РЕШЕНИЕ
гр.
София, 24.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Е
въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и
втори ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа
докладваното от младши съдия Христова гр. дело № 5503 по описа за 2019 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С
решение № 10664 от 14.01.2019 г., постановено по гр. д. № 63580/2017 г., по
описа на СРС, ГО, 150-ти състав, е отхвърлен предявеният от ищеца Т.Д.П. *** иск с прано основание чл. 49, вр. чл. 45
от ЗЗД за сумата от 2 500,00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени
вреди за периода от 30.09.2011 г. до датата на подаване на исковата молба –
12.09.2017 г.
Срещу така постановеното
решение е предявена въззивна жалба от ищеца, в която се излагат съображения за неправилност на обжалваното първоинстанционно
решение. Посочва се, че СРС неправилно е приел, че ищецът не е характеризирал и
доказал кой е субектът, на който ответникът е възложил работата, като се сочи,
че това е кметът на СО –Искър И.Ц., на когото кметът Й.Ф.е възложила по закон
стопанисването на сградите общинска собственост. Поради което се претендира
отмяна на обжалваното първоинстанционно решение и постановяването на ново, с
което да бъде уважена изцяло исковата претенция като основателна и доказана.
В срока по чл.
263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна - Столична община, е депозирала отговор
на въззивната жалба, в който се излагат съображения за неоснователност и
недоказаност на същата. Отправя се искане жалбата да бъде оставена без
уважение, а първоинстанционното решение, като правилно и законосъобразно, да
бъде потвърдено. Претендират се разноски.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и доводите на
страните, приема следното:
Въззивната
жалба е допустима като подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 259, ал.
1 от ГПК и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което
подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав
приема, че първоинстанционното решение е валидно, допустимо и правилно,
съображенията за което са следните:
Първоинстанционното производство е образувано по предявен иск с правно
основание чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД. Отговорността по чл. 49 от ЗЗД е
гаранционно-обезпечителна и е производна за възложителя на работата, като
възниква доколкото е налице виновно и противоправно поведение на извършителя на
работата и зависи изцяло от обема на отговорността на причинителя, която е
лична и виновна по смисъла на чл. 45 от ЗЗД. Притовно на възприетото от
районната съдебна инстанция, възложителят на работа отговаря по чл. 49 от ЗЗД за вредите, причинени от
негови работници и служещи при или по повод на възложената им работа и тогава,
когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди. Когато
при изпълнение на така възложената работа е допуснато нарушение на предписани
или други общоприети правила, отговорността е по чл. 45 от ЗЗД, съответно чл. 49 от ЗЗД. В този смисъл са
задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в т. 3 от Постановление
№ 4/1975 г. на Пленума на ВС и т. 2 от Постановление № 17/1963 г. на Пленума на
ВС. Достатъчно е да се касае за дейност, която се осъществява по възлагане на
този работодател и при или по повод изпълнението й да са причинени вредите, без
да е необходимо да се персонифицира прекия причинител на увреждането – работник
или служител на работодателя. Съгласно задължителните за съда тълкувателни
разяснения, дадени в Постановление № 7/1959 г. на Пленума на ВС, юридическите
лица отговарят по чл. 49 от ЗЗД за
вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод на
възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду
тях е причинил тези вреди.
Съгласно чл. 49 от ЗЗД този,
който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени
от него при и по повод изпълнение на тази работа. Отговорността по чл. 49 от ЗЗД настъпва, след като
натовареното лице при или по повод изпълнението на възложената му работа
причини виновно вреди на пострадалия. А това определя и необходимите
предпоставки за възникване на отговорността по чл. 49 от ЗЗД: 1. вреди, причинени на пострадалия
(ищеца), 2. вредите да са причинени от лице, на което отговорният по чл. 49 от ЗЗД (ответникът) е възложил
работа, 3. вредите да са причинени при или по повод изпълнението на работата,
възложена от ответника, 4. работникът да има вина за причинените вреди.
Ищецът твърди, че в периода от 30.09.2011 г. до подаване на
исковата молба – 12.09.2017 г., той е търпял неимуществени вреди – трайно
възмущение, емоционално напрежение, морална болка и терзание, вследствие на
отправени до него устни и писмени лъжи от Столична община
за това, че тя няма задължението да заплаща
разходи за ремонтни дейности на общите части в сградата, в която тя е
собственик на общински жилища и в която се намира собствения на ищеца
апартамент № 20, находящ се в гр. София, жк „********. По делото са представени
писмо от 25.06.2012 г. от СО – Район „Изгрев“ до Т.Д.П., уведомление от 03.01.2013 от СО – Район „Изгрев“ до живущите в жк „******, писмо от
27.01.2014 г. от Столична община до Т.Д.П., както и писмо от 28.01.2015 г. от СО – Район „Изгрев“ до Т.Д.П., от които се установява, че в съответствие със законовите изискания
сезираните органи са отговаряли на подаваните от ищеца жалби. От съдържанието
на отговорите се установява, че Т.Д.П. е бил информиран за позицията на
Столична община, в качеството й на собственик на общински апартаменти, за това,
кой според нея е задължен да поема разходите по ремонт на общите части в
сградите, в които същата отдава под наем общински жилища, като ответникът е
изложил и своето тълкуване на приложимата според него правна уредба по посочения
въпрос. Както от коментираните писмени изявления обаче, така и от останалия
събран по делото доказателствен материал не се установява Столична община, която
в разглеждания случай е действала не като административен орган, а е заемала
своята позиция в качеството си на собственик на жилища в етажната собственост, респ.
нейните служители при
или по повод изпълнението на възложената им работа умишлено да са причинили
твърдените от ищеца вреди. Отговорността
по чл. 49 от ЗЗД е функционално обусловена от наличието на противоправно
поведение на лице, извършено при и/или по повод на възложената му работа, и
предвид обстоятелството, че в процесния случай не се установява такова
поведение, то се налага извод, че не може да възникне отговорност за
обезщетение на претендираните от ищеца вреди. Ето защо и въззивната жалба е неоснователна, а решението на СРС следва да
бъде потвърдено.
По
отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор право на разноски
има въззиваемата страна.
На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.
8/2017/, вр. чл. 37, ал. 1 от ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за заплащането на
правната помощ, на въззиваемата страна се дължи юрисконсултско възнаграждение,
което съдът определя в общ размер на 100 лева, като ищецът следва да бъде
осъден да заплати в полза на Столична
община сума
в размер на 100 лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение
във въззивното производство.
Воден от горното СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение
№ 10664 от 14.01.2019 г., постановено по гр. д. № 63580/2017 г., по описа на
СРС, ГО, 150-ти състав.
ОСЪЖДА
Т.Д.П., с ЕГН ********** и адрес *** да заплати на Столична
община, със
седалище и адрес на управление гр. София, ул. „*******, на
основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 100 лева
- разноски за въззивното производство.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.