Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
София, 18.04.2023
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение,
ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на 15.03.2023г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ: Ивайло Георгиев
Лилия Руневска
при
секретаря Теодора Вутева разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно
гражданско дело № 154 по описа на съда за 2016 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
С Решение № 120/14.10.2015г.,
постановено по гр.д. № 818/2013г. на Елинпелинския районен съд, е осъдена М.Н.Д. да заплати на В.С.Х. сумата 2000 лв.,
представляваща главница - неизплатено задължение по договор за продажба от
18.10.2010 г., както и сумата 574,83 лв. - лихва за забава върху главницата от
падежа на всяка уговорена вноска до подаване на исковата молба (като искът по
чл. 86 от ЗЗД е отхвърлен до пълния му предявен размер от 617,17 лева), а също
и законна лихва от 02.12.2013 г. до изплащане на вземането. Присъдени са и
разноски.
Настоящото производство е по реда на чл. 258
и сл. от Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивна
жалба на М.Д. срещу горното
решение. Жалбоподателката счита същото за неправилно и необосновано, постановено в нарушение на
материалния закон и процесуалните правила. Твърди, че договорът
за покупко-продажба на временна постройка от 18.10.2010г. бил нищожен по чл.
26, ал. 2, предл. 3 от ЗЗД и по чл. 26, ал. 2, предл. 1 от ЗЗД. Навежда довод,
че били допуснати съществени процесуални нарушения при разпределение на
доказателствената тежест и произнасяне по доказателствените искания, и, по-
конкретно – че районният съд не бил възложил в тежест на ищеца да докаже
валидно съществуващо правоотношение между страните, от което той черпи своите
права, както и че не бил допуснал втори свидетел за установяване на спорни по
делото обстоятелства. Навежда довод, че своевременно била упражнила правото си
на отбив от цената на основание чл. 195 от ЗЗД. Позовава се на протокол от
01.12.2010г. за констатиране състоянието
на вещта, като изтъква, че с отговора на исковата молба изрично е възразила за
отбив /намаляване/ на договорната цена в размер на претендирания от ищеца
такъв. Твърди, че незабавно и неколкократно се е опитала да уведоми ищеца, но
безуспешно, което се доказвало от показанията на св. Даниела Гандова.
Подчертава, че, в отговор на получена от нея покана за доброволно заплащане на
просрочена сума по процесния договор, тя писмено го уведомила изрично за
констатираните недостатъци, и направила възражение за отбив по отношение на
остатъчната цена, като това уведомление било надлежно получено от ищеца. Сочи,
че наличието на съществени недостатъци на временната постройка било
констатирано и от съдебно- техническата експертиза и допълнението към нея, които
били остойностени на 780 лева, но оспорва този извод, като счита, че
действителната им стойност е по- висока. Оспорва извода на ЕПРС за преклузия на
правата й по чл. 195 от ЗЗД. Оспорва и неприемането на релевирано от нея в
открито съдебно заседание на 16.09.2014г. възражение за прихващане на
претендираните суми с нейно вземане в общ размер на 1522 лева. Намира, че
възражението за прихващане било реализирано в първия възможен процесуален
момент, тъй като вземането й е придобило безспорност, ликвидност и изискуемост
едва на 04.08.2014г. и не е имало възможност да бъде заявено в срока за
отговор. Прави извод, че същото съставлява ново обстоятелство, което следвало да бъде отчетено и прието за
разглеждане от районния съд. Излага аналогични съображения и по отношение на
друго възражение за прихващане, релевирано в открито съдебно заседание на
16.09.2015г. Позовава се на т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 2013 г. на
ОСГТК на ВКС и моли съда да приеме за разглеждане направените възражения за
прихващане. Моли съда да отмени обжалваното решение. Претендира разноски.
В срока по чл. 263,
ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемия, който
оспорва жалбата. Изразява несъгласие с твърденията на жалбоподателката за
нищожност на процесния договор. Счита релевираното от нея право на отбив от
цената за недопустимо и неоснователно поради погасяването му по давност, като
във връзка с това се позовава на разпоредбата на чл. 197 от ЗЗД. Тълкува
понятието „съществен недостатък“ и счита, че в случая такъв не се установява.
Намира, че купувачката не го била уведомила незабавно за недостатъците,
съобразно изискването на чл. 194, ал. 1 от ЗЗД. Моли съда да остави жалбата без
уважение и да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.
Подадена е и частна жалба от М.Д. срещу решението от
11.01.2016г., с което ЕПРС е оставил без уважение молбата й за изменение
на Решение № 120/14.10.2015г. в частта
за разноските. Жалбоподателката счита обжалвания съдебен акт за недопустим, тъй
като по въпроса за разноските съдът е следвало да се произнесе с определение.
Оспорва извода на съда, основан на преценката му за фактическа и правна
сложност на делото, че размерът на претендираното от насрещната страна
адвокатско възнаграждение следвало да бъде редуциран до двукратния минимален
размер по НМРАВ. Настоява за редуцирането му до по- нисък размер. Позовава се на т. 3 от
Тълкувателно решение № 6 от 2012г. на ОСГТК на ВКС. Моли съда да отмени
обжалваното решение и да намали претендираните от ищеца разноски до предвидения
минимум по НМРАВ.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд
жалбоподателката не се явява. Представлява се от адв. П., който поддържа
жалбата и моли съда да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли
предявените искове. Акцентира, че ищецът е претендирал заплащане на остатъчна
цена за временна постройка, каквато не съществува. Настоява за приспадане от
размера на претенцията на сумите по изпълнителните листове, обективиращи
насрещни вземания. Подчертава, че същите са нововъзникнали обстоятелства и е
следвало да бъдат взети предвид от районния съд. Счита, че не е изтекъл срокът
за предявяване на възражение за недостатъци на вещта. Претендира разноски и
представя списък по чл. 80 от ГПК. Представя писмени бележки, с които
възпроизвежда вече наведените доводи и ги доразвива.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд
въззиваемият не се явява. Представлява се от адв. И., който моли съда да потвърди
първоинстанционното решение като правилно, обосновано и законосъобразно. Претендира
разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
Съдът намира, че фактическата обстановка по
делото, установена въз основа на събраните в първоинстанционното производство
доказателства, е описана вярно и пълно в обжалваното решение, поради което не
следва да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
Производството
пред въззивната инстанция е било спряно по реда на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК
във връзка с наличие на преюдициален спор, като съдът е изискал заверени преписи от влезлите в сила
решения, постановени по него.
С писмо
изх. № 2074/18.01.2023г. на Софийския районен съд са представени заверени копия
от Решение № 163575/05.07.2017г. по гр.д. № 71033/2015г. на този съд и Решение
№ 7587/08.11.2019г. по в.гр.д. № 15640/2017г. на Софийския градски съд. С
първото от тези решения е било признато за установено, че договорът за покупко-
продажба на временна постройка, оборудване и инвентар втора употреба от
18.10.2010 г., сключен между В.Х. и М.Д. в частта, с която е продадена
„временна постройка”, находяща се в гр. София, ж.к. „Зона Б-5“, сграда 8А,
магазин Европа, ет. 2, е нищожен на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД
поради липса на предмет. Това решение е било отменено с второто от горните
решения, като вместо това въззивният съд е отхвърлил предявените от Д. иск за
прогласяване нищожността на договора за покупко- продажба на временна
постройка, оборудване и инвентар втора употреба от 18.10.2010 г. на основание
чл. 26, ал. 2, предл. 1 от ЗЗД, иск за прогласяване нищожността на договора за
покупко- продажба на временна постройка, оборудване и инвентар втора употреба
от 18.10.2010 г. на основание чл. 26, ал. 2, предл. 3 от ЗЗД, иск за разваляне
на договора за покупко- продажба на временна постройка, оборудване и инвентар
втора употреба от 18.10.2010 г. на основание чл. 87, ал. 2, предл. 1 и 2 от ЗЗД, вр. чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, иск за осъждане на Х. да върне на Д. заплатената
от нея сума от 5000 лв. по договора, като платена при начална липса на
основание, респ. на отпаднало основание. В тези си части решението е
необжалваемо и е влязло в сила в момента на постановяването му. Със същото
решение е била върната като недопустима исковата молба в частта на предявения
от М.Д. срещу В.Х. евентуален иск за признаване на договора от 18.10.2010 г. за
развален по право. В тази си част решението има характер на определение и,
видно от отбелязването върху него, е влязло в сила на 15.04.2021г.
При
така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна
следното.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
І. По валидност
В
случая, обжалваните решения са валидни, доколкото са постановени от надлежен
съдебен състав, в писмен вид и са подписани от разгледалия делото съдия.
ІІ. По допустимост
Основното
обжалвано решение е и допустимо, тъй като са били налице положителните
предпоставки за предявяване на иск и са липсвали отрицателни такива, а съдът се
е произнесъл по действително предявените искове – главен и акцесорен.
Решението,
постановено по реда на чл. 248 от ГПК, също е допустимо, независимо че, съгласно
разпоредбата на чл. 248, ал. 3 от ГПК, по въпроса за разноските съдът следва да
се произнесе с определение. Няма пречка, произнасянето по процесуален въпрос да
се извърши и с решение, което в тази си част има характер на определение, без
това да го опорочава до степен на недопустимост.
ІІI. По
същество
1.
По въззивната жалба
Неоснователни са
наведените във въззивната жалба доводи, основани на претендирана от
жалбоподателката нищожност на процесния договор от 18.10.2010 г. между нея и В.Х..
Въпросът за нищожността на този договор на всички изтъкнати от нея основания е
бил окончателно решен с влязлото в сила Решение
№ 7587/08.11.2019г. по в.гр.д. № 15640/2017г. на Софийския градски съд, с което
исковете за прогласяване на договора за нищожен са били отхвърлени. Поради това
в настоящото производство този въпрос не може да бъде пререшаван, а съдът е
длъжен да приеме, че договорът е валиден и е породил целените с него правни
последици, създавайки права и задължения за страните.
Неоснователен е и доводът на жалбоподателката
за допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в това, че
районният съд не бил възложил в тежест на ищеца доказването на валидно
правоотношение между страните, поради следните съображения. На първо място, с
т. III.1 от отговора на исковата молба самата ответница изрично
е поискала от съда да обяви за ненуждащо се от доказване наличието сключен
договор за покупко- продажба. На второ място, такова указание не е било
необходимо, доколкото наличието на сключен договор между страните от
18.10.2010г. е било отделено като признато обстоятелство с т. 3 от доклада на
делото (л. 49 от първоинстанционното производство), който е приет без
възражения от страните. На трето място, както се посочи по- горе, валидността
на този договор е била изследвана в преюдициалното производство, приключило с
влязъл в сила съдебен акт, с който са отхвърлени исковете за прогласяване
неговата нищожност. Поради това съдът намира, че по делото е доказано
съществуването на валидно облигационно правоотношение между страните, а
формалната липса на указания на ЕПРС за доказване на това обстоятелство не
съставлява процесуално нарушение, не опорочава обжалвания съдебен акт и не е основание,
което може да доведе до отмяна на последния.
Неоснователно
жалбоподателката се позовава на упражнено от нея право на отбив от цената на
основание чл. 195 от ЗЗД поради недостатъци на продадената вещ. Както правилно
е посочено в мотивите на обжалваното решение, по делото няма данни, Д. да е
предявила иск за скрити недостатъци на продадените вещи в шестмесечния срок,
приложим в случая с оглед приетото по преюдициалното дело, че предмет на
процесния договор са само движими вещи. Няма данни и за релевиране на
възражение в същия срок по предявен срещу нея иск. Същевременно, съгласно
Тълкувателно решение № 33 от 1.11.1973 г. по гр. д. № 3/73 г., ОСГК, „искането за намаление на цената чрез
възражение подлежи на погасителна давност по чл. 197 ЗЗД и не може да се
уважава след установените срокове от същия или въз основа на него, ако
продавачът се е позовал на погасителната давност“. В същия смисъл е и
правната теория (Марков М. „Облигационно право. Помагало“, изд. „Сиби“, 2018г.,
стр. 279). Поради това и с оглед наведен от насрещната страна довод в този
смисъл, съдът намира, че възражението е било погасено по давност. Не обосновава
обратен извод изложеното във въззивната жалба, че жалбоподателката „надлежно и
в сроковете на чл. 195 ЗЗД е упражнила правата си да иска отбив от цената по
договора“, като с уведомление от 30.12.2010г. била реализирала „извънсъдебно
възражение“. Възражението е процесуално средство на защита на ответника срещу
иска, поради което такова може да бъде релевирано единствено в хода на висящ
процес. Съответно, концепцията за „извънсъдебно“ възражение противоречи на
действащия правов ред, а предприетите действия по уведомяване на продавача за
недостатъците (дори ако такива действително са били извършени) нямат характера
и значението на възражение, предприето в рамките на законоустановения срок. Те
нито се приравняват на такова, нито препятстват изтичането на давностния срок. Така,
в случая възражение за отбив от цената поради недостатъци на вещта е направено за
първи път едва с отговора на исковата молба, т.е. много след изтичане на
шестмесечния давностен срок. Поради това и с оглед обстоятелството, че в
откритото съдебно заседание на 04.06.2014г. (което е било първият възможен момент
за изразяване на становище по възражението) ищецът изрично се е позовал на
изтекла давност, правилен е изводът на ЕПРС, че възражението на ответницата за
продажба на вещ с недостатъци е погасено по давност, тъй като не е упражнено
чрез иск или чрез възражение в срока по чл. 197 от ЗЗД, а извънсъдебните
изявления на страните по този въпрос са ирелевантни за спиране или прекъсване
на давността. Във връзка с горното, настоящият съдебен състав не споделя
изложените в хода на устните състезания и в писмените бележки съображения за
абсурдност на това разрешение или за злоупотреба с право, която лишавала
ответника от защита. Отговор на тези доводи е даден с мотивите на цитираното
по- горе Тълкувателно решение № 33 от 1.11.1973 г. по гр. д. № 3/73 г., ОСГК, като
е посочено, че прилагането на давностните срокове и спрямо възражението е
оправдано с оглед правната защита на продавача поради обективното затруднение
да докаже точното изпълнение на задължението си, ако би се допуснало, купувачът
да може да претендира за намаление на цената и след изтичане на сроковете по
чл. 197 от ЗЗД. Освен това следва да се държи сметка и за волята на купувача: неупражняването
на правото му да иска намаление на цената дава основание да се заключи, че той приема
изпълнението такова, каквото то е било при сключването на договора или при получаването
на вещта, независимо от последвалото откриване на недостатъци или при преценка,
че се отказва да търси удовлетворение на рекламацията, която е направил
извънсъдебно. На последно място по този въпрос следва да се отбележи още, че,
дори възражението за отбив от цената да беше своевременно направено, то би било
частично неоснователно по същество, тъй като процесната сума е уговорена от
страните като доплащане само за конструкцията, идентифицирана от страните като
„временна постройка“, докато повечето от релевираните от жалбоподателката
недостатъци касаят други вещи – предмет на договора, като напр. чинии,
оливарници, брави, пещ за пици. Поради това, дори да се докажат и остойностят
тези недостатъци, те не биха довели до отхвърляне на иска.
Неоснователно жалбоподателката навежда довод
за погасяване на процесното вземане чрез възражения за прихващане, които тя
била релвирала пред районния съд, но той отказал да ги приеме за разглеждане,
респ. настоява за приемането им във въззивното производство на основание чл.
266, ал. 3 от ГПК. Наистина, по принцип правилно е становището й, че, ако
прихващането се извършва с безспорно вземане, то може да бъде направено и извън
срока по чл. 131 от ГПК, вкл. и в производството пред въззивната инстанция
(арг. от т. 6 от Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. №
1/2000 г., ОСГК, вр. т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по
тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК). В случая, обаче, не са налице предпоставките за
валидно заявяване и приемане за разглеждане на възраженията за прихващане след
срока за отговор, поради следните съображения:
-
Двете заявени
възражения за прихващане са със вземания в размер съответно на 1522 лв. и 687
лв., като ответницата твърди, че това са вземания за разноски, и доказва
размера им с удостоверения от съдебен изпълнител за неудовлетворен остатък от
задължения по изпълнителни дела. Видно от представените изпълнителни листове,
обаче, размерът на съдебно признатите вземания е по- малък. Следователно, част
от вземанията, с които ответницата желае да извърши прихващане, не са
безспорни, а са формирани за първи път в изпълнителното производство, както се
сочи и в молбата й от 23.09.2014г. Поради това и доколкото те не са установени
с влязъл в сила съдебен акт, а разноските по изпълнението може да са обжалват
от длъжника (арг. от чл. 435, ал. 2, т. 1 от ГПК), те не отговарят на
изискването да бъдат изискуеми и ликвидни, което би обосновало възможността за
тяхното предявяване след срока за отговор на исковата молба, респ. във
въззивното производство.
-
Надлежното
предявяване на възражение за прихващане предполага ясно индивидуализиране на
вземането, с което се извършва прихващането, като се посочат правопораждащите
го юридически факти и размера му. В случая част от вземанията не са
индивидуализирани по вид и правопораждащ юридически факт (т.е. не става ясно
основанието, на което са възникнали), а и размерът им е посочен обобщено, а не
индивидуално.
-
Дори да би било
възможно, противно на волята на ответницата, съдът да приеме за разглеждане
възражения за прихващане само с тези части от релевираните вземания, за която има
издаден изпълнителен лист, те също не отговарят на изискванията за определеност
по основание и безспорност по размер. Така, в изпълнителните листове се сочи,
че вземанията са за разноски и че са издадени въз основа на определение по
арбитражно дело и разпореждане по търговско дело, но това не е достатъчно за
несъмненото им индивидуализиране по вид и основание, респ. за разграничаването
им от евентуално съществуващи други вземания между същите страни. Също така, с
оглед доводите на процесуалния представител на ищеца срещу приемането на тези
възражения, не може да се изключи възможността, вземанията да са изцяло или
частично погасени в хода на изпълнителното производство, което би препятствало
извършване на прихващане с тях.
По тези съображения,
съдът намира, че ЕПРС правилно е отказал да приеме за разглеждане възраженията
за прихващане, респ. не са налице основания за приемането им във въззивното
производство. Поради това няма възможност да се приеме, че ищцовото вземане е
погасено чрез прихващане в настоящото производство.
На последно място,
съдът не следва да обсъжда наведения за първи път в хода на устните състезания
и в писмените бележки на жалбоподателката довод за недължимост на процесната
претенция поради това, че тя била за заплащане на продажна цена на
несъществуваща вещ (временна постройка), тъй като той не се съдържа във
въззивната жалба, т.е. е преклудиран. Освен това, той е неоснователен и по
същество, тъй като претенцията съответства напълно на формулировката,
използвана в договора между страните, а нейната непрецизност не поражда
съмнение в индивидуализацията на вещта, чиято цена се претендира в настоящото
производство.
С оглед
гореизложеното, съдът намира, че искът е основателен и правилно е бил уважен от
районния съд, а обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което
следва да бъде потвърдено.
2.
По частната жалба
Съображения за
допустимост на обжалвания съдебен акт са изложени по- горе в т. II, поради което не е
необходимо да се възпроизвеждат отново.
Наведените от
жалбоподателката доводи по същество се свеждат до несъгласие с мотивите на ЕПРС
относно фактическата и правната сложност на делото, която обуславяла редуциране
на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение до двукратния
минимален размер по НМРАВ.
Настоящият съдебен
състав намира тези доводи за неоснователни поради следните съображения.
На първо място,
следва да се има предвид, че всяка страна има право да избере такъв адвокат, за
когото счита, че по най- добър начин би защитил интересите й, като не може да
се очаква, той задължително да оценява труда си по минималните цени от НМРАВ.
Възможно и нормално е, с оглед предоставяното качество на услугата, адвокатът
да изисква по- високо възнаграждение за своя труд, в известни граници. Според
настоящия съдебен състав, с оглед актуалния стандарт на живот в страната и
определените минимални възнаграждения, такава граница е 50% над размера,
определен с цитираната по- горе Наредба, доколкото не става въпрос за строго
специфични казуси, респ. за уникална квалификация на адвоката.
На второ място, съдът
намира, че сложността на делото е над средната, с оглед специфичния му предмет
и многобройните разгледани възражения и допълнителни искания.
На трето място,
съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 6 от НМРАВ (в редакцията й към датата на
представения договор за правна защита и съдейстие), при защита по дела с повече
от две съдебни заседания за всяко следващо заседание се заплаща допълнително по
100 лв. В случая проведените открити съдебни заседания пред ЕПРС са осем, който
факт обуславя допълнително възнаграждение от 600 лв. само на това основание,
отделно от минималния размер на основното адвокатско възнаграждение по чл. 7,
ал. 2, т. 2 от НМРАВ.
На четвърто място,
неоснователно жалбоподателката счита, че, при уважаване на молба за намаляване
на адвокатско възнаграждение, същото следва задължително да бъде определено в
минималния размер по цитираната по- горе наредба. Видно от нейното
наименование, тя фиксира само долната граница на адвокатските възнаграждения в
различни хипотези, но не изключва възможността за уговаряне, респ. присъждане,
на по- високи такива. Критериите за определяне конкретния им размер са напр.
фактическата и правна сложност на делото, неговата продължителност, положените
от адвоката усилия. Освен това, налице е изрична съдебна практика, обективирана
в Определение № 235 от 12.10.2017 г. на ВКС по т. д. № 428/2017 г., II т. о.,
ТК, съгласно която „съдът не е длъжен
винаги в хипотезата на чл. 78, ал. 5 ГПК да определи минималният размер на
адвокатското възнаграждение“.
По тези съображения съдът
намира, че частната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без
уважение.
ІV. По разноските
С оглед
изхода на делото и направено искане в този смисъл, в полза на въззиваемия
следва да се присъдят направените от него разноски във въззивното производство,
каквито се установяват в размер на 800 лв. – адвокатско възнаграждение. Не
следва да се присъжда посочената в списъка по чл. 80 от ГПК държавна такса от
104,69 лв., тъй като по делото няма данни за заплащане на такава от страна на
въззиваемия.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 120/14.10.2015г., постановено по гр.д. № 818/2013г. на Елинпелинския районен съд.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба вх. №
110/03.02.2016г. на М.Н.Д. срещу Решение № 12 от 11.01.2016г., с което ЕПРС е
оставил без уважение молбата й за изменение на Решение № 120/14.10.2015г. в
частта за разноските.
ОСЪЖДА М.Н.Д. с ЕГН **********
да заплати на В.С.Х. с ЕГН ********** сумата 800 лв. – разноски във въззивното
производство.
Решението не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.