Р
Е Ш Е
Н И Е №
гр.
София 30.09.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Софийският градски съд, първо гражданско
отделение, І-6 състав
в публичното заседание на петнадесети
септември
две хиляди и двадесета година в
състав:
Председател: ПЕТЯ АЛЕКСИЕВА
при секретаря Антоанета
Стефанова и в
присъствието на
прокурора
като разгледа докладваното от
съдия Алексиева гр.
дело № 10481 по описа
за 2019 г. и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е образувано по
искова молба, подадена от Р.Д.Д., Н.Н.А. и „Н.Л.“ ООД против „Е.М.“ ЕООД, с която са предявени
активно субективно съединени искове с правно основание чл.439, ал.2 от ГПК.
Поддържа се, че срещу ищците е
било образувано и се е водило изпълнително дело № 20118560401166 на ЧСИ Б.Б., образувано по молба на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД
въз основа на изпълнителен лист от 01.11.2011 г., издаден по гр.д.№ 45125/2011
г. по описа на СРС, 51 състав за сумите в размер на 49 362,89 лв.-главница по
договор за кредит от 29.01.2008 г., както и за сумата в размер на 7 708,18
лв.-изискуема редовна лихва за периода от 05.07.2010 г.-12.10.2011 г., сума в
размер на 3 963,25 лв.-изискуема наказателна лихва за периода от 05.08.2010
г.-20.10.2011 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
21.10.2011 г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата в
размер на 1220,69 лв.-разноски за държавна такса и 1060 лв.-разноски за
процесуално представителство. Поддържа се, че въз основа на сключен договор за
цесия от 23.08.2012 г. „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД е прехвърлило процесното вземане на ответника „Е.М.“ ЕООД, което
дружество е подало молба до ЧСИ Б.Б. от 22.03.2013 г.
за конституирането си като взискател по
изпълнителното дело. Твърди се, че на 22.04.2019 г. ответникът е поискал
прекратяване на изпълнително дело № 20118560401166 и въз основа на същия
изпълнителен лист е образувало ново изпълнително дело № 20198560400844 на ЧСИ Б.Б.. Твърди се, че вземанията на ответника към датата на
подаване на исковата молба са погасени по давност, като вземането за главница е
погасено с изтичането на общата петгодишна давност, а останалите вземания за
лихви са погасени с изтичането на тригодишната давност. Твърди се, че
последното валидно извършено от съдебния изпълнител действие е на 07.12.2012
г., когато са наложени запори върху банковите сметки на длъжниците,
открити в различни търговски банки, като в периода след налагането на запорите
до 07.12.2014 г. не са извършвани изпълнителни действия, годни да прекъснат
започналата да тече погасителна давност, поради което и на 07.12.2014 г. на
основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, изпълнителното дело се явява прекратено по
силата на закона. Твърди се, че с прекратяване на изпълнителното дело, с
обратно действие-от датата на последното валидно предприето изпълнително
действия-07.12.2012 г. започва да тече давността, с което се погасява самото
вземане, като в случая давността изтича на 07.12.2017 г.
Моли съда да постанови решение, с
което да бъде установено по отношение на ответника, че ищците не дължат на
ответника сумите по изпълнителния лист от 01.11.2011 г., издаден по гр.д.№
45125/2011 г. по описа на СРС, 51 състав, както следва: сума в размер на 49
362,89 лв.-главница по договор за кредит от 29.01.2008 г., сума в размер на 7
708,18 лв.-изискуема редовна лихва за периода от 05.07.2010 г.-12.10.2011 г.,
сума в размер на 3 963,25 лв.-изискуема наказателна лихва за периода от
05.08.2010 г.-20.10.2011 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 21.10.2011 г. до окончателното изплащане на задължението, както и
сумата в размер на 1220,69 лв.-разноски за държавна такса и 1060 лв.-разноски
за процесуално представителство, като погасени по давност.
Ищецът претендира направените
разноски.
В срока за отговор ответникът
депозира такъв чрез процесуалния си представител юрисконсулт Кантарска, надлежно упълномощена с пълномощно приложено към
отговора.
Оспорва исковете като
неоснователни и необосновани. Оспорва твърдението на ищците за изтекла
погасителна давност. Твърди, че през процесния период
давността е прекъсвана. Поддържа се, че ТР 2/2013 от 26.06.2015 г. има действие
от датата на обявяването му. В този смисъл Решение № 170/17.09.2018 г., гр.д. №
2382/2017 г. на ВКС, ГК, ІV г.о. Поддържа се, че в периода до 07.12.2014 г. е
бил налице висящ изпълнителен процес, като към този момент е било в сила
Постановление на Пленума на ВС на РБ № 3/18.11.1980 г., където изрично е
постановено, че погасителна давност не тече, докато трае изпълнителния процес
относно принудителното осъществяване на вземането. Твърди се, че новите
постановки на ТР 2/2015 г. се прилагат занапред, считано от 26.06.2015 г. и то
само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства. Твърди
се, че погасителната давност е започнала да тече от 27.09.2014 г. и би изтекла
на 07.12.2019 г., в случай, че не беше инициирано ново изпълнително
производство. Поддържа се, че преклузивният срок,
установен в чл.433, ал.1, т.8 от ГПК тече за солидарните длъжници
общо, а не самостоятелно.
Моли съда да постанови решение, с
което да отхвърли изцяло исковите претенции като неоснователни. Претендира
разноски, включително юрисконсултско възнаграждение.
В условията на евентуалност
заявява възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на заплатеното от
ищците адвокатско възнаграждение.
В съдебно
заседание ищците чрез своя процесуален представител поддържат исковете си и по
съображения изложени в исковата молба и в писмени бележки депозирани в
съдебното заседание. Претендират разноски, съобразно представен списък по чл.80 ГПК.
Ответникът,
редовно призован не изпраща представител, не изразява становище в хода по
същество.
Софийски градски съд, І-6 състав, след като взе
предвид становището на страните и събраните по делото писмени доказателства,
преценени поотделно в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:
Въз
основа на заповед за изпълнение от 01.11.2011 г. по ч.гр.д.№ 45125/2011 г. по
описа на СРС, 51 състав, с която е допуснато незабавно изпълнение, на 01.11.2011
г. е издаден изпълнителен лист, по силата на който длъжниците
„Н.Л.“ ООД, Р.Д.Д. и Н. Н. А. са осъдени да заплатят
солидарно на „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД сумата от 49 362,89
лв.-главница дължима на основание договор за банков кредит от 29.01.2008 г.,
сумата от 7 708,18 лв.-договорна лихва за периода от 05.07.2010
г.-12.10.2011 г., сумата от 3 963,25 лв.-наказателна лихва за периода от
05.08.2010 г.-20.10.2011 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 21.10.2011 г. до окончателното изплащане, сумата от 1220,29
лв.-разноски за държавна такса и 1060 лв. разноски за процесуално
представителство.
За
принудителното събиране на горните суми и по молба на взискателя
„РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)“ ЕАД, на 21.11.2011
г. е образувано изпълнително дело № 20118560401166 по описа на ЧСИ Б.Б. с рег.№ 856, район на действие: Софийски градски съд.
Молбата
въз основа на която е било образувано изпълнителното дело е редовна с надлежно
посочени в нея способи за принудително изпълнение. С нея на съдебния изпълнител
е възложено пълно имуществено проучване на длъжниците.
Със запорно съобщение от 10.01.2012 г. съдебния изпълнител е
наложил запор върху всички вземания по всички притежавани от длъжника „Н.л.“
ООД банкови сметки, вложени вещи в трезори, съдържание на касети, суми
предоставени за доверително управление, открити при „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД.
На 17.01.2012
г. съдебния изпълнител е наложил запори върху дружествените дялове на длъжника Р.Д.Д. и на длъжника Н.Н.А., които
същите притежават в търговско дружество „Н.л.“ ООД.
На
09.02.2012 г. е наложен запор върху вземанията на длъжника „Н.л.“ ООД в „Уникредит Булбанк“ АД, от който запор и на 16.02.2012 г. е
извършено погасяване на суми с постъпила сума в размер на 371,40 лв.
На 15.02.2012
г. съдебният изпълнител е наложил запор върху вземанията на длъжника Н.Н.А. в „Ю.Б.“ АД, на 24.02.2012 г. и върху вземанията на
същия длъжник в „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД.
От
запора на вземанията при „Ю.Б.“ АД, на 28.02.2012 г. е постъпила сума в размер
на 15,33 лв.
На 04.04.2012 г. съдебния изпълнител е наложил запор върху
вземанията по всички притежавани от длъжника „Н.л.“ ООД банкови
сметки, вложени вещи в трезори, съдържание на касети, суми предоставени за
доверително управление, открити при „ТБ МКБ Юнионбанк“
АД. На същата дата е наложен и запор върху вземанията на Н.Н.А.
в „Прокредит Банк България“
АД, в „Банка Пиреос България“ АД.
На
05.04.2012 г. е наложен запор върху лек автомобил, собственост на длъжника Р.Д.Д..
На
27.09.2012 г. взискателят „Райфайзенбанк (България)“
ЕАД е депозирал молба по изпълнителното дело, с която е уведомил съдебният
изпълнител, че с рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
03.11.2011 г. Банката е прехвърлила вземанията си към длъжниците на „ЕОС М.“ ООД.
На
07.12.2012 г. съдебният изпълнител е наложил запори върху настоящи и бъдещи
вземания по всички притежавани от длъжниците Р.Д.Д., Н.Н.А. и „Н.л.“ ООД банкови
сметки, вложени вещи в трезори, съдържание на касети, суми предоставени за
доверително управление, открити при „Първа инвестиционна банка“ АД, „ТБ Инвестбанк“ АД, „Стопанска и инвестиционна банка (СИБАНК) АД, „Уникредит Булбанк“ АД, „Обединена българска банка“ АД,
„Общинска банка“ АД, „Ю.Б.“ АД, „ЦКБ“ АД, „Банка Пиреос
България“ АД.
На
22.03.2013 г. цесионерът и ответник по делото „ЕОС М.“
ООД е депозирал молба по изпълнителното дело, с която е заявил искане в
качеството си на частен правоприемник на взискателя
по делото „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, да бъде конституиран по
изпълнителното дело. Новоконституираният взискател и с молбата си не е посочвал способи за
принудително изпълнение. Посочил е сметка, по която да бъдат превеждани
постъпващите суми.
С молба
от 11.05.2015 г. ответникът-взискател е посочи способ
за изпълнение, а именно: опис и оценка на притежавани от длъжниците
МПС-та, след справка.
На
22.01.2015 г. съдебният изпълнител е наложил нови запори върху вземания на длъжниците в различни банки.
На
15.07.2015 г. е насрочен опис на лек автомобил на дължника
Р.Д.Д..
С молба
от 28.03.2019 г. взискателят е поискал прекратяване
на изпълнителното дело на основание чл.433, ал1, т.8 от ГПК.
С
постановление от 22.04.2019 г. съдебния изпълнител е прекратил производството
по изпълнително дело № 20118560401166 на посоченото основание, а именно: взискателят не е поискал извършването на изпълнителни
действия в продължение на две години.
Въз
основа на същия изпълнителен лист и на 17.05.2019 г. по искане на ответника е
образувано изпълнително дело 2019856040844 при същия съдебен изпълнител ЧСИ Б.Б. с посочване на принудителни способи за изпълнение.
Горната
фактическа обстановка се доказва от събраните по делото писмени доказателства,
които съдът кредитира.
Между
така събраните доказателства няма противоречия, кореспондират помежду си,
поради което съдът ги кредитира.
При така установената фактическа обстановка, съдът
квалифицира от правна страна
предявения иск по чл. 439 ГПК.
С иска
по чл. 439, ал. 2 ГПК длъжникът може да оспорва
изпълнението въз основа на факти,
настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Като средство за
защита на длъжника по висящ
изпълнителен процес с иска се дава
право да се установи, че
изпълняемото право е отпаднало, поради факти и обстоятелства, настъпили след съдебното му установяване,
но имащи правно значение за неговото съществуване.
Исковете са процесуално допустими,
тъй като ищците-длъжници се позовават на новонастъпили след влизане в сила на издадената заповед за изпълнение
въз основа на документ по чл.417, т.2 от ГПК факти.
По същество на предявените
искове.
Предвид обстоятелството, че първото
изпълнително дело е образувано на 21.11.2011 г., първият въпрос на който следва
да се отговори е: тече
ли погасителна давност за вземане по изпълнително дело, което е образувано
преди приемане на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК и дадените в т. 10 от същото
разяснения намират ли приложение по отношение последиците на давността по това
принудително изпълнение и настъпилата перемпция по
чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. На този въпрос е отговорено
с Решение № 252/17.02.2020 г., постановено по гр.д.№ 1609/19 г. на ВКС, ІІІ
г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК, както и с Решение № 170/17.09.2018
г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 51/21.02.2019 г. по гр.
д. № 2917/2018 г. на ВКС, ІV г.о.
Настоящият съдебен състав напълно
споделя тази практика, съобразно която съдебните състави на ВКС са приели, че
когато се касае до първоначално приети тълкувателни решения и постановления те
имат обратно действие и даденото с тях тълкуване важи от момента, в който
правната норма е влязла в сила, като се счита, че тя още тогава е имала
съдържанието, посочено в тълкувателните актове. Възможно е след издаването на
първоначалния тълкувателен акт да настъпи промяна в тълкуваната норма или
свързани с нея други правни норми, или в обществено-икономическите условия,
които да правят вече даденото тълкуване неприложимо или несъответно на
действителния смисъл на закона. В тези случаи при постановяването на нов
тълкувателен акт, с който се изоставя предходното тълкуване на същата правна
норма и се възприема различно тълкуване, последващото
тълкувателно решение няма подобно на първоначалното обратно действие, а се
прилага от момента, в който е постановено и обявено по съответния ред. От този
момент престава да се прилага и предшестващия тълкувателен акт, обявен за
изгубил сила. В тази хипотеза, ако преди постановяване на новото тълкувателно
решение са се осъществили факти, които са от значение за спорното между
страните правоотношение и са породили правните си последици, то тези последици
следва да бъдат преценявани с оглед обвързващото им тълкуване, дадено и
действащо към момента на настъпването им. В противен случай би се придало
същинско обратно действие на новия тълкувателен акт, което е недопустимо, освен
съгласно чл. 14 ЗНА по изключение и въз основа на изрична разпоредба за това.
За заварените като висящи от ТР №
2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК производства по принудително изпълнение и спрямо
осъществените по тях факти до посочената дата следва да намери приложимост
задължителното тълкуване, дадено с ППВС № 3/18.11.1980 г., според което през
времетраенето на изпълнителното производство- от датата на образуването му, до
датата на приемане на последващия тълкувателен акт
(придаващ различно обвързващо тълкуване на последиците на давността при висящност на изпълнителния процес), погасителната давност е
спряла. Както доктрината, така и съдебната практика несъмнено са приемали, вкл.
и преди ТР № 2/2015 г. на ВКС, ОСГТК, че в случаите, когато взискателят
не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години,
изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК
, поради т. нар. „перемпция“ и то по силата на
закона, независимо дали съдебният изпълнител е издал постановление в този
смисъл, имащо декларативно, а не конститутивно
действие. Различието е относно датата, от която започва да тече новата
погасителна давност за вземането в тези случаи (според постановките по т. 10 от
ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК това е датата, на която е поискано или е
предприето последното валидно изпълнително действие). Ако е налице осъществен
състав по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК към дата, предхождаща датата 26.06.2015 г.,
новата погасителна давност за вземането по чл. 117, ал. 1 ЗЗД започва да тече
от датата на изтичане на горния релевантен (двугодишен) срок, като при съдебно
установено вземане срокът й е всякога пет години (чл. 117, ал. 2 ГПК).
С оглед това правно разрешение
предявените искове се явяват частично основателни, предвид следните
съображения:
На 21.11.2011 г. с образуване на
изпълнителното дело давността е спряла да тече. Перемцията
по изпълнителното дело обаче е настъпила преди 26.06.2015 г.
Вярно е твърдението на ищците, че
последното изпълнително действие е извършено на 07.12.2012 г. с налагането на множество
запори върху вземанията на длъжниците в различни
банки.
След тази дата 07.12.2012 г. взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на две години, т.е. от тази дата е започнал да тече двугодишния
срок по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК и е изтекъл съответно на 07.12.2014 г., на
която дата е настъпила е перемцията.
Съобразно константната съдебна
практика изпълнителният процес в хипотезата на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК се
прекратява eх lege, когато взискателят не е предприел извършване на изпълнителни действия
в продължение на двегодишния преклузивен срок,
независимо от отсъствие на постановление на съдебния изпълнител, имащо
декларативно, а не конститутивно действие. Ако е
осъществен съставът на чл.433, ал.1, т.8
от ГПК, новата погасителна давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД започва да тече,
независимо от това, че съдебният изпълнител не е прекратил с постановление
изпълнителното производство.
Ефектът на прекратяването е
настъпил от момента на изтичане на предвидения в чл.433, ал.1, т.8 ГПК 2-годишен
срок от последното поискано изпълнително действие, т. е. считано от 07.12.2014
г. Тъй като обаче това прекратяване е преди приемане на ТР № 2/26.06.2015 г. на
ВКС, ОСГТК, по отношение на погасителната давност следва да се приложи
тълкуването, дадено в предшестващото ППВС № 3/1980 г. Съобразно него,
погасителна давност не е текла докато е траел този изпълнителен процес (т. е.
до 07.12.2014 г.) и че новата погасителна давност за вземането е започнала да
тече от датата на прекратяване на изпълнителното производство-от 08.12.2014 г.,
а не от последното изпълнително действие. В този смисъл Решение № 252 от 17.02.2020 г. на
ВКС по гр. д. № 1609/2019 г., III г. о., ГК, постановено по чл.290 ГПК.
Прекратяването на изпълнителното
производство обаче не води до погасяване на материалното право, поради което
може да се започне ново изпълнително производство за същото вземане.
Прекратяването на изпълнителното производство, ако не се дължи на
несъществуване на изпълняемото право, не заличава
ефекта на прекъсване на давността, породен от образуването на изпълнителното
производство, а от прекратяването започва да тече нова давност. Взискателят може, докато давността не е изтекла, да започне
нов изпълнителен процес за същото вземане, защото прекратяването на
изпълнителния процес нито го погасява, нито обезсилва изпълнителното основание
или изпълнителния лист. В този смисъл са и постановените по реда на чл. 290 ГПК
задължителни за приложение от съдилищата решение № 223/12.07.2011г. по т.д. №
124/2010г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, и решение № 76/07.06.2011г. по т.д. № 634/2010г.
на ВКС, ТК, І ТО.
В случая взискателят
е започнал нов изпълнителен процес за същото вземане на 17.05.2019 г.
Към тази дата петгодишния срок за
погасяване на вземането за главница не е бил изтекъл (същият е следвало да изтече на 07.12.2019 г.), поради което това действие е
довело до прекъсване течението на давността по отношение на главницата, но не и
по отношение на претенциите за договорна и наказателна лихви.
На основание чл.111, б.“в“ ЗЗД,
вземания за лихви се погасяват с изтичането на тригодишен давностен
срок.
Следователно вземането за лихви
на ответника се е погасило с изтичането на този срок на 08.12.2017 г., т.е. към
датата на образуване на второто изпълнително дело, тези вземания вече са били
погасени по давност, поради което и исковата претенция за тях следва да бъде
уважена като основателна, доколкото няма как да бъде прекратено течението на
срок, който вече е изтекъл.
Производството по делото следва
да бъде прекратено досежно претенцията за
установяване недължимостта на сумата от 1220,29
лв.-разноски за държавна такса и 1060 лв. разноски за процесуално
представителство.
Налице е константна и
непротиворечива съдебна практика, съобразно която със специалния иск с правно
основание чл. 439, ал. 1 ГПК длъжникът
може да оспори изпълнението, като твърди, че не дължи на взискателя
вземанията по изпълнителните основания, по които е образувано изпълнителното
дело, но в предмета на тази искова претенция не се включват разноските по
самото изпълнително дело, тъй като въпросът за тяхната дължимост
или недължимост от длъжника се разрешава в самото
изпълнително дело, съобразно правилата на чл. 79 ГПК.
По тези съображения съдът намира,
че производството по делото досежно посочените
по-горе суми, следва да бъде прекратено, поради липса на правен интерес за ищците
от установяване недължимостта им.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание
чл.78, ал.1 от ГПК ответникът ще следва да бъде осъден да заплати на ищците
направените от тях разноски, които са съответни на уважената част от исковете.
Видно от представения договор за
правна помощ от 23.07.2019 г., ищецът Р.Д.Д. е
заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 2400 лв.
Неоснователно е възражението на
ответника за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение.
При материален интерес от 63 314,61 лв. и
на основание чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения (в редакцията на нормата към датата на сключване на договора), размерът на минималното адвокатско възнаграждение
възлиза на сумата от 2 429,44 лв., т.е. очевидно заплатената сума от 2400
лв. не е прекомерна, дори е под определения минимум.
Установява се, че този ищец е
заплатил и дължимата държавна такса, поради което разноски се дължат само на
ищеца Р.Д..
От общо направените разноски в
размер на 4 932,60 лв. и на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът ще
следва да бъде осъден да заплати на ищеца Р.Д. разноски в размер на 909,20 лв.,
които са съответни на уважената част от исковете /11 671,43 лв./ За разликата
над уважената сума до пълния претендиран размер от
63 314,61 лв. разноски на ищеца не се дължат, предвид прекратяване на
производството за част от сумата и отхвърляне на исковете за останалата част
като неоснователни.
Своевременно и с отговора,
ответникът е заявил претенции за разноски в размер на 300 лв. за юрисконсултско възнаграждение. От тази сума и на основание
чл.78, ал.3 и ал.4 от ГПК ищците ще следва да бъдат осъдени да заплатят на
ответника сумата от 244,27 лв., съответна на отхвърлената и прекратена част от
исковете в общ размер 51 543,18 лв.
Водим от горното, Софийски
градски съд, І-6 състав
Р Е Ш
И :
ОСТАВЯ БЕЗ разглеждане
предявените от Р.Д.Д., ЕГН **********, Н.Н.А., ЕГН **********, и двамата с адрес: *** и от „Н.Л.“
ООД, дружество учредено и регистрирано в ТР при АВ-София с ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:*** против „Е.М.“ ЕООД, дружество учредено и
регистрирано в ТР при АВ-София с ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, активно субективно съединение искове с правно основание чл.439,
ал.2 от ГПК с искане да бъде установено между страните, че ищците не дължат
на ответника сумата
от 1220,29 лв.-разноски за държавна такса и 1060 лв. разноски за процесуално
представителство, дължими по изпълнителен лист от 01.11.2011 г., издаден по
ч.гр.д.№ 45125/2011 г. по описа на СРС, 51 състав и прекратява производството
по гр.д.№ 10481/2019 г. по описа на СГС, І-6 състав в тази част.
В тази част решението има характер на определение
и подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски апелативен съд в
едноседмичен срок от датата на получаване на препис от съдебния акт.
ПРИЗНАВА за установено в
отношенията между страните и по исковете с правно основание чл.439, ал.2 от ГПК
предявени от Р.Д.Д., ЕГН **********, Н.Н.А., ЕГН **********, и двамата с адрес: *** и от „Н.Л.“
ООД, дружество учредено и регистрирано в ТР при АВ-София с ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:*** против „Е.М.“ ЕООД, дружество учредено и
регистрирано в ТР при АВ-София с ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, че Р.Д.Д., ЕГН **********, Н.Н.А., ЕГН ********** и „Н.Л.“ ООД, ЕИК ******* НЕ ДЪЛЖАТ
солидарно на „Е.М.“ ЕООД в качеството му на частен правоприемник на
„Райфайзенбанк (България) ЕАД въз основа на рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
03.11.2011 г. сумите по изпълнителния лист от 01.11.2011 г., издаден по гр.д.№
45125/2011 г. по описа на СРС, 51 състав, както следва: сума в размер на 7
708,18 лв. /седем хиляди седемстотин и осем и 0,18 лв./-изискуема редовна лихва
за периода от 05.07.2010 г.-12.10.2011 г., сума в размер на 3 963,25 лв. /три
хиляди деветстотин шестдесет и три и 0,25 лв./-изискуема наказателна лихва за
периода от 05.08.2010 г.-20.10.2011 г., като погасени по давност.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни
предявените искове за установяване недължимост на сума
в размер на 49 362,89 лв. /четиридесет и девет хиляди триста шестдесет и два и
0,89 лв./-главница по договор за банков кредит от 29.01.2008 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 21.10.2011 г. до окончателното изплащане на задължението.
ОСЪЖДА „Е.М.“ ЕООД, дружество
учредено и регистрирано в ТР при АВ-София с ЕИК *******, със седалище и адрес
на управление:*** да заплати на основание чл.78, ал.1 от ГПК на Р.Д.Д., ЕГН **********,*** сумата от 909,20 лв. /деветстотин и
девет и 0,20 лв. лв./ разноски направени от ищеца пред настоящата инстанция.
ОСЪЖДА Р.Д.Д.,
ЕГН **********, Н.Н.А., ЕГН **********, и двамата с
адрес: *** и от „Н.Л.“ ООД, дружество учредено и регистрирано в ТР при АВ-София
с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** да заплатят на основание
чл.78, ал.3 и ал.4 от ГПК на „Е.М.“ ЕООД, дружество учредено и регистрирано в
ТР при АВ-София с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:*** сумата от
244,27 лв. /двеста четиридесет и четири и 0,27 лв./ разноски направени от
ответника пред настоящата съдебна инстанция.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Софийски апелативен съд в
двуседмичен срок от връчване на препис от същото на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: