Р Е
Ш Е Н
И Е
№…260113/03.12.2020г., гр.Пазарджик
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПАЗАРДЖИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданска колегия, ІІ въззивен състав, в
публично заседание на дванадесети ноември през две хиляди и двадесета година, в
състав:
Председател:Красимир Н.
членове: Албена Палова
Мариана Димитрова
при секретаря Галина Младенова, като разгледа докладваното от съдия
Мариана Димитрова в.гр.дело №700 по описа на Съда за 2020 година, и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 от ГПК и
следващите от ГПК.
Обжалва се Решение № 422 постановено на 10.04.2020г.,
по гр.дело № 3559 по описа на Пазарджишкия районен съд за 2019г., с което на
основание чл.422 от ГПК е прието за
установено по отношение на Л.Т.Н. с ЕГН ********** *** ,че съществува вземане
на „Агенция за събиране на вземания“ЕАД
с ЕИК203670940 със седалище и адрес на управление град София, бул.“Д-р Петър
Дертлиев“№25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4 , представлявано от
изпълнителните директори Н.Т.С. и М.Д.Д. за суми по договор за заем Credi Go
№5332-00010198 от 23.09.2017г., за които е била
издадена Заповед №1273 от 05.06.2019г. за изпълнение на парично
задължение по ч.гр.д.№2260/2019г по
описа на РС-Пазарджик, а именно: главница в размер на 435.71лв., договорна
лихва в размер на 20.01лв. за периода за периода 26.06.2018г. до 26.09.2018г,
обезщетение за забава в размер на 52.99лв. за периода от 27.06.2018г до 03.06.2019г., ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението -03.06.2019г до
окончателното изплащане на вземането.Предявеният от „Агенция за събиране на
вземания“ЕАД срещу Л.Т.Н. иск за приемане за установено, че в полза на „Агенция
за събиране на вземания“ЕАД с ЕИК ********* съществува вземане за сумата от 240
лв, представляваща застрахователна премия, за която сума е била издадена
Заповед №1273 от 05.06.2019г. за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№2260/2019г по описа на РС-Пазарджик е
отхвърлен като неоснователен. Присъдени са съдебно-деловодни разноски.
Въззивника Л.Т.Н. с въззивна жалба, подадена процесуалния
си представител-адв.Т.В. обжалва решението, в частта ,с която искът е уважен. Твърди,че
районният съд неправилно е ценил събраните по делото доказателства. Твърди,че
договор за заем №5332-00010198 от 23.09.2017г. е нищожен поради противоречието
му със закона, заобикалянето на закона и
накърняване на добрите нрави. Въззивникът твърди,че са налице множество нищожни
клаузи,без които договорът не може да съществува.Нищожни клаузи според
въззивника са клаузите относно ГПР който е в размер на 49,70 % и фиксирания
лихвен процент ,който е в размер на 26,72 %.Искането е решението в обжалвана
част да бъде отменено.
Въззиваемата страна с отговора на въззивната
жалба излага съображения за нейната неоснователност.
Въззивният
съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260
и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално
легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания
акт съд.
При извършване на
служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата
на обжалването – и допустимо в обжалваната част.
При
извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба,
настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд
доказателства, приема следното:
Ищецът
„Агенция за събиране на вземанията „ ЕАД се е снабдил със Заповед №1273 от 05.06.2019г. за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК, с която е разпоредено Л.Т.Н. да заплати на
ищцовото дружество следните суми: главница в размер на 435.71лв., договорна
лихва в размер на 20.01лв. за периода 26.06.2018г до 26.09.2018г,
застрахователна премия в размер на 240лв. за периода 26.06.2018г до
26.09.2018г., лихва за забава в размер на 52.99лв. за периода 27.06.2018г до
03.06.2019г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението в съда -03.06.2019г до окончателното изплащане на задължението.В
заповедта за изпълнение е посочено , че вземането произтича от неизпълнение на
задължения по договор за заем CrediGo№5332-00010198, сключен на 23.09.2017г
между Л.Н. и „Микро Кредит“АД с ЕИК ********* и подписано на 10.10.2018г.
Приложение№1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
16.01.2015г. , сключен между „Микро Кредит“АД и „Агенция за събиране на
вземания „ООД.
От приложения по делото договор
за заем CrediGo-5332-00010198 и общи условия към този договор ,се
установява,че на 23.09.2017г. между „Микро Кредит“АД с ЕИК ********* от една страна
в качеството му на кредитор и от друга
страна ответника в качеството на кредитополучател е сключен договор за заем, по
силата на който кредиторът е предоставил в заем на кредитополучателя парична сума от
1 200лв., която сума кредитополучателят е следвало да върне на 12
месечни погасителни вноски всяка в размер на по 115.06 лв. като падежът на
първата вноска е 26.10.2017г., падежът на всяка следваща погасителна
вноска е на 26- то число на съответния
месец., съответно и падежът на последната вноска е 26.09.2018г., съгласно
погасителния план към договора.Според уговорените параметри и условия на
договора общия размер на кредита, който ответника е следвало да върне е
1380.72 лв. Уговорен е лихвен процент
от 26.72%. Уговорена е еднократна такса в размер на 84 лв., която е
приспадната от сумата по кредита и изрично в договора е вписано, че сумата за
получаване е 1 116.00 лв. Договорът е сключен при общи условия, които са
подписани от заемателя.
Няма спор,че на 16.01.2015г между „Микро Кредит“АД и „Агенция за събиране
на вземания“ЕАД , е сключен Рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания/цесия/ с предмет съгласно
чл.2.1 продажба и прехвърляне на ликвидни и изискуеми вземания съобразно
Приложение № 1,като видно от същото под №172 фигурира вземането на „Микро
Кредит“АД към ответника по силата на процесния договор за заем №5332-00010198.
От заключението на съдебно -счетоводната
експертиза, неоспорено от страните, което съдът цени като обосновано,се
установява, че за периода от 30.10.2017г до 11.06.2018г. ответникът е извършил
плащания в общ размер от 1 405лв. и с тях
са погасени следните вземания : главница в размер на 764.29лв.,
договорна лихва в размер на 160.71 лв. и застрахователна премия в размер на
480лв. След така извършените плащания, остават непогасени: главница в размер на
435.71лв., договорна лихва в размер на 20.01лв. и застрахователна премия в
размер на 240 лв. дължимата лихва за забава за периода от 27.06.2018г до датата
на подаване на заявлението в съда е в размер на 52.99лв.
При така установената фактическа
обстановка, с обжалвания съдебен акт първоинстанционния съд е приел,че възраженията
на ответника за наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит са
несъстоятелни. Приел,че договора за кредит отговоря на изискванията на ЗПК за действителност съобразно изискванията на
чл.22 от ЗПК. Посочен е общия размер на кредита съгласно чл.11, ал.1т.7 от ЗПК,
лихвения процент на кредита съгласно чл.11, ал.1т.9 от ЗПК, определен на
годишна основа съгласно параграф 1,т.4 от ДР на ЗПК, годишният процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислена към
момента на сключване на договора за кредит съгласно чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК,
както и останалите и изискуеми от разпоредбите на чл.11, ал.1,т.11 и т.20 от ЗПК реквизити.Налице е погасителен план, подписан лично от заемополучателя.
Приел е ,на следващо място,за неоснователни твърденията на ответника,че договора за потребителски кредит е сключен в
противоречие с добрите нрави,тъй като посоченият
в чл.2 от договора размер на сумата по кредита и ГПР в размер на 49.70% е
изцяло съобразен с разпоредбите на чл.19, ал.4 от ЗПК, съгласно който
годишният размер на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на
Министерски съвет на Република България. Приел е ,че в конкретният случай
страните са договорили ГПР в размер на 49.70%, като размерът на просрочени
задължения през септември 2017г., когато е сключен договора е 11.00%/ основен
лихвен процент 0.01%, обявен от БНБ плюс 10 пункта/ или съответно петкратния и
размер е 55.00% .По същите съображения за неоснователно е прието и възражението
за нищожност на клаузата за възнаградителна/ договорна/ лихва поради
противоречието и с добрите нрави. Съгласно трайно установената съдебна практика
на ВКС/ решение №906/30.12.2004г. по гр.д.№1106/2003г на ВКС, решение
№378/18.05.2006г. по гр.д.№315/2005г на ВКС/ уговорката за заплащане на
възнаградителна лихва ще противоречи на добрите нрави, когато надвишава три
пъти размера на законната лихва за забава, а по обезпечените кредити- 2 пъти. Максималният
размер, до който може да бъде уговаряна възнаградителна лихва , за да не
противоречи на добрите нрави е 33%. В конкретния случай уговорения годишен
лихвен процент е 26.72%, който не надхвърля допустимия размер. При така
установеното, съдът е приел за основателни претенциите за главница и договорна
лихва.
Фактическите и правни изводи на
първоинстанционния съд изцяло се споделят от настоящия съдебен състав ,затова и
на основание чл.272 от ГПК препраща към тях. За пълнота на съдебния акт, съдът
счита за необходимо да отбележи следното:
Добрите нрави са
морални норми, на които законът придава правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на
договора със закона /чл. 26, ал.1 от ЗЗД/. Понятието "добрите
нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр.3 ЗЗД е обща правна категория,
приложима към конкретни граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от
юридическите факти, обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с
относително определени правни норми, при приложението на които съдът прави
конкретна преценка на обстоятелствата. Една сделка противоречи на добрите
нрави, ако с нея се договарят необосновано високи цени, неравноправно се
третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, със сделката се
цели недобросъвестна конкуренция, използва се монополно положение, за да се
наложи на другата страна неизгодно условие.
При преценка дали
уговорения размер на договорната лихва противоречи на добрите нрави, защото
значително надхвърля нормалния и справедлив размер на възнаграждението на
кредитора за това, че е предоставил свои парични средства за
ползване от потребителя, както и адекватния размер на всички останали разходи,
които кредиторът е направил, прави и ще реализира като съпътстващи предоставянето,
обслужването и възстановяването на кредита, но които се заплащат от
кредитополучателя, следва да се отчете характера на договора, неговата цел,
задължението на кредитодателя да предостави договорената сума в уговорения срок
и възможността потребителя да я върне разсрочено и на вноски, макар и с
лихва. Когато едната престация е предоставяне в собственост на
парични средства, то насрещната престация - заплащане
на възнаградителна лихва следва да се съизмерява както със
стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане на
заетата сума и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен.
Ето защо съдът
намира, че при потребителски заем за сума от 1 200 лв., със сравнително кратък
срок на ползване - 12 месеца, уговарянето на възнаградителна лихва в
полза на кредитора в размер от 26,72 % е обяснимо с разходите, които прави
заемодателят, както и с риска, който носи, а също и с размера на добросъвестно
очакваната от сделката печалба. Следва да се отчете обстоятелството, че се
касае за необезпечено вземане, с единствен длъжник по него.
На следващо място
: Годишният процент на разходите по кредита, който изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи и бъдещи, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит /чл. 19, ал.1 от ЗПК, Обн., ДВ, бр.18 от
5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г./ включва лихвите, други преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора. ГПР по процесния кредит е в размер на
49.70 %.Разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, съгласно която годишния
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти от размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
ПМС, е приета преди датата на сключване на договора /23.07.2017г./ със ЗИД на
ЗПК и е в сила от 23.07.2014 г. Следователно към датата на сключване на
договора за кредит страните са били обвързани от законовото изискване,
третиращо размера на ГПР. Към момента, предвиден за плащане на вноските,
включващи и възнаградителната лихва, размерът на законната лихва е бил 10 %, а
петкратния й размер – 50 %. Т.е. в конкретния случай ГПР не надхвърля
петкратния размер на законната лихва по просрочени вземания за целия период на
кредита, следователно не е налице нарушение на законовото изискване, както и на
добрите нрави, като уговореният размер на „оскъпяване“ на заетите
парични средства не противоречи на добрите нрави, защото не злепоставя интереса
на икономически по-слабата страна в облигационното отношение.
Доколкото с
въззивната жалба въззивникът представя съдебен акт на настоящата въззивна
инстанция в обратен смисъл на изложеното дотук, то следва да се има предвид ,че
съдебната практика на тази въззивна инстанция към настоящия момент е уеднаквена.
Решението като
правилно следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на
спора в полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените от нея
разноски във въззивното производство в размер на 200,00 лева- съобразно списък
по чл.80 от ГПК.
По изложените
съображения, Пазарджишкият окръжен съд
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 422 постановено на 10.04.2020г., по гр.дело
№ 3559 по описа на Пазарджишкия районен съд за 2019г.
ОСЪЖДА Л.Т.Н.
с ЕГН ********** *** да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ЕАД с
ЕИК203670940 със седалище и адрес на управление град София, бул.“Д-р Петър
Дертлиев“№25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4 , представлявано от Д.Б.-изп.директор
сумата в размер на 200,00 /двеста/ лева-представляваща сторени
съдебно-деловодни разноски във въззивното производство.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване, на осн.чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
Председател: членове:
1.
2.