РЕШЕНИЕ
№ 500
гр. Търговище, 10.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, VI СЪСТАВ, в публично заседание
на дванадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Вяра М. Панайотова
при участието на секретаря Янита Т. Тончева
като разгледа докладваното от Вяра М. Панайотова Гражданско дело №
20233530100355 по описа за 2023 година
Предявен е иск, с правно осн. чл.55, ал.1, пр.първо от ЗЗД, с цена 622,16 лв.
Ищецът, действащ чрез пълномощник твърди в исковата си молба, че е страна по
договор за паричен заем № 4505497/07.06.2022 год., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
по силата на който е получил кредит в размер на 1000 лв., срещу задължение да върне на
кредитора сума от 1167,30 лв., на 10 месечни вноски, като във връзка с чл.4 от договора за
кредит ищеца сключил и договор за предоставяне на поръчителство с ответника, като
ответника поел задължение да е гарант за връщане на кредита, а ищеца следвало да му
заплати възнаграждение в размер на 792,70 лв., на вноски всяка от пои 79,27 лв. Ищецът
твърди, че е заплатил на ответника 7 пълни месечни вноски и една частична вноска, или
общо сумата от 622,16 лв. Ищецът твърди в молбата, че сключения договор за предоставяне
на гаранция с ответника е нищожен, на осн. чл.26, ал.1, пред.трето от ЗЗД като
противоречащ на добрите нрави, тъй като се нарушавал принципа на добросъвестност в
гражданските и търговски отношения, на лице била значителна нееквивалентност на
насрещните престации, по съображения подробно изложени в молбата. Ищецът счита, че
договора е неравноправен по смисъла на чл.143 от ЗЗП, като сключен в ущърб на
потребителя, при нарушаване принципа на добросъвестност и справедливост и водел до
неравновесие в правата на страните, като отделно от това съдържанието му било
неразбираемо и не позволявало на потребителя да прецени икономическите последици от
неговото сключване. Наведени са и доводи за нищожност, поради заобикаляне на законови
разпоредби от ЗПК, чрез включване на възнаграждението за гаранта към вноските за
1
погасяване на кредита, достигайки по този начин до ГПР над допустимия законов праг,
което било нелоялна и заблуждаваща търговска практика, като отделно от това се твърди,
че едноличен собственик на дружеството ответник бил кредитора по договора за кредит, и
чрез договора за гаранция не се целяло реално обезпечение на задължението, а реализиране
на по-голяма печалба за кредитора, чрез допълнително оскъпяване на договора кредит, но
при заобикаляне изискванията на чл.19, ал.4 от ЗПК. Ищецът е развил подробни доводи в
исковата молба. Поради това, считайки, че договора между страните е нищожен и като такъв
не е породил действие, а дадената от него сума на ответника, е дадена без основание, моли
съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати сумата от 622,16 лв.,
ведно със законната лихва от завеждане на иска и направените по делото разноски. В
съдебно заседание, чрез подадено от процесуален представител писмено становище
поддържа предявения иск.
В дадения месечен срок ответникът е представил писмен отговор на исковата молба.
В отговора е изразено становище за допустимост, но неоснователност на иска. Ответникът е
изложил подробни доводи, че е на лице валидна облигационна връзка между страните,
спрямо която са неприложими разпоредбите на ЗПК. Твърди в отговора, че не са на лице
заявените от ищеца основания, обуславящи нищожност на договора поради накърняване на
добрите нрави, което води до неоснователност на претенцията му, като доводите са
изложени подробно в отговора. Моли съда да постанови решение с което да отхвърли иска.
Претендира разноски. В съдебно заседание поддържа, изложените в отговора доводи, чрез
писмено становище.
Съдът след преценка на събраните по делото доказателства прие за установено
следното: От приложените по делото писмени доказателства ( л.39 – 43 и л.56 -61 от делото)
се установи, че ищецът е страна по Договор за паричен заем с № 4505497 / 07.06.2022 год.,
сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД (трето лице за настоящия спор), по силата на който
получил в заем сумата от 1000,00 лева, като ГПР бил определен в размер на 41,56 %, а ГЛП
в размер на 35 %, като размерът на месечния лихвен процент не бил посочен в договора. В
чл. 4 от договора за паричен заем е предвидено, че в 3 - дневен срок, от датата на сключване
на договора заемателят - ищец се задължава да предостави на заемодателя някое от
посочените в разпоредбата обезпечения, в това число одобрено от кредитодателя
дружество-гарант, като предоставянето на обезпечение е условия за сключване на договора.
От представените доказателства се установи, че ищецът е сключил с ответното дружество
процесния договор за предоставяне на гаранция с № 4505497 / 07.06.2022 год., по силата
който ищецът следвало да заплати на ответника сумата от 792,70 лв. (платимо на вноски от
по 79,27 лв.), като възнаграждение, а ответникът да издаде гаранция за изпълнение на
задължението по договора за паричен заем в полза на кредитора Изи Асет Мениджмънт“
АД. Безспорно е по делото, че в изпълнение на задължението да заплаща възнаграждение на
ответника ищецът му е изплатил сумата в размер на 634,16 лв. ( виж справка на л.19), но
ищецът претендира 622,16 лв.
Във връзка с анализираните два договора, следва да се съобрази следното: Въпреки че
2
всеки един от посочените два договори формално да представляват самостоятелни договори,
двата договора следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от
уговорката за необходимост от предоставяне на кредитора на гаранция по кредита /без
всякаква друга възможна алтернатива/ в 3- дневен срок от датата на сключване на договора
за кредит, както и с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за издаване на
гаранцията, ведно с основното задължение по кредита. По изложените съображения съдът
счита, че по отношение преценката относно действителността на процесния договор за
предоставяне на гаранция следва да намерят приложение общите правила на ЗЗД, както и
ЗПК и ЗЗП, тъй като ищецът като физическо лице е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от
ДР на ЗЗП.
В разпоредбата на чл. 3, ал. 3 от процесния договор за предоставяне на гаранция
(л.39) е предвидено, че уговореното възнаграждение, дължимо от ищеца в месечен размер от
по 79,27 лв. лв. не постъпва в патримониума на ответника, а е уговорено като част от
погасителната вноска, която кредитополучателят следва да заплати на кредитодателя „Изи
Асет Мениджмънт“ АД. Съдът счита, че уговореното в чл.3 от договора за предоставяне на
гаранция задължение за заплащане на възнаграждение не поражда права и задължения за
страните, тъй като накърнява добрите нрави и води до неговата нищожност, тъй като чрез
сключването на този договор за предоставяне на гаранция се цели заобикаляне на нормата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото в договора за предоставяне на гаранция се уговаря
възнаграждение, което впоследствие ще бъде изплатено като печалба на кредитора. По този
начин се цели едно допълнително оскъпяване на договора за заем, допълнително
възнаграждение за кредитодателя, което е уговорено по друго правоотношение, с цел да се
избегне разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че ГПР не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с ПМС. В самия договор за потребителски кредит е посочено, че
размерът на ГПР възлиза на 41.56 % , но в същия не е включено възнаграждението за
предоставената банкова гаранция, възлизащо на месечната сума от по 79,27 лв., съобразно
нормата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Отделно от горното следва да се отчете обстоятелството, че при направена служебно
справка в Търговския регистър се установява, че едноличен собственик на капитала на
ответното дружество е кредитодателя „Изи Асет Мениджмънт“ АД. По този начин
печалбата на ответното дружество за извършената от него търговска дейност, като гарант, се
разпределя и в дружеството-кредитодател. Така икономически по - слабата страна
/наредителят/ се е задължил да заплати на гаранта възнаграждение, което се дължи в 3-
дневен срок от датата на сключване на договора за кредит, без значение дали е изправна
страна по същия.
Договорът за предоставяне на гаранция е нищожен, поради накърняване на добрите
нрави, доколкото сумата, която се претендира по него е определена под условие за всеки
ден, за който е в сила гаранцията, не е включена в ГПР, посочен в договора за кредит като
при включване на възнаграждение от договора за предоставяне на гаранция, действителният
3
ГПР би бил в размер, надхвърлящ поставеното в чл. 19, ал. 4 от ЗПК ограничение. По този
начин, потребителят е бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които
следва да направи по обслужване на заема и реално по този начин се калкулира
допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва по договора за заем.
Във връзка с изложеното следва да се вземе предвид и обстоятелството, че
процесният договор противоречи и на нормата на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК, с което се цели
забранена от закона цел - въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е
свързана с хипотеза на забава на длъжника. Така сключеният договор за предоставяне на
гаранция противоречи на закона. От договора за потребителски кредит е видно, че
предоставянето на гаранция е предпоставка за сключването му, а от начина на изпълнение
на задължението по сключения договор за гаранция е видно, че то се заплаща заедно със
следващата погасителна вноска по кредита, съобразно уговорения в договора за
потребителски кредит погасителен план. Нещо повече - уговорено е, че дължимото месечно
възнаграждение за издаване на гаранцията в размер на 79,27 лв. следва да се заплати на
падежа, посочен в погасителния план по договора за кредит и същото следва да бъде
заплатено в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Заслужава внимание и обстоятелството,
че дължимите по договора за предоставяне на гаранция плащания ще бъдат събирани от
кредитодателя за сметка на гаранта. Видно от данните по делото, на длъжника е отпуснат
кредит в размер на 1000.00 лева, а е уговорено възнаграждение за предоставена гаранция е в
общ размер от 792,70 лв., което надвишава почти два пъти размера на кредита и по този
начин е нарушен принципа на добросъвестност и справедливост. Изложеното води до извод,
че са накърнени добрите нрави, което води до нищожност на процесния договор.
В настоящия случай и предвид установеното по-горе, следва да се вземе предвид и
текста на разпоредбата на чл. 143 ЗЗП, в която е посочено, че неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В посочената разпоредба е
налице изброяване на изричните хипотези, при които една клауза в договора се явява
неравноправна, което не е изчерпателно. Клаузата за възнаграждението по договора за
"гаранция", който по своя характер е такъв за предоставяне на поръчителство, цели
заобикаляне на ЗПК и единствено оскъпяване на кредита.
Предвид всичко изложено съдът приема, че процесния договор е нищожен и не е
породил действие между страните, което обстоятелство обуславя основателност на
предявения иск с правно осн. чл.55, ал.1 от ЗЗД. Съгласно задължителните постановки на
съдебната практика, отразена в Постановление № 1 от 28.05.1979г. на Пленума на ВС и
редица решения на ВКС текстът на чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване, на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото
получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено
нещо въз основа на нищожен акт.
4
При установената по-горе фактическа обстановка съдът счита, че са на лице и двете
предпоставки по чл.55, ал.1, пр. първо от ЗЗД: 1. получаването на процесната сума в размер
от 634,16 лв. от обогатилото се лице – ответника, която е дадена от обеднялото лице-ищеца
и 2. изначална липса на основание за нейното получаването, предвид установената
нищожност на договора.
По изложените съображения ответника следва да бъде осъден да заплати на ищеца
сумата от 622,16 лв., доколкото ищецът не е направил изменение в размера на исковата си
претенция до приключване на съдебното дирене.
По отношение на разноските : И двете страни са направили искане за присъждане на
разноски в производството, но предвид изхода на спора разноските на ищеца следва да се
възложат в тежест на ответника. Направените по делото разноски от ищеца са в размер на 50
лв. – държавна такса. От представения договор за правна защита и съдействие е видно, че
възнаграждението на адвоката на ищеца е уговорено при условията на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА
и същото съгласно представения списък се претендира в размер на 480 лв. с ДДС. Този
размер е в минималния такъв, съгласно чл.7, ал.2, т.1 от НМРАВ, поради което
възражението на ответника за прекомерност на същото, доколкото е направено под условие,
че се претендира над минималния размер съдът счита, че не следва да обсъжда.
Предвид изложеното ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски
в размер на 50 лв., както и на осн. чл.38, ал.2 от ЗА да заплати на адвоката на ищеца,
осъществил процесуалното представителство при условията на чл.38, ал.1 от ЗА адвокатско
възнаграждение в размер на 480 лв., представляващо минималното възнаграждение
съгласно чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 за минималните адвокатски възнаграждения с
включено ДДС.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление : гр.София, бул.******, представлявано от П. Д., действащ чрез пълномощник
юрк.М. К. да заплати на Н. Т. К., ЕГН ********** от гр.Търговище, ул.*****, действащ чрез
пълномощник адв. Д. В. М. от АК – Пловдив, със съдебен адрес : гр.Пловдив, бул.******
сумата от 622,16 лв., представляваща възнаграждение, недължимо платено по
недействителен Договор за предоставяне на гаранция с № 4505497 / 07.06.2022 год., на осн.
чл.55, ал.1 от ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от 17.03.2023 год. до окончателното
изплащане на главницата, както и направените по делото разноски в размер на 50,00 лв. –
държавна такса, на осн. чл.78, ал.1 във вр. с чл.80 от ГПК.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление : гр.София, бул.“*****, представлявано от П. Д., действащ чрез пълномощник
юрк.М. К. да заплати на адвокат Д. В. М. от АК – Пловдив, със съдебен адрес : гр.Пловдив,
бул.**********, адвокатско възнаграждение в размер на 480,00 лв. с ДДС, на осн. чл.38,
5
ал.2 от ЗА.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните, пред Окръжен съд-Търговище.
Съдия при Районен съд – Търговище: _______________________
6