№ 71
гр. Царево, 27.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЦАРЕВО, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на пети септември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Минчо Т. Танев
при участието на секретаря Петранка Ян. Бъкларова
като разгледа докладваното от Минчо Т. Танев Гражданско дело №
20222180100167 по описа за 2022 година
Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от
адв. Д. В. М., Адвокатска колегия Пловдив, с адрес на кантора и съдебен
адресат: ** в качеството на пълномощник на П. К. П., ЕГН: **********, с
адрес: **, против: "**" ЕАД, ЕИК: **, със седалище и адрес на управление **
представлявано всеки двама от изпълнителните директори заедно: Н. Г. С.,
**, с която се иска от съда, да постанови решение, с което да обяви за
нищожна поради противоречие с добрите нрави, клаузата по чл. 9.1 от
Договора за потребителски кредит № **, която предвижда заплащането на
уговорена, възнаградителна лихва в размер на 46.60 %. Да осъди ответника,
да заплати на ищцата направените съдебно-деловодни разноски.
С исковата молба са представени писмени доказателства.
Съдът е приел исковата молба и е постановил да се изпрати препис от
исковата молба и доказателствата на ответника.
Ответника е получил съобщението и е депозирал писмен отговор в
срок. В отговора на исковата молба, ответника счита предявения иск за
допустим, но неоснователен. Ангажира писмени доказателства.
В исковата молба се твърди че ищеца е страна по Договор за
потребителски кредит № **, подписан с ответното дружество "**" ЕАД на
1
12.02.2021 г. Според ищеца, съгласно, Договора за потребителски кредит №
**, същия следва да върне сумата по кредита в размер на 12462.53 лева при
ГПР 49.65%, годишен лихвен процент 46.60 % при срок на кредита от 38
месеца, или общо договорната лихва по погасителния план за срока на
договора 6002.54 лева върху главницата от 6459.99 лева, или общо 12462.53
лева. Ищеца твърди, че клаузата чл. 9.1 от Договора за потребителски кредит
№ **, която предвижда заплащането на уговорена възнаградителна лихва в
размер на 46.60 % е нищожна, поради противоречие с добрите нрави- чл. 26,
ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, както и по чл. 146 от ЗЗП, като съображенията ми за
това са следните:
Исковата молба е приета от съда и изпратена на ответника.
Ответникът в отговора на исковата молба твърди, че иска е допустим,
но неоснователен. Според ответника, не е нарушена разпоредбата на чл. 22 от
ЗПК предвижда, тъй като в процесния договор, са спазени всички изисквания
на разпоредбите цитирани в чл. 22 от ЗПК. азпоредби в процесния договор за
потребителски кредит, покриващи изискванията на ЗПК, той като договора за
потребителски кредит е в писмена форма на хартиен носител, цялата
информация в него е представена в еднакъв по вид, формат и размер на
шрифта, указан е ясно размера на кредита, начина на усвояването и
погасяването му. Посочени са размерът на приложимия лихвен процент и
условията за прилагането му. Посочени са процедурите за промяна на
лихвения процент, ако при различни обстоятелства се прилагат различни
лихвени проценти. Според ответника, при сключване на процесния договор и
към момента е налице нормативен текст- чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК, който
точно определя предела на оскъпяване на кредита, но възнаградителната
лихва е компонент от ГПР и размерът й подлежи на преценка от
кредитодателя, като единственото условие е, същата заедно с другите
елементи на ГПР, общо да не надвишава максимално допустимия размер.
Според ответника, не са налице изложените твърдения за нищожност на
договорената лихва поради противоречие с добрите нрави. В отговора на
исковата молба се сочи, че лихвата при договорите за банков кредит не е
мораторна (закъснителна) лихва, т.е. тази, която се дължи при забавено
изпълнение на парично вземане, а е възнаграждение, което се заплаща на
кредитора за ползването на предоставените му парични средства, поради
което не е пряк паричен израз на стойността на предоставените в заем
2
капитали, а израз на част от потребителската му стойност да носи доход от
неговото по-ефективно използване. Според отговора на исковата молба, не са
налице твърдените от ищеца ограничения в максималния размер на
възнаградителната лихва, тъй като чл. 9 от ЗЗД предоставя свобода на
договаряне на страните, която свобода е ограничена от „повелителните норми
на закона“ и „добрите нрави“. Според ответника, след отмяната на ПМС №
1238 от 25.06.1951 г. за определяне на максималния процент на договорните
лихви, без да бъде определен нов максимален размер на договорната лихва,
разпоредбата на чл. 10 остава неприложима, т.е. свободата на договаряне,
предоставена с чл. 9 от ЗЗД, размерът на възнаградителната лихва следва да
се определи или ограничи първо от „повелителните норми на закона“, а ако
такива не съществуват от „добрите нрави“ като в потребителските кредити са
въведени такива повелителни норми, с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Според ответника, Договора е надлежно сключен и правата и задълженията
на страните по него за валидно възникнали и не са налице условия за
обвяване за недействителен чл. 9.1. от Договора.
В съдебно заседание, страните не се представляват. Взимат писмени
становища по делото.
След цялостна, поотделна и съвкупна преценка на събраните по делото
доказателства, съдът намери за установено от фактическа страна следното:
Няма спор по делото и се установява от приложения като
доказателство Договор за потребителски кредит № **, подписан с ответното
дружество "**" ЕАД на 12.02.2021 г. че ищеца е бил в облигационно
отношение с ответника по силата на договора.
Няма спор, че съгласно, Договора за потребителски кредит № **,
ищеца следва да върне сумата по кредита в размер на 12462.53 лева при ГПР
49.65%, годишен лихвен процент 46.60 % при срок на кредита от 38 месеца.
Няма спор, че съгласно клаузата на чл. 9.1 от Договора за
потребителски кредит № **, в същия е предвидено заплащането на уговорена
възнаградителна лихва в размер на 46.60 %
При така установената фактическа обстановка, съдът прави
следните правни изводи:
Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, за
признаване за установено в отношенията между страните, че сключения
3
между Договор за възлагане на поръчителство, е нищожен поради
противоречието му с добрите нрави; в условията на евентуалност е предявен
иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 22 от
ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК, за признаване за
установено в отношенията между страните, че сключения Договор за
възлагане на поръчителство е нищожен поради противоречието му със закона;
в условията на евентуалност е предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 1,
предл. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 146 от ЗЗП, вр. чл. 143 от ЗЗП за признаване
за установено в отношенията между страните, че сключения Договор за
възлагане на поръчителство е нищожен, поради противоречие със закона ката
съдържащ неравноправни клаузи.
По допустимостта на исковете:
Предявените искови претенции са допустими. Съгласно правната
доктрина, нищожността на един договор, може да се установи с иск пред съда
при наличието на правен интерес. Ищец в такова производство може да бъде
както лице, което е страна по договора, така и трето лице, чиито права и
признати от закона интереси се засягат с действието на сделката. За да
възникне право на иск в полза на определено лице, е нужно да е възникнал
между правоспособни лица граждански спор, подведомствен на съда. В
случая е налице гражданско правен спор, който е безспорно е подведомствен
на съда. Следва да се посочи, че условията, при които правото на иск,
възниква в полза на определено лице са: правен интерес от защита,
процесуална легитимация, процесуална правоспособност, подведомственост
на делото на съдилищата /положителни процесуални предпоставки/. Пречка
за съществуване правото на иск е силата на пресъдено нещо /отрицателна
процесуална предпоставка/. С оглед горното, следва да са налице
кумулативно положителните процесуални предпоставки и да отсъства
отрицателната такава. Искът за установяване нищожност на част от договор е
установителен по своя характер и предпоставка за неговата допустимост- като
беше посочено по- горе- е наличието на правен интерес. В случая, според съда
такъв правен интерес е налице, като същия произтича от качеството на ищеца,
който е страна по договора и при въведени съмнения за действителността на
част от договора, правното му положение е смутено. При това положение се
налага извода, че при всяко положение, когато ищецът има интерес да внесе
яснота в отношенията си с дадено лице, като установи с влязло в сила
4
решение, че между тях съществува, респ. не съществува определена правна
връзка, предявеният установителен иск е допустим и подлежи на разглеждане
по същество. В настоящия случай са налице всички положителни
предпоставки и отсъства отрицателната такава, поради което настоящия съд
приема, че предявените искове са процесуално допустими и като такива
следва да бъдат разгледани по същество.
Съдът намира следното от правна страна, по отношение на заявената
главна искова претенция:
В правната доктрина и константната съдебна практика, безспорно се
приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл.
3 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип- било той изрично
формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други
разпоредби /Решение № 4/ 2009 г. по т.д. № 395/ 2008 г. Решение № 1270/
2009 г. по гр.д. № 5093/ 2007 г. Определение № 877 по т.д. № 662/ 2012 г. и
мн. др/. Според Тълкувателно решение № 1/ 15.06.2010 г. по т.д. № 1/ 2009 г.
на ОСТК на ВКС, добрите нрави са морални норми, на които законът е
придал правно значение, защото правната последица, от тяхното нарушаване
е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Добрите нрави
не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като
общи принципи или произтичат от тях. Един от тези принципи е принципът
на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения
изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес.
Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави
към момента на сключване на договора. Противоречие с добрите нрави е
налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено
етични правила на морала, когато се нарушава правен принцип, който макар и
да не е изрично формулиран законодателно, спазването му е проведено чрез
създаване на други разпоредби, част от действащото право. Понятието
предполага еквивалетнтост на престациите и при явно несъотвествие се прави
извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката. Свободата на
договарянето, разписана в нормата на чл. 9 от ЗЗД, се рамкира от
приложимите към правоотношението законови разпоредби и от добрите
нрави. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота,
5
използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг и пр. Следва се посочи, че ако и да не е налице
действащо нормативно ограничение при договарянето на размера на
възнаградителната лихва, то съгласно наложилата се съдебна практика
/решение № 906/30.12.2004 г. по гр.д. № 1106/2003 г. решение №
378/18.05.2006 г. по гр.д .№ 315/2005г. решение № 1270/ 09.01.2009 г. по гр.д.
№ 5093/2007 г. определение № 901/ 10.07.2015 г. по гр.д. №6295/2014 г. и др./
се приема, че ако договорната лихва надвишава трикратно размера на
законната лихва, то е налице неравноправие. тъй като в този случай
предвиденият размер на договорната, възнаградителна лихва, съществено
превишава нейната обезпечителна функция, по повод предоставеното
ползване на заемната сума. Настоящата инстанция изцяло споделя тази
практика. Цел на добросъвестността в гражданските и търговски
взаимоотношения, както и принципа на справедливостта е, да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна, за сметка на другата. В
този случай, съгласно задължителната практика на ВКС, преценката дали е
нарушен някой от посочените основни правни принципи, се прави от съда
във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали
уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на
чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. В случая, възнаградителната лихва съставлява
цена за предоставеното ползване на заетата сума и когато е налице явна
нееквивалентност, между предоставената услуга и уговорената цена,
безспорно се нарушава принципът на добросъвестност в облигационните
отношения, което нарушение води до нищожност /решение № 452/ 25.06.2010
г. по гр. д. № 4277/ 2008 г. на ВКС/. Следва да се посочи също така, че когато
едната престация, е предоставяне в собственост на парични средства, то
насрещната престация- заплащането на възнаградителна лихва- следва да се
съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за
който се уговаря връщане на заетата сума и с обстоятелството, дали заемът е
обезпечен /цената калкулира и риска на заемодателя от невъзможността да си
върне заетата сума/. В настоящия случай, при кредит с кратък срок /38
месеца/, безспорно уговарянето на възнаградителна лихва, в размер на почти
100 % по- висок от стойността на заема, не е обосновано нито с разходите,
които прави заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера на
очакваната печалба. Отделно от изложеното, трайната и безпротиворечива
6
съдебна практика приема, че при формиране размера на възнаградителната
лихва, обективен критерий може да бъде размера на законната лихва, без
обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Приема се, че
максималният размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителната лихва е действително е, ако тя не надвишава с повече от
два пъти законната такава при обезпечени заеми /решение № 378 от
18.05.2006 г. на ВКС по гр.д. № 315/ 2005/, т.е. при обезпечени заеми,
възнаградителната лихва следва да не надхвърля повече от четири пъти
законната лихва. В настоящият случай договорената между страните лихва е в
размер на 46.60 % годишно и същата надхвърля над четири пъти и половина
пъти законната, което според съда, безспорно представлява нарушение на
добрите нрави, тъй като надвишава драстично размера на законната лихва.
Ето защо съда приема, че процесната клауза, обективирана в чл. 9.1 от
договора, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на
добросъвестността при договарянето, поради което същата е нищожна.
По изложените мотиви съдът достигна до извод, че предявената главна
искова претенция е основателна, поради което и следва да се уважи.
По отношение на разноските:
Право на разноски, с оглед изхода на делото, има ищецът. От
съдържащите се в кориците на делото доказателства се установява, че
разноските са в размер общо на 680,00 лева, която сума, следва да се
възложат в тежест на ответника.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖНА поради противоречие с добрите нрави,
клаузата по чл. 9.1 от Договора за потребителски кредит № **, която
предвижда заплащането на уговорена, възнаградителна лихва в размер на
46.60 %.
ОСЪЖДА "**" ЕАД, ЕИК: **, да заплати на П. К. П., ЕГН:
**********, сумата от 680,00 лева, за разноски по делото.
7
Решението подлежи на въззивно обжалване, пред Окръжен съд-
Бургас, в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Царево: _______________________
8