Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.Русе, 18.06.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в открито заседание на десети юни през две хиляди
и двадесета година, в състав:
Председател: ЙЪЛДЪЗ АГУШ
Членове:
ВИЛИАНА ВЪРБАНОВА
ИВАЙЛО ЙОСИФОВ
при
секретаря Наталия Георгиева и с участието на прокурора Валентина Личева, като
разгледа докладваното от съдия Йосифов к.а.н.д
№ 117 по описа на съда за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е касационно по чл.63, ал.1, изр.2 от ЗАНН във вр. чл.208 и сл. от глава XII от АПК.
Образувано е по касационна жалба на Ц.И.Д.
*** против решение № 902/10.12.2019 г., постановено по АНД № 1648/2019 г. по
описа на РРС, с което е потвърдено наказателно постановление № 19-3393-000272/02.07.2019
г., издадено от началника на Второ РУ към ОД на МВР – Русе. С наказателното
постановление, на основание чл.638, ал.1, т.1 от КЗ, за нарушение по чл.483,
ал.1, т.1 от същия кодекс, на касатора е наложено административно наказание
„глоба“ в размер на 250 лева. В касационната жалба се развиват подробни
оплаквания за неправилност на обжалваното решение. Като касационни основания се
сочат допуснати от въззивната инстанция нарушения на материалния закон и
съществени процесуални нарушения при оценката на доказателствата. Счита за
неправилни изводите на районния съд относно отсъствието на допуснато нарушение
по чл.42, т.3 и чл.57, ал.1, т.5 от ЗАНН поради неточното описание в акта за
установено административно нарушение (АУАН) и наказателното постановление (НП)
на мястото на извършване на нарушението, както и във връзка с изискването по
чл.42, т.7 от ЗАНН поради липсата на посочени ЕГН и възраст на свидетелите по АУАН.
Поддържа, че управляваният от него мотоциклет е кросов такъв и поради това за
него не е било необходимо сключването на задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“. Иска се отмяна на решението и решаване на делото по същество чрез
отмяната на наказателното постановление, евентуално връщането на делото за ново
разглеждане от друг състав на Районен съд - Русе.
Ответникът по касационната жалба – Второ
РУ към ОД на МВР – Русе, чрез процесуалния си представител, е депозирал писмено
възражение, в което излага становище за нейната неоснователност и моли съда да
постанови решение, с което да остави в сила обжалваното решение. Претендира
присъждането на юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Окръжна прокуратура
– Русе дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила решението
на РРС.
Съдът, като взе предвид изложените в
жалбата оплаквания, становищата на страните и събраните по делото
доказателства, след касационна проверка на обжалваното решение по чл.218, ал.2
от АПК, приема за установено следното:
Касационната жалба е процесуално допустима
– подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт,
поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Касационната инстанция напълно споделя изложените
от районния съд съображения по тълкуването и приложението на закона, към които
тя препраща на основание чл.221, ал.2, изр.второ от АПК вр.чл.63, ал.1,
изр.второ от ЗАНН.
Обосновано въззивната
инстанция е приела, че в АУАН и НП мястото на извършване на нарушението е описано
по начин, който позволява неговото определяне, поради което е счела, че не са
налице допуснати съществени нарушения на изискванията на чл.42, т.3 и чл.57,
ал.1, т.5 от ЗАНН. Действително, както е констатирано и в мотивите на решение
от 10.04.2020 г., постановено по КАНД № 31/2020 г. по описа на Административен
съд – Русе, което дело касае същите факти, но различно нарушение, е налице
известна неяснота относно конкретното място на извършване на нарушението, тъй
като в АУАН то е посочено като „с.Николово, лесопарк „Липник“, а в НП като
„с.Николово на ул.“Липник“ – местност Лесопарк“. От разпита на актосъставителя
– св.Топалов, обаче се установява, че касаторът бил спрян за проверка не на улица
в с.Николово, а на път, отворен за обществено ползване в лесопарк „Липник“.
Предвид естеството на нарушението - по чл.175, ал.3, пр.2 вр. с чл.140, ал.1 от ЗДвП, за което е бил санкциониран касаторът и което е било предмет на проверка
по цитираното дело, а именно управление на МПС – мотоциклет „Хонда“ по път,
отворен за обществено ползване, без табела с регистрационен номер, е било от
особена важност да се установи къде точно се намира този път и дали той е
отворен за обществено ползване или не, доколкото това обстоятелство е включено
в обективния състав на нарушението по посочените текстове. По тази причина със
своето решение касационната инстанция е отменила решението на районния съд и е
върнала делото за ново разглеждане от друг състав.
В случая обаче процесното нарушение –
по чл.483, ал.1, т.1 от КЗ, е свързано не с управлението на МПС по пътища,
отворени за обществено ползване, а с факта на притежаването на МПС, което е
регистрирано на територията на страната и не е спряно от движение. Казано
другояче, за отговорността на касатора по този текст е ирелевантно къде точно е
управлявал собствения си мотоциклет, когато е бил спрян за проверка, щом това
МПС е регистрирано и не било спряно от движение. При това положение
касационната инстанция намира, че известното разминаване в описанието на
мястото на извършване на нарушението в АУАН и НП не съставлява допуснато в
извънсъдебната фаза на производството съществено процесуално нарушение.
Не се споделя и поддържаната пред
въззивната инстанция теза на касатора, че по отношение на управляваното от него
МПС – мотоциклет, марка „Хонда“, липсвало задължение за сключване на
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“. Задължението по чл.483,
ал.1, т.1 от КЗ не е поставено в зависимост от вида и предназначението на МПС
като такова задължение имат дори и собствениците на МПС, което участва в
състезание, при което спазването на правилата за движение по пътищата не е
задължително – чл.483, ал.7 от КЗ. Липсата на предно стъкло на такъв мотоциклет
също не освобождава касатора от задължението за сключване на застраховката, а
само от това за поставяне на самозалепващия се стикер по указания начин в
чл.11, ал.1, т.1 от Наредба № 49 от 16.10.2014 г. за задължителното
застраховане по застраховки "Гражданска отговорност" на
автомобилистите и "Злополука" на пътниците в средствата за обществен
превоз. В този случай стикерът следва да бъде залепен на застрахователната
полица, която водачът е длъжен да носи – чл.11, ал.5 от Наредба № 49 от
16.10.2014 г.
Неоснователно е и поддържаното от
касатора оплакване, че съставеният АУАН не разполагал с презумптивна
доказателствена сила по чл.189, ал.2 от ЗДвП, защото в тази разпоредба било
записано, че с такава разполагат само актовете издадени „по този закон“, т.е. по ЗДвП, а установеното нарушение било по КЗ.
В разпоредбата на чл.647, ал.1 от КЗ е изрично посочено, че в случаите по
чл.638, ал.1 от същия кодекс, какъвто е и настоящия, АУАН се съставя от
длъжностните лица на службите за контрол по ЗДвП. Следователно АУАН за
нарушение по КЗ като процесното се съставя именно от органите и по реда на
ЗДвП, поради което тези актове се ползват и с доказателствената сила по чл.189,
ал.2 от ЗДвП. С други думи, изразът „по
този закон“ в последната разпоредба има предвид реда, процедурата, по която
се издават актовете, а не нарушенията, за които се издават те и които могат да
бъдат и такива по други нормативни актове, в които е предоставена подобна
компетентност на длъжностните лица от службите за контрол по ЗДвП.
Съответно на закона е разбирането на районния съд,
че непосочването в АУАН на ЕГН на свидетелите, както изисква чл.42, т.7 от ЗАНН, не съставлява съществено процесуално нарушение, тъй като с това изискване
се обезпечава единствено възможността лицата, посочени като свидетели в акта,
да бъдат установени и евентуално разпитани в качеството на свидетели в
съдебната фаза на административнонаказателното производство. Обосновано е
прието, че в АУАН тяхната самоличност е достатъчно индивидуализирана чрез
посочването на три имена и служебен адрес и отбелязването, че същите са
служители в администрацията, към която се числи и актосъставителя.
На следващо място, посочването на ЕГН на
свидетелите в АУАН и разгласяването по този начин на тези техни лични данни
пред нарушителя би било в нарушение на Регламент (ЕС) № 2016/679 (Общия регламент относно защитата на данните),
който акт на ЕС има примат над противоречащото му национално законодателство и
конкретно по отношение на изискването по чл.42, т.7 от ЗАНН. Това следва от
разпоредбата на чл.15, ал.2 от ЗНА, която предвижда, че ако нормативен акт
противоречи на регламент на Европейския съюз, прилага се регламентът.
Непосочването на ЕГН на свидетеля в АУАН с отразяване на неговото качество „служител“,
при налични три имена и служебен адрес за призоваване, в конкретната ситуация съставлява
надлежно упражняване от страна на субекта на данни (полицейските служители,
посочени като свидетели) на правото на възражение по чл.18, § 1, б.“г“ вр.чл.21,
§ 1 вр.чл.6, § 1, б.“д“ от Регламент (ЕС) № 2016/679. В тази хипотеза, както се
подчертава и в съображение 69-то от преамбюла на същия регламент, обработването
на личните данни се ограничава, макар и то по принцип да е законосъобразно,
защото е необходимо за упражняването на официални правомощия, предоставени на
администратора, освен ако последният докаже, че съществуват убедителни законови
основания за обработването, които имат предимство пред интересите, правата и
свободите на субекта на данни, или за установяването, упражняването или
защитата на правни претенции, до приключване на проверката дали законните
основания на администратора имат преимущество пред интересите на субекта на
данните. В случая самият администратор на лични данни, в лицето на актосъставителя,
респ. административнонаказващият орган, по никакъв начин не твърдят, че
обработването на личните данни на служителите, посочени като свидетели в
съставения АУАН, е необходимо за упражняването на официалните им правомощия,
разписани в ЗАНН, включително за осигуряване идентификация на тези свидетели с
оглед разпита им в съдебната фаза на процеса. На следващо място, дори да се
приеме, че има извършено нарушение по чл.42, т.7 от ЗАНН, то то не е от
категорията на съществените и не води до незаконосъобразност на издаденото
наказателно постановление, както правилно е приел и районният съд. Това следва
и от разпоредбата на чл.53, ал.2 от ЗАНН, която изрично предвижда, че
наказателно постановление се издава и когато е допусната нередовност в акта,
стига да е установено по безспорен начин извършването на нарушението,
самоличността на нарушителя и неговата вина, които материални предпоставки в
случая безспорно са налице.
По изложените съображения следва да се приеме, че
районният съд не е допуснал процесуални нарушения и нарушения на материалния
закон и е постановил едно правилно решение, което следва да бъде оставено в
сила.
С оглед изхода на делото и на основание чл.63, ал.3
и ал.5 от ЗАНН вр.чл.143, ал.4 от АПК и чл.27е от Наредбата за заплащането на
правната помощ, ответникът по касация има право на юрисконсултско
възнаграждение в касационното производство, което съдът определя в размер на 100
лева. Както се приема и в Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. по тълк. д.
№ 5/2009 г.на ВАС, възнаграждението се присъжда в полза на юридическото лице, в
чиято структура се намира представляваният от юрисконсулта едноличен
административен орган, т.е. в полза на ОД на МВР – Русе съгласно чл.37, ал.2 от ЗМВР.
Така
мотивиран и на осн. чл.221, ал.2, пр.1 от АПК, съдът
Р Е Ш
И :
ОСТАВЯ
В СИЛА решение № 902/10.12.2019 г., постановено по АНД № 1648
по описа за 2019 г. на Районен съд - Русе.
ОСЪЖДА
Ц.И.Д., с ЕГН **********,***,
да заплати на Областна дирекция на МВР – Русе, представлявана от директора Т. А.
А., сумата от 100 лева –
юрисконсултско възнаграждение.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: