Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 21.01.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка
Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №5227 по описа за 2020 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 25.11.2019 год.,
постановено по гр.дело №84198/2017 год. по описа на СРС, ГО, 87 с-в, са отхвърлени
като неоснователни предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „А.з.с.н.в.“ ЕАД
срещу В.Т.Д. искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и 2 вр. с чл. 99 ЗЗД и с
правно основание чл. 86, ал. 1 вр. с чл. 99 ЗЗД за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца следните суми: 2 882.01 лв. – главница по
договор за паричен заем №1937936 от 22.10.2013 год., сключен с „И.А.М.“ АД,
вземанията по който са били прехвърлени на ищеца по силата на Приложение № 1 от
01.06.2014 год. към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ от 16.11.2010 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано
от 28.06.2017 год. до окончателното й изплащане, 2 049.79 лв. – договорна лихва за
периода от 12.11.2013 год. до 29.04.2014 год., 45 лв. – такса разходи и 1 537.63
лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
28.09.2016 год. до 28.06.2017 год., за които суми е била издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 42534/2017 год.
по описа на СРС, ГО, 87 с-в и ищецът е осъден да заплати на ответника на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 800 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищеца „А.з.с.н.в.“. Жалбоподателят поддържа, че бил представил по
делото всички относими доказателства, които установявали дължимостта на
процесните суми, както и такива за уведомяването на длъжника за цесията и
предсрочната изискуемост на кредита. Видо било от представеното извлечение от Приложение
№ 1, че вземанията били ясно и точно конкретизирани чрез посочване на номер на
договора за потребителски кредит и датата на сключването му, трите имена на
длъжника, договорената за връщане сума, размера на цедирания дълг. Извлечението
било представено на хартиен носител без подписи на представителите на цедента и
цесионера, тъй като същото било съставено във вид на електронен документ по
смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП – каквато била и договорката, постигната в
рамковия договор и за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 год. При
съмнения за злоупотреба с документ, съдът можел да укаже на страната да приложи
документа в оригинал. Такова указания обаче не било давано от СРС. Непряко доказателство
за това, че цесията била породила действие по отношение на процесните вземания
бил представения ведно с писмената защита договор за поръчка, изработка и
реклама №10-26 от 17.04.2014 год., сключен между „И.А.М.“ АД и С.Г.К.. Ето защо
моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът
по жалбата В.Т.Д. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Поддържа, че правилно първоинстанционният съд бил приел, че договорът за цесия
от 16.11.2010 год. е нищожен поради липса на предмет. Предметът на сделката не
бил определен, а се отнасял до бъдещи и несигурни събития – възникване на
вземания, техния размер, индивидуализация и модалитети. Към датата на
прехвърляне на вземане, то трябвало да е изискуемо и ликвидно, за да може да е
предмет на цесия. Към 16.11.2010 год. вземане на „И.А.М.“ АД срещу ответника
дори не било възникнало /планувано/. От правилото на чл. 99, ал. 2 ЗЗД
следвало, че предмет на цесията не можело да бъдат бъдещи, а само съществуващи
вземания, т.е. тяхното съществуване било условие за нейната действителност.
Този извод следвал и от каузалния характер на цесионния договор, чиято
валидност се преценявала с оглед валидността на нейното конкретно правно
основание. Независимо от разнообразието на основанията, на които цесията се
извършвала /продажба, дарение, даване вместо изпълнение и др./, определеността,
респ. определяемостта на съдържанието на престацията, било изискване за
действителността на всяка едно от тях. Приложение №1 към процесния рамков
договор било изключено от доказателствата по делото от СРС, тъй като било
своевременно оспорено по отношение на неговата истинност от страна на
ответника. В този смисъл ищецът не бил провел пълно и главно доказване на
съществуването и истинността му. Следвало да се имат предвид и своевременно
направените от ответника в отговора на исковата молба възражения за неравноправни
клаузи. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Предявени са за разглеждане по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 9
от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и
нарушение на императивни правни норми.
Решението
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Установено
е по делото, че на 22.10.2013 год. между „И.А.М.“ АД, наречен „заемодател“ и
ответника В.Т.Д., наречен „заемател“ е възникнало валидно облигационно
правоотношение по договор №1937936 за потребителски кредит при Общи условия по
смисъла на чл. 9 от Закона за потребителския кредит – ЗПК /представляващ
приложимо право към момента на сключването на договора; посочената норма е
специална по отношение на общата разпоредба на чл. 240 ЗЗД/. Погрешната правна квалификация не
води до недопустимост на решението, тъй като основанието на един иск не е
правната му квалификация, а фактите на които се основава и които в случая
правилно са били прецени и обсъдени от първоинстанционния съд /т.е., в случая не е било допуснато нарушение на
диспозитивното начало в процеса/. Отделно от това следва да се посочи, че
определянето на действителното правно основание е дейност на съда по
приложението на закона.
По силата
на сключения договор горепосоченото дружество се е задължило да предостави на
ответника сумата от 3 000 лв., а последният се е задължил да я върне на 27
седмични вноски, всяка от които в размер на 197.84 лв., или общо плащания в
размер на 5 341.68 лв. /дата на първо плащане 29.10.2013 год., а дата на
последно плащане – 29.04.2014 год./, при уговорени фиксиран годишен лихвен
процент – 148.68 % и годишен процент на разходите – 982.12 % /а при използвана
отстъпка – 850.43 %/. Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора, с подписването му
заемателят удостоверявал, че е получил от заемодателя изцяло и в брой заемната
сума, като договорът има силата на разписка за получената заемна сума.
Основният
спорен по делото
въпрос е свързан
с това дали ищцовото
дружество е материално легитимиран кредитор на вземанията по договора за
кредит.
Прехвърлянето на вземания и задължения е уредено в
нормите на чл. 99 – чл. 102 ЗЗД. Общото между тази правни институти е промяната
в субектите на облигационното отношение. Правната доктрина допуска прехвърляне
не само на вземания, но и на права по договор чрез цесия, както и прехвърляне
на правоотношение, при което се съчетават правилата на цесията и на
заместването в дълг.
Съответно цесията е договор, с който
кредиторът на едно вземане – цедент, го прехвърля не трето лице – цесионер,
като последният разполага с правото да го събере от длъжника. Предмет на същата несъмнено могат да бъдат
вземания /действителни/, които имат имуществен характер /каквито са и
процесните/. Длъжникът по вземането не е страна по цесията. В закона липсва
изискване за форма за действителност на цесията. Цесионерът придобива вземането
в състоянието, в което то се е намирало в момента на сключването на договора.
Заедно с вземането върху цесионера по силата на закона преминават и всички
акцесорни права /освен ако е уговорено противното/. Обстоятелството, че цесията
засяга интересите както на страните по договора, така и на трето лице –
длъжника, налага извършването на допълнително действие – съобщаване на длъжника
за цесията съгласно чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Съобщението е едностранно изявление,
с което длъжникът се известява, че вземането на неговия кредитор е прехвърлено
на нов кредитор. То е неформално и за да породи действие трябва да бъде
извършено от стария кредитор /цедента/ – чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Само това
уведомяване ще създаде достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна
на стария му кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение на задълженията
му, т.е. изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по смисъла на чл. 75, ал.
1 ЗЗД, като по силата на принципа на свободата на договарянето /чл. 9 ЗЗД/ няма
пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на
уведомлението за цесията – това упълномощаване не противоречи на целта на
разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Получаването от длъжника на уведомлението за извършената цесия в хода на исковото производство е факт, който е от значение за спорното право
и поради това следва да бъде съобразен при решаването на делото, с оглед
императивното правило на чл. 235, ал.
3 ГПК /виж Тълкувателно решение № 142-7 от 11.11.1954, г., ОСГК, както и
Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., ІІ т. о., ТК,
Решение № 137 от 02.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., ІІІ г. о., ГК,
Решение № 156 от 30.11.2015 г. на ВКС по т. д. №2639/2014 г., ІІ т. о., ТК и
Решение № 78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т. д. №2352/2013 г., ІІ т. о., ТК/.
Установено е, че между „И.А.М.“ АД и ищцовото дружество е бил сключен на 16.11.2010 год. договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/. Същевременно видно
е от клаузата на чл. 2.1, че по отношение на индивидуализацията на
прехвърлените вземания договорът съдържа изрично препращане към Приложение № 1,
съставляващо негова неразделна част и имащо силата и значението на допълнително
споразумение към рамковия договор, с минимално съдържание, посочено в клаузата
на чл. 2.2, което следва да се състави във вид на електронен документ по
смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП. Формата и съдържанието на електронното
изявление, формиращо електронния документ, се съгласува между страните и е
посочена във вид на бланка на Приложение №1 към рамковия договор /която бланка
не е ангажирана по делото/.
По делото е представено препис –
извлечение от Приложение № 1 от 01.06.2014 год. към процесния рамков договор за
цесия /като ищецът твърди, че същият съставлява възпроизведен на хартиен
носител електронен документ/, в който под №202 е посочен номер на договор за
кредит – 1937936, името и ЕГН на ответника, датата на договора – 22.10.2013
год., отпусната главница – 3 000 лв., общо дължимото по кредита – 5 341.68
лв., остатък на дължимата сума към 01.06.2014 год. – 5 055.26 лв., в т.ч.
лихви за просрочие към посочената дата – 78.46 лв. Данни за останалите позиции
в препис-извлечението липсват, както и подписи от лицата Н.С./за продавач/ и М.Д./за
купувач/.
В отговора на исковата молба
ответникът е повдигнал въпроса за авторството на електронния документ поради
липсата на верификация на подписващите чрез електронен подпис /т.е. липсата на
квалифицирани електронни подписи/.
Електронното изявление, записано на
магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено,
съставлява електронен документ – чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП /сега Закона за електронния
документ и електронните удостоверителни услуги – Загл. изм. – ДВ, бр. 85 от
2017 год./. Електронното изявление е представено в цифрова форма словесно
изявление, което може да съдържа и несловесна информация /чл. 2, ал. 1 и 2
ЗЕДЕП/. Същото се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕП – за
електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически
свързана с електронното изявление за установяване на неговото авторство.
Законът придава значение на подписан документ само на този електронен документ,
към който е добавен квалифициран електронен подпис /чл. 13, ал. 3 ЗЕПЕД/, но
допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на
обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. Когато посочените
предпоставки са налице, е създаден подписан електронен документ. Неговата
доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписаният писмен
документ, ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за
авторството на изявлението – чл. 180 ГПК. Ако изявлението съставлява признание
на неблагоприятни за автора обстоятелства, това увеличава доказателствената
стойност на документа, но не му придава материална доказателствена сила. Такава
законът признава само на подписаните официални документи. Възпроизвеждането на
електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му.
Съгласно разпоредбата на чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК, той се представя по делото
именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата
страна не поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е
годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото
съдържание – виж Решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС
по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., ГК.
Представеният по делото препис – извлечение
от Приложение № 1 /с характер на допълнително споразумение/ на хартиен носител
не установява, че същото като електронен документ е подписано с квалифицирани
електронни подписи на представителите на страните по процесния рамков договор
за цесия. В този смисъл настоящият съдебен състав приема, че Приложение № 1 е с
неустановимо авторство по смисъла на чл. 13 ЗЕДЕП, защото авторството не следва
само и единствено от качеството на изявлението, като електронно.
Разпоредбата на чл. 13 ЗЕДЕП въвежда
различна доказателствена сила на електронните документи. Електронният подпис по
смисъла на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕП е всяка информация в електронна форма, добавена
или логически свързана с електронното изявление, за установяване на неговото
авторство. Усъвършенстван електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 2 ЗЕДЕП е
електронен подпис, който 1/ дава възможност за идентифициране на автора; 2/ е
свързан по уникален начин с автора; 3/ е създаден със средства, които са под
контрола единствено на автора и 4/ е свързан с електронното изявление по начин,
който осигурява установяването на всички последващи промени. Квалифициран
електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 3 ЗЕДЕП е усъвършенстван електронен
подпис, който отговаря на изискванията на чл. 16 /а именно: 1/ придружен е от
издадено от доставчик на удостоверителни услуги удостоверение за квалифициран
електронен подпис, отговарящо на изискванията на чл. 24 и удостоверяващо
връзката между автора и публичния ключ за проверка на подписа и 2/ създаден е
посредством устройство да сигурно създаване на подписа/.
В разглеждания случай въпреки
предвиденото в чл. 2.1 от процесния рамков договор, че формата и съдържанието
на електронното изявление, формиращо електронния документ, се съгласува между
страните и е посочена във вид на бланка на Приложение №1 към рамковия договор,
по делото не са ангажирани доказателства, че страните по посочения договор са
уговорили, че правната сила на електронния подпис и/или на усъвършенствания
електронен подпис ще е равностойна на тази на саморъчен подпис /чл. 13, ал. 4
ЗЕДЕП/. Електронното изявление, неподписано с квалифициран електронен подпис,
има доказателствена сила на изходящо от посочения автор, само ако не е оспорен
същият. При спор обаче /какъвто в частност е налице/, подлежи на доказване
авторството му, тъй като само електронно изявление, подписано с квалифициран
електронен подпис, удостоверява и авторството на документа. Независимо, че
електронното съобщение, несъдържащо квалифициран електронен подпис не се ползва
с формална доказателствена сила, то не е „правно нищо“, не е тъждествено на
пълна липса на волеизявление. Принципно представянето на документ, върху който
липсва подпис на издателя му, предпоставя, че фактът на писменото изявление и
неговото авторство ще бъдат установявани с други доказателствени средства при
оспорване кой е неговият издател /напр. специализирана техническа експертиза/ –
в този смисъл виж например Определение № 169 от
6.04.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 672/2017 г., I т. о., ТК, Определение №
451 от 6.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 1530/2019 г., I т. о., ТК.
Ищецът не е установил и с други
доказателствени средства предмета на договора за прехвърляне на вземания – такова
доказателство не съставлява уведомлението до ответника, тъй като същото има
характера на едностранно волеизявление с адресат /а договорът за цесия изисква
съгласие на цецента и цесионера/, а доказателствената тежест в тази насока е
била негова /във въззивната жалба не са наведени оплаквания за допуснати от СРС
нарушения във връзка с доклада по делото по чл. 146 ГПК/. Като израз на прогласеното в чл. 6 от действащия ГПК диспозитивно
начало в исковия процес, всяка страна поначало следва да е активна при доказване на фактите,
на които основава своите искания или възражения /чл. 154, ал. 1 ГПК/, за което следва да направи
нарочно доказателствено искане /чл.
156, ал. 1 /.
Следователно при приложение на
неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената
тежест въззивният съд приема, че процесните вземания не са възникнали в
имуществото на ищеца „А.з.с.в.“ ЕАД, поради което исковете се явяват
неоснователни и подлежат на отхвърляне, както законосъобразно е приел и
първоинстанционният съд.
Ето защо въззивната жалба следва да
се остави без уважение, а обжалваното с нея решение на СРС – потвърдено, като
правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора
жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК
жалбоподателят /ищецът/ следва да бъде осъден да заплати на ответника
действително направените разноски във въззивното производство за възнаграждение
за един адвокат в размер на 800 лв.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето
решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от
25.11.2019 год., постановено по гр.дело №84198/2017 год. по описа на СРС, ГО,
87 с-в.
ОСЪЖДА „А.З.С.Н.В.“ ЕАД, ЕИК *****,
със седалище и адрес на управление:***, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, да
заплати на В.Т.Д. с ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един
адвокат в размер на 800 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/