СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш Е Н И Е
………………………….
Софийски градски
съд 1-12 състав с:
Председател:
Георги Иванов
Разгледа в съдебно
заседание на 04.02.16г. /с участието на секретаря Ц. Д./ гражданско дело № 18704/14г. и констатира следното:
Предявен е иск от М.
Б. солидарно против Н. П. и М. П. с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3-то
от ЗЗД за сумата 52 000 лева.
Съображенията на
страните са изложени по делото.
Представените по
делото доказателства удостоверяват, че:
Ищцата е прехвърлила
на ответниците /при режим на СИО/ собствеността върху ½ ид.ч. от:
апартамент № *, находящ се в град ***********, заедно с мазе № * и с таван № *,
заедно с 1, 211% ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж
върху мястото. Срещу получената собственост – ответниците са поели задължение
да издържат и гледат ищцата. Сделките са обективирани в нотариален акт № 174
от 19.10.87г. на нотариуса към СРС. С
влязъл в сила съдебен акт /решение на ВКС от 02.07.14г. по г.д. № 7500 от 13г./
описаната сделка е развалена /в хипотезата на чл. 87, ал. 3 от ЗЗД/. Преди
постановяване на съдебното решение /и преди вписване на самата искова молба по
иска с правно основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД/ - ответниците са прехвърлили
собствеността на процесната ½ идеална част от описания имот в полза на трети
лица, като са придобили в своя полза /при условията на замяна/ собствеността
върху: дворно място от 546 кв. м., съставляващо парцел V за имот пл. № 506 от
квартал 46 по плана на с. К., заедно с построената в мястото вила. Сделката е
обективирана в нотариален акт № 155 от 19.10.89г. на съдия М. Д. към Самоковски
РС.
Искът е частично
основателен:
От една страна:
Възраженията на
ответниците досежно допустимостта на процеса са – неоснователни. Тези
възражения касаят съществото на процесния правен спор /т.е. – същите не могат
да обосноват прекратяване на производството като недопустимо/.
От друга страна:
Мотивите на
страните за сключване на процесните сделки /за издръжка и гледане и за замяна/
са – ирелевантни. В тази връзка – ако страните твърдят, че са имали скрити
/симулативни/ уговорки предхождащи /или съпровождащи/ процесните правоотношения
/в това число и уговорки, насочени към заобикаляне на действащ към миналия момент
ЗСГ/, то неизпълнението на тези уговорки би съставлявало основание за търсене
на имуществена отговорност /в хипотезата на деликтна отговорност, или в
хипотезата на чл. 12 от ЗЗД/. Тези уговорки обаче се явяват ирелевантни спрямо
правилото на чл. 55, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД – предвид следващите
съображения:
Представените по
делото писмени доказателства удостоверяват /а това обстоятелство в случая не е
и спорно/, че – в процесната хипотеза са налице предпоставките на чл. 55, ал.
1, предл. 3-то от ЗЗД във връзка с чл. 87, ал. 3 от ЗЗД. На практика
ответниците не оспорват факта, че на ищцата се дължи обезщетение. Спорен е
въпросът – какъв точно вид обезщетение се дължи. В тази връзка:
Принципно правило
във всяка хипотеза на развален /прогласен за нищожен, унищожен/ договор е това,
че – всяка от страните е длъжна да върне конкретната получена престация по
съответния договор. Именно в тази насока е и относимото към процесната хипотеза
правило на чл. 55, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД във връзка с чл. 87, ал. 3 от ЗЗД
във връзка с чл. 88, ал. 1, изр. 1-во от ЗЗД. Когато конкретната престация
/получена по съответния договор/ не може да бъде върната /в това число и поради
пречка по смисъла на чл. 88, ал. 2 от ЗЗД – каквато е настоящата хипотеза/ се
дължи връщане на паричната й равностойност. В тази насока е правилото на чл.
57, ал. 2 от ЗЗД. С оглед това именно – фактът, че ищцата е била канена
/извън-съдебно, а и в хода на настоящия процес/ да получи собствеността върху
друг недвижим имот /различен от прехвърления по договора за издръжка и гледане/
и е отказала такъв вид обезщетяване – не може да се тълкува при условията на
чл. 95 от ЗЗД и чл. 96 от ЗЗД /т.е. – в полза на ответниците/.
С оглед именно
факта, че процесата част от имота е била отчуждена от ответниците в полза на трети
лица преди вписването на исковата молба по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД – в полза на
ищцата не може да бъде присъдена паричната /пазарната/ стойност на имота към
настоящия момент. На ищцата следва да бъде присъдена /в хипотезата на чл. 57,
ал. 2, изр. последно от ЗЗД/ паричната равностойност на имота към момента на
сключване на договора за издръжка и гледане /т.е. – към 87г./, предвид факта,
че – на практика именно с тази стойност ответниците са се обогатили
„възползвали“ по смисъла на чл. 57, ал. 2, изр. последно от ЗЗД. Стойността на
процесната част към посочения момент възлиза на сумата 10 217 лева /съгласно
констатациите на приетата по делото оценителна експертиза/, т.е. – искът следва
да бъде уважен до посочения размер. В тази връзка:
Правилото на чл.
57 от ЗЗД на практика е конкретно проявление на общият правен принцип, че – за
всяко правоотношение се прилагат съответните правни норми, действали към
момента на неговото възникване /в това число и нормите, действали към
съответния момент – касаещи изчисляването на дължимо обезщетение – при
неизпълнение на договор, при деликт, при разваляне на договор, при унищожаване
на договор, при прогласяване на договор за нищожен и т.н./. Този принцип е
заложен в правото за да има предвидимост и сигурност в отношенията между
съответните съконтрахенти /всеки от последните следва да бъде наясно – какви
правни последици произтичат от възникването на дадено правоотношение и какви негативи би претърпял в своята правна
сфера при неизпълнение, или разваляне на това правоотношение/.
С оглед това
председателят на състава намира, че – правна връзка /правни последици/,
възникнали през 87г., развалени през 14г. не могат да бъде „обезщетени“ по правила /пазарни параметри/ - действащи
към 16г.
От друга страна –
горната сума /10 217 лева/ следва да се присъди в този пълен размер /без
да се отчита деноминацията на лева – регламентирана към 99г./. Паричните знаци
не са просто цифрова /числова/ величина, те са еквивалент на някаква стойност
/покупателна, конвертируема и т.н./ към определен момент. Абсурдно е тази
стойност да бъде преизчислявана при условията на Закона за деноминацията – чрез
простото /механично/ отнемане на три нули от паричния знак. Възприемането на
противната логика /в каквато насока е налице съдебна практика/ позволява дадена
имуществена вреда – най-общо казано /претърпяна в период преди деноминацията/
да бъде обезщетена с драстично несъответствие след деноминацията /което
очевидно е несправедливо/. Именно такъв ефект би се получил, ако горната сума
се деноминира. Не такава е логиката на закона /не е такава и житейската
логика/.
На последно място
– обедняването в хипотезата на чл. 55 от ЗЗД следва да кореспондира с
обогатяването. Самата сделка за замяна /преценена в контекста на стойността на
заменените имоти, удостоверени от приетата по делото експертиза/ сочи, че
ответниците не са се обогатили със сума в размер на – претендираната по-делото.
Напротив – ответниците са се обогатили само със стойността на процесното място
и вила /които са с много по-малка стойност от тази на процесния имот/. Тази
стойност обаче не може да бъде взета предвид в случая /в хипотезата на чл. 57,
ал. 2 от ЗЗД/ поради следното:
Придобитият по
замяна недвижим имот /дворно място и вила/ не може да се окачестви като
имущество /облага/, с която ответниците са се „възползвали“ по смисъла на
горния законов текст /поради това – нито тези имоти, нито паричната им
равностойност към 89г. могат да се разглеждат като дължима престация в хипотезата
на чл. 55, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД - каквото е и предложението за спогодба на
ответниците, заявено извън-съдебно и в процеса/. Възприемането на противната
логика би позволило /в идентични хипотези/ неизгодна /неравностойна/ сделка
между длъжника /ответниците/ и третите лица /каквато сделка се явява процесната
замяна, преценена в контекста на стойностите, посочени от приетата експертиза/
да може да бъде „противопоставена“ на кредитора /ищцата/. Принципно правило е,
че – вътрешните отношения между съответните съконтрахенти /каквито се явяват
страните по делото/ не могат да зависят от правоотношения с трети лица.
В крайна сметка –
присъждането на която и да е от стойностите /удостоверени от приетата по делото
експертиза/ се явява несъответно обезщетение за някоя от страните в процеса /доколкото
– разликата в различните стойности е съществена/. Това обаче е следствие именно
от дългият период от време, изминал между възникването на процесното
правоотношение и неговото разваляне /и настъпилите в този период непредвидими
за страните, обективни промени в социално-икономическата обстановка в
страната/. Председателят на състава намира, че – присъждането на обезщетение в
горния размер /определено и в контекста на правилото по чл. 162 от ГПК/ – на
практика гарантира /макар и непълно разбира се/ правата и на двете страни в
процеса.
Основание за
солидарно осъждане на двамата ответници /по смисъла на чл. 121 от ЗЗД /в случая
не е налице. С оглед това – горната сума следва да се счита разпределена по
равно между ответниците.
С оглед
изложеното, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА Н.Н.П. ЕГН **********
и М.И.П. ЕГН ********** да платят на М.Г.Б. ЕГН ********** сумата 10 217
лева на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД; законната лихва върху тази
сума от 20.11.14г. до цялостното й изплащане и 330 лева - съдебни разноски
/съразмерно на уважените искове/.
ОТХВЪРЛЯ иска за
сумата над 10 217 лева.
ОСЪЖДА М.Г.Б. да
плати на Н.Н.П. и М.И.П. – 1 607 лева съдебни разноски /съразмерно на
отхвърлените искове/.
Решението подлежи
на обжалване пред САС в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
Председател: