№ 445
гр. В., 07.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – В., II СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и
девети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Цвета Павлова
Членове:Пламен Ат. Атанасов
Деница Добрева
при участието на секретаря Мая М. Петрова
като разгледа докладваното от Деница Добрева Въззивно гражданско дело №
20233100500472 по описа за 2023 година
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. №83065 от 30.11.2022 г. на „АСП Бета
България“ ЕООД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. София, бул.
„България“ 81В, чрез юрк. П.Б. срещу решение № 3505/16.11.2022г., постановено по
гр.д. № 3235 по описа на ВРС за 2022г., с което е отхвърлен предявения срещу Р. Г. Г.
ЕГН ********** и с адрес гр. В. иск за приемане за установено, че ответникът за дължи
на ищеца сумата от 504,00 лева, представляваща главница по договор за потребителски
кредит №552355, сключен на 04.11.2015г. между длъжника и „КРЕДИСИМО“ АД с
ЕИК *********, вземането по който договор е прехвърлено в полза на „АПС Бета
България” ЕООД, ЕИК *********, по силата на Договор за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия) от 02.03.2021г., с падеж на задължението – 10.11.2016г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението –
04.11.2021 г., до окончателното изплащане на вземането, на основание чл. 410 от ГПК;
сумата в размер на 119.52 лева (сто и деветнадесет лева и петдесет и две стотинки),
представляваща договорна (възнаградителна) лихва върху главницата за периода от
10.12.2015г. до 10.11.2016г.; сумата от 295.74 лева (двеста деветдесет и пет лева и
седемдесет и четири стотинки), представляваща лихва за забава за периода от
10.12.2015 г. до 23.02.2021 г., в който период не се включва периода 13.03.2020 г. –
13.07.2020г ., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410
№6347/09.11.2021г., постановена по ч. гр. дело № 16022/2021г. на ВРС, на осн. чл.99
ЗЗД вр. чл.240, ал.1, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, чл. 86, ал.1 ЗЗД по реда на чл. 422 ГПК.
В жалбата въззивникът се позова на неправилност на обжалваното решение.
1
След като преповтаря твърденията си, наведените в исковата молба, излага, че страната
не разполага с данни относно получаване на предоставената на заемополучателя
главница по договор за потребителски кредит №552355, сключен на 04.11.2015г.
между длъжника и „КРЕДИСИМО“ АД, каквито доказателства първоинстанционният
съд е следвало да изиска служебно. Позовава се, че длъжникът е уведомен за цесията,
както и че давността за предявеното вземане не е изтекла към датата на депозиране на
заявлението. Настоява за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго
такова, с което предявените искове да се уважат.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК ответникът Р. Г. Г., чрез назначения му особен
представител адв. А. С. депозира писмен отговор, с който настоява за потвърждаване
на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Сочи, че
претендираните вземания са погасени по давност, тъй като искът е предявен след
повече от пет години от датата, на която вземането е станало предсрочно изискуемо(
10.05.2021г.).
В съдебно заседание се явява представител на въззиваемата страна- адв. Селим,
който настоява за потвърждаване на обжалваното решение.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните
предели на въззивното производство, очертани в жалбите и отговорите, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване,
поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В случая произнасянето на
първоинстанционният съд съответства на предявените от кредитор (цесионер) срещу
длъжника по цесията претенции за падежирала главница по договор за кредит,
сключен с правоприемника му, и мораторна лихва върху неиздължените на падежа
вноски. Съответно на това произнасяне въззивният съд намира, че предявеният иск е
допустим, а доколкото са налице и останалите предпоставки за възникването и
съществуването на правото на иск- че производството е надлежно учредено.
Оплакванията във въззивната жалба относно правилността на решението се
свеждат до доводи за извършени от първоинстационния съд процесуални нарушения
чрез пропуска му да изиска по служебен почин доказателства за реалното
предоставяне на заемната сума на заемателя. По така наведените оплаквания съдът
намира следното:
Съгласно чл. 7 ГПК съдът предприема служебно необходимите процесуални
действия по движението и приключване на делото, следи за допустимостта и
надлежното извършване на процесуалните действия от страните и им съдейства за
изясняване на делото от фактическа и правна страна. Проявление на принципа на
служебното начало е задължението на съда по чл. 146 ГПК да изготви доклад по
делото, с който въз основа на твърденията на страните да даде правна квалификация на
правата на ищеца, както и на насрещните възражения на ответника, да посочи
обстоятелствата, които се нуждаят от доказване и да разпредели тежестта на доказване.
Съдът обаче не е компетентен по служебен почин на събира доказателства, освен ако
не се касае за приложението на императивна материалноправна норма (арг т. 10 от ТР
№ 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС) или ако не следи
служебно за интереса на някоя от страните по делото съгл. ТР 1/2013г. на ОСГТК на
2
ВКС (например ответника по молбата за поставяне по запрещение, потребителя по
искове предявени от или срещу него касателно права и задължения, произтичащи от
потребителски договори, непълнолетни лица по искове за родителски права и
издръжка). Служебно съдът разполага с възможност да назначи експертиза и относно
размера на претенцията, ако е доказано по основание (чл. 162 от ГПК). В останалите
случая съдът не само няма задължение да събира по служебен почин доказателства, но
ако стори това, би нарушил принципите за равенство в производство и диспозитивното
начало. Проявление на съчетанието между тези принципи и служебното начало в
процеса е изискването на чл. 146, ал. 2 от ГПК при изготвяне на проект за устен доклад
по делото, съдът да укаже на страните за кои от подлежащите на доказване факти не
сочат доказателства. След приемане на доклада в първото по делото о.с.з. страните
могат да направят необходимите доказателствени искания във връзка с указанията по
чл. 146, ал. 2 от ГПК и ако не сторят това, правото им да посочат съществуващи
известни факти се преклудира (чл. 146, ал.3, изр.2 от ГПК).
В случая по делото не бил спорен факта на сключване на договор за
потребителски кредит №552355 от 04.11.2015г. между ответника и „КРЕДИСИМО“
АД. Своевременно в срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът изрично е оспорил
реалното предоставяне на заемната сумата. Във връзка с това оспорване,
първоинстанционният съд е указал на ищеца, че не сочи доказателства за факта на
реалното предоставяне сумата, за който факт по реда на чл. 146, ал. 1, т.5 от ГПК му
указана доказателствена тежест. Следва да бъде споделен извода на съда, че
представените от ищеца доказателства- договор за кредит и общи условия към него не
удостоверяват действително предаване на заемната сума, а само предвиждат
задължение на заемодателя за това. Проектът за устен доклад е редовно съобщение на
ищеца. Нито с депозираната преди първото съдебно заседание молба вх.N
69852/12.10.2022г., нито в рамките на първото съдебно заседание ищецът е направил
доказателствени искания за установяване на факта, за който му е указан пропуск. При
това положение законосъобразно първоинстанционният съд е счел за недоказан този
факт. В случая производството няма за предмет права на лица, за чиито интерес съдът
е овластен да следи по служебен почин. Не се касае и за случай при който съдът може
по собствена преценка да назначи експертиза (чл. 162от ГПК), тъй като фактическото
предоставяне на сумата има отношение към основанието, на е към размер на иска.
Причините, поради което страната не е могла да се снабди с въпросните доказателства
са ирелевантни. По начално при сключване на договора за цесия на цедентът
предоставя на цесионера намиращите се у него доказателства, които установяват
вземането - чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, но дори и това да не сторено, причините поради които
приобретателят на дълга не разполага с удостоверяващи вземането му доказателства не
могат да се противопоставят на длъжника по цесията.
Договорът за потребителски кредит, като вид договор за заем, има реален
характер. Елемент от фактическия състав на самото заемно правоотношение е
действителното предаване на сумата. При липса на действителна престация
правоотношението се счита за невъзникнало. В случая доколкото въпросният
правнорелевантен факт не е установен по причина, несвързана с процесуално
нарушение на съда, а с доказателствен пропуск на ищеца, то предявените искове за
материални права, произтичащи от договора, се явяват недоказани.
Като е достигнал до този правен резултат, първоинстанционният съд е
постанови законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено.
Разноски не се присъждат.
3
Водим от горното, съставът на въззивния съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3505/16.11.2022г., постановено по гр.д. № 3235 по
описа на ВРС за 2022г.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4