на вече пристигналите на мястото полицейски служители - Е.М.и И.С.,
които задържали подсъдимия и го отвели в 04 РУ-СДВР.
Към момента на
деянието подсъдимият е бил в състояние на обикновено алкохолно опиване – средна
степен, като е могъл да разбира и ръководи постъпките си.
Описаната фактическа
обстановка е установена след анализ на следните доказателствени
материали: обясненията на подсъдимия П.; показанията на свидетелите В.Ч., Д.Д., Д.М., П.Ч., Л.М., Е.М., И.С., Б.Н., Т. С., приетите по
делото заключения на съдебно-оценителна експертиза, съдебно-техническа
експертиза, 5 бр. съдебно-психиатрични експертизи на подсъдимия и на
свидетелите и комплексна съдебно-психиатрична психологична и медицинска експертиза
на подсъдимия; от писмените доказателства и доказателствени
средства по делото – протокол за разпознаване, протокол за оглед, протоколи за
доброволно предаване; веществени доказателства, свидетелството за съдимост и
другите доказателства по делото.
Въззивният съд, също като първоинстанционния,
намира за безспорно установен факта, че подсъдимият П. и пострадалия Ч.са имали
контакт на посочените в обвинителния акт дата и място, в следствие на който
инкриминираната вещ, собственост на свидетеля В. Ч.е преминала във фактическо
владение на подсъдимия. Липсва спор и относно поведението на подсъдимия след
придобиване на фактическата власт върху инкриминирания телефон, момента на
установяване на подсъдимия и местонахождението на вещта, както и
обстоятелствата, свързани с предаването ѝ. За тези факти обясненията на
подсъдимия са подкрепени от показанията на разпитаните свидетели, участвали в
описаните събития, както, заключението на изготвената техническа експертиза и
изготвения протокол за доброволно предаване на вещта. Доказателствените
материали са еднопосочни, поради което и настоящият състав ги кредитира изцяло
като не намира за необходимо подробното им обсъждане.
Спорни са
обстоятелствата относно поведението на подсъдимия при срещата с пострадалия и
причината, поради която пострадалият е предал телефона си, откъдето произтичат
и различията във фактическите изводи на настоящата и първата инстанция.
Според въззивния състав първоинстанционният
съд неправилно не е кредитирал показанията на пострадалия В. Ч.за принудително
отнемане на вещта от неговото владение, в следствие на заплахи от страна на
подсъдимия, като в основата на фактическите си изводи настоящият състав поставя
именно показанията на този свидетел. За да ги кредитира относно спорните
моменти, въззивният съд прецени, че липсват съмнения
за възможна заинтересованост от изхода на делото, доколкото отнетата вещ е
върната на пострадалия непосредствено след осъществяване на инкриминираното
деяние, пострадалият не е изявил желание да вземе участие като страна в
процеса, както и липсват данни за предходни отношения между него и подсъдимия,
от които да възникне съмнение за възможен конфликт между тях, от който да
произтече желание у пострадалия да вмени на подсъдимия инкриминираното деяние.
Неоснователни са
възраженията на защитата, касаещи противоречия в показанията на пострадалия в съдебна фаза, в
сравнение с тези, дадени в досъдебното производство и прочетени по реда на
чл.281 ал.5 вр. ал.1 т.1 НПК, от естество да
дискредитират достоверността на казаното от него. И при първоначалния си
разпит, и при разпита в съдебна фаза пострадалият е категоричен, че докато
вървял със свидетелите Д.и М.някой го е дръпнал към тоалетните, в помещението,
водещо към тях, заплашил го е, че ще го удари, поискал му е пари, взел е
телефона от джоба му и му е казал да бяга. Досежно
обстоятелствата, които свидетелят заявява за пръв път в разпита си в съдебната
фаза, а именно дали подсъдимият е преровил портфейла му и дали са обсъждали за
колко пари може да продаде телефона, настоящият състав не намира, че същите
противоречат на изложеното при разпита в досъдебната фаза, а единствено
допълват фактическата обстановка. Въззивният съд не
споделя доводите на защитата, че е невъзможно свидетелят да има по-ясни спомени
година след случилото се в сравнение с пресъздаденото от него непосредствено
след процесния случай. На първо място разпитът пред
разследващ полицай е проведен непосредствено след извършване на инкриминираното
деяние спрямо подсъдимия, когато свидетелят все още е бил под влияние на
претърпения стрес, обстоятелство, констатирано и от изготвената
съдебно-психиатрична експертиза на пострадалия, според която за обсъждания
период от време освидетелстваният е преживял състояние на стрес и тревожност,
които отшумяват с разрешаване на проблема. С оглед психологическото състояние,
в което се е намирал непосредствено след деянието, настоящият състав счита за
логично и нормално свидетелят да е пропуснал да изложи констатираните като
разминавания детайли от събитията. Наред с това разпитът в съдебната фаза е
проведен сравнително скоро след извършване на деянието, когато свидетелят вече
е бил в добро психично състояние и в присъствието на всички страни по делото,
които имат процесуална възможност да зададат уточняващи въпроси и да спомогнат за
изграждане на по-пълно описание на случилото се в сравнение с проведения
непосредствено след инцидента разпит. Следва да се отбележи и че въпросните две
обстоятелства – това дали подсъдимият е взел портфейла на пострадалия и това
дали е попитал за цената на телефона му, не са съставомерни
с оглед повдигнатото обвинение. Поради това съдът кредитира показанията на
пострадалия като обективни, логични и непротиворечиви и основава изводите си на
тях.
По отношение на основните
съставомерни обстоятелства показанията на свидетеля
В. Ч., който се явява и единствен очевидец на извършеното от подсъдимия, се
подкрепят от останалите доказателства по делото.
Не се спори относно
обстоятелството, че подсъдимият е отнел телефона на пострадалия В. Ч.на
инкриминираните дата и място, като самият подсъдим излага данни за преминаване
на вещта в негова власт. По отношение на начина на преминаване на владението
върху инкриминираната вещи у подсъдимия, показанията на свидетеля се подкрепят
и от заключението на съдебно-техническата експертиза, от което се установява,
че заснемащите устройства в МОЛ-а са уловили как на инкриминираното време и
място две лица си разменят вещи, но само въз основа на записа не може да се идентифицират
по категоричен начин заснетите лица. Преценени в съвкупност с останалия доказателствен материал видеозаписите не кореспондират с
обясненията на подсъдимия, че при случайна среща с В. Ч., с когото не са се
познавали, той спонтанно е поискал телефона му, пострадалият му го е дал
доброволно, след което си е тръгнал, които в тази част съдът прецени единствено
като негова защитна теза. Обясненията на подсъдимия в тази част описват
житейски нелогично поведение на В. Ч., който макар и дете, към момента на
инцидента е навършил 14 години и е достигнал известно ниво на психична и
социална зрялост, на която принципно не съответства подобно поведение. В тази
връзка първоинстанционният съд неправилно е тълкувал
заключението на съдебно-психиатричната експертиза на пострадалия В. Ч., като е
достигнал до извод, че правилното възприемане, осмисляне и възпроизвеждане на
събитията и фактите от действителността се отнася към един по-късен във времето
момент. Видно от съдебно-психиатричното обсъждане, при пострадалия са налице
изградени механизми за адаптация и вградимост,
самостоятелен, без данни за умствено недоразвитие за
възрастовата норма, с възможност за установяване на логически връзки и
отношения над средно абстрактно ниво спрямо възрастовия диапазон. Настоящият
състав намира, че макар пострадалият да е бил в процес на формиране на
личността към момента на инкриминираното деяние и освидетелстването му около
месец след това, за изминалия кратък период от време обективно не биха могли да
настъпят промени, които изведнъж да изградят възможности да възприема и анализира
събитията без такива да са били налице към момента на деянието. Наред с това от
видеозаписите се установява размяната на повече от една вещ между двете лица.
Това кореспондира с показанията на пострадалия, който твърди, че преди да вземе
телефона му, подсъдимият също така му е взел, а след това върнал портфейла,
докато съгласно защитната теза, подсъдимият е взел единствено телефона, след
което си е тръгнал.
Не намират подкрепа
в останалия доказателствен материал и твърденията на
подсъдимия, че не е отправял заплахи към пострадалия, за да отнеме вещта,
поради което въззивният съд приема, че обясненията му
в тази част представляват единствено негова защитна теза. На първо място показанията
на свидетеля В. Ч.кореспондират с казаното от свидетелите Д., М.и П. Ч., които единодушно
и непротиворечиво твърдят, че непосредствено след инцидента пострадалият е бил
уплашен и че им е разказал как подсъдимият го е завлякъл до тоалетните на
МОЛ-а, където го е заплашил, поискал му е пари, а след това му е взел телефона.
Свидетелят П. Ч.описва и последващо състояние на
страх у пострадалия и притеснение да излиза. Макар да не са очевидци на
деянието на подсъдимия, показанията на тези свидетели установяват непосредственото
въздействие, което сблъсъкът с подсъдимия е оказал върху психиката на
пострадалия. Наред с това показанията на тримата свидетели подкрепят казаното
от пострадалия пред съда, като установяват, че същият е възпроизвел пред тях
идентична обстановка в значително по-ранен момент, непосредствено след
деянието. На следващо място данните за отправени от подсъдимия заплахи се
подкрепят и от приобщените видеозаписи от охранителните камери на търговския
център, на които се вижда как подсъдимият и пострадалият се насочват към коридора
към тоалетните на МОЛ-а, като подсъдимият е хванал пострадалия през кръста,
обхващайки лявата му ръка и го направлява към по-изолирано място. На записите
се вижда как двете лица си разменят различни предмети и разговарят, след което
се насочват към по-оживената част от търговския център, като в един момент
пострадалият започва да тича. Макар да не се чуват разменените между двете лица
реплики, заснетите от охранителните камери действия и движения на двете
лица кореспондират с изложената от
пострадалия фактическа обстановка. Предвид цялостното съвпадение между
описаното от свидетеля и заснетите от камерите действия, въззивният
съд кредитира и заявеното от него, че е бил хванат за рамото и дръпнат, независимо
от обстоятелството, че това не се вижда на видеозаписа, тъй като видеозаписът
отразява случилото се пред тоалетните, а въпросното хващане и дърпане според В.
Ч.се е случило в предходен момент.
Заявеното от
пострадалия обстоятелство, че подсъдимият е бръкнал в джоба му и е извадил от
там телефона, не намира подкрепа в приложените видеозаписи, поради което и не
следва да бъде кредитирано. В тази връзка са частично основателни възраженията
на защитата, че пострадалият сам е предал телефона на подсъдимия, но с оглед
установените факти, не може да бъде споделено, че това е станало доброволно. Съгласно
законовата дефиниция на заплашването, визирана в чл.198 ал.2 от НК, същото е
застрашаване с такова непосредствено деяние, което излага на тежка опасност
живота, здравето, честта или имота на заплашения или на друго някое присъстващо
лице. Установеното в хода на съдебното следствие поведение на подсъдимия е
насочено именно към сломяване на съпротивата на пострадалия и улесняване на
отнемането на вещта. От показанията на пострадалия В. Ч.се установи, че
подсъдимият първо го е хванал в гръб, а после се е заканил да го удари, ако не му
предаде телефона си. Поведението на подсъдимия е от естество да породи
основателен страх у пострадалия за телесната му неприкосновеност, предвид
обстоятелството, че подсъдимият е непознат, който лъха на алкохол, което
предполага занижения му самоконтрол, който вече е упражнил физическа принуда
спрямо него и към момента на отнемане на вещта наоколо е нямало други хора,
които биха могли да окажат съдействие на пострадалия. В конкретния случай
именно заплахата за здравето на пострадалия е допринесла подсъдимият да
установи фактическата си власт върху чуждата вещ без съгласието на собственика
ѝ, с което е осъществен съставът на престъплението по чл.198 ал.1 пр.2 от НК.
Показанията на
свидетелката Недялкова спомагат за установяване на поведението на подсъдимия
след отнемане на инкриминираната вещ и действията по разпореждане с вещта като
своя, за което няма спор. Същите потвърждават дадените от подсъдимия обяснения
в тази част и кореспондират с показанията на свидетеля Минчев, поради което
настоящият състав основава изводите си на тях.
Показанията на
свидетелите М., С., Н.и М.съдействат за установяване на обстоятелствата,
свързани със задържането на подсъдимия и връщането на предмета на
престъплението, като следва да бъдат кредитирани по отношение на тези обстоятелства.
Заявеното от свидетелите се подкрепя от протокола за доброволно предаване, от
който се установява, че инкриминираната вещ е предадена на служителите на МВР
от подсъдимия - обстоятелство, относно
което няма спор по делото.
От
съдебно-оценителната експертиза, която въззивният съд
кредитира изцяло като изготвена от компетентно вещо лице, се установява
стойността на отнетата вещ – 182,00 лева.
От заключенията на
съдебно-психиатричните експертизи на В.Ч., М.и Д.се установява, че те притежават
свидетелска годност, като и при тримата непълнолетни свидетели не се разкриват
съдържателни или други специфични мисловни нарушения, а възприятията и
представите им са адекватни на реалността. Въпросните заключения на СПЕ са
пълни, ясни и обосновани, поради което настоящата инстанция ги кредитира
изцяло.
Пълно, ясно и
обосновано е и заключението на комплексната съдебно-психиатрична психологична и
медицинска експертиза, прието без възражения пред СРС, като въззивният
съд на свой ред го кредитира изцяло. От него се установява, че подсъдимият не
страда и няма данни да е страдал от същинско психично заболяване, което би
могло да доведе до краткотрайно или продължително разстройство на съзнанието,
като към инкриминирания период при него е било налице смесено тревожно
депресивно разстройство, което не протича с качествени нарушения в съзнанието и
не води до отпадане на психична годност. Няма данни подсъдимият да е страдал от
патологично алкохолно опиване, като към момента на инкриминираното деяние е бил
в състояние на обикновено алкохолно опиване – средна степен, като дори да е
употребил и медикаменти през периода (а именно Атаракс)
това не е довело до състояние, протичащо с качествени нарушения в съзнанието,
поради което той е могъл да разбира свойството и значението на постъпките си.
Въз основа на
гореизложената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав счита, че СРС
неправилно е приел, че чрез действията си подсъдимият е осъществил състава на
престъпление по чл.206 ал.5 НК, като в действителност подсъдимият е осъществил
от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл.198 ал.1 пр.2 НК. След извършения самостоятелен анализ на доказателствената
съвкупност и при наличието на съответен протест от СРП, въззивната
инстанция достигна до заключение, че подсъдимият П. следва да бъде признат за
виновен по така повдигнато му първоначално обвинение.
Престъплението
грабеж е типично съставно престъпление, чието изпълнително деяние включва в
себе си два функционално обвързани акта, които поотделно са също престъпни. Те
са един улесняващ акт, който взет отделно, съставлява принуда, насочена към
сломяване съпротивата на пострадалия и втори акт, който съставлява кражба.
От обективна страна
на 24.05.2014 г. в гр. София, бул. „*******в търговски център МОЛ „Парадайз“ подсъдимият П. е упражнил психическа принуда
спрямо В.Ч., изразяваща се в заплахата, че ще го удари, която заплаха е била
насочена към преодоляване съпротивата на В. Ч.срещу отнемане на инкриминираната
вещ. Благодарение на заканата си, подсъдимият е преодолял съпротивата на
пострадалия и улеснен от това е отнел от владението и без съгласието му чужда
движима вещ - телефон „NOKIA”, модел „Lumia 710“,
като е установил своя фактическа власт върху нея.
От субективна страна
подсъдимият е действал при форма на вина пряк умисъл – осъзнавал е, че
телефонът не е негова собственост, че се намира във владението на В. Ч., че той
не е съгласен да му го даде, като чрез заплахата си преодолява това нежелание и
телефонът преминава в негова фактическа власт. Налице е и допълнителният
елемент от субективна страна – присвоително
намерение, обективирано в последващото
разпореждане с вещта, чрез даването ѝ на продавачката в зоомагазина.
Неправилно първоинстанционният съд е квалифицирал деянието на
подсъдимия като обсебване, тъй като не се установи вещта, предмет на
разпореждането, да е била предоставена на дееца да я владее или пази на
определено конкретно правно основание /в какъвто смисъл е константната съдебна практика/.
Напротив – в конкретния случай владението върху вещта му е отнето принудително,
чрез употреба на заплаха, поради което изводът на СРС и доводите на защитата за
наличието на обсебване, са неоснователни. Предвид извода на настоящата
инстанция за съставомерността на деянието на
подсъдимия, е безпредметно обсъждането на възражението на защитата относно
приложението на разпоредбата на чл. 218б от НК.
За грабеж
разпоредбата на чл.198 ал.1 от НК предвижда наказание лишаване от свобода за
срок от три до десет години. При индивидуализацията на наказанието като
смекчаващи отговорността обстоятелства СГС отчете сравнително ниската стойност
на вещта - предмет на престъплението, обстоятелството, че тя е върната почти
веднага, чистото съдебно минало на подсъдимия, добрите характеристични данни,
младата му възраст, лабилното му психично състояние към момента на деянието,
показаното от него разкаяние. Разгледани в съвкупност тези обстоятелства
обосновават предвидената в чл.55 от НК многобройност, при която и най-лекото
наказание за съответното престъпление се явява несъразмерно тежко, поради което
на подсъдимия следва да бъде наложено наказание под законоустановения
минимум. Като отчете доказателствата по делото, въззивният
съд приема, че справедливият размер на наказанието е една година лишаване от
свобода, като същият в най-голяма пълнота би постигнал целите на чл.36 от НК и
изискванията наказанието да съответства на престъплението.
Според настоящия
състав за постигане на целите на наказанието и най-вече за поправяне на
подсъдимия не се налага ефективно изтърпяване на така определеното наказание,
поради което на основание чл.66 ал.1 от НК изпълнението му следва да бъде
отложено за срок от три години. За да бъде поправен и превъзпитан подсъдимият
не се налага изолирането му от обществото и поставянето му в затворническа
среда. Тези цели в настоящия случай могат да бъдат постигнати и със самия факт
на осъждането му, изразяващ отрицателната оценка за личността и деянието на
подсъдимия, както и с определянето на подходящ изпитателен срок, който ще го
стимулира към поведение, съобразено със законите и обществените интереси, като
в случай на осъществяване на ново престъпление ще следва да изтърпи и
отложеното наказание.
С оглед признаването
на подсъдимия за виновен по повдигнатото му обвинение не са налице основания за
изменение на присъдата в частта за разноските, с която Софийски районен съд е
осъдил И.С.П. да заплати на основание чл.189 ал.3 от НПК направените по делото разноски
в размер на 1015,40 лева, както и 5 лева държавна такса за издаване на
изпълнителен лист.
Така мотивиран съдът
постанови присъдата си.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.