Р Е Ш Е Н И Е
Номер 260060/22.12. Година
2020 Град Варна
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Варненският апелативен съд Наказателно отделение
На осми октомври Година две хиляди и двадесета
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Румяна Панталеева
ЧЛЕНОВЕ: Росица Тончева
Десислава Сапунджиева
съдебен секретар Петранка Паскалева
прокурор Станислав Андонов
като разгледа докладваното от съдия
Панталеева
НДВ № 248 по описа на съда
за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид:
Производството пред апелативния съд е
по реда на чл.420, ал.2, вр.чл.422, ал.1, т.5 от НПК, и е образувано
по искане от осъдения Д.Д., чрез защитника му адвокат Д.Д.,***, за
възобновяване на НОХД № 738/2019 г. по описа на Районен съд Варна и ВНОХД № 444/2020
г. на Окръжен съд Варна, и произнасяне с оправдателна присъда съгласно чл.425,
ал.1, т.2 от НПК.
В съдебно заседание адвокат Д. поддържа
искането, в което се твърди материална незаконосъобразност на постановените в
двете съдебни инстанции актове. Осъденият
моли да се отмени присъдата му, защото не смята, че има вина. Прокурорът от
въззивната прокуратура счита, че не са налице предпоставки за възобновяване на
наказателното производство и моли за произнасяне в този смисъл.
Съставът на Апелативния съд извърши
проверка по доводите и намери, че са неоснователни, тъй като не е допуснато твърдяното
нарушение по чл.348, ал.1, т.1 от НПК.
С присъда № 297/11.12.2019 г. по НОХД №
738/19 г. на Районен съд Варна, потвърдена с решение № 260008/13.07.2020 г. на
Окръжен съд Варна, Д.В.Д. е бил осъден по чл.343, ал.3, б.“а“, вр.ал.1, б.“б“,
пр.2, вр.чл.55, ал.1, т.1 от НК на лишаване от свобода за срок от шест месеца,
с приложение на чл.66, ал.1 от НК – изпитателен срок три години, а по чл.343г
от НК – лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от
дванадесет месеца, като обществено опасните последици от транспортното
престъпление са настъпили в резултат на нарушение по чл.119, ал.1 от Закона за
движение по пътищата.
Предвид конкретното оплакване и съответстващото
му искане, както и характера на настоящото производство, произнасянето е
ограничено в рамките на фактическите положения по влязлата в сила присъда,
които накратко са следните:
На кръстовището между улиците „Бачо Киро"
и „Русе" в гр.Варна имало обособена пешеходна пътека, надлежно маркирана и
сигнализирана с пътен знак. Пострадалата пешеходка Добрева, която се движела по
тротоара на ул.“Русе“, достигнала мястото за пресичане, спряла на бордюра пред
пътеката и започнала да се оглежда. С нея била свидетелката Тодорова, а до тях
стояло и трето, неустановено лице. От тримата, пострадалата била най-вдясно
спрямо посоката, от където се приближавал автомобилът, управляван от подсъдимия
Д..
Подсъдимият Д. се движел с лекия си автомобил по бул. „Съборни", в
посока ул.„Бачо Киро". На светофара с бул.“Христо Ботев“ той изчакал светването
на зеления сигнал, потеглил, пресякъл булеварда и навлязъл по ул.„Бачо
Киро". Времето било слънчево, пътят сух, видимостта отлична. В района на
местопроизшествието движението по ул.„Бачо Киро“ било двупосочно, с по една
пътна лента за всяка от посоките. Ширината на дясната пътна лента, в която се
придвижвал автомобилът, била 3.9 метра. Наред с пътен знак Д17 „Пешеходна
пътека", в началото на пресечката на ул.„Бачо Киро" били налични
пътен знак А19, указващ, че в района пресичат деца, както и още един
предупредителен знак за опасност от
пресичащи пешеходци.
Подсъдимият управлявал автомобила с
приблизителна скорост от 35 км/ч. Той видял, че на тротоара пред пешеходната
пътека изчакват трима пешеходци, но преценил, че няма да предприемат пресичане,
и не намалил скоростта си. В обратната посока се движел автобус, след
преминаването на който пострадалата счела, че може да пресече, и първа от
стоящите на тротоара лица стъпила на пешеходната пътека. В този момент
автомобилът вече бил на 10.6 метра преди пешеходната пътека, и въпреки, че подсъдимият
натиснал спирачката, не успял да спре безопасно, респ. да предотврати сблъсъка,
от който последвали увреждания на пострадалата с характеристиките на средна
телесна повреда. Мястото на удара било на около 1.2 м от десния бордюр и в момента
на реализирането му автомобилът се движел със скорост 30 км/ч.
След ПТП подсъдимият излязъл да огледа щетите
по автомобила си и публично заявил, че пострадалата сама си е виновна. Помощ й
била оказана от други лица.
Така възприетата и утвърдена в двете
инстанции по същество фактическа обстановка не е била предмет на спор, а изложената
пред тях защита е била аналогична на твърдяната в настоящото производство - че
с поведението си на водач на лекия автомобил подсъдимият не е допуснал
вмененото му във вина нарушение по чл.119, ал.1 от ЗДвП, тъй като нормата регламентира
задължение за намаляване на скоростта или спиране за да бъдат пропуснати само
стъпилите на пешеходната пътека или преминаващите по нея пешеходци, а когато
пострадалата Добрева е стъпила на пешеходната пътека вече е попадала в опасната
зона за спиране.
Разбирането, че подсъдимият Д. не е
имал задължение да намалява или спира преди пешеходната пътека при положение,
че не е заета от пешеходец, на нея не е стъпил, или не се движи такъв, не се
споделя от настоящия съдебен състав.
Инстанциите по същество са установили, че
подсъдимият е можел да възприеме стоящата пред пътеката пешеходка в достатъчно
ранен момент, позволяващ му да намали скоростта си до безопасна такава.
Основният правен проблем, значим в конкретния случай за правилното решаване на
делото, е въпросът за началния момент, от който за него е възникнало
задължението да предприеме мерки за безопасност. За отговорността на водача на
моторно превозно средство при приближаване на пешеходна пътека е от значение
наличието, респ. отсъствието на пешеходци в нейното прилежание, които са
обективно видими и същевременно обективиращи намерението си да стъпят и
преминат по нея /което е било факт предвид оглеждащите се група пешеходци/.
Независимо от обстоятелството, че никой от пешеходците не е дал знак с ръка за
предприемане на пресичане, в тази конкретна пътна обстановка очакваното тяхно
напълно предвидимо поведение, с което е следвало да се съобрази подсъдимият Д.,
е било да тръгнат по пешеходната пътека, още повече, че на нея те се ползват с
предимство. Необходимостта от спиране или намаляване на скоростта от страна на
такъв водач не възниква за него едва след тръгването на пешеходец по
обозначеното за пресичане място, тъй като тогава ударът може, както и в
настоящия случай, вече да е непредотвратим. Подсъдимият Д. е бил задължен да
намали скоростта в по-ранния момент – когато е видял трима пешеходци да се
оглеждат пред пешеходната пътека, защото именно това поведение би му позволило
да избегне ПТП, какъвто е смисълът на правната норма и идеята на законодателя. При
спазване на дължимото поведение, регулирането на величината на скоростта и
непрекъснатото наблюдение върху пътя, не би се стигнало до престъпния резултат.
Съгласно Р 645/07 г., ВКС, ІІІ н. о., ако опасността не е възникнала внезапно в
опасната зона за спиране, както е установено по делото, а в един предходен
момент, когато водачът е могъл да я възприеме и е бил длъжен съответно да
реагира, но той не е сторил това, деянието му не може да се третира като
случайно. Началният момент, от който възниква задължението на водача да
предприеме мерки за безопасност е този, в който той обективно има възможност да
възприеме опасността за движение. Опасността има динамично съдържание, като
може да съществува стабилно, или да възникне при известни обстоятелства, които
водачът е длъжен да предвиди.
Правилно първоинстанционният съд е
отбелязал при правния си анализ и предписанието в чл.196 от ППЗДвП – „При
приближаване към пешеходна пътека водачът на нерелсово пътно превозно средство
е длъжен да намали скоростта, а при необходимост - и да спре, за да пропусне
стъпилите на пешеходната пътека или преминаващите по нея пешеходци”. Бавното/с
намалена скорост преминаване през пешеходните пътеки зависи както от
наличието/отсъствието на преминаващи пешеходци, така и от възможността да
навлязат такива в очертанията на пешеходната пътека, защото изискването за
намаляване на скоростта има за цел да гарантира безопасността на всички пешеходци
в очертанията на пешеходната пътека – съобразено в ТР 28/84 г. ОСНК. Гаранции
за пешеходците въвежда и чл.102 от ППЗДвП –
„При приближаване към кръстовище водачът на пътното превозно средство е длъжен
да проявява необходимата предпазливост, за да може да намали скоростта или да
спре, за да пропусне пътните превозни средства и пешеходците, които имат
предимство за преминаване.”. Посочените норми не са включени в състава на
обвинението, но имат отношение към спорния въпрос по делото като част от
действащото право, респ. като неотменно задължение за всеки водач. И в тях, и в
нормата на чл.119, ал.1 от ЗДвП, е използвана думата „приближаване” –
относително разстояние, чиито конкретни размери са в зависимост от цялостната
пътна обстановка. Изминавайки този отрязък от пътя, приближавайки се към
специфичната част на платното, водачът вече следва да е съобразил действията си
с предписаните правила.
Според тезата на защитата, подсъдимият
не е нарушил чл.119, ал.1 от ЗДвП, защото тази норма е влязла в действие спрямо
него едва когато произшествието е било непредотвратимо. Без отговорността на
водача да се приравнява на обективна, следва да се има предвид, че предстоящо
навлизане и преминаване на човек през територията на пешеходна пътека,
безусловно съдържа индиции за предвидима опасност, и съответно налага движение
с особена предпазливост, тъй като поначало в този участък от пътя се очаква движение
на пешеходци, които имат предимство /Р 512/12 г., ВКС, III н.о./.
Доколкото подсъдимият е управлявал
моторното превозно средство без да съобрази скоростта си с обстоятелството, че
наближава и ще пресече пешеходна пътека, край която стоят група пешеходци, и
без да пропусне преди него да премине насочилият се по нея пешеходец Добрева,
която преди това добре е възприел да стои на границата на тротоара и пътното
платно, той е извършил нарушение на чл.119, ал.1 от ЗДвП. За него е
съществувало задължение при избирането на скоростта си за движение да се спре
на такава, която ще му даде възможност да изпълни законовото си задължение, за
това движейки се с 35 км/ч, в конкретния случай подсъдимият сам се е поставил в
невъзможност да предотврати произшествието. Скоростта, с която той е избрал да
подходи към пешеходната пътека, макар и разрешена съобразно правилата в чл.21
от ЗДвП, е с пряко отражение за последвалия общоопасен резултат, и тази
взаимовръзка е отчетено от законодателя с посочените по-горе норми – чл.119 ЗДвП, чл. 102 и чл. 196 ППЗДвП, в чиито разпоредби водачът не е обвързан с
определени параметри, а с едно по общо задължение по отношение на скоростта –
да избере такава, която гарантира безаварийното осъществяване на движението за
всички участници в дадена пътна ситуация.
Законодателят в ЗДвП е регламентирал
защитата си върху сигурността на пешеходците, преминаващи през кръстовище,
респ. на обозначена или необозначена пешеходна пътека или в близост до нея,
която включва задължението у водачите да предприемат такова поведение на пътя,
което да осигури безпрепятственото преминаване на пешеходците през кръстовището
- Р 863/06 г., ВКС, II н.о. Зоната на една пешеходна пътека е територия с
потенциално съществуваща опасност от поява на пешеходци – в различна възраст, с
различна скорост, поради което и съответства задължението за възприемане на
прилежащата към нея територия.
От друга страна, в множество съдебни
актове е коментиран моментът на възникване на опасността. „Задължението за
намаляване на скоростта или за спиране на превозното средство е в зависимост от
момента на възникване на препятствието за движението, независимо дали същото е
на платното за движение, или извън него. За начало на възникване на опасността
следва да се приеме моментът, когато например един пешеходец се насочва от
тротоара или банкета към платното за движение, преди още да е стъпил на него, и
с поведението си явно или очевидно показва, че във всички случаи ще навлезе в
платното за движение. Отдалечеността от платното за движение е без значение,
щом като логичното развитие на пътната ситуация ще доведе до навлизане в него
непосредствено след това. Моментът на възникване на опасност за движението е
въпрос фактически и той не може да бъде свързан с формалния критерий -
определена част от пътя.”. Това указание за съдилищата, дадено с ТР 28/84 г.
ОСНК, ВКС, наред с използвания илюстративен пример, се отнася към изследването
на всяка опасна пътна ситуация и възможностите за предотвратяване на
произшествие чрез адекватна реакция и намаляване на скоростта на движение и/или
спиране. Отнесено към настоящия казус, то дава основания, възможността подсъдимия
Д. да възприеме пострадалата достатъчно време преди навлизането й в пътното
платно в зоната на пешеходната пътека, да бъде отнесена към нарушението по
чл.119, ал.1 от ЗДвП. Противно на разбирането на защитата, ТР 28/84 г. не е
загубило своята актуалност с оглед новите разпоредби на ЗДвП и след приемането
на ТР 2/16 г., ОСНК, ВКС, а последното не съдържа изрично обявяване в този
смисъл, вкл. че се изоставят определени схващания, каквато е възприетата правна
техника.
Цитираният кратък абзац от ТР 2/16 г. в
искането за възобновяване е извадка от мотивите към становището по неговия шести
въпрос, чийто краен отговор е формулиран като: „Правото на пешеходеца при
пресичане на пътното платно е абсолютно на специално очертана или неочертана с
маркировка върху пътното платно, но сигнализирана с пътен знак пешеходна
пътека, като това право се упражнява при спазване на правилата на чл.113 и чл.114 от ЗДвП“. Очевидно е, че спорният по настоящото дело
въпрос не е предмет на т.6, а той не е предмет и на никой друг от останалите
въпроси, разгледани и решени с този задължителен акт на ОСНК.
За решението си настоящият съдебен
състав се ползва от всичко изложено в Р 161/17 г, ВКС, І н.о., в което
касационната инстанция е разглеждала идентично възражение по правилното
приложение на правото, като изрично е била съобразена пряката връзка с въпроси,
предмет на тълкувателната дейност на ОСНК на ВКС по т.д. № 2/2016 г. Нещо
повече, в това решение е отбелязано, че съставът на ВКС е забавил неговото постановяване
именно с цел да съобрази разясненията в тълкувателното решение и има ли
основание за промяна на дадените такива в предишната многогодишна тълкувателна
дейност на върховната инстанция, относима към разрешаване на същите спорни
въпроси.
В горното решение съставът на ВКС не е
споделил разбирането, че разпоредбата на чл.119, ал.1 от ЗДвП определя само предимството на пешеходеца
да премине по пешеходната пътека при стъпване или преминаване върху нея, а го е
определил като незаконосъобразно и несъответно на утвърдената съдебна практика.
Аргументите за това са:
„Законодателят е структурирал специалния закон (ЗДвП) по начин,
по който е регламентирал в отделни раздели общи правила относно скоростта,
дистанцията, предимството на преминаване на ППС през различни пътни участъци и
пътни ситуации, извършване на типични маневри, като е заострил вниманието на
водачите с извеждане и на специфични правила при конкретни пътни обстановки и
спрямо най-уязвимите участници в движението. Безспорно е, че такива са най-вече
пешеходците и спрямо тях законът изисква специално „поведение“ на водачите на
ППС в раздел ХХІІ на ЗДвП. Именно защото законът задължава пешеходците да пресичат
на определените за целта места (на пешеходни пътеки), да не навлизат внезапно
на пътното платно или при ограничена видимост, то и ангажиментът на водачите да
им осигурят правото за безопасното им преминаване е скрепен със задължението на
последните да подходят към пешеходната пътека с намалена скорост и повишено
внимание съобразно зоната си на видимост. В това отношение и в ТР № 2/2016 г.
ОСНК на ВКС преутвърди изложеното в ТР № 28/84 г. на ОСНК на ВС разбиране
относно правилата за скоростта на управляване на ППС от техните водачи
съобразно общите изисквания на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и при частните случаи на пътна
обстановка, включително при преминаване през кръстовище или през сигнализирана
или не пешеходна пътека, покрай деца, спирка, животни. Именно защото
кръстовищата са местата с най-висока опасност от създаване на конфликтни
ситуации, включително и защото пешеходците имат правото да пресичат пътното
платно по продължение на тротоарите и банкетите, то и затова подходът
(приближаването) на водачите на ППС към тях следва да е с „намалена скорост“.
Опасността в зоната на кръстовище да се появи пешеходец е предвидима и затова
водачът не може да се позовава на внезапното й възникване, щом като е имал
фактическата възможност да забележи своевременно пешеходеца и неговото
поведение и да отреагира адекватно с намаляване на скоростта или дори спиране,
без да създава с това опасност за движението на останалите участници. В тази
насока е константната съдебна практика“.
В същото решение, при аналогична пътна
обстановка е отбелязано, че именно управлението на автомобила със скорост,
несъобразена с конкретното правило на чл.119, ал.1 от ЗДвП, лежи в пряка причинна връзка с последвалото
ПТП и тежкия вредоносен резултат за пешеходеца, както и, че съобразно т.4 на
цитираното ТР № 28/84 г. ОСНК ВС, и съгласно т.5 от ТР № 106/83 г. ОСНК ВС, се
изключва възможността за позоваване на чл.15 от НК, тъй като с нарушаването на режима на скоростта, деецът
сам се лишава от възможността да отреагира ефективно на навлизането на пешеходеца
на пешеходната пътека, респ. не може да се позовава на попадането му в опасната
за спиране зона.
ТР 28/1984 г. на ОСНК разяснява, че
чл.15 от НК може да намери приложение при всички пътни обстановки, уреждани със
Закона за движение по пътищата и Правилника за неговото прилагане, ако са
налице условия за това. Относим е в случаите, когато водачът на пътното
превозно средство е направил всичко зависещо от него, и е изпълнил законовите
изисквания, но въпреки това са настъпили общественоопасни последици. В
цялостната практика по транспортни дела безпротиворечиво се възприема, че
водачът не следва да носи отговорност, тъй като е налице случайно деяние по
смисъла на чл.15 НК, ако макар да е изпълнил предписанията на правилата за
движение, деецът не е могъл, и не е бил длъжен да предвиди и да предотврати
настъпването на общественоопасните последици. Основното изискване и условие е
деецът да е имал изцяло правомерно поведение, да е извършил всички необходими и
задължаващи го действия, при което да не е бил длъжен и да не е могъл обективно
да предвиди настъпването на общественоопасните последици, провокирани от другия
участник в пътната обстановка. С оглед на така формулираните правни
съображения, подсъдимият Д. не е имал поведението, обосноваващо приложение на
чл.15 от НК. Той не е отчел рисковете в района на пешеходната пътека, в който е
осъществявал движението си, не е изпълнил задължението си да наблюдава пътната
обстановка и да се движи със скорост, която би му позволила да изпълни
задължението по чл.119, ал.1 от ЗДвП. Предприетото от него намаляване на
скоростта от 35 км/ч на 30 км/ч е било едва в момента на удара, а спирането му
– чак след това, при които факти не е обосновано да се счита, че произшествието
е случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК.
Изцяло относимо към предметния казус и
взето предвид при постановяване на настоящото решение е и Р 185/19 г., ВКС, ІІ
н.о., в частта за конкуренцията между чл.20, ал.2 и чл.119, ал.1 от ЗДвП, от
което, при аналогична фактическа обстановка и идентичен спор по правото, става
ясно, че отговорът на спорния въпрос изключва извод за невиновно поведение, а се
свежда единствено до правилната оценка на съставомерното поведение, очертаващо
съответното нарушение, което е в пряка причинна връзка с настъпилото ПТП и
причинените с него вреди. И макар по него съставът на касационната инстанция да
е приел, че правилното приложение на материалния закон е обуславяло възприемане
на нарушението по чл.20, ал.2 от ЗДвП, а не на чл.119, ал.1 от ЗДвП, въпреки
компетентността си да измени контролираното въззивно решение, не го е сторил,
като е приел, че подобно изменение не се налага, тъй като генерално погледнато
наказателната отговорност на подсъдимия е правилно ангажирана, както е и в
настоящия случай.
Отделно от възраженията по
съставомерността, чиято основателност се разглежда и отхвърля до тук, искателят
твърди, че правилото по чл.119, ал.1 от ЗДвП касае правоотношение на предимство
на правомерно пресичащ пешеходец пред МПС, а в случая пострадалата е нарушила
нормите на чл.32 и чл.113 от ЗДвП. Тезата
има правно значение спрямо действията на подсъдимия Д. както с оглед аргументите
за приложимост на чл.15 от НК, които не се възприемат, така и в търсенето на
принос от пострадалата към настъпване на резултата с оглед обема на ангажиране
на наказателната отговорност на подсъдимия. Правилните съображения в последния смисъл са изложени
в акта на окръжния съд, но искането не се основава на твърдения, свързани със
справедливостта на наказанието, поради което и не се изисква излагане на
съображения от настоящата инстанция в рамките на ограничената й компетентност.
Съобразно изложеното и като не намери
искането за възобновяване за основателно, на основание чл.424, ал.1 и чл.426 от НПК, настоящият състав на Апелативен съд Варна
Р Е
Ш И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на адвокат Д.Д.,***, като защитник на осъдения Д.Д., за
възобновяване на НОХД № 738/2019 г. по описа на Районен съд Варна и ВНОХД № 444/2020
г. на Окръжен съд Варна.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: