Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260 050
гр.
Русе, 08.10.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Русенски
окръжен съд, гражданско отделение, в открито заседание на единадесети септември
две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: НАТАЛИЯ ГЕОРГИЕВА
Членове: ТАТЯНА ЧЕРКЕЗОВА
МАРИЯ ВЕЛКОВА
при секретаря Недялка Неделчева и в
присъствието на
прокурора
като разгледа докладваното от съдията Н. Георгиева в. гр. дело № 423
по описа за 2020 г., за да се произнесе, съобрази:
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
И.В.Г. ***
е обжалвал решението на Русенския районен съд по гр. д. № 4410/2019 г., с което
е уважен предявеният против него установителен иск на
В.И.Г. за собственост по изтекла в негова полза придобивна
давност на ½ ид. ч. от следния недвижим имот: *******
***, със застроена площ 104,16 кв. м., по схема на АГКК – самостоятелен обект с
идентификатор 63427.4.603.4.14, находящ се в сгР. № 24, разположена в поземлен имот с идентификатор
63427.4.603, с предназначение жилище, апартамент, брой нива на обекта: 1, при
следните граници (съседни самостоятелни обекти в сгР.та):
на същия етаж: 63427.4.603.4.13, под обекта: 63427.4.603.4.11, над обекта:
63427.4.603.4.17, заедно с избено помещение № 14, при граници – на юг: терен,
на запад: изба от вх. Д, на север: изба № 11, на изток: коридор, заедно с 0,877
% идеални части от общите части на сгР.та и отстъпеното
право на строеж върху терена. Излага оплаквания за неправилност на решението и
моли то да се отмени, като се отхвърли предявеният иск. Претендира направените
по делото разноски, както и адвокатско възнаграждение за адв. И.П. по чл. 38,
ал. 1, т. 2 от ЗА.
Ответникът
В.И.Г. оспорва основателността на жалбата и моли обжалваното решение да се
потвърди изцяло. Претендира направените във въззивното производство разноски.
Въззивният
съд счита подадената жалба за допустима, като подадена от заинтересована от
обжалването страна, в законния срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество тя е основателна.
Районният
съд е уважил предявения иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване по отношение на
ответника И.В.Г.,
че В.И.Г. е собственик
по изтекла в негова полза придобивна давност на
½ ид. ч. от процесния недвижим имот и е
възложил върху жалбоподателя направените в първоинстанционното производство
разноски, тъй като е приел за доказани твърденията на ищеца, че от 1997 г. са
започнали фактическите му действия, чрез които е осъществявал намерението си да
владее имота като свой, спокойно
и необезпокоявано от страна на В.Г.. Владението било явно, непрекъсвано и
несъмнително и тези обстоятелства се установявали от свидетелите на ищцовата
страна, които възприемали ищеца като собственик на имота, в който продължавал
да живее като такъв заедно със семейството си, с което редовно пътувал между
градовете Русе и Варна. Затова, според районния съд, владението му следвало да
се счита за непрекъсвано по смисъла на чл. 83 от ЗС. При постановяване на
решението съдът е обсъдил доводите на страните и е кредитирал показанията само
на ищцовите свидетели, като е дал вяра на представените от ищеца доказателства
– договори за ремонт, без да е анализирал възраженията на ответника и така е
стигнал до необоснования извод, че ищецът е придобил по давност процесния имот.
Решението е неправилно и следва да се отмени, а предявеният иск да се отхвърли
като неоснователен и недоказан.
Правилно
районният съд е приел, а и по делото не се спори, че И.В.Г. и Р. М. Х. са
придобили процесния имот по време на брака си, прекратен с влязло в сила решение
на РРС през 1992 г. с развод. Няма спор, че ищецът е техен син и с решение по
в. гр. д. № 590/2018 г. на РОС процесният имот е допуснат до делба при равни
права между бившите съпрузи. От разпита на свидетелите Ф. и П. се установява, че в периода от 1997
г. до 2003 г. ищецът е живеел в имота заедно с майката си, а в последствие и със
съпругата си, като плащал разходите,
извършвал и ремонтни дейности, за които наемал втория свидетел. Тези
обстоятелства се потвърждават и от представените договори за СМР. Според свидетеля
П., ищецът използвал процесния апартамент и за офис на счетоводната си фирма в
гр. Русе.
Разпитана като свидетел, М. Т. твърди, че живее в
същия вход, в ап. 10, съседи са и познава страните по делото, както и майката
на ищеца, а от 2012 г. е касиер на входа и дава показания за своите непосредствени възприятия относно живущите в
жилището. Същата твърди, че след като В. ***, не го е виждала на този адрес, не
е посещавал апартамента нито сам, нито със семейството си, което не познавала,
не ѝ е известно в имота да се развива фирмена дейност или да се извършват
ремонтни дейности. След като заминал да учи в гр. Варна, в апартамента останала
да живее само майка му и затова като касиер събирала такса само за един живущ в
размер на 3.50 лв. на месец. Свидетелката твърди, че е в добри отношения с майката
на ищеца и уважавала баща му – ответникът по делото, като бивш съсед, но нямала
лични отношения с него. Не ѝ е известно дали ответникът е имал претенции
да живее в апартамента, но го е виждала пред входа на блока. Св. Р. Д. до 2000
г. е живял в същия вход и познава страните по делото, както и Р. Х. – майка на
ищеца и бивша съпруга на ответника. Този свидетел също твърди, че В.Г. е живял
в имота на родителите си, докато влезе в казармата, след това заминал да учи в
гр. Варна, а в апартамента останала да живее само майка му. Свидетелят твърди
още, че в блока всички са правили ремонти, когато са влезли да живеят след
построяването му и не знае по-късно да са извършвани такива.
При
така изяснената фактическа обстановка съдът намира обжалваното решение за неправилно,
тъй като не е доказано въведеното от ищеца твърдение, че е придобил имота въз
основа на упражнявано от него давностно владение в
периода от 1997 г. до 2007 г.
Владението,
като фактическо състояние, е несмущавано, непрекъснато, явно и несъмнително
упражняване съдържанието на вещното право на собственост през определен период
от време, в случая 10 години, тъй като ищецът твърди, че е недобросъвестен
владелец по смисъла на чл. 79, ал. 1 от ЗС на частта от процесния имот,
собственост на ответника след развода с майка му. Съгласно чл. 68, ал. 1 от ЗС владението
включва обективен елемент – фактическа власт върху вещта и субективен –
намерение за своене на вещта. Според презумпцията,
установена в разпоредбата на чл. 69 от ЗС, владелецът държи вещта като своя,
докато не се докаже, че я държи за другиго.
В
настоящия случай кумулативното установяване на елементите от фактическия състав
на разпоредбата на чл. 79, ал. 1 от ЗС е било в тежест на ищеца по делото при
условията на пълно и главно доказване и въззивният съд приема, че такова не е
било проведено успешно, поради следните съображения:
В случая липсват данни, че намерението за своене
на ищеца е демонстрирано пред ответника ясно и категорично с отричане на неговите права върху съсобствената вещ. Завладяването на частта на ответника, като съсобственик в
процесния апартамент и промяната в намерението
трябва да се манифестира пред него и осъществи чрез
действия, отблъскващи владението му и
установяващи своене, освен ако това е обективно
невъзможно. Такава обективна невъзможност да се манифестира
промяната в намерението би била налице,
когато невладеещият съсобственик е с неизвестно местожителство, напуснал е
пределите на страната, не се е завръщал и не е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот. Ето защо, непосещаването на имота, непроявяването на интерес към него и
неизвършването на действия, с които пряко се упражнява правото на собственост,
не обуславят обективна пречка (невъзможност) за демонстриране на намерението за своене от
страна на владеещия несобственик, който желае да
се ползва от придобивната давност. От обстоятелствата по спора е видно, че не е била
налице обективна пречка такова демонстриране да бъде извършено. В този смисъл е
постановено Решение № 17/01.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2923/2016 г., II г. о., която
практика се споделя от настоящия състав на съда.
Безспорно
ищецът е живял в процесния имот след развода на родителите си, заедно с майка
си. Това обаче не го прави владелец на частта от имота, която е съсобствена на
ответника, доколкото не е имал собствено вещно право върху него, съответно не е
имал основание да упражнява владение. В тази връзка, следва да се отбележи, че
от доказателствата по делото (приложените решения на РРС и РОС и определение на
ВКС по делбеното производство между ответника и бившата
му съпруга) се установява, че майката на ищеца – Р. Х. е твърдяла, че именно тя
е владелец на частта от имота, принадлежала на ответника в настоящото
производство и е претендирала изтекла в нейна полза придобивна
давност, което с влязло в сила решение е отречено между страните в делбата. Твърдяната
от ищеца фактическа власт върху ½ ид. ч. от процесния имот от 1997 г. до
2007 г., а и до настоящия момент, не е владение по смисъла на закона, а представлява
търпими действия, извършвани от ищеца по силата на близките родствени отношения
със собствениците на имота – неговите родители. Поради това презумпцията на чл.
69 от ЗС в случая не намира приложение. Трансформирането
на търпимите действия във владение за себе си е следвало да бъде изразено в
изрични недвусмислени действия от страна на В.Г. и изрично демонстрирано пред съсобственика
на имота – баща му, за да може същият да се защити. Владението трябва да се
противопостави на собственика като в исковия процес следва да бъде установено,
че противопоставянето е достигнало до знанието му. Несъмненият
характер на владението върху имота се
преценява според това дали в него са извършвани явни действия по стопанисването
му, тъй като с това владелецът извършва действията, които
са в правомощията на собственика – Решение № 197/07.12.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1024/2017 г.,
I г. о. Промяната в намерението не може да се предполага, тя
не следва да остане скрита, а трябва да намери външна изява чрез предприемане
на конкретни действия, които да показват несъмнено, че ищецът отрича правата на
ответника върху частта от имота и владее същата само за себе си. В конкретния
случай намерението на ищеца да придобие по давност ½ ид. ч. от процесния
апартамент не се установява от доказателствата по делото. Показанията на
свидетелите, подкрепящи тезата на ищеца не доказват, че същият е владял частта
на баща си от апартамента с намерението да стане неин собственик. Този извод не
следва и от писмените доказателства в подкрепа на релевираното
от него твърдение за придобиване по давност на имота – договорите за СМР и
плащанията по тях, тъй като ремонтни действия би могъл да извършва и държателят
на имота. Показанията на св. С. П., установяващи негово участие при
извършването на ремонти в имота през периода 2001 г. – 2003 г. по никакъв начин
не доказват установена от страна на ищеца фактическа власт върху ½ ид.
ч. от имота. А обикновеното неползване на имота от страна на ответника, поради
това, че не живее в него, не води до изгубване на правото му на собственост, тъй
като неупражняването на фактическа власт върху съсобствения
имот само по себе си не представлява отказ от права.
При
така изложеното и констатираната от настоящия състав липса на обективния и
субективния елемент на владението за период повече от десет години, обосновават
извод, че ищецът не е придобил собствеността върху ½ ид. ч. от процесния
имот на основание придобивна давност. Предвид изхода
на спора, върху ищеца следва да се възложат направените от ответника разноски
за въззивното производство в размер на 69.12 лв. държавна такса, а в полза на
адв. П., оказал безплатна помощ на основание чл. 38, ал. 1 от ЗА, следва да се
присъди възнаграждение за двете инстанции в размер на 1 653.26 лв.
По
изложените съображения Окръжният съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
изцяло Решение № 417 от 10.03.2020 г., постановено по гр. д. № 4410/2019 г. по
описа на Русенски районен съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от В.И.Г., ЕГН ********** ***, със съдебен адрес ***, офис 90, чрез адв. Р. Х., против И.В.Г., ЕГН ********** ***, със съдебен адрес ***, чрез адв. И.
П., иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване за установено
между страните, че В.И.Г.,
ЕГН ********** ***, със съдебен адрес ***, офис 90, чрез адв. Р. Х. е
собственик по изтекла в негова полза придобивна
давност на ½ ид. ч. от следния недвижим имот: ******* ***, със застроена
площ 104,16 кв. м., по схема на АГКК – самостоятелен обект с идентификатор
63427.4.603.4.14, находящ се в сгР.
№ 24, разположена в поземлен имот с идентификатор 63427.4.603, с предназначение
жилище, апартамент, брой нива на обекта: 1, при следните граници (съседни
самостоятелни обекти в сгР.та): на същия етаж:
63427.4.603.4.13, под обекта: 63427.4.603.4.11, над обекта: 63427.4.603.4.17,
заедно с избено помещение № 14, при граници – на юг: терен, на запад: изба от
вх. Д, на север: изба № 11, на изток: коридор, заедно с 0,877% ид. ч. от общите
части на сгР.та и отстъпено право на строеж върху
терена.
ОСЪЖДА В.И.Г., ЕГН ********** ***, със
съдебен адрес ***, офис 90, чрез адв. Р. Х., да заплати на И.В.Г., ЕГН ********** ***, със съдебен адрес ***, чрез адв.
И. П., сумата от 69.12 лева – деловодни разноски.
ОСЪЖДА В.И.Г., ЕГН ********** ***, със
съдебен адрес ***, офис 90, чрез адв. Р. Х., да заплати на адв. И.П. ***.26 лв.
– адвокатско възнаграждение за двете инстанции.
РЕШЕНИЕТО
може да се обжалва пред ВКС в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: