№ 302
гр. Пловдив, 16.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Георги В. Чамбов
Членове:Емил Люб. Митев
Антония К. Роглева
при участието на секретаря Нели Б. Богданова
като разгледа докладваното от Георги В. Чамбов Въззивно търговско дело №
20215001000581 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 260036 от 19.03.2021 г., постановено по т.д. № 210 по
описа за 2019 г. на Х. окръжен съд е:
- приел за установено на основание чл. 422, ал.1 вр. чл. 415, ал. 2 вр. ал. 1,
т. 2 ГПК, по отношение на А.Д. С. - К., че дължи на „П.И.Б.“ АД,
правоприемник на ТБ „М.Ю.“ АД, на основание договор № ***-
****/13.05.2008 г. за предоставяне на ипотечен кредит за текущи нужди
сумата в размер на 49 878.43 EUR главница; 31 565.15 EUR договорна лихва,
дължима на основание т. 3 от анекс № 2 към договора за кредит за периода от
25.03.2014 г. до 09.07.2019 г. включително, ведно със законната лихва върху
главницата от 30.07.2019 г. до нейното изплащане; сумата от 2631.72 EUR
обезщетение за забава за просрочените плащания за периода 25.03.2014 г. –
09.07.2019 г. включително; сумата от 277.10 EUR законна лихва върху
непогасената главница за периода 10.07.2019 г. – 29.07.2019 г. включително;
сумата от 598.11 EUR непогасени комисионни за управление за 2014 г., 2015
г., 2016 г., 2017 г., 2018 г. и 2019 г.; сумата от 258.86 EUR – непогасени
разноски за подновяване на ипотека; 12.27 EUR – непогасени разноски за
връчване на покани за предсрочна изискуемост на кредита;
- отхвърлил предявените от „П.И.Б.“ АД, ЕИК *********, срещу А.Д. С.
1
- К., ЕГН **********, искове , с правно основание чл. 422, ал.1 вр. чл. 415, ал.
2 вр. ал. 1, т. 2 ГПК,с които се претендира да се приеме за установено по
отношение на А.Д. С. - К., че дължи на „П.И.Б.“ АД, неизплатени суми по
договор № ***-****/13.05.2008 г. за предоставяне на ипотечен кредит за
текущи нужди, както следва: за разликата над 31 565.15 EUR договорна
лихва, дължима за периода от 25.03.2014 г. до 09.07.2019 г. включително,
ведно със законната лихва върху главницата от 30.07.2019 г. до нейното
изплащане, до пълния предявен размер от 31 780.61 EUR; както и за
разликата над 2631.72 EUR обезщетение за забава за просрочените плащания
за периода 25.03.2014 г. – 09.07.2019 г. включително, до пълния предявен
размер от 4668.22 EUR, като неоснователни .
- осъдил А.Д. С. - К., да заплати на „П.И.Б.“ АД сумата в размер на
3571.67 лв., представляваща разноски в заповедното производство, както и
сумата в размер на 4271.49 лв. разноски в исковото производство.
- осъдил „П.И.Б.“ АД, да заплати на А.Д. С. – К. сумата в размер на 2.52
лв., представляваща разноски в производството.
Решението е обжалвано в частта, с която предявените установителни
искове са били уважени, включително и в частта за разноските от ответника
А.Д. С. – К.. След направено уточнение с уточняваща молба, ответницата чрез
процесуалния си представител е конкретизирала обжалваемия интерес
съответно – предмета на обжалване както следва:
- частта относно капитализиране на лихви по анекс № 2 от 28.10.2021 г.
относно сумата 2404.68 евро, поддържайки довод за нищожност на тази
уговорка от анекса заради капитализиране на просрочена договорна лихва и
съответно искането сумата да се приспадне от претендирания остатък от
главницата – 49878.43 лева;
- в частта относно признаване дължимостта на сумата 14 892.05 евро от
31565.15 евро - договорни лихви и за сумата 2266.43 евро от 4668.22 евро
наказателни лихви, твърдейки че същите не се дължат като погасени по
давност;
- за сумата 4460.28 евро, включена според жалбоподателката в размера
на признатата за дължима договорна лихва от 31565.15 евро, която се явявала
неправомерно и противозаконно начислена договорна лихва след 11.09.2018
г.
По повод оспорените размери на дължимите лихви – договорна и
наказателна, жалбоподателят навежда доводи и за нищожност на уговорките
от договора и анексите, с които са уговорени тези лихви и начина на
определяне на техния размер, както и в частта от Анекс № 2, с които
договорната лихва е капитализирана, поддържайки възражения за
неравноправност на тези клаузи, съответно – за необходимостта размерът на
тези лихви да бъде преизчислен и намален в съответствие с валидни клаузи.
В обобщение, предметът на въззивната жалба обхваща постановеното
2
решение в частта за:
- сумата 2404.68 евро, за която следвало да се отхвърли иска за
дължимата главница, представляваща разликата над сумата 47473.75 евро до
признатия размер от 49878.43 евро;
- сумата от общо 19352.33 евро /14892.05 + 4460.28/, за която следвало да
се отхвърли иска за дължимата договорна лихва, или за разликата над сумата
12212.82 евро до признатия размер от 31780.61 евро;
- сумата от 2266.46 евро - наказателна лихва, представляваща разликата
над сумата 2 401,76 евро до сумата 4668.22 евро. Тъй като в действителност
този иск е уважен за сумата от 2631.72 евро, оспорването на този иск следва
да се разглежда за разликата над сумата 2401,76 евро до този признат размер.
Във въззивната жалба се излагат съображения съображения, че
решението на Х. окръжен съд в обжалваните му части е порочно, неправилно,
като постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и на
материалния закон и е необосновано. Искането е решението в обжалваните
му части да се отмени и вместо това да се постанови друго, с което
предявените обективно съединени установителни искове да се отхвърлят за
посочените разлики до признатите размери на главница, договорна и на
наказателна лихва, както и да се присъдят направените в производството
разноски във въззивното производство.
Въззиваемият „П.И.Б.“ АД чрез процесуалния си представител оспорва
въззивната жалба, изразявайки становище, че решението в обжалваната му
част е правилно и следва да се потвърди, като моли да му бъдат присъдени
направените във въззивното производство деловодни разноски.
Пловдивският апелативен съд, след преценка на събраните по делото
доказателства, във връзка с изложените оплаквания и възражения на
страните, приема за установено следното:
По делото е безспорно установено, че по силата на сключен на 13.05.2008
г. № ***-****, между „М.Ю.“ АД /чийто универсален правоприемник се
явява ищецът „П.И.Б.“ АД/ като кредитор и А.Д. С. – К., банката е
предоставила на К. ипотечен кредит в размер на 50 000 евро, при подробно
уговорени в договора условия, като кредита е бил усвоен изцяло от
кредитополучателя.
Установено е също, че договорът за кредит е изменян и допълван с два
анекса както следва: анекс № 322-129/16.06.2011 г. и анекс № 2 изх. № 322-
390/28.12.2012 г.
Установено е също, че заради спиране на плащанията на месечните
вноски по кредита от страна на длъжника към 25.03.3014 г., банката е обявила
кредита за предсрочно изискуем, считано от 10.07.2019 г., като според
изчисленията на банката, към 29.07.2019 г. /датата на подаване на заявлението
по чл. 417 ГПК/, остатъкът от задължението по кредита възлиза общо на
87 473.60 евро, от които главница – 49878.43 евро; договорна лихва –
3
31780.61 евро; 4668.22 евро – обезщетение за забава на просрочените
плащания за периода от 25.03.2014 г. до 09.07.2019 г. включително, дължима
на основание Раздел трети, т.6.2 от Договора за кредит; 277.10 евро – законна
лихва върху непогасена главница, за периода от 10.07.2019 г. до 29.07.2019 г.
включително; 598.11 евро непогасени комисионни управление за 2014 г.,
2015 г., 2016 г., 2017 г. 2018 г. и 2019 г.; 258.86 евро непогасени разноски за
подновяване на ипотека, дължима съгласно Раздел четвърти, т.9.2 от
Договора за кредит; 12.27 евро – непогасени разноски за връчване на покани
за предсрочна изискуемост на кредита. Въз основа на извлечение от
счетоводните си книги, ищцовата банка се е снабдила със заповед за
изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист за описаните суми
по ч. гр. д. № 2223/2019 г. по описа на Районен съд – Х.. Подаденото от
ответника възражение против тази заповед е обусловила правния интерес на
банката от иска от чл. 422 вр. с чл. 124 ГПК, предмет на настоящия спор.
По предмета на въззивната жалба:
Ответницата чрез процесуалния си представител поначало е оспорвала
остатъка от целия дълг, но предвид изричното уточнение към въззивната
жалба, въззивният съд е обвързан и дължи произнасяне единствено относно
дължимостта на конкретно оспорваните суми от отделните задължения – за
главница, договорна и наказателна лихва, както е описано по-горе.
Размерът на остатъка от главницата, за която е издадена заповедта за
изпълнение на парично задължение и с обжалваното решение това
задължението е признато за установено, е 49 878.43 евро. Същият е формиран
съгласно признатия от страните с анекс № 2 изх. № 322-390/28.12.2012 г. към
договора за кредит размер на остатъка от задължението към онзи момент, с
уговорката по чл. 2.3. Сумата е формирана от сбора на редовната главница –
47066.03 евро; просрочената към онзи момент главница – 586.79 евро и
просрочени договорни лихви към онзи момент – 2404.68 евро, който е равен
на 50057.50 евро, и след приспадане на платените след тази дата вноски в
общ размер от 179.07 евро /заключение на ССчЕ – л.140/.
Възражението на ответника, че този размер на главницата следва да се
намали със сумата 2404.68 евро е основателно.
Размерът на главницата следва да се формира единствено от сумите,
формиращи остатъка от непогасената главница – редовна и просрочена, към
онзи момент.
Дори и да е номинално прибавено към главницата, по своето основание
и предназначение вземането за лихви продължава да е същото вземане за
лихви, защото по произход то няма общо с първоначалното договорно
основание, на което е възникнало вземането за главница. А щом вземането за
изтекли лихви е било променено на главница, върху която се начисляват
лихви, тогава е налице класически анатоцизъм. Издадена от БНБ наредба,
която да урежда олихвяването на изтекли лихви в гражданските отношения,
4
обаче няма.
Действително Наредба № 9 на БНБ от 30.04.2008 г. за оценка и
класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на
специфични провизии за кредитен риск, обн. ДВ, бр. 38 от 11.04.2008 г.
/отменена/, не е забранявала страните да уговарят капитализация на лихви.
Наредбата наистина е действала по време на сключването на описания Анекс
№ 2, но предвидената в чл. 10, ал. 2 ЗЗД законодателна делегация на БНБ
изобщо не е била упражнена и каквото и да било нормативно уреждане на
олихвяването на изтекли лихви в наредбата няма, нито е била предвидена
възможност, при преструктуриране на рисковите експозиции на банката чрез
споразуменията по чл. 13, ал. 2, във вр. с ал. 1, да се прибавят лихви и такси
към главницата на дълга. Следователно в случая е липсвала нормативно
регламентирана в съответствие с нормата на чл.10, ал. 2 ЗЗД възможност за
олихвяване на изтекли лихви.
Ето защо капитализацията на дълга, извършена в Анекс № 2 не е
произвела предвидените в този анекс правни последици.
Изводът е, че от остатъка от дължимата главница следва да се
приспадне сумата 2404.68 евро и в такъв случай нейният размер към датата на
подписване на анекса е 47652.82 евро. След като се приспадне и сбора от
частично направените впоследствие вноски 179.07 евро, остатъкът от
непогасената главница към датата на обявяване на кредита за предсрочно
изискуем е 47473.75 евро, поради което искът за разликата над тази сума е
неоснователен и следва да се отхвърли след като се отмени обжалваното
решение в тази част.
Относно дължимата договорна лихва:
Върху посочения по-горе остатък 47652.82 евро от главницата към
28.12.2012 г. следва да се изчислява и дължимата договорна лихва до
обявяване на предсрочната изискуемост – 10.07.2019 г., относно чийто
признат размер от 31565.15 евро се отнасят следващото възражение на
ответника.
Неоснователно е преди всичко възражението, че за периода преди
30.07.2016 г., задължението за това вземане било погасено с кратката
тригодишна давност. Вземането нито е периодично, нито представлява лихва
по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Тъй като договорът за банков кредит е
консенсуален, двустранен и възмезден, освен задължението да върне
главницата, кредитополучателят дължи и уговорената възнаградителна лихва,
която представлява цената на кредита. В този смисъл тя е част от главното
вземане, поради което срокът за погасяването й е петгодишен.
Задълженията за договорна лихва са станали изискуеми с обявяване на
кредита за предсрочно изискуем и в конкретния случай към датата на
подаване на заявлението давностният срок не е бил изтекъл, съответно
вземанията за възнаградителна лихва не са били погасени по давност.
5
Според приетото от Х. окръжен съд допълнително заключение, за
периода след обявяване на предсрочната изискуемост - 11.09.2018 г. до
10.07.2019 г., по кредита без основание е начислявана договорна лихва в общ
размер 4460.28 евро. Същата обаче не е част от претендираната и начислявана
за предходния период договорна лихва от 31780.61 евро, съответно не е
предмет на заявлението, нито на исковата молба. Следователно,
възражението, че вземане за лихва, начислено за период различен от исковия
следвало да се приспадне от общия размер на задължението за договорна
лихва за процесния период е неоснователно.
Въпреки неоснователността на посочените възражения, отнасящи се до
дължимия размер на договорната лихва, съдът следва да се произнесе и по
въпроса за действителността на уговорките, с които се определя размера на
тази лихва, доколкото възражения в тази насока се поддържат и във
въззивното производство, независимо че жалбоподателят не се е ангажирал с
конкретен размер на завишените според него лихви, с оглед на оспорените
клаузи.
В тази връзка, спорен е въпросът с какъв лихвен процент следва да се
изчислява договорната лихва, предвид заявените и поддържани от ответника
доводи за нищожност на неравноправни клаузи в Договора за кредит и
конкретно на тези, отнасящи се до формиране на договорна и наказателна
лихва.
Оспорването на уговорките за формиране на лихвите се основава на
довода, че тези уговорки поначало предвиждат формирането на плаващ
лихвен процент, който обаче е фиксиран с минимален размер, което на
практика обезмисляло и водело до неприложимостта на тази уговорка.
Поддържа се също, че уговорката била изцяло в полза на банката,
осигуряваща й възможността да събира лихва поне с 6 % над реалния лихвен
процент, който би бил дължим.
Възраженията са основателни.
Доколкото няма спор, че кредитополучателят по процесния договор е
физическо лице, че кредитът е ипотечен и предназначението му поначало е с
цел закупуване на жилище, преценката дали същият има качеството на
потребител по този договор, съответно дали може се ползва от защитата на
потребителите, предвидена в ЗЗП, следва да се извърши съобразно с
критериите, съдържащи се в чл. 2, б. “б“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета
от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските
договори и § 13, ал. 1, т. 1 ПЗР на ЗЗП.
Въпреки различието в редакцията на двете разпоредби, смисълът при
дефиниране на понятието „потребител“, с оглед целите на Директивата и на
националния закон, е един и същ, тъй като това е и целта на транспонирането
на съответните разпоредби от правото на ЕС в националното
законодателство.
6
Разпоредбата на чл. 2, б. “б“ от Директива 93/13/ЕИО определя за
„потребител“ всяко физическо лице, което в качеството си на страна по
договорите, предмет на директивата, участва поради интереси, които са извън
рамките на неговата търговска или професионална дейност.
От изложеното следва, че като страна по процесния договор и анексите
към него, Антоанета С. - К. има качеството на потребител по смисъла на чл.
2, б. „б“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори и на § 13, ал. 1, т. 1
ПЗРЗЗП, и може да се ползва от защитата, предвидена в ЗЗП за тази
категория лица.
Във връзка с поддържаното от ответника в първоинстанционното
производство възражение за нищожност като неравноправна на уговорката за
фиксиран лихвен процент, първоинстанционният съд е приел, че тъй като в
чл. 6 била разписана ясно методиката за определяне на лихвения процент,
като неговите стойности се определяли от индекси, върху които банката не
можела да влияе; че клаузата е формулирана по начин, който в достатъчна
степен предоставяла на ответницата възможност за икономическите
последици от поемането на задълженията и е предвидена възможността
кредитополучателят да се уведомява за евентуалните изменения на лихвения
процент и за размера на прилагания EURIBOR, клаузата не била
неравноправна. Според съда, фиксираният лихвен процент не водело до
нереалното му завишаване.
Изложените съображения, както и крайният извод относно
действителността на посочените уговорки не могат да бъдат споделени,
поради следното:
Уговорката по чл. 6.1.1 от Договора за кредит за формиране на
годишния лихвен процент върху редовната главница и тази по чл.6.2 - за
размера на годишния лихвен процент върху просрочената главница, поначало
се базират на идеята за променлив /плаващ/ лихвен процент.
Според чл. 6.1.1, след изтичане на първата година, за която е уговорен
фиксиран годишен лихвен процент за договорната лихва в размер на 10.65 %,
непогасената част от главницата по кредита се олихвява с плаващ лихвен
процент, определен в размер на действащия шестмесечен EURIBOR плюс
фиксирана надбавка в размер на 5.75 пункта, но не по-малко от 10.65 %.
Съгласно с уговорката по чл. 6.1.1 от договора, за формиране на
годишния лихвен процент върху редовната главница и тази по чл.6.2 - за
размера на годишния лихвен процент върху просрочената главница, относно
правилата за формирането на тези лихви, единствената променлива величина,
формираща посочените лихвени проценти, е базовият лихвен индекс /в случая
– EURIBOR – междубанковия предложен лихвен процент за шестмесечни
депозити в евро за Еврозоната, публикуван на страница „EURIBOR“ на
REUTERS/. Уговорено е Банката да актуализира шестмесечния EURIBOR два
пъти годишно, като са посочени конкретните условия за тази актуализация.
7
Макар с чл. 6.1.2 и чл. 6.2 да е предвиден ясен алгоритъм, чрез който се
променя годишния лихвен процент в зависимост от промяната на EURIBOR,
то промяна на ГЛП е предвидена единствено в интерес на банката, тъй като
независимо от промяната в действащия шестмесечен EURIBOR, годишният
лихвен процент за съответния период не може да бъде по-нисък от 10.65 %,
според първоначалния договор, съответно – от 12.80 % според уговорката в
чл. 3.2 от Анекс № 2, с който е уговорена и друга формула за изчисляване на
ГЛП - шестмесечния EURIBOR + 1248 базисни точки, но не по-малко от 12.80
процента годишно.
Следователно, чрез фиксирането на минимални годишни лихвени
проценти, както в основния договор, така и в Анекс № 2, независимо от
посоката на промените в шестмесечен EURIBOR, банката е осигурила
възможност за промяна на лихвата единствено в свой интерес – само ако този
индекс нараства. Съответно – ограничено е реципрочно задължение за
банката да намалява ГЛП при намаляване на базовия лихвен индекс под
фиксираната величина, което би благоприятствало кредитополучателя.
Предвид изложеното, посочените клаузи са неравноправни по смисъла
на чл.143, ал.1 и ал. 2, т. 13 ЗЗП, действащи при сключването на договора, тъй
като длъжникът – кредитополучател като потребител на финансова услуга е
поставен в по-неблагоприятно положение спрямо банката, относно
възможността да се ползва от благоприятните за него промени в базовия
лихвен процент, а от друга страна - е лишен от възможността да прекрати
договора, когато, заради предвидената уговорка, цената на услугата надвиши
значително уговорената при сключването на договора цена.
При промяната на формулата за изчисляване на ГЛП на
възнаградителната лихва въз основа на чл. 3.2 от Анекс № 2 чрез замяната на
постоянната величина от 5.75 пункта на 1248 базисни точки, без да се
дефинират тази величини и да се посочи съотношението между двете,
посочената клауза е изцяло неравноправна не само заради предвиденото и тук
фиксиране на минимален лихвен процент в полза на банката, но и по смисъла
на чл. 143, ал.2, т. 19 ЗЗП, доколкото не позволява на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора /клаузата от анекса/.
Предвид изложеното, следва да се приеме, че клаузата на чл. 3.2 от
Анекс № 2 е изцяло неравноправна, а в частта с която едностранно се
ограничава плаващият лихвен процент, уговорката на чл. 6.1.1 също е
неравноправна и доколкото ищецът не е установил при условията на пълно и
главно доказване, че същите са индивидуално уговорени по смисъла на чл.
146, ал. 2 ЗЗП, тези уговорките са нищожни – чл. 146, ал.1 ЗЗП.
Съобразно с тези правни изводи, следва да се редуцират и размерите на
задълженията за договорна и за наказателна лихва за процесните периоди,
като плаващият лихвен процент се определи по предвидения в чл.6.1.1 от
Договора алгоритъм, без минималното ограничение, върху редуцирания
размер на главницата, към датата на сключване на анекс № 2 и преди
8
капитализирането й.
Според приетото във въззивното производство и неоспорено от страните
заключение на съдебно-счетоводната експертиза, размерът на договорната
лихва върху главницата от 47652.82 евро, за периода от 25.12.2012 г. –
11.09.2018 г. с плаващ лихвен процент, равен на 6-месечния EURIBOR с
надбавка 5.74 %, възлиза на 13862.09 евро. След приспадане на платените
договорни лихви през 2013 г. в размер на 2362.094 евро, задължението за
договорна лихва за изследвания период възлиза на 11499.06 евро. В такъв
случай признатото на ищеца вземане за договорна лихва за исковия период
следва да се намали със сумата 20066.09 евро /31565.15 - 11499.06/, която е
по-голяма от заявения обжалваем интерес за това вземане – 19352.33 евро.
Следователно този иск следва да отхвърли в рамките на заявения обжалваем
интерес - за разликата от 19352,33 евро над сумата 12212.82 евро до 31565.15
евро
Относно наказателната лихва.
Доколкото размерът на тази наказателна лихва се формира на база
договорната – чл. 3.2 от Договора, по отношение действителността на тази
уговорка са приложими изложените по-горе мотиви. Според приетото във
въззивото производство заключение на ССчЕ, размерът на наказателната
лихва с плаващ лихвен процент, равен на 6-месечния EURIBOR с надбавка
5.74 % , за периода от 25.12.2013 г. – 11.09.2018 г. и след отчитане на
гратисния период от 25.12.2012 г. до 25.12.2013 г., възлиза на 5652.77 евро.
Предвид съдържанието и предназначението на наказателната лихва –
чл.6.2 от Договора, по отношение на нея е приложим краткия тригодишен
давностен срок по чл. 111 ЗЗД. Направеното в този смисъл възражението на
ответника за частичното погасяване по давност на вземането за тази лихва е
основателно. Според допълнителното уточнение на вещото лице К.,
направено в съдебно заседание на 26.01.2022 г., за необхванатия от тази
давност период от 01.08.2016 г. до 11.09.2018 г. дължимата наказателна лихва,
изчислена по описания по-горе метод, възлиза на 992.10 евро. Тази сума е по-
малка от заявения в жалбата остатък от 2401.76 евро /4668.22-2266.46 евро/,
поради което искът следва да се отхвърли за разликата над тази сума до
уважения размер от 2631.72 евро, след като се отмени обжалваното решение и
в тази част.
За разноските:
Предвид изхода от спора в това производство, в полза на
жалбоподателката следва да се присъдят сторените разноски, възлизащи общо
на 1247.42 лева, от които 939.72 лева ДТ, 300 лева – за възнаграждение на
вещото лице за ССЕ и общо 7.70 лева банкови такси и комисионни. Не се
установи извършване на посочения в списъка на разноските разход от 50 лева
за банкова комисионна.
Предвид обстоятелството, установено от представения договор за правна
9
помощ, че защитата на жалбоподателката е осъществена при условията на чл.
38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., в полза на процесуалния й представител на ищеца –
адвокат М.Т. Ц. от АК – Х. следва да се присъди адвокатско възнаграждение,
което, определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 и т. 4 във вр. с чл. 2, ал. 5 от
Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, във вр. с чл. 38, ал. 2 ЗАдв. възлиза на 2765 лева.
Мотивиран от горното, Пловдивският апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260036 от 19.03.2021 г., постановено по т.д. №
210 по описа за 2019 г. на Х. окръжен съд, в частта с която е прието за
установено на основание чл. 422, ал.1 вр. чл. 415, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ГПК по
отношение на А.Д. С. - К., ЕГН **********, че дължи на „П.И.Б.“ АД, ЕИК
*********, правоприемник на ТБ „М.Ю.“ АД, ЕИК*********, на основание
договор № ***-****/13.05.2008 г. за предоставяне на ипотечен кредит за
текущи нужди следните суми:
- сумата 2404.68 евро за разликата над сумата 47 473.75 евро до
признатия размер от 49 878.43 евро главница;
- сумата от 19352.33 евро за разликата над сумата 12212.82 евро до
признатия размер от 31 565.15 евро - договорна лихва, дължима на основание
т. 3 от анекс № 2 към договора за кредит за периода от 25.03.2014 г. до
09.07.2019 г. включително, ведно със законната лихва върху главницата от
30.07.2019 г. до нейното изплащане;
- сумата от 229.96 евро за разликата над сумата 2401.76 евро до
признатия размер от 2631.72 евро - обезщетение за забава за просрочените
плащания за периода 25.03.2014 г. – 09.07.2019 г. включително, като вместо
това в тази част постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „П.И.Б.“ АД, ЕИК *********, срещу А.Д.
С. - К., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 422, ал.1 вр. чл. 415,
ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ГПК, с които се претендира да се приеме за установено по
отношение на А.Д. С. - К., ЕГН **********, че дължи на „П.И.Б.“ АД, ЕИК
*********, неизплатени суми по договор № ***-****/13.05.2008 г. за
предоставяне на ипотечен кредит за текущи нужди, както следва:
- сумата 2404.68 евро за разликата над сумата 47 473.75 евро до
признатия размер от 49 878.43 евро - главница;
- сумата от 19352.33 евро за разликата над сумата 12212.82 евро до
признатия размер от 31 565.15 евро - договорна лихва, дължима на основание
т. 3 от анекс № 2 към договора за кредит за периода от 25.03.2014 г. до
09.07.2019 г. включително, ведно със законната лихва върху главницата от
30.07.2019 г. до нейното изплащане;
10
- сумата от 229.96 евро за разликата над сумата 2401.76 евро до
признатия размер от 2631.72 евро - обезщетение за забава за просрочените
плащания за периода 25.03.2014 г. – 09.07.2019 г. включително, като
неоснователни.
ОСЪЖДА „П.И.Б.“ АД, ЕИК *********, да заплати на А.Д. С. - К., ЕГН
**********, сумата 1247.42 лева, представляваща разноски в производството
по в.т.д. № 581 по описа за 2021 г. на Пловдивския апелативен съд.
ОСЪЖДА „П.И.Б.“ АД, ЕИК *********, да заплати на адвокат М.Т. Ц.,
ЕГН **********, от АК – Х. сумата 2765 лева - адвокатско възнаграждение,
на основание чл. 78, ал. 3, ГПК вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., за осъществено
процесуално представителство на ответницата А.Д. С. - К., ЕГН **********,
в производството по в.т.д. № 581 по описа за 2021 г. на Пловдивския
апелативен съд.
Решението е неокончателно и може да се обжалва с касационна жалба
пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на
страната при условията на чл. 280 и сл. от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11