Р Е
Ш Е Н
И Е
№………
гр. София, 27.07.2017 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКO OТДЕЛЕНИЕ, I-21 състав, в публичното
заседание на шестнадесети март през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА БАЛИНОВА
при секретаря Снежана Апостолова, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 15118 по описа за 2012 г., за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на С.М.К., гражданин на Р.И.,
против Л.Р., гражданин на Р.л., В.Н.Р., с която са предявени субективно и обективно кумулативно
съединени искове – за прогласяване на
недействителност на договор за продажба на Нотариален акт № 66, том II, рег. №
5158, дело 246 от 2010г. на В.И.– нотариус, с район на действие СРС, с рег. №
271 в НК и на основание чл. 108 ЗС за предаване на владението върху процесния
недвижим имот на ищеца от В.Н.Р..
Ищецът твърди, че на 31.10.2006г., с договор за продажба във формата на Нотариален
акт № 178, том V, рег. №
11973, дело 841 от 2006г., на В.И.-нотариус, с район на действие СРС, рег. №
271 в НК е придобил недвижим имот, представляващ Апартамент № 69, в секция D, на втори
етаж, на кота + 5.80,
състоящ се от антре, баня с тоалетна, дневна, спалня и балкон, със
застроена площ от 60.30. кв. м., заедно със складово помещение № 69, с полезна
площ от 2.82 кв. м., заедно с 0.82 % идеални части от общите части на сградата,
находящи се в жилищна сграда със секции A,B,C,D,E,F с РЗП
13 426.66 кв.м., построена в три урегулирани поземлени имота: УПИ IV-1267 от
квартал 96 по плана на град София, местност „Витоша-ВЕЦ Симеоново“, целият с
площ 1200 кв.м., УПИ III – 1267 от
квартал 96 по плана на град София, местност „Витоша-ВЕЦ Симеоново“, целият с
площ 1332 кв.м., с адрес: гр. София, районЛ., ул. „*********. Поддържа, че без
негово знание, съгласие и воля на 04.05.2010г. е сключен договор за покупко
продажба, с предмет прехвърляне на право на собственост върху този апартамент,
във формата на Нотариален акт № 66, том II, рег. № 5158, дело 246 от
2010г. на В.И.– нотариус, с район на действие СРС, с рег. № 271 в НК. Навежда
доводи, че този договор е подписан от лицето О.Т., действащ като преупълномощен
от представящия се за пълномощник на ищеца – Б.Е.К.. Посочва, че съгласно
текста на нотариалния акт, О.Т. е бил преупълномощен с пълномощно рег. №
14204/03.05.2010г. за заверка на подпис и рег. № 14205/03.05.2010г., том II, № 154 на А.Ч.
*** действие СРС, рег. № 310 на НК, като в текста на това пълномощно се
посочва, че преупълнощителят удостоверява представителната си власт с пълномощно
заверено от нотариус Т.Б., заверено с апостил № 43573/18.09.2009г. Излага
съображения, че действително познава лицето Т.Б., но не като нотариус, а в
качеството му на клетвен комисар. Твърди, че никога не е изразявал намерение за
продажбата на процесния недвижим имот или подписвал пълномощно във връзка с
това. Посочва, че това лице, като клетвен комисар, не е имал правомощия да
завери нотариално горепосоченото пълномощно, тъй като същият няма функциите на
нотариус и не е надлежно определен да изпълнява функцията на нотариус.
Поддържа, че не е потвърждавал правните действия на лицата Б.Е.К. и О.Т..
Твърди, че на 14.09.2010г. ответникът Л.Р., легитимирайки се като собственик на
процесния имот го продава на ответницата В.Н.Р. с договор, обективиран в
Нотариален акт № 151, том II, рег. №
6666, дело 281 от 2010г. на М.М.-Р.– нотариус, район на действие СРС, рег. №
504 в НК. Навежда доводи, че завереното от клетвен комисар Т.Б.пълномощно е
нищожно, поради липса на предписаната в чл. 37 ЗЗД задължителна нотариална
форма, като това от своя страна води до нищожност на пълномощното, с което е
преупълномощено лицето О.Т.. Посочва, че валидността и материалната
законосъобразност на завереното от клетвен Комисар Т.Б.пълномощно следва да е
съобразено с правото на Р.И.. Излага съображения, че на отделно основание това
пълномощно е нищожно, доколкото няма данни по отношение на него да е завършена
процедурата по Хагската конвенция – да е преведено на български език от заклет
преводач и да е легализирано от Консулския отдел на Министерство на външните
работи на Република България, като това води до негодност на такъв документ да
породи действие на територията на Република България и съответно да бъде използван
като официален документ в нотариалното производство. Поддържа, че пълномощното,
с което е преупълномощено лицето О.Т. е нищожно, поради това, че в същото не е посочено
първичното пълномощно на база на което то е съставено, както и на правата на
преупълномощителя. Твърди, че поради неспазването на изискването за форма на
пълномощното, с което е упълномощен Б.Е.К., съответно на това, с което е
преупълномощен О.Т., нищожен се явява и договорът обективиран в Нотариален акт
№ 66, том II, рег. №
5158, дело 246 от 2010г. на В.И.– нотариус, с район на действие СРС, с рег. №
271 в НК, като заявява евентуални основания за това – поради липса на форма,
липса на съгласие, липса на представителна власт и противоречие със закона.
Излага съображения, че доколкото Л.Р. не е придобил правото на собственост,
тази собственост не е придобита и от ответницата В.Р..
Ответницата В.Р. оспорва иска. Поддържа, че е налице преюдициален въпрос за
прогласяване нищожност на едностранна сделка – упълномощаването, без наличието
на петитум и без участието като ответник поне на пълномощника Б.Е.К., който въпрос
преди това не е решен с влязло в сила решение на съд. Излага съображения, че е
в тежест на ищеца да докаже нищожността на упълномощаването, което не би могло
да се извърши без предявяването на нарочен иск срещу Б.Е.К.. Навежда доводи, че
българският съд не е компетентен да се произнася със сила на пресъдено нещо
относно валидността на документ, съставен в друга държава от чужд гражданин,
макар и този документ да е използван в България. Посочва, че когато
упълномощаването за сключване на сделка, с която се прехвърлят права върху
недвижим имот, е дадено в чужбина след 01.03.2008г., не е необходимо
пълномощието да бъде с нотариална заверка на подпис и съдържание, според
изискванията на чл. 37 ЗЗД, ако е спазена изискваната в тази държава форма за
овластяване с такива правомощия. Твърди, че в деня на изповядването на
сделката, ищецът е получил продажната цена по нея, като я е изтеглил от
банковата сметка, по която тя е била преведена. Поддържа, че доколкото е
придобила процесният имот от собственик, тя от своя страна е носител на правото
на собственост, като предявения от срещу нея ревандикационен иск е
неоснователен.
От страна на ответника Л. Р. е подаден отговор, с който също се оспорва
иска. Поддържа, че продажната цена по договора е заплатена по банкова сметка ***,
като от това следва, че ищецът е знаел за продажбата и не ѝ се е
възпротивил, респ. не е върнал сумата или част от нея на ответника Р.. Излага
съображения, че тези обстоятелства, макар и да не съставляват потвърждение по
смисъла на чл. 42, ал. 2 ЗЗД, са показателни за субективното отношение на ищеца
към сделката. Навежда доводи, че договор, сключен без представителна власт е
относително недействителен, а не нищожен. Посочва, че знанието на ищеца за
продажбата на процесния имот е очевидно, след като той се явява пред „публичен
нотариус“ К.Г.в гр. Г., Р.И., за да положи подписа си под декларацията по чл.
264, ал. 1 ДОПК и декларация по чл. 25, ал. 6 от ЗННД, които са елемент от
фактическия състав на покупко-продажбата на всеки недвижим имот в Република
България, като с оглед на това е налице липса воля и съгласие от страна на
ищеца за продажбата на имота. Излага доводи, че българският съд не е
компетентен да преценява със сила на пресъдено нещо валидността на чужд
документ, издаден в друга държава между чуждестранни лица, макар и в следствие
този документ да е използван в България. Посочва, че в исковата молба липсва
петитум за нищожност на това нотариално удостоверяване, извършено в Р.И., като по
тази причина производството по чл. 26 ЗЗД е недопустимо.
Третото лице помагач О.К.Т.. Навежда доводи аналогични на изложените от
ответника по иска по чл. 42 ЗЗД.
Съдът,
след като взе предвид доводите на страните и след оценка на събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По делото се установява, че на 31.10.2006г. с договор за продажба на
недвижим имот, сключен във формата на Нотариален акт № 178, том V, рег. №
11973, дело 841 от 2006г., на В.И.-нотариус, район на действие СРС, рег. № 271
в НК, ищецът е придобил недвижим имот, представляващ Апартамент № 69, в секция D, на втори
етаж, на кота + 5.80,
състоящ се от антре, баня с тоалетна, дневна, спалня и балкон, със
застроена площ от 60.30. кв. м., заедно със складово помещение № 69, с полезна
площ от 2.82 кв. м., заедно с 0.82 % идеални части от общите части на сградата,
находящи се в жилищна сграда със секции A,B,C,D,E,F с РЗП
13 426.66 кв.м., построена в три урегулирани поземлени имота: УПИ IV-1267 от
квартал 96 по плана на град София, местност „Витоша-ВЕЦ Симеоново“, целият с
площ 1200 кв.м., УПИ III – 1267 от
квартал 96 по плана на град София, местност „Витоша-ВЕЦ Симеоново“, целият с
площ 1332 кв.м., с адрес : гр. София, районЛ., ул. „*********. По делото не се
спори, че с договор за продажба, сключен във формата на Нотариален акт № 66,
том II, рег. №
5158, дело 246 от 2010г. на В.И.– нотариус, с район на действие СРС, с рег. №
271 в НК /Нотариален акт № 66 от 04.05.2010г./, процесният недвижим имот е
прехвърлен на ответника Л.Р.. Нотариален акт № 66 от 04.05.2010г. е подписан от
третото лице помагач О.Т.. Установява се, че в нотариалното производство по
съставянето на този нотариален акт О.Т. се е легитимирал като пълномощник на
ищеца, по силата на преупълномощаване, извършено с пълномощно рег. №
14204/03.05.2010г. за заверка на подпис и рег. № 14205/03.05.2010г., том II, № 154 на А.Ч.
*** действие СРС, рег. № 310 на НК. Като преупълномощител е посочено лице Б.К.,
който от своя страна се легитимира като пълномощник на ищеца с пълномощно
заверено от клетвен комисар Т.Б., заверено с апостил № 43573/18.09.2009г. По
делото не се спори, че на 14.09.2010г., с Нотариален акт № 151, том II, рег. №
6666, дело 281 от 2010г. на М.М.-Р.– нотариус, район на действие СРС, рег. №
504 в НК, ответникът Л.Р. е продал на ответницата В.Н.Р. процесния недвижим
имот.
От страна на ответниците са наведени доводи, че съдът не може да приеме, че
е налице нищожност на пълномощното, с което е упълномощено лицето Б.К., респ.
нищожност на неговата нотариална заверка, без да е налице нарочен петитум и без
участието на това лице в производството. Съдът намира тези доводи за
неоснователни. „Отделен петитум“, т.е. отделен установителен иск, било то
първоначално предявен или в условията на чл. 212 ГПК, би бил необходим ако
ищецът има интерес да установи, със силата на пресъдено нещо, нищожността на
това пълномощно, респ. на неговото нотариално удостоверяване, като при липса на
такъв, решението на съда няма да формира такава сила по отношение на това
обстоятелство. Само в такъв случай би било нужно и участието на упълномощения Б.К..
Не са налице пречки обаче, по този въпрос съдът да вземе становище в мотивите
на решението си по иска по чл. 42 ЗЗД, респ. този по чл. 108 ЗЗД, доколкото
въпросът е преюдициален за спора.
Следва да се счетат за неоснователни и твърденията, че предявеният иск за
прогласяване нищожността на договора, обективиран в Нотариален акт № 66 от
04.05.2010г. е недопустим, доколкото прехвърлянето на чужда вещ не е порок,
който може да засяга валидността на договора. В конкретния случай не става
въпрос за претенция за нищожност на договор за продажба, поради прехвърляне на
право на собственост върху чужда вещ от несобственик, а за извършване на разпоредително
действие /сделка/ от името на друго лице от лице без представителна власт, което
е основание на иска за недействителност на това действие по чл. 42 ЗЗД. Касае
се за две коренно различни хипотези. Прехвърлянето на чужда вещ от несобственик
би било налице, ако преупълномощеният О.Т., респ. пълномощника Б.К. или което и
да е трето лице несобственик са посочени като продавачи в процесния нотариален
акт. Процесният случай не е такъв, като за продавач е посочен именно
собственикът на недвижимата вещ, а самата сделка е сключена чрез пълномощник.
Излагат се съображения, че българският съд не е компетентен да се произнася
със сила на пресъдено нещо относно валидността на документ съставен в друга
държава от чужд гражданин, макар и този документ да е използван в Република
България. По същество
е направено възражение за липса на компетентност на българския съд да преценява
валидността на процесното пълномощно. На първо място, следва да се посочи, че
въпросът за международна компетентност да съда стои в случай, че разглежданото
от сезирания съд дело има презгранични последици. Конкретният случай не е
такъв, не е предявен нарочен иск против Б.К.. Субективните предели на решението
не биха се разпрострели спрямо него и той не би търпял неблагоприятни последици
от това, че делото е било разгледано в държава, различно от тази, в която той
се е установил. В същото време, не са налице пречки от законово и доктринално
естество за инцидентно извършване на преценка за валидността на документ,
съставен в държава, различна от тази, в която се намира съдът пред който е
отправен искът. От друга страна, предвид обстоятелството, че настоящето дело
има граждански характер и по отношение на него е налице международен елемент,
членството на Република България в Европейския съюз, както и обстоятелството,
че същото е образувано преди 10.01.2015г., с оглед разпоредбата на чл. 66 от РЕГЛАМЕНТ
(ЕС) № 1215/2012 НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА, следва да се направи
извод, че делото попада под териториалния и предметен обхват на РЕГЛАМЕНТ (ЕО)
№ 44/2001 НА СЪВЕТА от 22 декември 2000 година. Съгласно чл. 22, пар. 1 от него
по дела, които имат за предмет вещни права върху недвижим имот или договор за
наем на недвижим имот, съдилищата на държавата-членка, в която е разположен
имотът притежават изключителна компетентност, независимо от местоживеенето.
Тази изключителна компетентност се разпростира по всички преюдициални въпроси
от значение за предмета на делото, като въпросът за валидно учредената
представителна власт е именно такъв. Дори да бе налице отделен иск против
лицето Б.К., компетентен отново би бил българския съд по силата на разпоредбата
на член 6, пар. 1 от Регламент 44/2001.
По делото се разкрива международен елемент, изразяващ се в отношенията
между двамата ирландски граждани – ищеца С.М.К. и пълномощника Б.К., във връзка
с извършеното пълномощно с апостил № 43573/18.09.2009г. упълномощаване. В този
смисъл, следва да бъде определено правото, съгласно което се преценява
валидността на процесното пълномощно – българското или ирландското и в този
смисъл възникнала ли е представителна власт за разпореждане с процесния
недвижим имот. Приложимото право следва да се определи съгласно релевантните в
случая колизионни норми. При наличието на стълкновение на закони, относими са
нормите на КМЧП, Регламент 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета, както
и на Конвенция за приложимoто право към договорните задължения, открита за
подписване в Рим на 19 юни 1980 година. Правилата на регламента и конвенцията
имат предимство пред тези на КМЧП. Пълномощното излиза извън темпоралния обхват
на Регламент 59/2008. То е сключено на 18.09.2009г., а съгласно чл. 28 от
регламента, той се прилага за договори, сключени след 17 декември 2009 г. България
е страна по Римската конвенция от 1980 по силата на РЕШЕНИЕ НА СЪВЕТА от 8 ноември
2007 година за присъединяване на Република България и на Румъния към нея, като
тя влиза в сила за страната, считано от 15.01.2008г. По този начин, при
определяне на приложимото право, приложение ще намерят правилата на тази
конвенция.
Съгласно чл. 2 от Конвенцията, определеното от нея право се прилага,
независимо дали то е право на договаряща страна. Приложимото право относно
формалната валидност на договорите е уредено в чл. 9 от Конвенцията. В пар. 3
от него е предвидено, че акт, предназначен да породи правен ефект относно
съществуващ или планиран договор, е действителен, ако отговаря на изискванията
за форма на правото, което съгласно настоящата конвенция урежда или би уреждало
договора или на правото на държавата, в която актът е направен. От друга страна,
съгласно пар. 6 на същия член, независимо от параграфи от 1 до 4, всеки
договор, чийто предмет са вещни права върху недвижимо имущество или право на
ползване на недвижимо имущество, се подчинява на повелителните изисквания за
форма на правото на държавата, в която се намира имуществото, доколкото по това
право повелителните изисквания се прилагат независимо от държавата, където
договорът е сключен и независимо от правото, което урежда този договор.
Съдът счита, че пълномощно, с което се учредява представителна власт за
разпореждане с вещни права върху недвижимо имущество попада в предметния обхват
на чл. 9, пар. 6 от Конвенцията. Изискванията за форма имат защитна за юридическите
субекти функция и обслужват правната сигурност, особено що се касае до договори
с предмет вещни права върху недвижими имоти, доколкото те имат потенциалната
възможност да причинят значително накърняване на интересите на страните по тях
и абсолютния характер на правата. В случай, че бъде допуснато прилагането на
чужди правила, особено, на такива, които предвиждат по-леки изисквания към
формата на пълномощните за сключването на такива сделки, би довело до компрометиране
на тези функции и би поставило в риск лицата, купувачите и собственици на
недвижими имоти. В същото време, пар. 6 от този член отчита тясната връзка
между недвижимия имот и правния ред на страната, в която той се намира и
определя приложимото право съответно. Предвид функционалната връзка между
упълномощаването и договора, за което то е извършено, тази тясна връзка следва
да се признае и по отношение на пълномощни, които създават представителна власт
за разпореждането с вещни права върху недвижими имоти и нормите на държавата, в
която се намира имотът да се прилагат ексклузивно и по отношение на
пълномощните, които създават представителна власт за разпореждане на вещни
права във връзка с него. От друга страна, по силата на пар. 6 изрично се
дерогират правилата на пар. 1-4 на чл. 9, вкл. пар. 3. Ако пар. 6 се отнасяше
единствено до договори, но не и до едностранни волеизявление във връзка с тях,
не би било нужно изричното изключване на правилата на пар. 3 от него, уреждащ
формалните изисквания към едностранните актове, когато се касае за вещни права
върху недвижимо имущество.
Действително, в приложимия в случая чл. 37 ЗЗД не се посочва изрично, че
изискванията за форма се отнасят независимо от приложимото към пълномощното
право, респ. независимо от държавата, в която е сключено то. Настоящият състав
намира, че такова посочване не е нужно, като тези обстоятелства следва да се
извличат от текста на разпоредбата. В този смисъл, предвид императивния
характер на правилото и липса на посочване на изключения във връзка с
прилагането на право на друга държава, следва да се предпочете изводът, че
правилото на 37 вр. чл. 18 ЗЗД се прилага независимо от приложимото за
пълномощното право и независимо къде е извършено упълномощаването.
Независимо от горното, българското право и конкретно изискването за форма по чл. 37 вр. чл. 18 ЗЗД
следва да намери приложение и по силата на член 7, пар. 2 от Конвенцията. Изискването
за форма по чл. 37 вр. чл. 18 ЗЗД представлява задължително правило по смисъла
на тази разпоредба. Въпреки използвания в чл. 7, пар. 2 от Конвенцията израз,
не всички норми от императивен характер на правото на сезирания съд намират
предимство пред приложимия съгласно конвенцията закон. Това са единствено
такива правила, чието спазване се счита за толкова решаващо за опазване на
политическата, социалната или икономическата организация на съответната държава
членка, че съблюдаването им следва да се наложи на всяко лице, което се намира
на националната територия на тази държава членка, или на всяко правоотношение в
нея – така Решение на СЕС от 23
ноември 1999 г. по дело Arblade и др., C-369/96, пар. 30, също Решение на СЕС от 17
ноември 2013 United Antwerp Maritime Agencies (Unamar) NV срещу „Параходство
Български морски флот“ АД, C-184/12, пар. 47. Това тълкуване съответства и на текста на член
9, параграф 1 от Регламент Рим I, независимо че конкретния спор излиза извън
темпоралния обхват на регламента. Следва да се вземат предвид не само точния
текст на тази норма, но също и общата структура и всички обстоятелства, при
които посочената норма е била приета, за да може от това да стигне до извода,
че тя има императивен характер, доколкото националният законодател я е приел,
за да защити интерес, преценен като съществен от съответната държава членка –
така Решение на СЕС от 17 ноември 2013 United Antwerp Maritime Agencies
(Unamar) NV срещу „Параходство Български морски флот“ АД, C-184/12, пар. 50.
В конкретния случай, предвидената в закона форма за упълномощителни сделки с
предмет прехвърлянето на право на собственост върху недвижими вещи или за
учредяване на други вещни права върху недвижими имоти е общо важима за всички такива
договори. Тя осигурява интересите както на купувачите, удостоверявайки
наличието на изходящо от собственика упълномощително волеизявление, така и на
собствениците на недвижими имоти, като създава пречки за неправомерното
разпореждане от тяхно
име със собствени им имоти. По този начин, се гарантира правната сигурност на
оборота в значителна степен, което от своя страна рефлектира пряко към икономическата
организация на страната, особено като се има предвид значителния брой на сделки
с предмет недвижими имоти, които се сключват ежегодно. Предвид изложеното, с правилото
на чл. 37 вр. чл. 18 ЗЗД, с което се въвеждат изисквания към формата на
пълномощни, с които се учредява представителна власт за разпореждане с вещни
права върху недвижими имоти се защитава значим за Република България интерес и
то трябва да намери приложение по конкретния казус.
Предвид изложеното, при извършването на преценка за валидността на
процесното пълномощно, приложимото право е правото на държавата, в която е
ситуиран имотът, а именно Република България.
Съгласно чл. 37 ЗЗД, упълномощаването за сключване на договори, за които
законът изисква особена форма, трябва да бъде дадено в същата форма; но ако
договорът трябва да бъде сключен в нотариална форма, упълномощаването може да
бъде направено и писмено с нотариално удостоверяване на подписа и съдържанието,
извършени едновременно. Съгласно 18 ЗЗД от друга страна, договорите за
прехвърляне на собственост или за учредяване на други вещни права върху
недвижими имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт. С оглед на това
пълномощно, с което се упълномощаването за разпореждане с вещни права върху
недвижими имоти, следва да бъде направено писмено с нотариално удостоверяване
на подписа и съдържанието, извършени едновременно. Следва да се приеме, че
нотариалното удостоверяване не е задължително да бъде извършено от нотариус,
действащ на територията на Република България, а изискуемата от закона форма би
била спазена и в случай, че подписът и съдържанието на пълномощното са заверени
от лице, притежаващо удостоверителни
функции в държавата на извършване на упълномощаването, които по
съдържание са аналогични с тези на българските нотариуси.
В процесния случай, подписът и съдържанието на оспореното пълномощно са
заверени от лицето Т.Б., в качеството му клетвен комисар. В този смисъл, значим
по делото е въпросът, доколко, съгласно Ирландското законодателство, лице
изпълняващо функциите на клетвен комисар е притежавало правомощия да завери
процесното пълномощно. За установяване на релевантното ирландско
законодателство в тази насока по делото е назначена експертиза по реда на КМЧП.
Вещото лице проф. Н.Н. дава заключение, което съдът кредитира като компетентно
и обективно изготвено, че макар клетвеният комисар да притежава известни
удостоверителни правомощия, то същите са ограничени до територията на Р.И.. Т.Б.
има качеството на клетвен комисар и в това му именно качество е заверил
процесното пълномощно. Съгласно ирландското право – чл. 1 и чл. 2 от Закона за клетвените
комисари – И. от 1 872 г. и чл. 1, ал. 2 и чл. 3, ал. 1 от Закона за
клетвените комисари от 1889 г. клетвените комисари нямат право да извършват
удостоверения на документи, които се използват извън пределите на Р.И.. Единствено
нотариусите имат правомощия да удостоверяват подписи, положени върху документи
свързани с международния оборот и които ще бъдат ползвани извън пределите на
страната, в това число и пълномощни за продажба на недвижими имоти, находящи се
извън Р.И. и такова удостоверяване не може да се извършва както от клетвен
комисар, така и от адвокат или служител на съда. По делото не са представени
доказателства клетвеният комисар Т.Б. да е съчетавал качеството на клетвен
комисар с това на нотариус, за да се приеме, че е изпълнена изискуемата форма
за нотариално удостоверяване. Предвид изложеното следва да се заключи, че
лицето Т.Б., в качеството си на клетвен комисар, не е бил оправомощен да
удостоверява частни документи, касаещи се до отношения с трансграничен характер
и в частност с предмет недвижими имоти, находящи се извън територията на
страната.
Наведени са доводи, че с поставянето на „апостил“ по Хагската конвенция се доказва,
че процесното пълномощно е заверено и удостоверено от длъжностно лице,
разполагащо с необходимите правомощия да осъществява нотариални функции,
съгласно законодателството на Р.И.. Съдът счита същите за неоснователни. С
поставянето на апостила се удостоверява истинността на подписа, качеството, в
което е действало лицето, подписало документа, и при необходимост -
автентичността на печата или марката, поставени върху документа. По този начин
е удостоверено единствено, че лицето Т.Б. е положило подписа и печата си върху
пълномощното в качеството си на клетвен комисар и че това лице е имало
качеството клетвен комисар към момента на поставянето им. Апостилът обаче не
удостоверява, че това лице, притежава едни или други правомощия извън тези на
клетвен комисар, още по-малко такива на нотариус.
Неоснователни се явяват и твърденията, че видно от доказателствата по
делото, ищецът реално е изявил воля за извършване на процесното упълномощаване. Същественият по делото
въпрос е дали са спазени формалните изисквания при издаване на пълномощно за
разпореждане с вещни права върху недвижими имоти, а не дали е налице съгласие в
тази насока. Предвид това, обстоятелството, дали ищецът реално е изявил воля за
упълномощаване на лицето Б.К. е неотносимо по спора.
С оглед на това, следва да се приеме, че пълномощното с апостил №
43573/18.09.2009г., с което лицето Б.К. се легитимира като пълномощник на ищеца
не е сключено в изискуемата по чл. 37 вр. чл. 18 ЗЗД форма на упълномощаването
за извършване на сделки с предмет вещни права върху недвижими имоти – с
извършена нотариална заверка на подписа и съдържанието му и за това лице не е
възникнала представителна власт да се разпорежда с процесния недвижим имот.
Предвид производния характер на представителната власт на преупълномощеното
лице преставителна власт не е възникнала и за третото лице помагач О.Т.. По
този начин договорът за продажба във формата на Нотариален акт № 66 от
04.05.2010г. е сключен без представителна власт. При сключването на договор без
представителна власт е налице състояние на висяща недействителност. За мнимия
упълномощител съществува възможност да потвърди извършеното без представителна
власт действие, като валидира с обратна сила висящо недействителния договор.
По делото са представени Декларация по чл. 264 ДОПК и по чл. 25, ал. 6 ЗННД
и двете от 03.03.2010г. Тези декларации са с нотариална заверка на подписа
извършени от Кевин Герахти – публичен нотариус, действащ на територията на Р.И..
На първо място не може да се приеме, че с тези документи е извършено потвърждаване
по смисъла на чл. 42 ЗЗД, доколкото същите са съставени преди сключването на
договора във формата на Нотариален акт № 66 от 04.05.2010г. Потвърждаването е
последващо на сключването на сделката действие. Не може и да се приеме и че
тези декларации, разгледани заедно с процесното пълномощно могат да породят
нужната представителна власт. Декларациите не съдържат изявления в тази насока.
Още повече, публичният нотариус Кевин Герахти е заверил единствено подписа
върху тях, но не и съдържанието им, като по този начин отново остава
неудовлетворена формата на чл. 37 вр. чл. 18 ЗЗД. В същото време, не може да се
приеме, че тези декларации са съставени във връзка с този договор – те носят
същата дата, като представено по делото друго пълномощно, заверено от същия
публичен нотариус и имащо за предмет учредяване на представителна власт по
отношение на друг недвижим имот, което води към извода, че са съставени във
връзка с този друг имот, а не с процесния. Не е налице и конклудентно
потвърждаване чрез приемането от ищеца на цената по договора за продажба,
доколкото съгласно ЗЗД потвърждаването трябва да е във формата, изискваща се за
упълномощаване, т.е. – с нотариална заверка на подписа.
С позоваването от страна на мнимия упълномощител на недействителността по
чл. 42 ЗЗД, същата е станала окончателна. Предвид изложеното, искът по чл. 42 ЗЗД следва да бъде уважен, а договора, обективиран в Нотариален акт № 66 от
04.05.2010г. обявен за недействителен.
С оглед приетата недействителност на Нотариален акт № 66 от 04.05.2010г.,
следва да се приеме, че ответникът Л.Р. не е придобил собствеността върху
процесния недвижим имот. По този начин, ответницата В.Р. е придобила процесния
недвижим имот от несобственик и договора, обективиран в Нотариален акт № 151,
том II, рег. №
6666, дело 281 от 2010г. на М.М.-Р.– нотариус, район на действие СРС, рег. №
504 в НК не е проявил вещно-прехвърлително си действие по силата на правилото,
че никой не може да прехвърля права, които не притежава /nemo dat quod non
habet/. Във връзка с наведените твърдения за приложение на правилото на чл. 88,
ал. 2 ЗЗД, съгласно която развалянето на договори, които подлежат на вписване,
не засяга правата, придобити от трети лица преди вписване на исковата молба, следва
да се има предвид, както бе посочено по-горе, че в конкретния случай не е
налице хипотеза на разваляне на договор, като тази норма не намира приложение.
Договорът, обективиран в нотариалния акт, с който се легитимира ответницата В.Р.
не е развален и е запазил силата си, като той не е породил прехвърлително
действие. Правилото на чл. 88, ал. 2 ЗЗД има за цел да ограничи действието на
отпадането с обратна сила на възникналите от договора правни последици, но в
конкретната хипотеза, тези последици /прехвърлянето на собствеността/ не са се
породили изначално. Няма спор по делото,
че ответникът В. Николова владее процесния имот.
По този начин се явява основателен и предявения на основание чл. 108 ЗС иск
против ответницата, като в отношенията между ищеца С.М.К. и ответницата В.Р.
следва да бъде признато за установено, че ищецът е собственик на процесния
недвижим имот, а ответницата да бъде осъдена да предаде владението върху него.
От страна на ищеца е направено изрично искане по чл. 537, ал. 2 ГПК за
отмяна на Нотариален акт № 66, том II, рег. № 5158, дело 246 от 2010г. на В.И.– нотариус, с
район на действие СРС, с рег. № 271 в НК, Нотариален акт № 151, том II, рег. №
6666, дело 281 от 2010г. на М.М.-Р.– нотариус, район на действие СРС, рег. №
504 в НК и Нотариален акт № 152, том II, рег. № 6667, дело № 282 от 2010г. на М.М.-Р.– нотариус,
район на действие – СРС, рег. № 504 в НК. Съгласно задължителните указания на
ОСГК на ВКС, дадени в Тълкувателно решение от 29.11.2012г. по тълк.д. №
3/2012г., на отмяна по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК подлежат само констативни
нотариални актове, с които се удостоверява право на собственост върху недвижим
имот, не и тези удостоверяващи сделки, с които се прехвърля, изменя или
прекратява вещно право върху недвижим имот. Нотариалните актове, чиято отмяна
се иска са именно такива. По тази причина, въпреки уважаването на иска за
собственост, не могат да се приложат правните последици на чл. 537, ал. 2 ГПК. Искането
по тази разпоредба не е иск по смисъла на процесуалния закон. Предвидената в
чл. 537, ал. 2 ГПК отмяна е правна последица от уважаването на иск за
собственост по отношение на имот, за който има издаден констативен нотариален
акт. Дори без нарочно искане в тази насока, съдът следва да приложи тази
последица. Тъй като това искане не съставлява отделен, самостоятелен
иск, по него съдът не дължи произнасяне с постановяване на отделен диспозитив –
така Решение № 118 от 26.09.2016 г. по гр. д. № 2093/2015 г., Г. К., І Г. О. на
ВКС. В този смисъл, още тук следва да се посочи, че доколкото искането по чл.
537, ал. 2 ГПК не е отделен иск, а единствено правна последица, която се
прилага служебно от съда, като съдът не се произнася по него с отделен
диспозитив, в случай че не се налице предпоставките за прилагането на
последиците по тази разпоредба,
то ответниците нямат право на разноски при неуважаване на искането.
По отношение на отговорността за направените по делото разноски, съдът
приема следното. Ответникът е оттеглил иска си за обявяване на нищожност на
сключения договор за ипотека, обективиран в Нотариален акт № 152, том II, рег. №
6667, дело 282 от 2010г. на М.М.-Р.– нотариус, район на действие СРС, рег. №
504 в НК. Предвид това, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, ответникът „А.Б.Б.“ АД
има право на разноски. По делото обаче не е направено искане за присъждане на
такива. Останалите двама ответници Л.Р. и В.Р. следва да заплатят на ищеца, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от по 4112,25 лв.
Мотивиран от
горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОБЯВЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН, на
основание чл. 42 ЗЗД, сключения между С.М.К.,
гражданин на Р.И., роден на *** г. в Глуей, И., с паспорт номер *********издаден на
25.11.2005г. от Паспортна служба, Д., И., чрез пълномощника О.Т.,
преупълномощен от Б.К.и Л.Р., гражданин
на Р.л., с адрес: гр. София, ул. „*********договор за покупко-продажбата на
недвижим имот, представляващ Апартамент № 69, в секция D, на втори етаж, на кота + 5.80, състоящ се
от антре, баня с тоалетна, дневна, спалня и балкон, със застроена площ от
60.30. кв. м., при съседи ап. 64, ап. 67, двор, заедно със складово помещение №
69, с полезна площ от 2.82 кв. м., , заедно с 0.82 % идеални части от общите
части на сградата, находящи се в жилищна сграда със секции A,B,C,D,E,F с РЗП
13 426.66 кв.м., построена в три урегулирани поземлени имота: УПИ IV-1267 от
квартал 96 по плана на град София, местност „Витоша-ВЕЦ Симеоново“, целият с
площ 1200 кв.м., УПИ III – 1267 от
квартал 96 по плана на град София, местност „Витоша-ВЕЦ Симеоново“, целият с
площ 1332 кв.м., с адрес : гр. София, районЛ., ул. „*********, който договор е
сключен във формата на Нотариален акт № 66, том II, рег. № 5158, дело 246 от
2010г. на В.И.– нотариус, с район на действие СРС, с рег. № 271 в НК,
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на С.М.К., гражданин
на Р.И., роден на *** г. в Глуей, И., с паспорт номер *********издаден на
25.11.2005г. от Паспортна служба, Д., И. и В.Р.Н.,
ЕГН **********, с настоящ адрес ***, че С.М.К. е собственик на недвижим
имот, представляващ Апартамент № 69, в секция D, на втори етаж, на кота + 5.80, състоящ се
от антре, баня с тоалетна, дневна, спалня и балкон, със застроена площ от
60.30. кв. м., при съседи ап. 64, ап. 67, двор двор, заедно със складово
помещение № 69, с полезна площ от 2.82 кв. м., заедно с 0.82 % идеални части от
общите части на сградата, находящи се в жилищна сграда със секции A,B,C,D,E,F с РЗП
13 426.66 кв.м., построена в три урегулирани поземлени имота: УПИ IV-1267 от
квартал 96 по плана на град София, местност „Витоша-ВЕЦ Симеоново“, целият с
площ 1200 кв.м., УПИ III – 1267 от
квартал 96 по плана на град София, местност „Витоша-ВЕЦ Симеоново“, целият с
площ 1332 кв.м., с адрес : гр. София, районЛ., ул. „*********, като ОСЪЖДА В.Р.Н., ЕГН **********, с настоящ адрес *** да предаде на С.М.К.,
гражданин на Р.И., роден на *** г. в Глуей, И., с паспорт номер *********издаден на
25.11.2005г. от Паспортна служба, Д., И., на основание чл. 108 ЗС, владението
върху описания имот.
ОСЪЖДА В.Р.Н., ЕГН **********, с
настоящ адрес *** и Л.Р., гражданин на Р.л., с адрес: гр.
София, ул. „Герганица № 21“, ап. 21, ап. 7 да заплатят на С.М.К., гражданин на Р.И., роден на *** г. в Глуей, И., с паспорт
номер *********издаден на
25.11.2005г. от Паспортна служба, Д., И., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от по 4 112,50 лв. - сторени разноски по делото.
Решението е постановено при участие на трето лице помагач на
страната на ответника Л.Р. – О.К.Т.,
ЕГН **********.
Решението може да се обжалва с въззивна
жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
СЪДИЯ: