Мотиви към присъда по НОХД № 2801 по
описа за 2020г. на Районен съд -
Варна, I-ви наказателен
състав
Подсъдимият А.Д.К. е предаден на
съд по обвинение по чл.196, ал.1, т.1, вр. с чл.194,
ал.1 от НК за това, че на 10.06.2020г. в гр. Варна, при условията на опасен рецидив,
отнел чужди движими вещи: 1 бр. мобилен телефон „Huawei Mate 20“, 1 бр. протектор и
СИМ-карта, всичко на обща стойност 661,00 лева, от владението на М.В.М., без
негово съгласие, с намерение противозаконно да ги присвои.
Пострадалото лице – М.В.М. не
предявява граждански иск против подсъдимия за причинени имуществени или
неимуществени вреди.
При проведеното разпоредително заседание не са
направени възражения и искания по въпросите по чл.248, ал.1 от НПК. Предвид
изразеното в хода на разпоредителното заседание желание на подсъдимия за
разглеждане на делото по диференцираната процедура на гл.27 от НПК, на
основание чл.252, ал.1 от НПК, съдът разгледа делото незабавно след провеждане
на разпоредително заседание.
На основание чл.371, т.2 от НПК подсъдимият признава
изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като се
съгласява да не се събират повече доказателства за тези факти. Съдът прецени,
че самопризнанията на подсъдимия по чл.371, т.2 от НПК се подкрепят от
събраните в досъдебното производство доказателства, поради което с протоколно
определение обяви, че при постановяването на присъдата ще ползва
самопризнанията, без да събира повече доказателства за фактите, изложени в
обстоятелствената част на обвинителния акт. Предвид това в хода на съдебното
следствие, на основание чл.373, ал.2 от НПК не е извършван разпит на подсъдимия,
свидетелите и вещите лица и не се събираха доказателства за деянията, описани в обвинителния акт.
В съдебно заседание прокурорът поддържа повдигнатото обвинение. Моли
подсъдимият да бъде признат за виновен и предлага на съда, предвид предходната
съдимост на подсъдимия, на последния да бъде определено наказание ”лишаване от
свобода” за срок между минималния и средния размер, предвиден в закона, което
да бъде редуцирано с 1/3 по реда на чл.58а от НК.
В хода на
съдебните прения защитникът- адв.Б. оспорва годността
на част от събраните в хода на досъдебното производство доказателствени
средства, които счита, че не са събрани по реда на НПК. Моли за определяне на наказание
„лишаване от свобода“ под минималния размер, предвиден в закона, по реда на
чл.55 от НК.
Подсъдимият
заявява, че разбира в какво е обвинен и се признава за виновен, че е наясно с
последиците от проведеното съкратено съдебно следствие и е съгласен с тях. Изразява
съжаление за извършеното. В последната си дума моли за по-малко наказание.
След преценка на самопризнанията
на подсъдимия в съвкупност със събраните доказателства, при условията на чл.371,
т.2, вр. с чл.373, ал.2 НПК, съдът приема за установено от фактическа страна следното:
На 10.06.2020г. около 10,20ч. подсъдимият се намирал в близост до блок №22
в ж.к.“Владислав Варненчик“ в гр.Варна. В този момент
пред намиращия се на посочения адрес хранителен магазин паркирал микробус
„Ситроен Джъмпър“ с рег.№В0421НР, управляван от св.М.В.М..
Свидетелят, който снабдявал магазина със стоки, извадил от превозното средство
касетка с домати и влязъл в обекта. Подсъдимият се приближил до микробуса и
забелязал, че вътре има жабка без вратичка, в която се намирал притежавания от
свидетеля мобилен телефон „Huawei Mate 20“, с поставен протектор и
СИМ-карта в него. Като се възползвал от отсъствието на
водача и от обстоятелството, че прозорецът на лявата врата бил отворен, подс.К. се пресегнал и взел посочения телефонен апарат,
след което се отдалечил. В близост до бл.33 в ж.к.“Владислав Варненчик“ в гр.Варна подсъдимият извадил СИМ-картата от
отнетия телефон и я изхвърли в тревните площи. След това извършителят посетил своя
роднина –св.С. С. Б., в дома й на ул.Светослав Минков“ №37 в гр.Варна и й
предоставил телефона, без да й дава обяснения.
След завръщането си до микробуса пострадалият установил липсата на телефона
и съобщил за това на св.Д. Б. Е., който бил управител на хранителния магазин.
Свидетелят си спомнил, че е забелязал по същото време в района подсъдимия,
когото познавал и за когото знаел, че е осъждан. Е. прегледал записа от една от
охранителните камери, с които бил оборудван магазина, възприел действията на
подсъдимия и разпознал същия, след което подал сигнал за случая в Трето РУ при
ОД на МВР-Варна.
Изложената фактическа обстановка
съдът приема за установена въз основа на самопризнанията на подсъдимия в хода
на съкратеното съдебно следствие на основание чл.371, т.2 от НПК, който
признава изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Съдът прие, че
самопризнанията се подкрепят от събраните по надлежния процесуален ред в хода на досъдебното производство
доказателства, които са приобщени по реда на чл.283 от НПК- от показанията на
свидетелите М.В.М., С. С. Б., И. Н. И.и Д. Б. Е., от заключенията по назначените видео-техническа и лицево-идентификационна
експертиза и съдебно-оценителна експертиза, от протоколите за разпознаване на лице и за оглед на местопроизшествие, както и
от останалите писмени доказателства, приложени към ДП. Доказателствата са непротиворечиви и взаимно
допълващи се, като в своята съвкупност кореспондират на самопризнанието на подсъдимия и установяват по безспорен начин описаната в обстоятелствената част на обвинителния
акт фактическа обстановка. Същевременно по
делото липсват доказателства, които да разколебават фактическите
изводи на съда относно подкрепеността на направеното
самопризнание от събраните на досъдебното производство доказателства.
Стойността на отнетите вещи, възлизаща на 661,00лв. се установява от
заключението на назначената на досъдебното производство съдебно-оценителна
експертиза.
По начало при постановяване на присъда в производство по реда на чл.372,
ал.4, вр. с чл.371, т.2 НПК съдът не извършва анализ
на доказателствата по чл.305, ал.3 НПК. Доктрината приема, че в тези случаи
основната оценка на доказателствените материали е предварителна
и се свежда до решаване на въпроса дали самопризнанието на подсъдимия се
подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателства. В мотивите към
присъдата се приемат за безусловно установени признатите от подсъдимия
обстоятелства по обвинителния акт, а подлежат на обсъждане само допълващите
доказателства, събрани за факти извън обвинението. („Помагало по наказателен
процес за кандидати за младши съдии“ на НИП). В случая обаче, предвид
възраженията на защитника за процесуална негодност на част от приобщените доказателствени средства, съдът намира за необходимо да
посочи следното:
Според задължителните указания, дадени в т.8 на Тълкувателно решение
№ 1 от 6.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 1/2008 г., ОСНК изявленията
на подсъдимия по чл. 371, т. 2 НПК не могат да
бъдат оттеглени след постановяване на съдебното определение по чл. 372, ал.
4 НПК. В тази връзка следва да бъде съобразена и установената съдебна практика,
според която при съкратеното съдебно следствие, проведено по реда на чл.372,
ал.4, вр. с чл.371, т.2 НПК защитата на подсъдимия
остава ограничена в рамките на признатите фактически положения по обвинителния
акт. В тези предели могат да се навеждат доводи относно правилното приложение
на материалния закон и съдържанието на наказателната отговорност (Решение
№163/09г. на ВКС, I н.о.). Защитата е ограничена да
иска установяването само на такива изгодни за нея обстоятелства (правопогасяващи и правоизменящи),
които са съвместими с всички признати факти по обвинителния акт (Решение
№1/08г. на ВКС, I н.о.). В Решение №249/09г. на
ВКС, III н.о. също така се посочва, че след като по своя воля
подсъдимият е създал предпоставки за разглеждане на делото по реда на члр.372, ал.4, вр. с чл.371, т.2 НПК, същият не може да релевира фактология,
различна от описаната в обвинителния акт. Предвид нормативната уредба на
приложената диференцирана процедура и с оглед константната съдебна практика
съдът приема за принципно недопустими
възраженията на защитника за неспазване на процесуалните правила при събиране
на част от приобщените доказателствени средства,
направени едва в хода на съдебните прения. След като счита някои от извършените
действия по разследването за осъществени в нарушение на процесуалните правила,
защитникът не е следвало да прави искане за разглеждане на делото по реда на
чл.372, ал.4, вр. с чл.371, т.2 НПК. При положение,
че и подсъдимият и защитникът по своя воля са направили такова искане, а подс.К. изрично е заявил, че признава фактите на
обвинението и не желае да се събират доказателства за тези факти и след като
съдът е преценил, че в хода на досъдебното производство са събрани достатъчно
годни доказателства, подкрепящи направените самопризнания и се е произнесъл със
съответно определение, годността на приобщения доказателствен
материал не подлежи на преоценка и ново обсъждане. Както беше посочено,
съгласно установената съдебна практика в тези случаи допустимите доводи на
защитата следва да са свързани само с
правилното приложение на материалния закон и със съдържанието на наказателната
отговорност.
Независимо от изложеното, за да се отстрани всякакво съмнение в
законосъобразността на присъдата, настоящият състав намира за необходимо да
посочи, че не констатира наличието на нарушения при събиране на приобщените доказателствени средства, които биха рефлектирали върху
крайните изводи на съда. Доводите за липса на приложена заповед за задържане,
сами по себе си, касаят законността на задържането, но не и процесуалната
годност на доказателствения материал. Евентуалната
липса на табели, уведомяващи, че в процесния магазин
се извършва видеозаснемане, също е без правно
значение, доколкото НПК не поставя подобно изискване. В тази връзка следва да
се отбележи, че процесният видеозапис не представлява
веществено доказателствено средство по смисъла на
чл.125, ал.1 от НПК. Съдебната практика обаче приема, че случайно създадените
фотоснимки, видеозаписи и т.н., които отразяват или съдържат информация за
обстоятелствата, включени в предмета на доказване по чл.102 от НПК, следва да
се третират като веществени доказателства по смисъла на чл.109, ал.1 от НПК,
тъй като представляват предмети, върху които има следи от престъплението (в
този смисъл изрично е Решение №390/02.10.2009г. по н.д.№393/09г., ІІ н.о. на
ВКС). В това му качество няма никакви процесуални пречки видеозаписът да бъде
ценен и отчетен при формирането на фактическите изводи на съда.
С най-съществено значение по отношение доводите на
защитата обаче е обстоятелството, че според указанията, дадени в т.4 на
цитираното Тълкувателно решение, е необходимо приобщените
доказателства да са достатъчни за
установяване по несъмнен начин на фактите, очертани в обстоятелствената част на
обвинителния акт и признати от подсъдимото лице, като не се изисква всички
доказателства да са еднозначни. Дори и да се изключат от доказателствената
съвкупност доказателствените средства, по отношение
които са направени възражения за процесуална негодност, налице са достатъчно
други такива, безспорно съответстващи на процесуалните правила, които по
несъмнен начин подкрепят направеното самопризнание. В тази връзка е достатъчно
да се посочат показанията на свидетеля Д. Б. Е., който непосредствено е
възприел присъствието на подсъдимия в района малко преди извършването на
деянието и след това е разпознал същия на записа от охранителната камера,
включително и по носените от лицето дрехи и вещи. От съществено значение са и
показанията на св.Иво Николаев Иванов, на когото подсъдимият е съобщил мястото,
на което е изхвърлил СИМ-картата и на когото е показал това място (според
установената съдебна практика несъставянето на протокол за оглед /или в случая- претендираната
му негодност/ не е пречка обстоятелството,
включено в предмета на доказване, да
бъде установено и с гласно доказателствено средство- Решение № 387 от 29.06.2010 г. на ВКС по
н. д. № 311/2010 г., III н. о., НК). Изводът, че направеното самопризнание се
подкрепя в достатъчна степен от доказателствената
съвкупност, се потвърждава по категоричен начин и от показанията на
свидетелката С. С. Б., на която подсъдимият лично е предоставил отнетия
телефон. При това положение, дори и доводите на защитника да се явяваха
допустими и да имаше задължение да ги вземе предвид, съдът не би формирал
различни фактически изводи.
От приложения
бюлетин за съдимост на подсъдимия се установява, че същият е осъждан
многократно за различни престъпления против собствеността.
Предвид така установената фактическа обстановка съдът намира, че с деянието
си подсъдимият е осъществил състава на престъпление по чл.196, ал.1, т.1, вр. с чл.194, ал.1 от НК, тъй като е отнел чужди движими
вещи от владението на св. М.В.М., собственост на последния, без негово
съгласие, с намерение противозаконно да ги присвои. Присвоителното
намерение е обективирано по несъмнен начин от
извършените от подсъдимия действия по отнемането на вещта и предаването й на
трето лице.
От приложения бюлетин за съдимост
на подсъдимия се установява, че престъплението е извършено при условията на
опасен рецидив по смисъла на чл.29, ал.1, б.”а” и б.”б” от НК, тъй като
деянието е извършено, след като подсъдимият е бил осъждан многократно за тежки
умишлени престъпления на лишаване от свобода за различни срокове, изпълнението
на които не е било отложено, а същевременно при извършването на деянието не са
били изтекли сроковете по чл.30, ал.1 от НК. Конкретно- с определение по ЧНД
№3798/12г. на ВРС на подсъдимия е наложено общо наказание от пет години лишаване
от свобода, което е изтърпяно на 23.06.2016г. Посоченото осъждане обосновава наличието на квалификацията по чл.29, ал.1, б.“а“ от НК. Същото осъждане, както и осъждането, за което с определение за одобряване
на споразумение по НОХД№755/17г. на ВРС е определено наказание от две години и
шест месеца лишаване от свобода (изтърпяно на 26.03.2019г.) обосновават
квалификацията на деянието и по чл.29, ал.1, б.“б“ от НК.
Деянието е извършено с пряк умисъл, като извършителят е съзнавал неговия общественоопасен характер и е искал настъпването на общественоопасните му последици.
При
определянето на наказанието на подсъдимия съдът отчете като отегчаващи
обстоятелства на първо място големия брой осъждания за престъпления против
собствеността, извън обуславящите правната квалификация на деянието. От
изложеното се налага извода за повишената обществена опасност на извършителя и
за значителната му склонност да извършва престъпления против собствеността,
който се подкрепя и от обстоятелството, че процесното
деяние е извършено в сравнително кратък срок след освобождаването на подсъдимия
от затвора, където е изтърпял наказание „лишаване от свобода”. Като смекчаващи
обстоятелства съдът отчете направените самопризнания на досъдебното
производство и оказаното съдействие за издирването на отнетите вещи. Стойността
на последните, близка до установената за страната МРЗ, не може да бъде отчетена
като съществено смекчаващо обстоятелство, доколкото не е незначителна.
Предвид значителната степен на обществена опасност на
извършителя не са налице основания наказанието да бъде определено при условията
на чл.55, ал.1 от НК, тъй като от една страна не е констатирано наличието на
многобройни или изключителни смекчаващи обстоятелства, а от друга страна-по
никакъв начин не може да се счете, че и най-лекото предвидено в закона наказание
се явява несъразмерно тежко. Оказаното съдействие при разследването, макар и от
съществено значение, по никакъв начин не може да бъде счетено за изключително
смекчаващо обстоятелство по смисъла на цитираната норма. Следва да се отбележи
също, че претендираните от защитата нарушения при
извършването на действия по разследването са напълно ирелевантни
при определянето на наказанието. От значение са единствено степента на
обществена опасност на деянието и дееца, подбудите за извършване на деянието и
другите смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства (чл.54, ал.1 НК).
Предвид констатираните смекчаващи и отегчаващи обстоятелства съдът определи
наказание при превес на смекчаващите такива, с отчитане на отегчаващите, в
размер малко над законоустановения минимум, а именно-
три години лишаване от свобода. С оглед
разпоредбата на чл.373, ал.2 от НПК, вр. с
чл.58а, ал.1 от НК, съдът намали определеното наказание с една трета, при което
същото се редуцира до размер от две години лишаване от свобода.
На основание чл.57, ал.1, т.2,
б.“б“ от
ЗИНЗС съдът определи строг режим на изтърпяване
на наложеното наказание, тъй като от изтърпяване на предходното наказание
лишаване от свобода (по НОХД№755/17г. на ВРС) са изтекли по-малко от пет години.
На осн. чл.189, ал.3 от НПК съдът възложи на подсъдимия
направените деловодни разноски в размер на 302,94 лева.
Водим от горното съдът постанови присъдата си.
Районен съдия: