Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.София, 28.01.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, VII-ми въззивен състав, в публично съдебно заседание на тринадесети
януари две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Н. МЛАДЕНОВ
ЧЛЕНОВЕ:1.ВЕСЕЛИНА СТАВРЕВА
Мл. съдия:
2. ПАВЕЛ ПАНОВ
при секретаря Красимира
Динева и прокурора Б.Балев
като разгледа докладваното от съдията СТАВРЕВА В.Н.Ч.Х.Д.№4331/2019г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на гл.21 от НПК.
Образувано е по
въззивна жалба, подадена от адв.Д.Б. - повереник на част.тъжител И.И. срещу
присъда от 15.10.2018г. по Н.Ч.Х.Д.№5023/2018г. на СРС, НО, 108-ми състав, с
която подсъдимият Н.Х.С. е признат
за невиновен по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.148, ал.2, вр.
чл.147, ал.1 от НК, за това, че на 08.04.2016г. в открито съдебно заседание по
НОХД№19824/2014г. по описа на СРС, 130-ти с-в, НО е разгласил публично
неистинско позорно обстоятелство за И.М.И., с цитиране на изрази, които били
изречени от И.М.И., а именно: „Да не съм те карал да копаеш, това не е трудова
злополука, ако го пишеш трудова злохолука, ще те съдя“, поради което и на осн.
чл.304 от НПК е оправдан. С присъдата съдът се е произнесъл и по предявения и
приет за съвместно разглеждане граждански иск за сумата от 10 000 лв.,
претендирана като обезщетение за причинени в резултат на деянието неимуществени
вреди, като е приел, че същият е неоснователен и го е отхвърлил. На осн.
чл.190, ал.1 от НПК съдът е осъдил частния тъжител да заплати на подсъдимия
направените във връзка с първоинстанционното производство разноски за
адвокатско възнаграждение.
Според жалбоподателя,
присъдата на първоинстанционния съд е неправилна и като такава следва да се
отмени, като вместо нея се постанови нова, с която подсъдимият С. да бъде признат за виновен по
повдигнатото му обвинение.
По делото е постъпило
допълнение към въззивната жалба, наименувано „въззивна жалба“, следващо по
време подадената жалба с вх.№1075543 от 01.11.2018г., представляващо писмено
допълнение към депозираната по-рано жалба. В допълнение на виждането за
неправилност на атакувания съдебен акт са изложени съображения, обосноваващи
тезата, че инкриминираният с частната тъжба израз по естеството си е
клеветнически. Изразява се становище за основателност на предявения граждански
иск, с оглед на което се иска първоинстанционната присъда да бъде отменена и в
частта, с която същият е отхвърлен като неоснователен и вместо това да се
постанови въззивен съдебен акт, с който предявената претенция за обезвреда на
неимуществени вреди да бъде приета за основателна и уважена. Не е направено
искане за събирането на доказателства в производството пред въззивния съд. Иска
се присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
В разпоредително заседание на 19.12.2019г., въззивният съдебен състав по реда на чл.327 от НПК е преценил, че за изясняване на обстоятелствата по делото не се налага разпит
на подсъдимия и свидетелите и ангажирането на други доказателства.
В съдебно
заседание жалбата се подържа от депозиралата я страна по изложените в нея
съображения и съобразно направеното искане. Повереникът - адв.Б. поддържа
наведените в допълнението към жалбата доводи. Набляга на обстоятелството, че
изявлението на подсъдимия е направено в публично заседание в официален
документ. Изразява се несъгласие с виждането на СРС, че подсъдимият е реализирал
свое право, при все че се касае за заплаха. Моли за уважаване на гр.иск.
Претендират се разноски, за което се прилага договор за правна помощ за сумата
от 800лв. – адвокатски хонорар пред въззивната инстанция.
Процесуалният
представител на подсъдимия - адв.И. приема първоинстанционната присъда за
законосъобразна и правилна, резултат от съответен доказателствен и правен
анализ, поради което моли за потвърждаването й. Споделят се доводите на първия
съд за несъставомерност на деянието от обективна и субективна страна.
Редовно призован,
подсъдимият С. се явява пред СГС
като поддържа наведеното от защитника си.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
VII-ми
въззивен състав след като обсъди доводите във
въззивната жалба и допълнението към нея, както и тези, изложени в съдебно
заседание от страните и след като в съответствие с чл.314 от НПК провери изцяло
правилността на атакуваната присъда, констатира следното:
Първоинстанционната
присъда е постановена при напълно изяснена фактическа обстановка, която се
подкрепя от събраните по делото гласни и писмени доказателства, доказателствени
средства и способи за приобщаването им. Същата е такава, каквато е установена
на база на приобщените по делото доказателствени материали, а и спор между
страните в тази насока липсва, поради което и СГС не намира основания за
ревизиране фактологията, изразяваща в следното:
Подсъдимият Н.Х.С. е роден на ***г***, българин,
български гражданин, с адрес по местожиене: с.Панчарево, ул.„*******,
безработен, разведен, с ЕГН:**********, неосъждан.
Въз основа на трудов
договор №00010/04.12.2011г. С.
заемал длъжността шофьор във „В.Г.” ООД с управител - част. тъжител - И.И. до
12.07.2013г., когато трудовото му правоотношение било прекратено /удостоверение
от „В.Г.” ООД от 25.06.2014г./
На 29.05.2012г.
подсъдимият С. при неизяснени по
делото обстоятелства счупил дясната си пета.
На 21.05.2013г. С. подал в СУ „СО” декларация, в която
посочил, че настъпилото травматично увреждане на 29.05.2012г. е при изпълнение
на възложена му работа от работодателя му на място главен път София-Варна, Шел
Кьосевци, при пътуване от РГърция за Варна, Добрич, като е спрял на
бензиностанцията и при слизането от камиона паднал поради подхлъзване и счупил
дясната си пета.
По повод декларацията
била извършена проверка, приключила с Протокол №45/04.07.2013г. за резултатите
от извършено разследване на злополука. В същия било отразено, че не са
установени нарушения на нормативните актове и няма лица, допуснали нарушения. В
Разпореждане №15753/16.07.2013г. на СУ „СО” било прието, че телесното увреждане
на С. не се приема за трудова
злополука.
Част. тъжител И. подал
част.тъжба в СРС срещу подсъдимия С.
за това, че на 31.05.2013г. му приписал престъпление за това, че „упражнил над
неговото семейство психически тормоз в негово отсъствие, изразяващ се в заплахи
срещу него от физическа саморазправа”, която клевета бил разпространил чрез
подаване на молба до Началник на 08-мо РУ СДВР с вх.№11774/03.06.2013г. С
присъда по НЧХД№14091/2013г. по описа на СРС, НО, 23-ти с-в, в сила от
01.08.2014г., подсъдимият бил признат за виновен.
В проведено на
08.04.2016г. по НОХД №19824/2014г. по описа на СРС, НО, 130-ти с-в съдебно
заседание С., като подсъдим по това
дело, заявил в последната си дума, предоставена му на осн. чл.297, ал.1 от НК,
че счупил петата на крака си на път от Гърция за Добрич на бензиностанция Шел.
Това се случило понеже не спазвали часовете за почивка през нощта. Намерил
колега, който да го закара до гр.Добрич, там камионът бил товарен, а докато го
товарили ходил до болница с неговия колега и такси. При това положение можел да
напише трудова злополука, което според подсъдимия било така. Твърдял е, че след
като информирал И., че бил със счупен крак, думите му били: „да не съм те карал
да копаеш, това не е трудова злополука, ако го пишеш трудова злополука ще те
съдя”.
Въззивната съдебна инстанция
изцяло се солидаризира с доказателствения анализ на първостепенния съд,
въз основа на който контролирания съдебен състав е изградил гореописаните
фактически изводи.
На първо място следва
да се обективира виждането, изводимо от жалбата, допълнението към нея и
становищата на двете страни пред въззивния съд, че приетата фактология и
доказателствения анализ не се оспорват като резултат, а за неправилно се приема
крайното становище на съда – да счете инкриминираният израз за непрестъпен.
Макар и в
преобладаващата им част да е преразказал съдържанието показанията на св.П., св.Г.и
св.С., като краен резултат изводът на първата инстанция, че твърденията им са
„взаимно допълващи се, непротиворечиви и кореспондиращи си помежду си“ е верен
и отговаря на възприетата по горе обстоятелствена част. Друг е въпроса, че
според настоящия съдебен състав, в казуса от по-съществено значение е етапа, в
който е отправен инкриминирания израз, спор за чието съдържание, предвид
наличието на протокол от съдебно заседание, по делото няма. Безспорно следва да
се отчетат две обстоятелства, както правилно е сторил и СРС, не само
изключително влошените отношения между страните, обективирани и във водени
други дела помежду им, но и че св.В.П. е брат на частния тъжител, а св.С. –
бивша съпруга на подсъдимия, с която може да се предполага, че отношенията са
добри, при все че свидетелства в негова полза. От характера на
тези отношения със страните, може да се предполага с голяма доза на вероятност
и старание за подкрепа на тезите им, лансирани в процеса. Очевидно, въпреки
твърденията на св.П. и св.Г., конфликт между тъжителя и подсъдимия има, и
същият е ескалирал във водените помежду им дела, но по делото трудно може да се
прецени давността му, а и всъщност това няма пряко отношение към инкриминирания
израз. Същественото в случая е е дали е клеветнически. Както беше отбелязано и
по-горе, спор по съдържанието му няма как да има, предвид изготвения официален
документ, който го удостоверява еднозначно – протокол от съдебно заседание на
СРС. Спор, че подсъдимият е претърпял злополука, а също и кога я е декларарил
пред надлежните органи, че не е приета за трудова, също няма, при все, че за тези
обстоятелства също има сериозен набор от писмени материали.
Поради това, правилно
районният съд се е позовал и е кредитирал и писмените доказателства,
инкорпорирани по делото: препис от протокол от съдебно заседание по НОХД
№19824/2014г. по описа на СРС, НО, 130-ти състав, Протокол №45/04.07.2013г. за
резултатите от извършено разследване на злополука, станала на 29.05.2012г.,
Разпореждане №15753/16.07.2013г. на СУ „СО”, декларация за трудова злополука от
подсъдимия С., трудов договор
№00010/04.12.2011г., справка от болничен лист №1683418, епикриза от СБДПЛР „Панчарево”
ЕООД от 27.07.2012г. образна диагностика от ДКЦ XXV София ЕООД от 12.07.2012г.
и 17.10.2012г., удостоверение от „В.Г.” ООД от 25.06.2014г. С визираните
медицински документи следва да се сподели извода на СРС, че се доказват не само
твърдението на подсъдимия С. за
получено травматично увреждане, неговата приблизителна давност и вид, но и
продължителността на трудовото му правоотношение с работодателя му.
Констатация за
съдебното минало на подсъдимия С. към датата на деянието,
съдът вярно е направил въз основа на приложените и приети по делото като
писмени доказателства справки за съдимост.
Според въззивната
инстанция, не са допуснати процесуални нарушения от СРС, още повече такива,
налагащи връщане на делото на първата инстанция. Мотивите на съда са в
достатъчно степен подробни, аналитични и даващи отговор на поставените въпроси
по делото, за съжаление винаги незадоволителен за едната страна по делото.
При описаните факти
районният съд е направил верни и законосъобразни правни изводи за липса
на престъплението, вменено от тъжителя на подсъдимия С. по чл.148, ал.2, вр.
чл.147, ал.1 от НК.
По делото не се спори, че подсъдимият е разгласил публично /в
открито съдебно заседание/ определено обстоятелство за част. тъжител И., възприето
и от него с израз, за който С. е
твърдял, че е изречен от И.: „Да не съм те карал да копаеш, това не е трудова
злополука, ако го пишеш трудова злохолука, ще те съдя“. Същественото
в случая на пръв поглед е дали този израз е истински или не и дали е позорен или
не и как го е възприел тъжителят, както и какво е било субективното отношение
на подсъдимия с оглед преценка обективните и субективни елементи на твърдяното
престъпление от частен характер. Според СГС обаче фокусът на внимание следва да
бъде насочен към няколко други съществени момента:
Видно от материалите по
делото, подсъдимият С. е имал
качеството на подсъдим по НОХД№19824/2014г. по описа на СРС, НО, 130-ти с-в.
Сред основните права на подсъдимия в наказателния процес е разписаното в чл.55,
ал.3 от НПК, че има
право на последна дума. Изводимо от
законодателната логика и съдебната практика в тази насока, това право на
подсъдимия е толкова съществено, че е изведено в самостоятелна алинея на чл.55
от НПК, доколкото останалите основни права на подсъдимия са вписани в новелата
на чл.55, ал.1 от с.к. Накърняването на това право винаги е съществено
процесуално нарушение от абсолютен характер по чл.348, ал.3, т.1, вр. ал.1, т.2
от НПК, водещо до отмяна на съдебния акт.
Съобразно
нормата на чл.297, ал.2 от НПК в последната си дума подсъдимият има правото да изрази окончателното си отношение към обвинението, на което съответства задължението на ръководно-решаващия орган
да му осигури пълна
възможност да стори това, без да бъде подлаган на
разпит /чл.297, ал.3 от НПК/. Упражняването на това право от подсъдимия като
основна страна в наказателния процес не може да ограничавано във времето, стига
подсъдимото лице да не се отклонява явно по въпроси, които не се отнасят до делото.
Според
последователната съдебна практика, когато разгласяването на неверни
обстоятелства се извършва в рамките на депозирани свидетелски показания по
висящо дело пред съд, независимо дали тези обстоятелства са клеветнически по
своето съдържание, деецът извършва престъпление против правосъдието - лъжесвидетелстване по чл.290 от НК, а не
престъпление против личността на посочено в показанията лице/а. Това произтича
от задължението на свидетеля да изложи добросъвестно и правдиво всичко, което
знае по делото и така да спомогне за правилното му решаване, а съответният
разследващ или съдебен орган го предупреждава за отговорността, която носи по
чл.290 от НК, ако не стори това. Така че, ако свидетелят изложи неверни
обстоятелства в показанията си, с деянието си той засяга обществени отношения,
свързани с правилното осъществяване на правораздаването, а не с честта и
достойнството на гражданите (в този смисъл р.№4/2012г. на ВКС, ІІ-ро н.о., р.№500 по к.д.№1464/2014г., І-во н.о.), поради което и не би могъл да реализира престъпна
клевета. Още повече, това важи за подсъдимия, който за разлика от свидетеля, не
носи задължението по чл.290, ал.1 от НК да говори истината, още повече в
последната си дума, където, както беше посочено, не дава обяснения, не излага
проверими в хода на процеса факти, а обективира отношението си към обвинението
към него. Вярно е, че според съдебната практика подсъдимият може да носи наказателна
отговорност за набедяване /р.№257-2001-I н.о./,
когато по време на разпита си в това му процесуално качество си позволи да
набеди друго лице в извършване на престъпление като знае, че е невинно. В случая
обаче според настоящия съдебен състав подсъдимият С. обективно няма как да изпълни състава на твърдяното от част.тъжител
престъпление в това му качество, тъй като не е давал обяснения, а инкриинирания
израз е изречен като част от реализиране правото му на последна дума по чл.297,
ал.1 от НПК, което е достатъчно основание да бъде оправдан.
На следващо
място, дори и да игнорираме горенаведените принципни положения, съществени за
нашия наказателен процес, не може да не се споделят и доводите на първата
инстанция за обективна несъставомерност
на визирания израз.
В допълнение на
изложеното от СРС следва да се посочи, че клеветата представлява съзнателно
разпространяване на информация за определено лице в позорни обстоятелства или
данни за извършено престъпление/я, за които деецът знае, че са неистински (р.20/1998г. по к.д. №16/98г. на
Конституционния съд /КС/ на РБ).
Тези обстоятелства следва да съдържат информация, факти /от миналото,
настоящето/ с цел да бъде злепоставена личността на оклеветения пред обществото
посредством засягане неговата чест и достойнство. Винаги следва да се касае за
конкретни явления от действителнстта, а не за някакви отрицателни оценки,
съждения, епитети и др. /Ненов, И. Учебник по наказателно право. Особена част,
с.432-433/. Горните обстоятелства следва да пресъздават личността в отрицателна
насока пред обществото с оглед общоприетите изисквания на морала и добрите
нрави. От своя страна обществената укоримост на престъплението произтича от
неистинността на тези позорни за наклеветения обстоятелства, респективно
приписването на неизвършени престъпни деяния.
Както съдебната практика, така и доктрината приемат, че предмет на
престъплението „клевета” могат да бъдат само твърдения с конкретно съдържание,
които носят информация за точно определено обстоятелство, време, място и
най-вече лице. Нещо повече, отнасящо се и до автора на клеветата, подобно и за
пострадалия от нея, законът изисква пълна и детайлна индивидуализация /р.87 от
24.02.1971г. по н.д.№78/1970г., II н.о., р.№7 от 04.04.1996г. к.д. № 1 от 1996г. на КС на РБ – цитирано
отстраните и тълкувано от СРС/. В случая
според СГС няма спор, че инкриинираното изречение е с ясен контекст и
съдържание, съдържа в достатъчна степен факти, за да бъде обект на последваща
проверка дали е клеветнически.
Изхождайки от посочения по-горе обект на защита, охраняван от наказателната норма при престъпленията по Глава ІІ, Раздел VІІ, а именно правото на лична чест и достойнство на отделния субект, пряко противостои свободата на словото, правото на мнение, разпространявано чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин, провъзгласено в КЗПЧОС (чл.10) и конституционно гарантирано (чл.39-41 от Конституцията на РБ).
Така многократно националните съдилища са се произнасяли, че: ”В една демократична и правова държава всеки има правото, без страх от каквито и да било санкции, публично да изразява своето становище по всякакъв вид въпроси... след като това се извършва при спазване на установени със законите правила, то не може да бъде квалифицирано като престъпление и да ангажира наказателна отговорност на извършителя му. В тази насока българските граждани се ползват със закрилата не само на своята конституция, но и на ратифицираните международни спогодби и конвенции, гарантиращи правата на човека…”(р. №363 от 01.07.2002 г. по н.д. № 241/2002, II н. о. на ВКС). Многократно последното е било и предмет на произнасяне и провъзгласяване и от страна на международните съдилища. Така: Решение от 24.02.1997г. "ДЕ ХАЙС и ГАЙСЕЛС срещу БЕЛГИЯ": -“...свободата на изразяване на мнения е приложима не само по отношение на "информация" или "идеи", които се възприемат благоприятно или се разглеждат като безобидни или неутрални, но също така и за изявления, които се възприемат като оскърбителни, шокиращи или смущаващи от държавата или от част от обществото”; Решение от 07.12.1976г. по Дело ХЕНДИСАЙД срещу Обединеното Кралство: “Свободата на словото е една от основите на демократичното общество, едно от най-важните условия за неговото развитие и за развитието на всеки човек. Според чл.10, т.2 от ЕКЗПЧОС, тя се прилага не само към "информация" или "идеи", които се възприемат благосклонно или на които се гледа като на безвредни или с безразличие, но също и към такива, които засягат, шокират или смущават държавата или която и да е част от населението. Такива са изискванията на плурализма, толерантността и широкомислието, без които няма "демократично общество".
Законодателят е поставил и известни „граници” за упражняване на правото да се разпространява информация с оглед общите правила, свързани с реализирането на личните права и свободи на останалите граждани. Правото на свободно изразяване на мнение граничи с правото на лична чест и достойнство на другия, по отношение на когото се изказва мнението/фактите. Изхождайки от тази принципна позиция следва да се анализира дали при депозиране на определено мнение, респективно на определени факти, свързани с личността на дадено лице сме в хипотеза на правото на свободно изразяване и разпространение на информация или при упражняването на това право, изказващият се е прекрачил горепосочената граница и е нарушил правата на насрещния, засягайки честта и достойнството му.
Изказванията, становищата, констатациите, вижданията и разсъжденията са лични субективни оценки на определени обстоятелства, факти, резулат на мисловно-логическа оценъчна дейност, поради което и имат значение на индивидуално мнение, което път от своя страна не съставлява информация, винаги има субективен характер. Ето защо не подлежи на проверка за достоверност и респективно не би могло да бъде обект на клевета. Съдът намира, че в случая са били налице достатъчно обективни данни, които да формират у подсъдимия С. увереност, че твърденията му са истински /р. по н.д.№23/2000г., II н.о./. По делото са събрани множество неопровержими доказателства, обосноваващи категоричността в субективното виждане на С. относно характера на телесната увреда, че е трудова злополука, тъй като е настъпила според него в рамките на работно време, при действието на трудовото му правоотношение. Това за него според този съд, подобно на СРС, са достатъчни основания за приемането й като трудова, независимо, че не отговаря на критериите, заложени в трудовото законодателство.
В заключение, аналогично на първия съд, и този намира,
че престъплението от частен характер, вменено на С. е несъставомерно и от субективна страна, въпреки че районния съдия
не е изложил по-подробни съображения в тази насока, а и предвид следното:
Клеветата е умишлено престъпление, реализуемо при пряк
или евентуален умисъл, т.е деецът трябва да съзнава, че приписва престъпление
или разгласява позорни обстоятелства, които са неистински, или престъпление,
което не е извършено, предвид господстващото становище в доктрината и съдебната
практика, че неистинността е елемент от състава на клеветата и с оглед на това,
умисълът следва да обхваща и този признак /Стойнов, Ал. Наказателно право.
Особена част. Престъпления против правата на човека, С. Сиела, 1997/. Авторът
на клевета следва обективно да цели опозоряване и злепоставяне на обекта на
клеветата. Вината на дееца при престъплението „клевета” трябва да се определи
въз основа на съзнанието, което е имал за обективните елементи на деянието,
когато е разгласил неверните позорни обстоятелства или е приписано престъпление,
за което съзнава, знаел е, че не е извършено /р.№ 237
от 1976 г. по н. д. № 208/1976 г., II н. о. на ВС, р. № 21 от 02.02.1995 г. по н. д. № 557/94 г., III н. о. на ВС/.
Съставът на
престъплението по чл.147, ал.1 от НК по
необходимост изискват установяване наличието на умисъл у С., съзнание за неистиност на инкриминираните изрази /р.1031-58-I
н.о., р.580-81- I н.о/. Съдът в този му състав
категорично не намира наличие на умисъл /само под каквато форма на вината е
възможно това престъпление/, знание или поне допускане у подсъдимия досежно
несъществуването на обстоятелствата. Увереността
на дееца, че разгласените обстоятелства, или приписаното престъпление, както се
твърди в случая, са истински според подсъдимия и отговарят на действителността,
основаваща се на обективни факти, изключва субективния елемент на
престъплението „клевета”. Следва
да се посочи, че законът не изиква абсолютна несъмненост в истинността на
разгласените обстоятелства, каквато предвижда за съдебните органи чл.303, ал.2
от НПК например.
В този смисъл
увереността на подсъдимия С. се е
подкрепяла от факта, че злополуката според него е станала в работно време, при
изпълнение на трудовите му задължения, при действие на трудовото му
правоотношение, в каквато насока говорят и показанията на част от свидетелите и
т.н. Дали съобщените в декларацията на подсъдимия С. обстоятелства са квалифицирани от компетентните органи като
трудова злополука и са верни или е налице само субективната преценка на
подсъдимия, че щом злополуката е настъпила по време на изпълнение на трудовите
му задължения, задължително е трудова, са обстоятелства, на които районният съд
е обърнал специално внимание и настоящата инстанция няма основания да се
дистанцира, тъй като почиват на правилно приложение на закона. В заключение,
въззивният съд споделя напълно и доводите на СРС относно това, че в случая не
би могло да приеме и позорност на отправения израз, ако това е факт, поради
което и не намира за нужно да ги преповтаря /р.№372 от
01.10.2012г. по н.д.№1158/2012г., н.к., ІІІ н.о. на ВКС/.
Поради изложените
съображения, СГС споделя крайния извод на първата инстанция за оправдаване на
подсъдимия С. по чл.148, ал.2, вр.
чл.147, ал.1 от НК.
Прав е първоинстанционният съд и касателно крайното си становище за
отхвърляне предявения граждански иск от
частния тъжител. СРС е спазил всички законови изисквания при преценката дали да
приеме за съвместно разглеждане иска - в предвидения в НПК преклузивен срок, от
лице, което е твърдяло да е претърпяло вреди, като изложената пред СРС молба за
конституиране като граждански ищец съответства на изискванията на чл.85 от НПК.
Настоящият въззивен състав подобно на първата инстанция намира, че при
недоказано извършване на деянието от обективна и субективна страна, друг извод
освен отхвърляне на граждания иск би бил нарушение на основните регламенти в
чл.45 и чл.52 от ЗЗД. Поради това и СГС се солидаризира с крайния извод на
районния съдия за крайната съдба на гражданския иск. Деянието на подсъдимия не е
противоправно и виновно, поради което и с него на частния тъжител И. не могат
да бъдат причинени неимуществени вреди. Предвид изложеното и с
оглед съвпадението на крайните изводите на двете съдебни инстанции относно
гражданския иск, присъдата следва да бъде потвърдена в тази ѝ част.
Законосъобразно на осн.
чл.190, ал.1 от НПК с оглед изхода на делото, първият съд се е произнесъл по
сторените по делото разноски, които са възложени на част. тъжител, като поради
споделяне становището на първия съд, не се налага и произнасяне по искането на
повереника на част.тъжител за присъждане на разноски за адвокатска защита пред
СГС.
След обобщаване на
резултатите от извършената на осн. чл.314 от НПК служебна проверка на
присъдата, въззивната инстанция не констатира основания за изменение или за
отмяна на обжалвания първоинстанционен съдебен акт, поради което и прие, че
следва да бъде потвърден, а респ. жалбата на повереника на част.тъжител - оставена
без уважение.
С оглед горното и на
осн. чл.334‚ т.6 и чл.338 от НПК‚ СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, VII-ми въззивен състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Присъда
от 15.10.2018г. по Н.Ч.Х.Д.№5023/2018г. на СРС, НО, 108-ми състав.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
.....................................
ЧЛЕНОВЕ: 1....................................
2....................................