№ 11
гр. София, 07.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО IV ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Атанас Ст. Атанасов
Членове:Атанас Н. Атанасов
Ирина Стоева
при участието на секретаря Силва Д. Абаджиева
в присъствието на прокурора В. Ал. Д.
като разгледа докладваното от Ирина Стоева Въззивно наказателно дело от
общ характер № 20211100602551 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на гл. XXI от НПК.
С Присъда № 20036355 от 08.02.2021 г., постановена по НОХД № 17327
по описа за 2019 г. на СРС, НО, 110-ти състав, подсъдимият М. В. СТ. е бил
признат за виновен по повдигнатото му обвинение по чл. 206, ал. 1 от НК за
това, че на неустановена дата през месец юли 2017 г. в гр. София, ж.к.
„Дружба – 2” на около 100 метра от бл. 268 противозаконно присвоил чужда
движима вещ – лек автомобил марка „БМВ” с рег. № **** на стойност
3100,00 лева, която владеел – лекият автомобил му бил предоставен за
ползване от собственика Л. В. Л.. С първоинстанционния съдебен акт на
подсъдимия е било наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от
една година и шест месеца, изпълнението на което е било отложено на
основание чл. 66, ал. 1 от НК за срок от три години. С присъдата подсъдимият
бил осъден на основание чл. 45 от ЗЗД да заплати на Л. В. Л. сумата в размер
на 3100,00 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени
вреди в резултат на престъплението, ведно със законната лихва, считано от
датата на увреждането (01.08.2017 г.) до окончателното изплащане на сумата.
На основание чл. 189, ал. 3 от НПК подсъдимият е бил осъден да заплати
сторените в досъдебното и съдебното производството разноски – в полза на
СДВР сумата в размер на 100,80 лева и в полза на СРС сумата в размер на
60,00 лева.
1
Срещу първоинстанционната присъда е постъпила въззивна жалба,
подадена от подсъдимия чрез защитника му – адвокат КР. КР. М.. В жалбата е
направено оплакване, че постановеният акт е несправедлив и постановен при
груби процесуални нарушения с оглед невъзможността да се гарантират
правата на подсъдимия относно неговата защита. Посочено е, че наложеното
наказание било несправедливо, тъй като процесното деяние съставлявало
гражданско правоотношение. Изложени са твърдения за наличието на устна
договорка за закупуване на автомобила – предмет на деянието и за извършени
плащания веднага след договорката (от месец септември 2018 г.) от
подсъдимия, удостоверени със съответните документи, като парите били
изпращани по „Изи Пей“. Видно от уведомително писмо от 11.01.2019 г. Л. В.
Л. бил поканил подсъдимия на среща в нотариална кантора и бил изразил
желание да му се доплати сумата от 2000,00 лева. В жалбата се посочва, че
СРС не бил дал възможност и не бил допуснал до разпит двама свидетели,
които били очевидци на плащане на сума в размер на 800,00 лева от
подсъдимия на гражданския ищец Л. В. Л.. Направено е искане за отмяна на
обжалваната присъда и признаване на подсъдимия за невиновен.
Постъпило е възражение срещу депозираната въззивна жалба от
повереника на гражданския ищец и частен обвинител – адв. П. В., в което
банкетно се посочва, че жалбата е неоснователна и голословна.
Пред въззивната съдебна инстанция не е провеждано съдебно следствие.
Към въззивната жалба е било приложено копие от уведомително писмо
(прието вече като доказателство от първоинстанционния съд), без да бъде
направено доказателствено искане във връзка със същото. С определението си
за насрочване на делото съдът е дал указания на жалбоподателя да заяви дали
прави доказателствено искане и ако да – какво, до провеждане на съдебното
заседание, като подобно уточнение не е постъпило. В открито съдебно
заседание всяка страна поотделно е заявила, че няма доказателствени
искания.
В открито съдебно заседание подсъдимият се е явил лично и е бил
представляван от упълномощения си защитник – адвокат К.М.. На етап
съдебни прения защитата е заявила, че счита обжалваната присъда за
несправедлива и непочиваща на събраните по делото доказателства. Отново е
преповторено съображението от въззивната жалба, че случаят касаел
гражданско правоотношение, като по делото имало данни, че подсъдимият
бил правил вноски по автомобила. Защитата е подчертала,че жалбата била
подадена след голям срок от време (около година и половина, две) след
твърдяната инкриминирана дата, а талонът бил в жалбоподателя. Защитата
отново е направила искане за отмяна на постановения съдебен акт и
оправдаване на подсъдимия.
Представителят на държавното обвинение е изразил становище, че
обжалваната присъда е правилна и законосъобразна, а жалбата -
неоснователна. СГП е изразила съгласие с мотивите на първоинстанционния
съд, наложеното наказание и приложението на чл. 45 от ЗЗД.
Гражданският ищец и частен обвинител Л. В. Л., редовно призован, не
2
се е явил в съдебно заседание лично, а е бил представляван от адвокат Г.Т.,
редовно преупълномощен от повереника адвокат П. В.. На етап съдебни
прения адвокат Т. е изразил несъгласие с основателността на
първоинстанционната присъда. Адвокат Т. е направил искане за заплащане на
сторените по делото разноски, включително пред въззивната инстанция.
При дадена последна дума подсъдимият е поискал обжалваната присъда
да бъде отменена като неоснователна, като е изложил твърдения за наличието
на гражданскоправни правоотношения, наличието на плащания на
автомобила и разминавания в думите на Л. В. Л..
Софийски градски съд, след като се запозна с материалите по делото и
обсъди наведените доводи и оплаквания, намира следното от фактическа
страна:
Подсъдимият М. В. СТ. е роден на **** г. в гр. Перник, българин,
български гражданин, със средно образование, работещ като шофьор към
фирма „М.п.” ООД – гр. Перник, разведен, с едно дете, неосъждан
(реабилитиран), с ЕГН: ********** и постоянен и настоящ адрес: гр. Перник,
ул. „****.
Считано от 09.11.2016 г. подсъдимият заемал длъжността „шофьор,
лекотоварен автомобил” в търговското дружество „Ф.” ЕООД (ЕИК ****), за
което бил сключен трудов договор № 002/09.11.2016 г. Дружеството се
занимавало с международен транспорт/спедиция. Управител на дружеството
бил гражданският ищец и частен обвинител по делото - свидетелят Л. В. Л.. В
дружеството работела и неговата съпруга – свидетелката С.И. Л.а.
Към март месец 2017 г. Л. В. Л. бил собственик на лек автомобил, черен
на цвят, с марка „БМВ 320 Д” и рег. № ****.
През лятото на 2017 г. подсъдимият продължавал да работи в търговско
дружество „Ф.” ЕООД като шофьор. На неустановена дата през месец юли
2017 г. подсъдимият се върнал от поредния курс със служебния бус, който
оставил на паркинг, находящ се в близост до бл. 268 в ж.к. „Дружба – 2”, гр.
София. На паркинга се срещнал с Л. В. Л.. Тъй като било вече късно,
свидетелят Л. предоставил на подсъдимия личния си автомобил с марка
„БМВ 320 Д” и рег. № ****, за да се прибере подсъдимият до дома си в гр.
Перник, с уговорката на следващото идване на подсъдимия на работа
подсъдимият да върне автомобила. След два дни подсъдимият дошъл в гр.
София, но без автомобила, като заявил, че колата се повредила и след като я
поправи, ще я докара. Подсъдимият заминал да изпълнява друг международен
курс. За всеки от възложените курсове подсъдимият получавал служебни
пари, предназначени за изпълнение на възложените му задължения –
заплащането на винетки, гориво и др. При един от осъществените курсове се
наложило свидетелката С.И. Л.а да преведе допълнително пари на
подсъдимия, за да се прибере със служебния автомобил. Имало случаи и
преди това подсъдимият да изразходва служебни парични средства за лични
нужди. С превод от 27.07.2017 г., изпълнен чрез „Изи Пей” на подсъдимия
била преведена сумата в размер на 50,00 лева, като основание за превода било
вписано „заем”.
Трудовото правоотношение с подсъдимия било прекратено.
Междувременно Л. В. Л. установил наличието на наложени глоби вследствие
на управлението на служебния бус от подсъдимия, които свидетелят
заплатил. В стремежа си да възстанови заплатените суми подсъдимият
извършил няколко парични превода на Л. В. Л. чрез „Изи Пей”, както следва:
3
на 01.09.2017 г. – сумата в размер на 300,00 лева с вписано в разписката
основание „превод“, на 14.09.2017 г. – сумата в размер на 350,00 лева с
вписано в разписката основание „превод“, на 16.10.2017 г. – сумата в размер
на 200,00 лева с вписано в разписката основание „превод“, на 20.10.2017 г. –
сумата в размер на 200,00 лева с вписано в разписката основание „превод“, на
18.11.2017 г.– сумата в размер на 100,00 лева с вписано в разписката
основание „паричен превод“, на 17.01.2018 г. – сумата в размер на 60,00 лева
с вписано в разписката основание „ПП“.
В проведени телефонни разговори подсъдимият продължавал да
обещава на Л. В. Л., че ще му върне автомобила след като го поправи.
Подсъдимият започнал работа в Република Полша, поради което отсъствал
известно време от страната, и Л. В. Л. не го търсил в период от няколко
месеца. След това свидетелят отново търсил подсъдимия касателно
връщането на автомобила, но последният дори му казал, че той е в друго лице
в гр. Перник.
Тъй като подсъдимият не връщал автомобила, Л. В. Л. сигнализирал
органите на реда. Със съобщение за установено деяние от 21.05.2018 г. до
Началника на 01 РУ – СДВР свидетелят Л. съобщил за извършеното през
месец юли 2017 г. противоправно деяние от подсъдимия. Впоследствие било
образувано наказателно производство с постановление на прокурор при СРП
от 21.06.2018 г. След образуване на досъдебното производство Л. В. Л.
изпратил уведомително писмо до подсъдимия, получено от последния на
15.01.2019 г. В писмото подсъдимият бил поканен в тридневен срок
алтернативно или да върне процесния автомобил, или да бъде уговорена дата
за изповядване на сделка при нотариус за прехвърляне на правото на
собственост върху автомобила срещу заплащането на продажна цена в размер
на 2000,00 лева. Подсъдимият не е предприел някое от посочените действия.
С нотариална покана от 10.06.2019 г., връчена на подсъдимия чрез залепване
на уведомление и непотърсване на книжата в канцеларията на нотариуса в 14-
дневен срок, Л. В. Л. отново поканил подсъдимия да предприеме някоя от
горепосочените алтернативни опции. Подсъдимият нито върнал автомобила,
нито предприел действия по изповядване на сделката.
Към момента на приключване на съдебното следствие пред
първоинстанционния съд процесният автомобил не е върнат, респ. не е
заплатена стойността му на собственика.
За да приеме изложената фактическа обстановка настоящият съдебен
състав се позовава на събрания по делото доказателствен материал, както
следва: показанията на свидетелите Л. В. Л. и С.И. Л.а, свидетелство за
регистрация на МПС – Част Първа, трудов договор № 002/09.11.2016 г.,
приемо-предавателен протокол от 08.11.2016 г.; протокол за даване на
обезпечителна гаранция, седем броя разписки за осъществени преводи чрез
„Изи Пей”; уведомително писмо от 11.01.2019 г., ведно с известие за
доставяне, нотариална покана от 10.06.2019 г., справка за съдимост и бюлетин
за съдимост на подсъдимия, съобщение за установено деяние. Въззивният съд
кредитира изготвеното експертно заключение от назначената съдебно-
оценителна експертиза касателно стойността на процесния автомобил към
момента на деянието, като експертно становище, дадено от специалист в
4
съответната област с необходимите експертни знания и след запознаване с
материалите по делото и релевантната информация след проведено
проучване.
След самостоятелния анализ на доказателствената съвкупност по делото
въззивният съд приема за установена фактическа обстановка, сходна в
съществените моменти с тази, приета от първоинстанционния съд.
Въззивният съд следва да посочи, че фактическата обстановка, прието от
първоинстанционния съд, се отличава с по-голяма конкретика в детайлите
относно множеството контакти между свидетеля Л. и подсъдимия, даваните
обяснения от подсъдимия при тези разговори, както и споменаване на
извършваните от подсъдимия международни курсове по спедиция. Данни с
подобна дълбочина на конкретиката обаче не се намират в конкретно
посочените кредитирани от първоинстанционния съд доказателствени
източници. Във всеки случай не може да се приеме, че е налице допуснато
съществено процесуално нарушение от първоинстанционния съд при
извършване на доказателствения анализ и приемане на установените по
делото факти, доколкото фактическите му изводи, касаещи съществените
параметри от предмета на доказване по смисъла на чл. 102 от НПК, се
основават именно на събраните по делото гласни и писмени доказателствени
средства.
Първоинстанционният съд е извършил детайлна и изчерпателна
преценка на доказателствата и доказателствените средства по делото, като е
възприел установените чрез тях релевантните факти, относими към предмета
на доказване по делото, анализирал е противоречащите си доказателства и е
изложил подробно аргументи защо кредитира едни, а други – не.
В основата на изводите на настоящата инстанция, както и на
първоинстанционната, стоят показанията на свидетелите Л. В. Л. и С.И. Л.а.
Показанията и на двамата свидетели са логични, правдоподобни и
последователни. При предаването на владението върху автомобила са
присъствали само подсъдимият и свидетеля Л.. Свидетелят разказва за
мястото и периода на инкриминираното деяние. СРС правилно е подчертал,
че макар свидетелят да не може да посочи конкретика касателно дата, а и
близост с метри на паркинга до жилищния блок, където е станало предаване
на вешта, същият посочва приблизителен период и че предаването е станало
на паркинга в близост до бл. 268 в ж.к. Дружба, гр. София. Отделно, видно от
материалите по делото е било сигнализирано именно за деянието като
извършено през конкретнен месец. Следва да се отбележи, че съгласно
практиката на върховната инстанция е допустимо процесното деяние да е
индивидуализирано в обвинителната теза като извършено на неустановена
дата, но при достатъчна конкретика на посочения инкриминиран период,
както е и в настоящия случай. Въззивният съд счита, че посоченото от
свидетелите, подкрепено с останалия доказателствен материал, и предвид
обстоятелството, че не се оспорва от страните времето и мястото на
предаване на автомобила, успява да покрие необходимия стандарт за
доказаност на тези обстоятелства. Свидетелят Л. непоколебимо разказва, че
като собственик на МПС-то, доказано и от писмените доказателства, е
5
предоставил същото на подсъдимия, за да се прибере последният до дома си в
гр. Перник, с уговорката в следващия му работен ден на явяване да го върне.
Свидетелят категорично отрича към този момент наличието на устно
договорка за продаване на автомобила. Същият разказва, че такава е била
предложена по-късно от подсъдимия, но след като вече многократно
свидетелят Л. го е канил да върне автомобила, като свидетелят вече е бил
готов на такава, тъй като като собственик на МПС-то се е явявал задължен по
наложените парични санкции, кумулирани при управлението на
инкриминирания автомобил. Въпреки тази готовност обаче видно от
уведомителното писмо и нотариалната покана подсъдимият не е
манифестирал каквото и да е било поведение за сключване на сделка по
продажба или връщане на автомобила. Предвид това пасивно поведение на
подсъдимия, неправдоподобно звучи тезата на защитата за наличието на
устна уговорка за продаване на автомобила към инкриминирания период. За
обстоятелствата касателно множеството търсения и невъзможността за
получаване обратно на автомобила разказва и свидетелката Л.а, която като
съпруга на свидетеля Л. и лице в най-близкото му обкръжение е имала
непосредствената възможност да възприеме опитите за контакт с
подсъдимия.
Неоснователно се явява оплакването в жалбата, че СРС е извършил
процесуално нарушение, като не е допуснал до разпит двама свидетели, които
според защитата били очевидци на плащане на сума в размер на 800,00 лева
от подсъдимия на гражданския ищец Л. В. Л.. Подобно искане е било
направено в открито съдебно заседание от 08.02.2021 г., като
първоистанционният съд обосновано е посочил, че искането е
неконкретизирано – не са посочени нито лицата, нито за предаването на какви
суми става въпрос, за изясняването на какви противоречия се иска
призоваването им. Искане с необходимата конкретика, за да бъде то
преценено като относимо, допустимо и необходимо с оглед предмета на
доказване, не е направено и пред въззивната инстанция (а и съдът не е
констатирал служебна необходимост), за да бъде проведено съдебно
следствие и пред настоящия съдебен състав с разпит на тези свидетели (а и
съдът не е констатирал служебна необходимост), а напротив – направено е
само едно бланкетно възражение. Настоящият въззивен съдебен състав счита,
че първоинстанционният съд е събрал необходимите за изясняване на
истината по делото доказателства, като не е ограничил страните в
упражняване на правата им да правят относими доказателствени искания.
При така установената фактическа обстановка въззивният съд приема
следното от правна страна:
Въззивният съд счита, че на базата на така събраната по делото
доказателствена съвкупност първоинстанционният съд е стигнал до
единствения верен извод, а именно - че обвинителната теза е доказана по
безспорен и категоричен начин, поради което изводите на контролирания съд
са законосъобразни и обосновани.
Непосредствен обект на престъплението обсебване по чл. 206, ал. 1 от
6
НК са обществените отношения, осигуряващи нормалното упражняване на
правото на собственост върху движими вещи, каквато вещ е и процесният лек
автомобил. От приетото по делото свидетелство за регистрация и
кредитираните свидетелски показания несъмнено е доказано, че към
процесния период инкриминираният автомобил е бил собственост на Л. В. Л.,
а не на подсъдимия.
Налице е годен субект на престъплението – от събраните по делото
данни се установява, че подсъдимият е получил владението върху предмета
на престъплението на годно правно основание – същият е получил
автомобила от неговия собственик, за да си послужи с него (да се прибере до
дома си), след което да го върне.
Посоченото правно основание се явява правомерно такова за
първоначално установяване на фактическата власт на подсъдимия. По делото
са събрани непротиворечиви данни, че към момента на предоставянето на
автомобила от собственика му са били уточнени и точните действия, които
подсъдимият може да осъществява с него – да го ползва за предвижването си
до гр. Перник, като върне МПС-то в следващия ден, в който се яви на работа.
Изпълнителното деяние на обсебването може да се изрази в акт на
противозаконно юридическо или фактическо разпореждане с чуждата
движима вещ в свой или чужд интерес извън параметрите на основанието, на
което вещта е получена. Първоинстанционният съд правилно е отбелязал, че в
настоящия случай изпълнителното деяние се е изразило в противоправен
отказ да се върне вещта, в противозаконно задържане на същата. По делото
безспорно се доказва, че на неустановена дата през месец юли 2017 г.
фактическата власт върху автомобила е била предадена на паркинг до бл. 268
в квартал „Дружба – 2” в гр. София, с уговорката за използването му за
придвижване на подсъдимия до гр. Перник и връщането на автомобила при
явяването му на работа. По делото се установи, че след предаването на
автомобила подсъдимият не върнал вещта съобразно уговорката, като е
започнал да отклонява поканите на свидетеля Л. за връщането с различни
оправдания, избягване на контакти със свидетеля и заявяване, че автомобилът
е даден на друго лице. Посоченото поведението на подсъдимия е в разрез с
уговорките и основанието, при които му е било предоставено превозното
средство.
От поведението на подсъдимия, манифестирано в продължителен
период от време след предаването на фактическата власт върху автомобила,
може да се изведе и наличието на пряк умисъл за извършване на деянието.
Подсъдимият е съзнавал, че е получил владението върху автомобил, който не
е негова собственост, за да се придвижи до дома си със задължението да го
върне след това, т.е. че същият му е предоставен на определено основание и
за извършването на определени действия с него, съзнавал е, че задържайки го,
ограничава упражняването на правото на собственост на собственика върху
него и излиза извън правомощията за разпореждане с автомобила, като
подсъдимият е целял това в свой интерес.
Неоснователно е възражението в жалбата касателно периода от време,
7
изминал след деянието до сигнализиране на органите на реда. По делото се
установи, че е изминал продължителен период, в който подсъдимият е
увещавал свидетеля Л., че ще му върне вещта, изтъквайки различни причини
за забавянето си. При всяка ситуация, доколкото към момента не е изтекъл
давностният срок за преследване на престъплението (единствено релевантен
за разглеждане на делото), изтеклият период до подаване на жалбата се явява
ирелевантен за съставомерността на деянието, като сам по себе си не може да
внесе и основателно съмнение в доказаността на обвинителната теза.
Настоящата съдебна инстанция не се съгласява с доводите в жалбата
касателно наличието на уговорка за прехвърляне на процесния автомобил. От
една страна, договорът за продажба на моторно превозно средство, в
качеството му на движима вещ, е формален. От друга страна, не може да се
приеме дори и че към инкриминирания период е била налице някаква
уговорка между подсъдимия и свидетеля Л., имаща характера на
предварителен договор за последващо прехвърляне на правото на собственост
върху автомобила с предаване на фактическата власт върху същия в
инкриминирания момент. Свидетелят Л. категорично и непротиворечиво в
показанията си пред съда заявяват, че предаването на движимата вещ на
подсъдимия е било за послужване – подсъдимият да се прибере до вкъщи.
Свидетелят Л. разказва за предложение от подсъдимия да закупи колата едва
след като трудовото правоотношение с подсъдимия и „Ф.” ЕООД било
прекратено. Тук следва да се отбележи, че за да е налице какъвто и да е
договор е необходимо да са налице две насрещни, съвпадащи си по
съдържание волеизявления, изразени непосредствено във времето (оферта и
акцепт на офертата). Видно от приложените по делото уведомително писмо и
нотариална покана, изпратени до подсъдимия чак след образуване на
досъдебното производство, до връщане на автомобила или сключването на
сделка не се е стигнало. Посочените покани са били инициирани от свидетеля
Л., като по делото липсват данни подсъдимият да е предприел каквото и да е
активно поведение в насока, създаващо някаква индиция за предхождащи
неразрешени гражданскоправни претенции. Предвид множеството
безрезултатни опити за връщане на веща или иницииране на сделка, не може
да се приеме, че автомобилът е бил предаден на подсъдимия при наличието
на уговорка за закупуването му на изплащане към инкримирания момент,
който е релевантния с оглед преценка съставомерността на деянието.
Съмнение в тази насока не се внася и от твърдението на защитата касателно
талона на автомобила - фактическата власт върху същия не съставлява
определящ фактор за своене на вещта. Не може да се приеме за доказана
тезата на защитата за наличието на плащания, извършени от подсъдимия, във
връзка с уговорката за закупуване на автомобила. От събраните по делото
свидетелски показания се установява, че приетите по делото разписки за
извършени парични преводи чрез „Изи пей” обективират плащания за
погасяване на минали задължения на подсъдимия към Л. В. Л. или за заемане
на служебни средства. В разписките като основания за плащането е вписано
„ПП”, „превод”, „паричен превод” и „заем”, от което не може се приеме, че
става въпрос за разписка за погасени вноски във връзка с изплащане на
8
продажна цена. С оглед гореизложеното въззивният съд счита, че
възражението на защитата за наличието на гражданскоправни отношения
между страните е недоказано и неоснователно, съставляващо единствено
защитна теза, неподкрепена от доказателствената маса по делото.
Въззивният съд счита наложеното наказание в определения от
първоинстанционния съд размер за справедливо. При определяне на вида и
размера на наказанието районният съд правилно е приел, че са налице както
смекчаващи, така и отегчаващи обстоятелства. Подсъдимият е с чисто
съдебно минало (реабилитиран), като личността му не разкрива толкова
висока обществена опасност предвид това, семейното му положение и
трудовата му ангажираност. Същевременно следва да се отчете относително
завишената обществена опасност на деянието предвид стойността на
обсебената вещ и обстоятелството, че същата така и не е била върната или
заплатена. Контролната инстанция се съгласява с изводите на първостепенния
съд за превес на смекчаващите обстоятелства и с определеното наказание към
предвидения в закона минимум – наказание „лишаване от свобода” в размер
на една година и шест месеца. Отегчаващите обстоятелства не могат да бъдат
пренебрегнати в случая, за да се наложи минимално предвиденото в закона
наказание, а и не се констатира наличието на предпоставките за приложение
на чл. 55 от НК. Районният съд е приел, че за поправянето и превъзпитанието
на подсъдимия не е наложително същият да изтърпи ефективно наложеното
наказание. Като е съобразил, че подсъдимият не е осъждан, СРС
законосъобразно на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложил изпълнението на
наказанието за срок от три години, считано от влизането на присъдата в сила.
Въззивният съд се съгласява с този извод и счита също, че така определеният
изпитателен срок е съобразно ограничението в чл. 66, ал. 2 от НК.
Контролната инстанция смята, че определеният размер на изпитателния срок
ще съдейства максимално благоприятно за приучване на подсъдимия към
спазване на законоустановения ред в страната.
Въззивният съдебен състав счита, че СРС правилно се е произнесъл и по
отношение на предявения срещу подсъдимия граждански иск. За да бъде
налице деликтна отговорност по смисъла на чл. 45 от ЗЗД, следва да са
налице следните кумулативни предпоставки: противоправно поведение
(действие или бездействие), което да е извършено виновно и от което да е
последвала вреда, като е налице пряка и непосредствена връзка между
деянието и настъпилата вреда.
По изложените по-горе съображения по несъмнен начин се доказва, че
подсъдимият е извършил деянието, за което му е повдигнато текущото
обвинение, а оттам – с необходимата доказаност се извеждат и
предпоставките за търсене на деликтна отговорност за настъпилите в
патримониума на пострадалия Л. В. Л. вреди. От кредитираното по делото
заключение по назначената съдебно-оценителна експертиза се установява, че
стойността на обсебения автомобил към момента на деянието е била 3100,00
лева – колкото е и размерът на предявения граждански иск за търсене на
обезщетение за претърпени имуществени вреди. По делото се установява, че
подсъдимият не е върнал процесния автомобил и не е заплатил същия на
свидетеля Л.. Следователно се доказва основателността на гражданския иск в
пълен размер, доколкото в правната сфера на частния обвинител и
9
граждански ищец все още е налице имуществена вреда, изразяваща се в
претърпяна загуба. СРС правилно е присъдил и законната лихва върху
предявения иск в качеството на акцесорно вземане. С молбата за
разглеждане на гражданския иск гражданският ищец е поискал да му се
присъди лихвата, считано от началото на месеца, следващ месеца, през който
на неустановена дата е било извършено процесното деяние. Въззивният съд
счита претенцията за основателна, доколкото деецът изпада в забава и дължи
лихва от датата на непозволеното увреждане (чл. 86, ал. 1, вр. чл. 84, ал. 3 от
ЗЗД). Претенцията за лихва в настоящата хипотеза обаче е с последващ
начален момент, поради което се явява основателна. За пълнота следва да се
отбележи, че СРС не се е произнесъл със свръхпетитум касателно периода на
лихвата предвид заявеното от повереника на етап съдебни прения пред
първоинстанционния съд. В пледоарията си по същество повереникът е
поискал лихвата да бъде присъдена, считано от датата на предявяване на иска.
Доколкото обаче изявлението не е формулирано изрично като искане за
частичен отказ или оттегляне на акцесорната претенция и не е било
направено на по-ранен етап от производството, за да бъде изменена
първоначално заявената претенция по надлежен ред, въззивният съд счита, че
е станала техническа грешка при артикулиране на финалните думи на
повереника.
Правилно на основание чл. 189, ал. 3 от НПК съдът е осъдил
подсъдимия да заплати сторените в рамките на досъдебното производството
разноски в размер от 100,80 лева, съставляващи възнаграждение на вещото
лице за изготвяне на заключението по назначената съдебно – оценителна
експертиза, и сторените в рамките на съдебното производство разноски в
размер на 60,00 лева, съставляващи възнаграждение за явяване на вещото
лице в съдебно заседание.
Що се отнася до искането на частния обвинител и граждански ищец,
направено чрез повереника му, за присъждане на разноски, сторени пред
двете съдебни инстанции, въззивният съд счита, че след постановяване на
настоящия акт, с който първоинстанционната присъда следва да влезе в сила,
първоинстанционният съд следва да извърши преценка за наличието на
законовите предпоставки за произнасяне касателно претендираните от
гражданския ищец и частен обвинител разноски (чл. 306, ал. 1, т. 4 от НПК),
доколкото такива са били поискани, а произнасяне липсва. По този начин на
страните в производството ще се гарантира възможността за осъществяване
на евентуален инстанционен контрол касателно произнасянето на
първостепенния съд относно тези разноски.
Предвид изложеното и при извършената на основание чл. 314 от НПК
цялостна служебна проверка на правилността на атакуваната присъда,
въззивната инстанция не констатира наличието на основания, налагащи
нейното изменение или отмяна, или за връщане на делото на
първоинстанционния съд за ново разглеждане, поради което и с оглед
горепосочените съображения първоинстанционният съдебен акт следва да
бъде потвърден.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
10
ПОТВЪРЖДАВА Присъда № 20036355 от 08.02.2021 г., постановена по
НОХД № 17327 по описа за 2019 г. на СРС, НО, 110-ти състав.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11