№ 2110
гр. София, 01.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Иванка Иванова Въззивно гражданско дело №
20211100513077 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 ГПК – чл.273 ГПК.
С решение № 20117997 от 17.05.2021 г., постановено по гр. д. №
47561/2020 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 53 състав, „Л.-С.“ ЕООД е осъден да
заплати на М. ОГН. Н., на основание чл.224, ал.1 КТ, сумата от 6 638, 90 лв.,
представляваща незаплатен остатък от обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск за 17 дни, от които: 4 дни за 2019 г. и 13 дни за 2020 г., ведно
със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба –
30.09.2020 г., до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за
разликата до пълния предявен размер то 8 200, 80 лв. Ответникът е осъден да
заплати на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 740 лв. – разноски
за адвокатско възнаграждение. Ответникът е осъден за заплати по сметка на
СРС, на основание чл.78, ал.6 ГПК, сумата от 328, 03 лв. – държавна такса и
200 лв. – възнаграждение за вещо лице по съдебно – счетоводна експертиза.
С решение № 20180622 от 02.09.2021 г., постановено по
горепосоченото дело, е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в
решението от 17.05.2020 г., като вместо 6 638, 90 лв. се чете 6 338, 90 лв.
Решението е влязло в сила, като необжалвано.
Срещу постановеното съдебно решение от 17.05.2020 г. в частта, с
която е уважен предявеният иск, е депозирана въззивна жалба от ответника
„Л.-С.“ ЕООД. Излага съображения, че решението в обжалваната част е
необосновано и неправилно, постановено в нарушение на материалния закон.
Поддържа, че по делото е установено, че при прекратяване на трудовото
правоотношение на ищеца му е изплатено дължимото съгласно подписаното
споразумение от 28.07.2020 г. обезщетение по чл.224 КТ в размер на 1 761, 90
1
лв. Счита, че неправилно решаващият съд е приел, че клаузата на чл.2 от
споразумението противоречи на чл.8, ал.4 КТ, поради което е недействителна.
Не е налице забрана за подписване на споразумения между работодател и
служител по отношение на възникнали парични вземания. Ищецът изрично е
декларирал в чл.3 от споразумението, че няма финансови претенции към
работодателя, предвид полученото плащане по повод прекратяването на
трудовото правоотношение. Счита, че разглежданата клауза не е
недействителна, тъй като н вея не е обективирано изявление от страна на
ищеца за отказ от дължими плащания, а е декларирана липса на финансови
претенции, както и не е налице отказ от трудови права по смисъла на чл.8,
ал.4 КТ. В посоченото споразумение страните са се съгласили относно
размера на задължението, както и че с подписването му уреждат окончателно
отношенията помежду си във връзка с трудовото правоотношение, като никоя
от страните няма и не може да има каквито и да било претенции спрямо
другата страна. Счита, че е необоснован изводът на решаващия съд, че не е
налице извънсъдебно признание от страна на ищеца, при положение, че е
заявил, че с получаване на сумата по споразумението съществуващите между
страните отношения са уредени окончателно. С изплащане на 12.10.2020 г. на
уговорената сума е изпълнил задълженията си към ищеца. Моли съда да
постанови решение, с което да отмени решението в обжалваната част, като
отхвърли предявения иск. Претендира сторените по делото разноски
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззината
жалба от ищеца М. ОГН. Н., с който я оспорва. Излага съображения, че
решението в обжалваната част е правилно и законосъобразно. Твърди, че не е
получил никакво плащане след прекратяване на трудовия договор, а сумата
по споразумението е платена на 12.10.2020 г. – 12 дни след завеждане на
делото. В споразумението, подписано между страните, не е посочен за
установен между тях общ размер на дължимото обезщетение, за да уговорят
по – малък размер на същото. Счита, че е обоснован изводът на решаващият
съд, че не може да се изведе конкретна воля за опрощаване от страна на
ищеца. Моли съда да потвърди решението в обжалваната част. Претендира
сторените по делото разноски.
Съдът, след като прецени представените по делото доказателства и
обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235,
ал.2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
СРС е сезиран с иск с правно основание чл.224, ал.1 КТ. Ищецът
твърди, че на 10.10.2017 г. е сключил с ответника трудов договор, по силата
на който е заемал длъжността „ръководител счетоводен отдел“, с основно
месечно възнаграждение в размер на 10 000 лв. На 27.07.2020 г. ищецът е
отправил предизвестие за прекратяване на трудовия договор- в молбата е
отправил искане за изплащане на платен годишен отпуск общо за 17 дни, от
които 4 дни за 2019 г. и 13 дни за 2020 г. на същата дата ответникът е
постановил заповед за прекратяване на трудовото правоотношение. В нея е
посочено, че на ищеца се полага обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск за 17 дни. На 28.07.2020 г. страните са подписали и споразумение за
прекратяване на трудовия договор, по силата на което, че трудовият договор е
прекратен, считано от 28.07.2020 г., а ответникът следва да заплати на ищеца
сумата от 1 861, 90 лв. – обезщетение за неизползван отпуск. За периода
01.07.2020 г. – 31.07.2020 г. ответникът е декларирал в НАП начислен
2
месечен облагаем доход в размер на 9 112 лв. след приспадане на дължимия
данък по ЗДДФЛ, дължимата сума възлиза на 8 200, 80 лв. Към момента на
завеждане на делото ответникът не е платил дължимото обезщетение в
уговорения едномесечен срок. Моли съда да постанови решение, с което да
осъди ответника да му заплати сумата от 8 200, 80 лв. – обезщетение за
платен годишен отпуск за 17 дни, след приспадане на удръжките, ведно със
законната лихва, считано от момента на завеждане на делото до
окончателното изплащане. Претендира сторените по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата
молба ответникът оспорва предявения иск. Твърди, че на 12.10.2020 г. е
платил сумата от 1 861, 90 лв. В подписаното между страните споразумение
страните са се съгласили, че уреждат окончателно отношенията помежду си
във връзка с трудовото правоотношение, като никоя от страните няма и не
може да има каквито и да било претенции спрямо другата страна. Моли съда
да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск. Претендира
сторените по делото разноски.
На 30.10.2017 г. между страните в производството е сключен трудов
договор № 325, по силата на който ищецът се е задължил да изпълнява
длъжността „ръководител счетоводен отдел“, за неопределено време с
изпитателен срок от 3 месеца, при основно месечно възнаграждение в размер
на 10 000 лв. Срокът на предизвестие е 30 дни.
С молба вх. № 20-40 от 27.07.2020 г. ищецът е отправил
волеизявление до ответника за прекратяване на трудовия договор по взаимно
съгласие, на основание чл.325, ал.1, т.1 КТ. Отправено е искане за изплащане
на обезщетение за неизползват отпуск от 17 работни дни.
Със заповед № 206/27.07.2020 г. на управителя на ответното
дружество е прекратен трудовия договор на ищеца, на основание чл.325, ал.1,
т.1 КТ – по взаимно съгласие на страните, изразено писмено, считано от
27.07.2020 г. Заповедта е връчена на ищеца на 27.07.2020 г.
На 28.07.2020 г. страните са подписали споразумение за
прекратяване на трудов договор № 325/30.10.2017 г., по силата на което
страните са постигнали съгласие за прекратяване на посочения трудов
договор, считано от 28.07.2020 г. работодателят е приел да заплати на
служителя обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 17
дни в размер на 1 861, 90 лв., което ще се извърши по банкова сметка на
служителя в деня на подписване на споразумението. В чл.3 от
споразумението е посочено, че с подписването му страните уреждат
окончателно отношенията помежду им във връзка с трудов договор №
325/30.10.2017 г., като никоя от страните няма и не може да има каквито и да
било претенции спрямо другата страна.
По делото е представено извлечение от НАП – справка да
осигурителен доход за социално осигуряване по данни от декларации от
Наредба Н-13 към КСО за периода 01.07.2020 г. – 31.07.2020 г. в нея е
удостоверено, че начисленият облагаем доход на ищеца за м.07.2020 г.
възлиза на 9 112 лв.
С платежно нареждане от 12.10.2020 г. ответникът е превел по
банков път на ищеца, в хода на висящия съдебен процес, сумата от 1 861, 90
лв. – по споразумение от 28.07.2020 г.
От заключението на вещото лице В.С.С. по изслушаната съдебно –
3
счетоводна експертиза, неоспорено от страните, което съдът изцяло
възприема, се установява, че последният пълен отработен месец от ищеца е
м.02.2020 г. Среднодневното брутно трудово възнаграждение на ищеца е в
размер на 536 лв. Неизпълваният платен годишен отпуск за 2019 г. и 2020 г. е
17 дни, от които: 4 работни дни за 2019 г. и 13 работни дни за 2020 г.
Обезщетението за неизползван платен годишен отпуск за 17 работни дни
възлиза на 9 112 лв. – брутен размер, а нетният размер е 8 200, 80 лв. След
приспадане на сумата от 1 861, 90 лв., разликата възлиза на 6 338, 90 лв. –
нетен размер.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда
от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по
същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършена служебна проверка въззивният съд установи, че
обжалваното съдебно решение е валидно, като същото е процесуално
допустимо.
Липсва спор между страните, че са били обвързани от трудово
правоотношение, възникнало по силата на трудов договор№ 325/30.10.2017 г.,
по силата на който ищецът е заемал длъжността ръководител счетоводен
отдел срещу заплащане на основно месечно възнаграждение в размер на
10 000 лв., както и че трудовият договор е прекратен по взаимно съгласие
между страните, считано от 28.07.2020 г., в каквато насока са и ангажираните
по делото доказателства.
Задължението на работодателя за заплащане на обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск възниква при прекратяване на трудовото
правоотношение. То се предпоставя от това работникът или служителят да не
е използвал полагащият му се платен годишен отпуск за календарната година
на прекратяването или за предходни години. Размерът на отпуска, за който се
полага претендираното обезщетение, се съизмерява с времето, което се
признава за трудов стаж. Това съизмеряване е от значение само за
неизползвания отпуск за текущата година – годината на прекратяване на
трудовото правоотношение, като за предходните години, правото за който не
е погасено по давност, обезщетението се дължи за пълния размер на
неизползвания отпуск, определен по реда на чл.177 КТ вр. с чл.224, ал.2 КТ.
Страните не спорят, че неизползвания от ищеца платен годишен
отпуск към момента на прекратяване на трудовото му правоотношение е 17
работни дни, от които 4 работни за 2019 г. и 13 работни дни за 2020 г., в
каквато насока са и ангажираните по делото доказателства. Размерът на
обезщетението за неизползван платен годишен отпуск, определен в
съответствие с цитираните норми – чл.177 КТ вр. с чл.224, ал.2 КТ, възлиза на
8 200, 80 лв., след приспадане на удръжките. Ответникът е платил сумата от
1 861, 90 лв. след завеждане на делото, като остатъкът възлиза на 6 338, 90 лв.
Спори се между страните в производството дали с изплащане на
сумата от 1 861, 90 лв. ответникът е изпълнил точно и изцяло задължението
си към ищеца, предвид подписаното между страните споразумение за
4
прекратяване на трудов договор № 325/30.10.2017 г. от 28.07.2020 г.
В клаузата на чл.3 от споразумението за прекратяване на трудов
договор № 325/30.10.2017 г., подписано на 28.07.2020 г., е посочено, че
страните уреждат окончателно отношенията помежду си във връзка с
посочения трудов договор, като никоя от страните няма и не може да има
каквито и да било претенции спрямо другата страна.
Тази клауза не може да се разглежда като договор за опрощаване или
спогодба, тъй като страните не с а изразили конкретна воля в тази насока.
Изявлението е бланкетно по своя характер, като не е заявен отказ от
конкретно право, респективно не са заявени взаимни отстъпки на страните.
Същевременно отказът от възникнали материални субективни права винаги е
конкретен, тъй като правните субекти участващи в договора за опрощаване
или спогодба не се отказват от субективните си права по принцип, а само от
конкретни такива. Ето защо въззивният съд счита, че обоснован е изводът на
решаващия съд, че в клаузата на чл.3 от посоченото споразумение не е налице
отказ от конкретно право на служителя. Дори да се приеме, че такъв обаче е
налице, то следва да се съобрази императивната норма на чл.8, ал.4, изр.2 КТ,
съгласно която отказът от трудови права е недействителен.
Действително липсва забрана страните по трудово правоотношение
да уреждат отношенията си във връзка с възникнали парични вземания, в
каквато насока са доводите на жалбоподателя. При преценка валидността и
действието на такова споразумение правно релевантно е обстоятелството, че
договорната свобода е принцип на гражданското право, като тя е ограничена
единствено от императивите разпоредби на закона и добрите нрави. В
трудовото право договорната свобода е ограничена допълнително чрез
въведената с разпоредбата на чл.66, ал.2 КТ забрана страните по трудов
договор да уговарят условия, които са по - неблагоприятни за работника или
служителя от установените с повелителни разпоредби на закона или с
колективен трудов договор. Тази забрана обаче не изключва възможността
страните по трудовия договор уговарят условия, които са по - благоприятни
за работника от установените със закона или с колективен трудов договор -
решение № 44 от 11.03.2022 г. по гр. д. № 2721/2021 г., на ВКС, ГК, ІV ГО,
постановено по реда на чл.290 ГПК. Тези разяснения следва да намерят
съответно приложение и при споразуменията между страните по трудово
правоотношение във връзка с прекратяването му. С разглежданото
споразумение е предвиден многократно по – нисък размер от реално
дължимото от работодателя обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск на служителя, което е в ущърб на последния и противоречи на
повелителните норми на КТ. Ето защо въз основа на споразумението от
28.087.2020 г. ищецът не може да бъде лишен от полагащото му се
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск.
Следва да се отбележи също така и обстоятелството, че наличието на
задължение в тежест на работодателя към служителя за заплащане на
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в законоустановения
размер, а не в посочения в споразумението такъв, е признато извънсъдебно от
работодателя посредством начисления месечен облагаем доход на служителя,
съгласно представената справка от НАП, обсъдена по – горе.
Съдебната практика, на която ответникът се позовава – определение
№ 578 от 28.04.2014 г. по гр. д. № 939/2014 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО, постановено
5
по реда на чл.288 ГПК, не може да намери приложение в разглеждания
случай, доколкото се отнася за различни факти - от служителя е
засвидетелствано писмено, че полученото по платежния документ, съгласно
посоченото в него основание, е „окончателно плащане заплата“ и че към
датата на съставянето му няма финансови претенции към дружеството. В
разглеждания случай не се касае за едностранно удостоверително изявление
към момента на плащането (каквото е извършено в последващ момент, в хода
на съдебния процес), а е налице постигнато между страните споразумение,
валидността и действието на което подлежи на преценка от съда (ТР № 1 от
27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГTК на ВКС).
Жалбоподателят не е изложил оплаквания относно размера на
дължимото обезщетение по чл.224 КТ, който е определен от решаващия съд
въз основа на изслушаната по делото съдебно – счетоводна експертиза,
поради което и на основание чл.269 ГПК този въпрос стои извън пределите на
въззивния контрол и не следва да се обсъжда по същество.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, решението в
тази му част следва да се потвърди.
По разноските по производството:
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на
ответника по жалбата следва да се присъди сумата от 740 лв. – заплатено
възнаграждение за един адвокат за осъществяване на процесуално
представителство във въззивното производство.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20117997 от 17.05.2021 г.,
постановено по гр. д. № 47561/2020 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 53 състав,
поправено с решение № 20180622 от 02.09.2021 г., постановено по гр. д. №
47561/2020 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 53 състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ ,
с която „Л.-С.“ ЕООД, ЕИК *******, с адрес гр. София, ж. к. „*******, офис
партер, е осъден да заплати на М. ОГН. Н., ЕГН **********, с адрес гр.
София, ул. *******, на основание чл.224, ал.1 КТ, сумата от 6 338, 90 (шест
хиляди триста тридесет и осем лева и деветдесет стотинки) лв.,
представляваща незаплатен остатък от обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск за 17 дни, след приспадане на удръжките, от които: 4 дни за
2019 г. и 13 дни за 2020 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба – 30.09.2020 г., до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА „Л.-С.“ ЕООД, ЕИК *******, с адрес гр. София, ж. к.
„*******, офис партер и съдебен адрес гр. София, ул. ******* – адв. А.Р. Ч.,
да заплати на М. ОГН. Н., ЕГН **********, с адрес гр. София, ул. ******* и
съдебен адрес гр. София, ул. *******, ******* – адв. А.Т., на основание чл.78,
ал.3 ГПК, сумата от 740 (седемстотин и четиридесет) лв., представляваща
заплатено възнаграждение за един адвокат за осъществяване на процесуално
представителство във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 ГПК.
6
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7