Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 16.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-Б въззивен
състав, в
публичното заседание на двадесет и
четвърти ноември през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Мл.
съдия Димитринка Костадинова-
Младенова
при секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Костадинова-Младенова в. гр. дело № 4995 по описа за 2019г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 32437 от 04.02.2020г., постановено по гр. дело № 49330/2019г. по описа на
СРС, 140 състав, е признал за установено по предявения от „В.Р“ ЕООД ЕИК *******срещу
ответника „А.з.и.и к.“ АД, ЕИК *******с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 78,
ал. 1 пр. 1 вр. с чл. 266, ал. 1 ЗЗД, че
ответника дължи на ищеца сумата от
2 069.40 лв., ведно със законната лихва за периода от датата на подаване
на заявление за издаване на заповед за изпълнение – 15.04.2019г. до
погасяването, представляващо дължимо за периода от 01.09.2018г. до 31.03.2019г.
възнаграждение по Договор от 10.03.2008г. за поддържа и управление на
административна сграда в гр. София, ул. „*******, за която сума в производството
по ч. гр. д. № 21328/2019г. по описа на СРС, III ГО, 140
състав е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 29.05.2019г. Със
същото решение ответникът е осъден да
заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 834.39 лв., представляваща
сторени в производството разноски.
Срещу решението е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК въззивна жалба от ответника „А.з.и.и к.“ АД, действащо чрез процесуални си
представител адв. К.К.И. от
САК, с която обжалва първоинстанционното решение в
цялост като неправилно и необосновано. Твърди, че при постановяване на
решението не са взети предвид доводите на ответника. В представените писмени
бележки са оспорени фактури, за платена
електроенергия, които въззивникът твърди, че не са
дължими. на които ищецът основана част от исковата си претенция. Освен това не
е са обсъдени доводите за противоречие на сключения между страните договор с
разпоредбата на чл. 19 ал. 3 от ЗУЕС. По изложените съображения моли съда
да отмени посоченото решение и да постанови друго, с което да присъди на отхвърли
исковата претенция като неоснователна. Претендира заплащане на сторените в
двете инстанции разноски.
С подадения в срока на чл. 259, ал. 1
от ГПК отговор на въззивната жалба ищецът „В.Р“ ЕООД, действаща чрез процесуалния си
представител адв. С.Р.М. от САК изразява становище за
неоснователност на същата. Твърди, че
възражението за противоречие на договора между страните с разпоредбите на
закона е направено едва в писмените
бележи след приключване на устните състезания и като прекудирано
правилно не е разгледано от първоинстанционния съд. Сочи,
че първоинстанционният съд е дал възможност на
ответника да се запознае с представените документи и да си организира защитата,
от която другата страна не се е възползвала. Поради което намира за
неоснователно твърдението в жалбата, че съдът не е взел предвид всички доводи
на ответника. С оглед на изложеното в отговора на въззивната
жалба, моли решението да бъде потвърдено
изцяло като правилно. Заявява искане за присъждане на направените по делото
разноски.
Софийският градски съд, като взе
предвид становищата на страните и след като обсъди събраните по делото
доказателства по реда на чл.235,ал.2 и ал.3 от ГПК, приема за установено
следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба, с която съдът е сезиран е допустима, като подадена в срока по чл.259 ГПК, от лице, имаща правен интерес
от обжалването и срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен
контрол. В рамките на законоустановения обсег на
дължим въззивен контрол настоящият състав на съда
приема обжалваното решение да е валидно, както и допустимо, а релевираните с въззивната жалба
доводи за неговата неправилност намира за неоснователни.
Предявени е установителен иск с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 пр. 1 , вр. с чл.
266, ал. 1 ЗЗД.
По отношение на фактическата
обстановка:
Безспорно е по делото, че ответникът „А.з.и.и
к.“ АД АД, ЕИК *******(със старо фирмено име „Б.Г.Б.“ АД) е собственик на самостоятелен обект в административна
сграда, находяща се в гр. София, ул. „*******, а именно
офис № 6, с площ 93.05 кв. м. заедно с 5.19 % ид. части
от общите части на сградата. Този факт се установява с приложения към договора
Нотариален акт № 145, т. II, рег.№ 5680, дело № 319/2005 г. на нотариус Р.Р., с рег.№ 203 на НК.
Установено е, че на 08.02.2008 г. било
проведено Общо събрание на етажните собственици на процесната
сграда, на което били взети решения, за избор на ищцовото
дружество – „В.– Р“ ЕООД, което да поеме управлението на блок № 6 на адрес „*******.
Всеки от етажните собственици или наематели следвало да скючи
индивидуален договор за управление, считано от 01.02.2008г. Определена е цената
на услугата – управление на сградата, която следвало да се разпределя
пропорционално според относителния дял
на притежаваната площ от всеки собственик. Избраната фирма управител на
етажната собственост се ангажирала да извършва дребни ремонти, като цената им
се включвала при извършване на месечни справки и фактури за разпределение на
общите разходи. Представено е Предизвестие за едностранно едномесечно прекратяване на договор, подписано от
изпълнителния директор на ответното дружество и адресирано до ищеца. Същото е
изпратено чрез съпроводително писмо от 26.11.2019г. от ЧСИ Р.М.с рег. № 70 на
КЧСИ.
На
10.03.2008г. бил сключен договор за поддръжка между страните по настоящото дело, по силата на който ищецът се задължил
за срок от една година, считано от 01.02.2008г. да осъществява частично
управление на етажната собственост. Размерът на дължимото от ответното
дружество възнаграждение е фиксиран твърдо и не полежи на промяна освен при
ново договаряне съгласно чл. 15, ал. 1 от договора. Конкретната сума е записана
в Приложение № 1, неразделна част от договора за поддържка.
По делото са
представени няколко фактури, издадени от „ЧЕЗ Електро България“ АД на ищцовото дружество, които са за обект, който не може да
бъде свързан с ответното дружество съгласно представените писмени
доказателства, поради което съдът намира, че са правно ирелевантни
за конкретния спор. Същото се отнася и за приложените от ответника с отговора
на исковата молба няколко фактури, издадени от ищовото
дружество на „И.Р.С.“ ООД.
Представени
са от ищеца отчети за изразходвани ел. материали за блок 6 за различни месеци
от исковия период. Липсват данни от кого са изготвени тези отчети и да и са
предоставени на собствениците на самостоятелни обекти в етажната собственост.
От разпита
на свидетеля И.А.Щ./л. 107 от делото/, който е пълномощник на ищцовото
дружество и като такъв е подписал
договора с ответника се е установява, че страните са имали договорни отношения от
2008г. във връзка с поддъжка на общите части на
сградата. Според свидетеля за дължимите суми за всеки самостоятелен обект се
издавали фактури. Ищцовото дружество имало служител,
който издавал фактурите и ги изпращал на контрагентите си. В тези фактури се
включвали цената на извършените от ищеца услуги по поддръжка на сградата,
ремонт, заплащане сметки за електричество и асансьор. Твърди, че ответното
дружество имало неизплатени задължения, за които не съобщава подробности.
Други
доказателства не са ангажирани.
При
така установената фактическа обстановка съдът достига до следните прави изводи:
Етажната
собственост е комплекс от неразривно свързани помежду си отделни права на
собственост върху самостоятелни обособени обекти на вещни права и съсобственост
върху общите части на единна постройка. При етажната собственост отделните
обекти се стопанисват и използват въз основа на съвместно притежавани общи
части. Установената в закона /чл. 38, ал. 2 ЗС/ особена съсобственост
върху определени части от сградата, както и върху земята, върху която тази
сграда е построена, налага спазването на особени, изрично предвидени в закона
правила, уреждащи отношенията между притежателите на самостоятелни обекти в
сградата по отношение на ползването, управлението, поддържането на обектите и
частите от сградата, за които намира приложение установения специален режим.
Необходимостта
от установяване такива специални правила следва от обстоятелството, че в
сградата в режим на етажна собственост съществуват части, които по естеството
си обслужват всички или няколко самостоятелни обекти. За да съществува сградата
и за да могат самостоятелните обекти да се ползват по предназначение е нужно
поддържане в добро състояние на общите части и осигуряване на възможност
последните да бъдат ползвани от всички собственици на самостоятелни обекти в
сградата, които тези части обслужват.
В
разглеждания случай въз основа на съвкупната преценка на доказателствата по
делото СГС приема, че процесната сграда не
представлява жилищен комплекс от затворен тип по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗУЕС, поради което за
правоотношенията по управление на общите части намират приложение специалните
правила на ЗУЕС.
Разходите
за ремонт, обновяване, реконструкция и преустройство на общите части, за които
има прието решение на общото събрание на собствениците или на сдружението, се
разпределят между собствениците на самостоятелни обекти съразмерно с
притежаваните от тях идеални части от общите части на сградата. Тези разходи
спадат съответно към необходимите и полезните разноски. Само необходимите и полезни
разноски за общите части се понасят задължително и изключително от
собствениците на апартаменти и други самостоятелни помещения в ЕС /чл. 41 ЗС и чл. 48, ал. 3 ЗУЕС/, без оглед на това дали
тези собственици обитават или използват притежаваните от тях обекти или ги
отдават под наем на други лица изцяло или частично.
Съответно
от компетентността на Общото събрание на етажните собственици е вземането на
решения относно определянето на размера на паричните вноски за разходите за
управлението и поддържането на общите части на сградата, както и на други
въпроси, свързани с управлението на общите части; за възлагането на дейности по
поддържането на общите части на сградата на юридическо или физическо лице срещу
възнаграждение и за определянето на конкретните правомощия на управителния
съвет /управителя/, които могат да бъдат възложени за изпълнение на тези лица /чл. 11, ал. 1 и чл. 48, ал. 8 ЗУЕС/.
В
разглеждания случай Общото събрание на етажните собственици на процесната сграда е взело решение на 08.02.2008г. /л. 14 от
делото/, с което е избрало ищцовото дружество – „В.Р“
ЕООД да поеме управлението на блок 6, с
адрес гр. София, ул. „*******. Определена паричната вноска за разходите за
управление на сградата в размер на три минимални заплати и за почистване на
общите части на сградата да е в размер на три минимални заплати, които се
разпределят пропорционално според относителния дял на притежаваната/наетата част за всеки обект.
Жалбоподателят релевира възражение, че договорът,
сключен между страните е нищожен, тъй като противоречи на чл. 19, ал. 8 ЗУЕС. /приложимата редакция –
Изм. и доп. – ДВ, бр. 57 от 2011 г./. Съдът намира направеното възражение за неоснователно,
защото исковата претенция се основава на съществуващ между страните договор
имащ за предмет поддръжка на общите части, а не договор за управление.
С
доклада по делото, който е приет и неоспорен от страните, на основание чл. 153 ГПК е прието като безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че в
периода 01.09.2018г. до 31.03.2019г. ищецът е осъществявал
управление и поддръжка на общи части от сграда, намираща се в гр. София, ул. „*******,
бл. 6, в която сграда въззивникът- ответник притежавал
недвижим имот, представляващ офис № 6, намиращ се на трети етаж с площ с площ
93.05 кв. м. заедно с правото на собственост върху 5.19 % ид.
части от общите части на сградата.
Основният
спорен въпрос в настоящото производство е дали в процесния
период между страните е имало валидно облигационно отношение, възникнало със
сключен между тях договор за управление на общите части на сградата. Съгласно представения по делото
договор за поддръжка от 10.03.2008г. /л. 5 от делото/, сключен между страните ищцовото дружество се е задължило по възлагане на ответното
да осъществява частично управление на етажната собственост, намираща се на
посочения по-горе адрес.Договорът е сключен със срок на действие от дена
година, съгласно чл. 2 от същия. Според посочената клауза срокът на действие на
договора се продължава автоматично след
изтичане на уговорени срок ако никоя отстраните не възрази писмено в
едномесечен срок.
От
представените по делото писмени доказателства се установява, че действието на
договора за поддръжка, сключен между страните е продължило и по време на
исковия период. По делото е приложено Предизвестие за прекратяване на договор, изпратено от ответното дружество
до ищцовото, връчено на ищеца със съобщение изх. №
39985/26.11.2019 г. от МСИ Р.М.с район на действие СГС. Няма данни за точната
дата на връчване на писменото изявление, но същото не е било извършено преди
26.11.2019г. от която дата е изходящия номер. При така установеното
обстоятелство и на основание чл. 2 от процесния договор може да се направи извод, че през процесния период -01.09.2008г. до 31.03.019г. между
страните е имало облигационно отношение възникнало по силата на сключен между тях
договор за управление и поддръжка на на общите части
на сградата, намираща се в гр. София, ул. „*******, бл. 6. При така установените факти следва, че
предявеният от ищеца иск е основателен.
От
съвкупния анализ на представените по
делото доказателства се установява, че между страните е възникнало валидно
облигационно правоотношение по ненаименован договор,
който съдържа белезите на договор за изработка /чл. 258 – чл. 269 ЗЗД/ и белезите на договор за
поръчка /чл. 280 – чл. 292 ЗЗД/. Съгласно чл. 9 от договора
възложителят /ответното дружество в случая/е длъжен да заплаща договореното
възнаграждение, в което се включват всички разходи, направени от изпълнителя за
охрана и почистване на сградата, поддържка на пожаро-известителната, климатичната и електрическата
инсталация. Размерът и начинът на структуриране на възнаграждението е уредено в
чл. 15 от сключения между страните договор и от Приложение № 1, неразделна част
от него. Съгласно тях ответното дружество има задължение да заплаща 5.33 % от
общите разходи за управление и поддръжка
на общите части на сградата. Размерът на общата дължима сума от всички етажни
собственици се определя съобразно приетото решение с протокол от общо събрание
на етажните собственици от 08.02.2008г.
Според това решение цента на ежемесечните разходи за управление на
общите части на етажната собственост по договора с ищцовото
дружество се определа на три минимални работни
заплати на месец. Същият е размерът и на дължимото възнаграждение за почистване
на общите части на сградата. Първоинстанционниятсъд
като е съобразил размерът на минималната работна заплата за исковия период
правилно е определил при условията на чл. 162 ГПК, че ответникът дължи на ищеца
за периода 01.09.2018г. до 31.12.2018г. сумата от 489.30 лв. за управление и почистване на общите части, а за периода
01.01.2019г. до 31.03.2019г. – 537.30 лв.
Съгласно
действащия между страните договор и
уговореното в Приложение №1, неразделна част от него възложителят дължи на
изпълнителя заплащане на извършените от
последния разходи за поддръжка на общите части, които включват разходи за поддържане
на чилъри, асансьор, пожароисвестителни
инсталации, електрическа енергия, както и такса дялово разпределение, дължима
на фирмата за дялово разпределение. По делото са представени писмени
доказателства, че ищецът е извършил за процесния
период разходи за поддържане на общите части на процесната
етажна собственост в общ размер на
21 406.18 лв., от които ответното дружество дължи 1 140.95 лв. С
оглед на изложеното СРС е определил
общата дължима сума от ответника при условията на чл. 162 ГПК за периода
01.09.2018г. до 31.03.2019г. в размер на 2 167.55 лв. Ищецът е претендирал
сумата от 2069.44 лв. поради което исковата претенция следва да бъде уважена в
този размер, както правилно е постановил първоинстанционния
съд в обжалваното решение.
С оглед на изложеното искът на ищеца
се явява изцяло основателен и правилно е уважен в целия претендиран
от ищеца размер от първоинстанционния съд. Поради
съвпадане на изводите на двете инстанции решението на СРС следва да бъде потвърдено
изцяло, а въззивната жалба оставена без уважение като
неоснователна.
По
разноските:
При този изход на спора жалбоподателят
няма право на разноски.
Съобразно
този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски за въззивното производство се поражда само в полза на въззиваемата страна – ищец . На основание чл.78, ал.1 от ГПК въззивникът дължи на ищеца сумата от 400 лв.,
представляваща платен хонорар на един адвокат за процесуално представителство
пред въззивна инстанция.
С оглед цената на иска и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Воден от горните мотиви, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 32437 от
04.02.2020г., постановено по гр. дело № 49330/2019г. по описа на
СРС, 140 състав:
ОСЪЖДА „А.з.и.и к.“ АД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление ***, представлявано от изпълнителния директор Х.Г.Г.да заплати на „В.Р“
ЕООД ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от упправителя Р. В. Щ. да заплати на на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 400 лв. представляваща разноски във въззивна инстанция – заплатен хонорар на един адвокат.
Решението е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.