Р Е Ш Е Н И Е № 229
В ИМЕТО НА НАРОДА
град
Шумен, 05.11.2019г.
Шуменски
окръжен съд в открито заседание на петнадесети октомври две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Мирослав Маринов
ЧЛЕНОВЕ:
1. Ралица Хаджииванова 2.
Соня Стефанова
Като
разгледа докладваното от младши съдия Стефанова в. гр. дело № 330 по описа за
2019 год. на Шуменски окръжен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл.
от ГПК.
С
Решение № 359 от 16.04.2019 год. по гр. дело № 97/2019 год., ХІІІ състав, поправено
с решение № 689/ 10.07.2019 год. по разпореждане на Шуменски окръжен съд,
обективирано в Определение №456/ 08.07.2019 год., Шуменски районен съд е признал
за установено по отношение на „ТИТАН БКС“ ЕООД, ЕИК: , със седалище и адрес на
управление: гр. Ш..., представлявано от С.И.Д.и Н.Г.К.– управители, че същото
дължи на „АНДРЕЕВ СТРОЙ“ ООД, ЕИК: , със седалище и адрес на управление: гр. К..,
действащо чрез процесуалния си представител адв. И.Р., Адвокатска колегия – гр.
Д., със съдебен адрес:***, сума в размер на 172, 92 лева, дължима по договор за
наем, сключен на 01.12.2015 год., представляваща 138, 33 лева сбор от лихви за
забава върху дължими наемни вноски за месеците януари, февруари, март, април, май
и юни 2018 год., съответно от 20.02.2018 год., 20.03.2018 год., 20.04.2018
год., 20.05.2018 год., 20.06.2018 год. и 20.07.2018 год. до 18.10.2018год. –
датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
от ГПК; 20,14 лева законна лихва върху сумата от 2500 лева за периода от
18.10.2018год. до окончателното изплащане на 15.11.2018год. и 14,45 лева
законна лихва върху сумата от 500 лева – наемна вноска за месец юни 2018год.,
за периода от 18.10.2018год. до окончателното изплащане на 29.01.2018год. Със
същото решение Шуменският районен съд е отхвърлил иска за
приемане за установено по отношение на ответника, че същият дължи на ищеца
сумата от 500 лева, представляваща наемна вноска за месец юни 2018 год. по
договор за наем, сключен на 01.12.2015 год., поради
погасяване на вземането чрез плащане, извършено на 29.01.2018год. Присъдени са
разноски.
Постъпила е въззивна жалба от ответника по първоинстанционното производство „ТИТАН БКС“ ЕООД, в която решението се оспорва в частта, в която е признато за установено в полза на въззиваемата страна съществуването на вземане по договор за наем, сключен на 01.12.2015 год., в размер на 172,92 лева, представляващо 138, 33 лева сбор от лихви за забава върху дължими 6 наемни вноски от месец януари до месец юни 2018 год. включително, от настъпване на падежа за всяка една от тях – на 20-то число на всеки следващ месец, до датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК; 20,14 лева законна лихва върху сумата от 2500 лева, представляваща сбор от дължимите 5 наемни вноски за периода от 18.10.2018год. до окончателното изплащане на 15.11.2018год., както и 14,45 лева законна лихва върху сумата от 500 лева – наемна вноска за месец юни 2018год., за периода от 18.10.2018год. до окончателното изплащане на 29.01.2018год. Прави се искане за отмяна на цитираното решение в обжалваната част като вместо него съдът постанови ново такова, с което да отхвърли предявеният иск за установяване дължимостта на лихвата за забава върху наемните вноски от месец януари до месец май 2018 год. вкл. от настъпване на падежа за всяка една от тях до датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, както и на законната лихва върху сумата от 2500 лева, представляваща сбор от дължимите 5 наемни вноски за периода от 18.10.2018год. до окончателното изплащане на 15.11.2018год. Иска се преизчисляване на дължимата лихва за забава и законната лихва върху сумата от 500 лева, представляваща наемна вноска за месец юни 2018 год. Въззивникът счита, че първоинстанционното решение в обжалваната част е неправилно като твърди, че релевантен за изчисляване на законната и мораторна лихва върху претендираните вземания, е моментът на уведомяването му за образуваното срещу него заповедно производство – 16.11.2018 год., а не датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 18.10.2018 год. В този смисъл релевира довод, че не е налице забава от негова страна, тъй като претендираните наемни вноски за месеците януари, февруари, март, април и май 2018 год. в общ размер от 2500 лева са изцяло изплатени на 15.11.2018 год., преди уведомяването му за образуваното срещу него заповедно производство. Навежда твърдения, че върху сумата от 2500 лева, представляваща сбор от дължимите наемни вноски за месеците януари, февруари, март, април и май 2018 год., законна лихва за периода от 18.10.2018 год. до 15.11.2018 год. не се дължи. Оспорва метода за изчисляване на законната лихва върху сумата от 500 лева, представляваща дължимата наемна вноска за месец юни 2018 год., като неправилен на същото основание и сочи, че същата следва да бъде преизчислена от 16.11.2018 год., вместо от 18.10.2018 год. до окончателното изплащане на 29.01.2019 год. Аналогично сочи, че лихвата за забава върху сумата от 500 лева следва да бъде начислена от 16.11.2018 год. до окончателното изплащане.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е
постъпил писмен отговор от въззиваемата страна - ищец по първоинстанционното
производство - „АНДРЕЕВ СТРОЙ“ ООД, действаща чрез процесуалния й представител
адв. И.Р., Адвокатска колегия – гр. Д.. Изтъква доводи, съобразно които счита
решението за правилно и законосъобразно, а въззивната жалба за неоснователна.
Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено и да й бъдат присъдени
сторените в настоящото производство съдебно деловодни разноски.
В съдебно заседание, въззивникът и въззиваемите
страни не се явяват лично и не изпращат представители.
Въззивната жалба е подадена в
срока по чл. 259 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване акт,
поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата, т.е. по действащия ГПК въззивният съд действа
като апелация (т. нар. „ограничен въззив”). В този смисъл е и трайната практика
на ВКС – напр. Решение № 230 от 10.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 307/2011 г.,
II г. о., ГК и Решение № 189 от 9.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 107/2012 г., II
г. о., ГК.
След проверка по реда на чл. 269 от ГПК, въззивният съд намери, че обжалваното решение е валидно и
допустимо, като в хода на процеса и при постановяването му не са допуснати
съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Решението не е обжалвано в
частта, с която Шуменски районен съд е отхвърлил предявената от ищцовото
дружество искова претенция за признаване за установено в отношенията между
страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 500 лева, представляваща
наемна вноска за месец юни 2018 год. по договор за наем, сключен на 01.12.2015
год., поради което в тази част то е влязло в сила и въззивният съд не дължи
произнасяне.
Предвид изложеното предмет на
настоящото въззивно производство е решението само в частта, с която е уважен
предявеният положителен установителен иск за съществуване на вземане с правно
основание чл. 422, ал.1, вр. чл. 415 от ГПК по отношение на „ТИТАН БКС“ ЕООД.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
За
да се произнесе настоящият състав взе предвид следното:
В исковата молба се твърди, че на
01.12.2015 год. между ищеца в качеството му на наемодател и ответника в
качеството му на наемател е бил сключен договор за наем на недвижим имот:
охраняем осветен паркинг с площ от 800 кв. метра, канал за ремонт на автомобили
и електифициран фургон, находящ се в град К., ул. ... с договорена месечна
наемна цена в размер на 500 лева с вкл. ДДС с падеж до 20-то число на следващия
месец. Твърди се, че договорът е прекратен по взаимно съгласие през месец юни
2018 год. Сочи се, че ответникът не е изпълнил облигационното си задължение да
заплати дължимите наемни вноски за месеците януари, февруари, март, април, май
и юни 2018 год., отразени във фактури: № **********/ 31.01.2018 год.; № **********/
28.02.2018 год.; № **********/ 31.03.2018 год.; № **********/ 30.04.2018 год.;
№ **********/ 31.05.2018 год.; № **********/ 30.06.2018 год. Твърди се, че за
претендираните суми ищецът се е снабдил със Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК
№ 1435/ 18.10.2018 год., издадена по ч. гр. д. № 2966/ 2018г. по описа на РС
Шумен, срещу която заповед е постъпило възражение от длъжника. Ищецът
акцентира, че след издаване на заповедта за изпълнение, на 15.11.2018
год., ответното дружество му е изплатило
по банков път сумата от 2500 лева като в платежното нареждане е посочило като
основание за плащането „ф-ри“. Поради липсата на други облигационни отношения
между страните, ищецът приема, че с извършването на това плащане, ответникът е
погасил част от главното си задължение. Ищцовото дружество навежда твърдение,
че ответникът има следните непогасени парични задължения спрямо него: остатък
от главницата в размер на 500 лева, представляваща наемно възнаграждение за
месец юни 2018 год.; сумата от 138, 33 лева, представляващи сбор от лихви за
забава върху дължимите наемни вноски за месеците януари, февруари, март, април,
май и юни 2018 год., съответно от 20.02.2018 год., 20.03.2018 год., 20.04.2018
год., 20.05.2018 год., 20.06.2018 год. и 20.07.2018 год. до 18.10.2018год. –
датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
от ГПК; 20,14 лева законна лихва върху сумата от 2500 лева за периода от
18.10.2018год. до окончателното изплащане на 15.11.2018год., както и законна
лихва върху сумата от 500 лева – наемна вноска за месец юни 2018год., за
периода от 18.10.2018год. до окончателното изплащане. Претендират се сторените
в заповедното и първоинстанционното производство съдебно деловодни
разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е
депозиран отговор на исковата молба, в който ответникът изразява становище за
недопустимост и неоснователност на предявените претенции и поддържа, че не
дължи претендираните суми. Сочи, че на 29.01.2019 год. е изплатил на ищцовото
дружество дължимото наемно възнаграждение за месец юни 2018 год., поради което
счита, че финансовите отношения между страните се явяват уредени. Моли исковата
молба да бъде оставена без разглеждане, в условие на евентуалност, ако съдът
прецени, че последната е допустима, моли същата да бъде отхвърлена като
неоснователна.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните в първата съдебна инстанция
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:
По приложеното ч. гр. д.
№ 2966/ 2018г. по описа на РС Шумен е издадена Заповед № 1435/ 18.10.2018 год.
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. Със същата заповед е
разпоредено на ответника „ТИТАН БКС“ ЕООД да заплати на ищеца „АНДРЕЕВ СТРОЙ“
ООД сумата от 3000 лева- главница по Договор за наем от 01.12.2015 год. за
месеците януари, февруари, март, април, май и юни 2018 год., 138,33 лева –
мораторна лихва, законна лихва върху главницата от подаването на заявлението до
окончателното плащане на вземането, както и сумата от 402,77 лева – разноски по
делото. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника
на 16.11.2018 год., който в законоустановения срок е подал възражение на осн.
чл. 414 ог ГПК. На основание чл.415, ал.1, т.2 от ГПК е указано на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си по заповедта за
изпълнение срещу посочения длъжник в едномесечен срок от съобщението, като довнесе и дължимата държавна такса. Съобщение с посочените указания е връчено на кредитора по издадената заповед за изпълнение на дата 07.01.2019г., а исковата
молба
е подадена на 16.01.2019г.
Не се спори между страните, а и
от приложения договор за наем се установява, че на 01.12.2015 год. е възникнало
облигационно правоотношение, по силата на което ищецът в качеството си на
наемодател се е задължил да предостави на ответника в качеството му на наемател
за временно възмездно ползване процесния недвижим имот срещу насрещна парична
престация, представляваща уговорено наемно месечно възнаграждение в размер на
500 лева с ДДС. Съгласно чл. 2 от договора месечното възнаграждение се заплаща
до 20-то число на следващия месец.
По делото са представени и 6
фактури с № **********/ 31.01.2018 год.; № **********/ 28.02.2018 год.; №
**********/ 31.03.2018 год.; № **********/ 30.04.2018 год.; № **********/
31.05.2018 год.; № **********/ 30.06.2018 год., издадени и едностранно
подписани от служител на ищеца, в които са отразени претендираните суми в
размер на по 500 лева с включено ДДС, представляващи неплатено наемно
възнаграждение за месеците януари, февруари, март, април, май и юни 2018 год. в
общ размер от 3000 лв.
Видно от приложеното по
първоинстанционното дело платежно нареждане за кредитен превод на 15.11.2018
год. въззивникът е извършил в полза на ищеца плащане на сумата от 2500 лева по
банков път, като е посочил като основание за извършеното плащане „ф-ри“. С
определение №934/ 25.03.2019 год., постановено по ч.гр. дело № 2966 по описа за
2018 год. на Шуменски районен съд, издадената Заповед за изпълнение №1435/
18.10.2018 год. е частично обезсилена за сумата от 2500 лева – главница по
парично задължение на наемна цена, възникнало в резултат на сключения между
страните договор за наем от 01.12.2015 год., за месеците януари, февруари,
март, април и май 2018 год.
Няма спор между страните, а и от представените извлечения от банкова
сметка ***.11.2018 год. и от 29.01.2019 год., се установява, че въззивникът
„ТИТАН БКС“ ЕООД е превел по банков път на въззиваемия съответно сумите от 2500
и 500 лева.
Въззивникът
е приложил извлечение от Дневника за покупки за месец ноември 2018 год., както
и счетоводна справка, от които се установява, че фактура №
**********/30.06.2018 год. е била надлежно осчетоводена в счетоводството на
въззивника, който я е включил в дневника за покупките.
При
така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Районният съд е бил сезиран с иск по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1
от ГПК, вр. чл. 232, ал. 2 от ЗЗД за признаване за установено по отношение на
ответника, че същият дължи на ищеца сумата от общо 658, 47 лева, представляваща
500 лева неплатен наем за месец юни 2018 год. по договор за наем на недвижим
имот и 138,33 лева лихви за забава.
Пред настоящата инстанция не е
спорно, а и от събраните по делото доказателства се установи, че страните са
били обвързани от валидно облигационно правоотношение по договор за наем,
сключен на 01.12.2015 год., по силата на който въззиваемият в качеството си на
наемодател се е задължил да предостави на въззивника в качеството му на
наемател за временно възмездно ползване процесния недвижим имот срещу насрещна
парична престация, представляваща уговорено наемно месечно възнаграждение в
размер на 500 лева с ДДС. Съгласно чл. 2 от договора месечното възнаграждение
се заплаща до 20-то число на следващия месец.
По своето правно естество сключеният
договор представлява търговска сделка, от характера на относителните
(субективните) търговски договори, тъй като и двете страни имат качеството
търговци, поради което по силата на императивната разпоредба, уредена в чл. 288 ТЗ за процесното облигаторно правоотношение следва да се прилагат правните норми
за търговските сделки. Следователно, проявените юридически факти по повод
сключването и изпълнението на процесния договор за наем, следва да се
субсумират под правните норми, уреждащи търговските сделки.
Страните не спорят, че в тежест
на въззивника е възникнало задължение в размер на 3000 лева, представляващи
неплатени наемни възнаграждения за месеците януари, февруари, март, април, май
и юни 2018 год., за което ищецът по първонистанционното производство е
представил 6 бр. фактури: № **********/ 31.01.2018 год.; № **********/
28.02.2018 год.; № **********/ 31.03.2018 год.; № **********/ 30.04.2018 год.;
№ **********/ 31.05.2018 год.; № **********/ 30.06.2018 год.
Няма спор и относно
обстоятелството, че въззивникът е погасил изцяло главното задължение чрез
плащания, осъществени на 15.11.2018 год. за сумата от 2500 лева и на 29.01.2019
год. за сумата от 500 лева. Този факт настоящият съдебен състав намира за
доказан посредством представените пред първа инстанция писмени доказателства –
платежни нареждания и счетоводна справка, от която се установява, че представените
фактури са били надлежно осчетоводени, а последната фактура, в която е отразено
дължимото наемно възнаграждение за месец юни 2018 год. е включена в дневника на
покупките на въззивника за месец ноември 2018 год. Безспорно е и
обстоятелството, че падежите за процесните периодични плащания са настъпили към
момента на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК (18.10.2018 год.), но
впоследствие сумите по представените фактури са били изцяло изплатени (на
15.11.2018 год. и на 29.01.2019 год.). С факта на извършеното плащане
въззивникът е изпълнил частично своето задължение като е погасил изцяло
търсената със заявлението сума за главница, но не е погасил задължението за
мораторни и законни лихви върху главницата, както и сторените в заповедното и
първоинстанционно производство разноски.
Задължението за заплащане на
наемно възнаграждение е периодично плащане съгласно чл. 111, б. В от ЗЗД.
Изискуемостта, забавата и давността за всяка отделна престация настъпват
поотделно, тъй като се касае за самостоятелни задължения, имащи единен
правопораждащ факт. Съгласно чл. 84, ал. 1 от ЗЗД, когато денят за изпълнение
на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му. В
чл. 2 от процесния договор за наем изрично е уредено кога настъпва падежът на задълженията
за заплащане на наемното възнаграждение – от 20-то число на следващия месец.
Следователно от този момент длъжникът изпада в забава и дължи обезщетение в
размер на законната мораторна лихва по смисъла на чл. 86, ал. 2 от ЗЗД за всяко
едно от периодичните задължения. Жалбоподателят е изпаднал в забава още на
20.02.2018 год., когато е следвало да заплати наемното възнаграждение за месец
януари 2018 год. На всяко следващо 20-то число до 20-ти юли 2018 год.
жалбоподателят е изпадал в забава за всяко следващо наемно възнаграждение като
е заплатил окончателно своите задължения към въззиваемата страна едва на
29.01.2019 год., почти една година след падежирането на първото от процесните
периодични задължения.
Настоящият състав не споделя
възражението на жалбоподателя, че след като главното задължение е изпълнено и
вече не съществува, то автоматично се погасява и акцесорното такова – за лихви.
Вярно е, че вземането за лихва е акцесорно на вземането за главницата. Тази
акцесорност е обоснована от обстоятелството, че ако няма неизпълнено парично
задължение, ответната страна не се явява длъжник, съответно, не е в забава и не
дължи обезщетение за такава в размер на законната лихва върху размера на
паричното задължение, т.е. няма основания за уважаване на претенция по чл.
86,ал.1 от ЗЗД. В случая, обаче, е имало неизпълнени парични задължения. Видно
от доказателствата по делото, въззивникът ги е изпълнил много след настъпване
на падежите на всяко едно от тях. Поради допусната от него забава до момента на
плащането закономерно следва да се начисли лихва. Плащането на задължението
относно главницата след настъпване на падежа е забавено плащане и несъмнено не
освобождава длъжника от плащането на дълга по чл. 86,ал.1 от ЗЗД, който е
различен от този за плащане на главницата. Законната мораторна лихва е
санкцията под формата на обезщетение, която се налага при забавено изпълнение
на парично задължение и първоинстанционният съд правилно е констатирал, че тя е
дължима, при това в поискания от въззиваемия размер.
Неоснователно е и твърдението на
въззивника, че лихвата за забава следва да се изчислява от датата на
уведомяване на длъжника за образуваното срещу него заповедно производство, а
именно 16.11.2018 год. Това твърдение не намира опора и в закона. Съгласно чл.
422, ал. 1 от ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от
момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а от
момента на депозиране на исковата молба в съда, се дължи законна лихва върху
главницата до окончателното й изплащане. Поради изложеното, дължима се явява и
законната лихва, изчислена от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане на задълженията.
Предвид гореизложеното,
настоящият съдебен състав не счита, че следва да извършва преизчисляване на
дължимата мораторна лихва върху фактура № **********/ 30.06.2018 год.
Като е достигнал до същия извод,
първоинстанционният съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което
следва да бъде потвърдено.
В необжалваната част, решението е
влязло в законна сила.
Съобразно изхода на спора пред
настоящата инстанция и направеното от въззиваемия искане за присъждане на
разноски, на основание чл.78, ал.1 ГПК, жалбоподателят „ТИТАН БКС“ ЕООД следва
да понесе сторените от въззиваемата страна и доказани разноски. Съгласно т. 1
от Тълкувателно решение №6/ 2013 година на ОСГТК на ВКС разноските, които
едната страна е направила във връзка със заплащане на адвокатско възнаграждение, се присъждат,
когато действително са направени и това обстоятелство е удостоверено.
Настоящият съдебен състав счита, че представеният от въззиваемия Договор за
правна помощ и съдействие серия Д № 030801/ 27.06.2019 година, има характер на
разписка, поради което заплатеното от него адвокатско възнаграждение в размер
на 300.00 лева следва да му бъде възстановено.
С оглед на
цената на иска въззивното
решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на чл. 280, ал. 3, т. 1
от ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Така мотивиран Шуменски окръжен
съд:
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 359 от
16.04.2019 год. по гр. дело № 97/2019 год., ХІІІ състав, поправено с решение №
689/ 10.07.2019 год. в частта, в която е прието за установено по отношение на
„ТИТАН БКС“ ЕООД, ЕИК: , със седалище и адрес на управление – гр. Ш..., че
„АНДРЕЕВ СТРОЙ“ ООД, ЕИК: , със седалище и адрес на управление – гр. К., ул. ...е
носител на вземане в размер на 172,92 лева, дължимо по договор за наем, сключен
на 01.12.2015 год., представляващо сбор от лихви за забава върху дължими наемни
вноски за месеците януари, февруари, март, април, май и юни 2018 год. от 20-то
число на всеки следващ месец до 18.10.2018год. – датата на подаване на
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, законна лихва
върху сумата от 2500 лева за периода от 18.10.2018год. до окончателното
изплащане на 15.11.2018год. и законна лихва върху сумата от 500 лева – наемна
вноска за месец юни 2018год., за периода от 18.10.2018год. до окончателното
изплащане на 29.01.2018год.
ОСЪЖДА „ТИТАН БКС“ ЕООД да
заплати на „АНДРЕЕВ СТРОЙ“ ООД сумата от
300.00 (триста) лева, представляваща разноски в настоящото производство.
РЕШЕНИЕТО
в останалата част като необжалвано е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно на осн. чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.