Р Е Ш
Е Н И Е N 164
гр. Сливен, 26. 10. 2018 година
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито
заседание на двадесет и четвърти октомври
през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:МАРТИН САНДУЛОВ
ЧЛЕНОВЕ:СТЕФКА МИХАЙЛОВА
Мл. с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА
при участието на прокурора ………и при секретаря Ивайла Куманова , като
разгледа докладваното от М. Сандулов гр.
д. N 441
по описа за 2018 год., за да се произнесе, съобрази
следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на
чл. 258 и сл. от
ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба против Решение № 931/19.07.2018г. по гр.д.№ 647/2018г. на
Сливенски районен съд, с което е признато за установено по отношение на ГД
„Изпълнение на наказанията” – София, че П.П.В. ЕГН **********
*** има право на допълнителен платен годишен отпуск за компенсиране на
положения от нея извънреден труд над 50 часа в размер общо на 873 часа за
периода от първото тримесечие на 2003г. до 30.06.2014г.
На ищцата са присъдени разноски в размер на 300лв.
Ответната ГД „Изпълнение на наказанията” – София е
осъдена да заплати разноски в размер на
80 лв. в полза на съдебната власт по сметка на СлРС и
същата страна е осъдена да заплати и разноски за вещо лице в размер на 610 лв.
Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното
производство ГД „Изпълнение на наказанията” – София и с нея се обжалва
посоченото първоинстанционно решение в неговата уважителна установителна част и относно
разноските.
В срока по чл.263,
ал.1 от ГПК е подаден отговор на тази въззивна жалба от другата страна,
отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК.
В жалбата си ГД „Изпълнение на наказанията” –
София чрез пълномощника ст. юриск. П.С. твърди, че
първоинстанционното решение в неговата установителна
част е неправилно и незаконосъобразно. Счита, че неправилно районният съд не е
приложил института на три годишната погасителна давност. Прилагайки 3-годишната
погасителна давност, исковата претенция се явява изцяло погасена по давност и
като такава неоснователна. Посочва, че правото на допълнителен платен годишен
отпуск в размер до 12 работни дни по чл.212, ал.1, т.3, вр. с чл.211, ал.5, т.2
от ЗМВР не възниква самостоятелно, а се полага в случай, че е налице положен
извънреден труд, за което вземане е предвиден 3-годишен давностен
срок, поради което е неоснователно и искането за присъждане на допълнителен
отпуск за повече от 3 години. Освен това посочва, че по аналогия, поради
празнота в ЗМВР, следва да намери приложение нормата на чл.125 ЗДСл и чл.358,
ал.1, т.2 от КТ, предвиждащ максимален давностен срок
от 3-години по всички останали трудови спорове, извън изрично посочените.
Допълнителния отпуск е обусловен от положения извънреден труд, двете права са
взаимосвързани и с изтичане на 3 години се погасяват както вземанията за труд,
така и всички останали искове по всички трудови спорове. По отношение на разноските
посочва, че същите са неправилно присъдени, като адвокатското възнаграждение на
ищеца е завишено при липса на фактическа и правна сложност на делото, а
присъденото на ГДИН юрисконсултско възнаграждение е в минималния размер. С оглед изложеното ГДИН моли въззивния съд да
отмени първоинстанционното решение в обжалваната от него установителна
част и да реши спора по същество, като преизчисли и
разноските. Претендира присъждане на разноски пред въззивната инстанция, в т.ч.
юрисконсултско възнаграждение.
С отговора на въззивната жалба на ГДИН,
насрещната по нея страна чрез пълномощника си адв.Н.П. оспорва изцяло
изложените в жалбата съображения за приложение да 3-годишната погасителна
давност. Излага подробни, обстойни съображения относно виждането си, че
предявеният установителен иск не е и не може да бъде погасен по давност, докато
съществува служебното правоотношение между страните, нито на основание чл.111,
респ. чл.110 от ЗЗД, нито на основание чл.358, ал.1, т.3 от КТ. Посочва, че
субективното трудово право на отпуск, независимо от вида му, е основно
конституционно право на служителите и работниците, гарантирано от
Конституцията.
С въззивната жалба и отговора не са направени искания за събиране на
доказателства пред въззивната инстанция.
По делото е
постъпила и частна жалба от адв. Н.П., пълномощник на ищцата П.П.В., срещу определение № 2764/18.09.2018 г., с което е
отхвърлена молбата на ищцата за изменение на постановеното по делото съдебно
решение в частта относно разноските, като неоснователно. В частната жалба се
твърди, че определението е неправилно. Присъдените разноски са несправедливи и
са прекомерно ниски, с оглед вида, обема и качеството на предоставената
адвокатска услуга, както и с оглед
реалната фактическа и правна сложност на делото. Наредбата посочва минималните
размери на адвокатските възнаграждения по обективни критерии, но не обхваща
хипотезите, които са различни и зависят от степента на сложност на делото,
както и когато са предявени няколко категории искове, поради това се иска
определението да бъде отменено и да бъде изменено решението в частта за
разноските, като бъдат присъдени тези, които са претендирани.
Постъпил е писмен отговор на тази частна жалба от
процесуалния представител на ответника, който я намира за неоснователна.
Правилно съдът е уважил възражението за прекомерност и разноските не са
определени под минимума предвиден в Наредбата. Правният спор се отличава с
ниска по степен правна и фактическа сложност и защитата на ищеца не е събирала
доказателства по делото, поради това се иска частната жалба да бъде оставена
без уважение.
В с.з. за въззивника се явява представител по пълномощие,
който поддържа подадената жалба.
Въззиваемата, редовно призована, не се явява. В писмено
становище от представителя й по пълномощие се оспорва основателността на
подадената жалба и се претендират разноски.
Въззивният съд намира
въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261
от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ
интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно,
и с оглед обхвата на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност
и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС
доказателства и тези пред настоящата инстанция, намира, че обжалваното решение
е неправилно, поради което следва да бъде отменено.
Този състав счита, че формираната от първоинстанционния
съд фактическа обстановка, така както е
изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с
доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА
своята към нея.
По допустимостта на исковете практиката на ВКС
приема, че предявеният иск за установяване между страните, правото на служителя на компенсация с
допълнителен годишен отпуск за отработено време, представляващо извънреден
труд, е процесуално допустим. Всеки може да предяви установителен иск по чл.
124, ал. 1 от ГПК, за да установи съществуването или несъществуването на едно
правно отношение или на едно право, когато има интерес от това. Това налага
ищецът да докаже правният си интерес от предявяването на установителен иск за
правоотношение, когато ответникът или съдът служебно повдигне този въпрос.
Правният интерес на ищеца се извежда от необходимостта за установяване по
надлежния ред на предпоставките, при които възниква правото му да бъде
компенсиран с допълнителен отпуск за положен труд в извънработно време, което
право се оспорва от ответната страна. Установяването на защитимо по съдебен ред
право е различно от установяване на факти, по съдебен ред. /Решение № 10 от 21.04.2015 г. на ВКС по гр. д. №
3814/2014 г., IV г. о., ГК/.
С атакуваното решение е признато за установено по
отношение на ГД „Изпълнение на наказанията” – София, че ищцата има право на
допълнителен платен годишен отпуск за компенсиране на положения от нея
извънреден труд над 50 часа както следва: в размер на 873 часа за периода от първото тримесечие на 2003г. до 30.06.2014г
Още в отговора на писмената молба процесуалният представител на ответната
дирекция е направил и възражение за неоснователност на иска, поради изтекла
погасителна давност.В случая отношенията между страните за този период се
уреждат от ЗМВР в сила до 12.07.2006 г. и ЗМВР в сила до 27.06.2014 г. Съгласно
тези нормативни актове държавните служители в МВР имат право на допълнителен
платен годишен отпуск до 12 работни дни съгласно чл. 229 ал. 1 т. 9 от първия
закон и съгласно чл. 212 ал. 1 т. 3 от втория закон. И в двата закона
съществува ограничението отпуските да бъдат компенсирани с парично обезщетение,
освен при прекратяване на служебното правоотношение. Тъй като в случая се касае
за държавни служители, то за неуредените въпроси следва да бъде прилаган Закона
за държавния служител с изменението на този закон в сила от 01.03.2011 г. Чл. 59, ал. 5 от Закона за
държавния служител е с еднакво съдържание с чл. 176, ал. 3 КТ и се отнася за
ползването на платен годишен отпуск от държавни служители по служебно
правоотношение, за които се прилага Законът за държавния служител. Предвижда
се, че "правото на държавния служител на платен годишен отпуск се погасява
след изтичане на две години от края на годината, за която се полага този
отпуск. Когато платеният годишен отпуск е отложен при условията и по реда на
ал. 2, правото на държавния служител на платен годишен отпуск се погасява след
изтичане на две години от края на годината, в която е отпаднала причината за
неизползването му."
С нормата на чл. 59, ал. 5 от Закона за
държавния служител се въвежда 2-годишна давност за упражняване правото на
платен годишен отпуск.
Изменението на закона е било атакувано за противоконституционност
и с решение № 12 от 11.11.2010 г. на КС по КД №
15/2010 г. е отхвърлено искането за установяване на противоконституционност
на чл. 176 ал. 3 от КТ и чл. 59 ал. 5 от ЗДС. Конституционният съд е приел, че погасителната давност има за цел да
създаде стабилност чрез представянето на възможност да се упражнят права във
времеви граници. Погасителната давност е срок на бездействие на носителя на
едно право. Щом това право не е упражнено в този срок, се погасява ползването.
Текстът на чл. 176, ал. 3 КТ, че се погасява правото на отпуск, следва да се
разбира, че се погасява упражняването на правото на отпуск. В противен случай
следва да се търси основание за възникване отново на правото на отпуск след давностния срок, докато трае същото трудово правоотношение.
Предвиждането на давностен срок е въпрос на правна
политика на държавата, действа стимулиращо за упражняването на права и не
противоречи на чл. 4, 16, чл. 48, ал. 1 и 5 от Конституцията. Предвидената в
чл. 176, ал. 3 КТ давност има действие занапред.
С оглед разпоредбата на чл. 59 от ЗДС то
неизползваните отпуски, на които ищцата е имала право от 2010 г., правото на
ползване на тези отпуски, се е погасило с изтичането на две години, като за
допълнителния платен отпуск през 2014 г. тази давност е изтекла в края на 2016
г., а предявеният от нея иск е от 13.02.2018 г. Така и с оглед цитираните
разпоредби ползването на платен отпуск е погасено по давност за периода от 2010
г. до 2014 г. Поради това и с оглед своевременното възражение направено от
ответника Районния съд е следвало да отхвърли като неоснователен предявеният за
този период иск. Като е постановил обратното Районният съд е допуснал
неправилност на решението в тази част, поради което то следва да бъде отменено
и вместо него да се постанови ново, с което иска да бъде отхвърлен.
Безспорно е, с оглед цитираните по-горе разпоредби,
че ищцата е имала право на допълнителен платен отпуск за периода от 2003 г. до
2009 г. По делото не са приложени доказателства, от които да е видно, че ищцата
е направила искане да й бъде разрешено ползването на допълнителен отпуск и това
да й е било отказано. Специалните закони и подзаконовите нормативни актове
уреждат реда, по който служителят има правото да иска ползването на полагащия
му се допълнителен платен отпуск. За да се осъществи то, е необходимо
служителят да заяви или поиска от работодателя използването на съответния брой
дни от допълнителния платен годишен отпуск. Едва ако работодателят откаже да му
предостави тази възможност, за служителя възниква право да поиска от съда
защита на правото си, която се изразява във възможност за принудително
изпълнение на задължението на работодателя.
Така за всяка от посочените години от 2003г. до
2009г., след изтичането на всяка, ищцата е можела, след като спази съответната
процедура, да поиска от работодателя да й бъде разрешено ползването на платен
отпуск. Безспорно е, че погасителната давност не може да започне да тече преди
правото, което се претендира да е възникнало. След отпадане на забраната за
компенсиране на извънреден труд с почивка е създадена възможност служителят да
извърши компенсация с едностранно изявление, ако в определен срок тя не бъде
извършена от работодателя. Потестативното право на
работника да извърши компенсацията възниква с изтичането на крайния срок, в
който работодателят е длъжен да я извърши. Това потестативно
право се погасява с три годишна давност, а ако трудовото правоотношение е било
прекратено на мястото на потестативното право на
служителя, което вече не може да бъде упражнено, възниква вземане за парично
обезщетение. Така в случая ищцата е следвало да претендира правото си на
допълнителен отпуск за 2003 г. до края на 2006 г., за 2004 г. до края на 2007
г., за 2005 г. до края на 2008 г., за 2006 г. до края на 2009г., за 2007 г. до
края на 2010 г., за 2008 г. до края на
2011г. и за 2009 г. до края на 2012 г. Както беше посочено по-горе искът й е
предявен на 13.02.2018 г., като ответната дирекция своевременно е направила
възражението за погасяване по давност, което се явява изцяло основателно,
поради което Районният съд неправилно и незаконосъобразно го е уважил, поради
което решението следва да бъде отменено и в тази част.
При този изход на процеса отговорността за
разноските изцяло пада върху ищцата, която следва да заплати направените от
ответника в първоинстанционното и въззивното
производство. Така и подадената частна жалба се явява неоснователна.
Ръководен от гореизложеното съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ Решение № 931/19.07.2018г. по гр.д.№ 647/2018г. на Сливенски районен
съд ИЗЦЯЛО КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от П.П.В. ЕГН ********** ***
против ГД „Изпълнение на наказанията” – София иск с правно основание чл.124
ал.1 от ГПК вр. с чл.211 от ЗМВР /отм/ за признаване
за установено по отношение на ГД „Изпълнение на наказанията” – София, че П.П.В. има право на допълнителен платен годишен отпуск за
компенсиране на положения от нея извънреден труд над 50 часа в размер общо на
873 часа за периода от първото тримесечие на 2003г. до 30.06.2014г. като
неоснователен, поради погасяване на правото на
ползване по давност.
ОСЪЖДА П.П.В. ЕГН ********** *** да заплати на ГД
„Изпълнение на наказанията” – София сумата от 200 /двеста/ лева представляваща юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: