РЕШЕНИЕ
№ 13061
гр. София, 25.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20231110119355 по описа за 2023 година
Предявен e отрицателен установителен иск с правно основание по чл. 439
ГПК.
Производството е образувано по постъпила искова молба и уточнителна молба
към нея от Г. Н. Р. и М. Н. Р.а – Т, в качеството им на наследници на М Р.а, срещу
„Топлофикация - София” ЕАД за признаването за установено по отношение на
ответника, че всеки от ищците не му дължи сумата от по 1541,15 лева, представляваща
½ част от главница за доставена топлинна енергия в имот – апартамент №, находящ се
в гр. София, ж.к. за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., за която сума е издаден
изпълнителен лист от 03.08.2017 г. въз основа на заповед за изпълнение на парично
задължение от 13.05.2017 г. по ч. гр. дело № 27070/2017 г. по описа на СРС, 50 състав.
Твърди се в исковата молба, че ищците са наследници при равни права на
длъжника по изпълнителния лист – М Р.а, както и че въз основа на горепосочения
изпълнителен лист е образувано изпълнително дело №г. при ЧСИ Н. Последното
изпълнително действие, водещо до прекъсване на давността по изпълнителното дело
считат, че е от дата 10.10.2017 г., когато били изпратени запорни съобщения до
Национален осигурителен институт и Обединена българска банка АД. Намират, че с
изтичането на тригодишен срок след предприетото изпълнително действие,
задълженията са погасени по давност, считано от 10.10.2020 г. Обосновават аргументи
защо в случая е приложим институтът на кратката 3-годишна давност по смисъла на
чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Молят да бъде признато за установено в отношенията им с
ответника, че не дължат процесната сума за главница, предмет на издадения
изпълнителен лист, за която сочат, че отговарят при равни права. Претендират
разноски.
В срочно подаден отговор ответникът оспорва основателността на предявените
искове. Счита, че вземането не е погасено поради изтекъл давностен срок. Прави
подробно изложение относно института на давността, като намира, че в случая е
приложим общият 5-годишен давностен срок. Сочи, че по процесното изпълнително
1
дело били предприемани изпълнителни действия, които са водили до прекъсване на
давността, като понастоящем не е изтекла. Сочи, че давността за вземането е пет
години, считано от влизане в сила на заповедта за изпълнение, а не три години. Поради
тези и останалите подробно изложени съображения моли предявеният иск да бъде
отхвърлен като неоснователен. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
При предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК в
тежест на ищеца е да докаже, че след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание, са настъпили факти (с
оглед на наведените в исковата молба твърдения – изтекъл давностен срок), които
водят до погасяване на установеното изпълняемо право на ответника. В тежест на
ответника е при условията на пълно и главно доказване да установи фактите и
обстоятелствата, които обуславят дължимостта на претендираните от него суми, както
и настъпването на обстоятелства, прекъсващи/спиращи срока, с изтичането на който
законът свързва погасяване на вземането по давност.
Предвид наведеното единствено основание за недължимост на сумата ответникът
следва да установи настъпването на обстоятелства, водещи до прекъсване или спиране
на срока, с изтичането на който законът свързва погасяване на вземането по давност по
смисъла на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД.
С приетия доклад по делото като безспорни и ненуждаещи се от доказване в
отношенията между страните са отделени обстоятелствата, че: ответникът е кредитор
по процесното вземане, за което е издаден изпълнителен лист на 03.08.2017 г. и е
образувано изпълнително дело № . по описа на ЧСИ Н
Във връзка с изложените твърдения и възражения в исковата молба, спорно по
делото се явява единствено обстоятелството дали вземането е погасено по давност.
Видно от отразеното в процесния изпълнителен лист срещу Ма Р.а, същият е
издаден на основание чл. 410 ГПК, т. е. въз основа на заповед за изпълнение на
парично задължение. Давността за вземането се прекъсва с предявяването на иска за
съществуване на вземането, но съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването на този иск
има обратно действие, само ако е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 ГПК. Ако иск не е
предявен или ако е предявен след изтичането на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, давността
не се счита прекъсната със заявлението – в този смисъл е приетото в т. 14 от
Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС. В
случая по делото не са налице данни след издаването на заповедта за изпълнение да е
предявен иск за установяване съществуването на процесното вземане, поради което се
налага изводът, че след настъпване изискуемостта на вземането, давността не е била
прекъсната с депозирането на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК.
По делото не се доказва оспореното вземане да е било установено със съдебно
решение. В производството не са представени доказателства за датата на влизане в
сила на заповедта за изпълнение, въз основа на която е издаден изпълнителен лист,
поради което съдът приема, че същата следва да е влязла в законна сила най-късно в
деня на издаването на процесния изпълнителен лист – 03.08.2017 г.
Във връзка с определяне на началната дата, от която тече давностният срок за
оспореното вземане, следва да се отбележи, че в рамките на заповедното производство
длъжникът разполага с изчерпателно посочени от закона способи за защита, като извън
тях той няма право на друг иск за защита. Тези способи са: възражение срещу
2
заповедта за изпълнение, възможност за жалба срещу заповедта в частта за разноските,
жалба срещу разпореждането за незабавното изпълнение, възражение по чл. 423 ГПК,
както и иск по чл. 424 ГПК. Това произтича от особения характер на заповедното
производство, уредено в глава ХХХVІІ от ГПК. Касае се за специални процесуални
норми, установяващи специфични права (съответно задължения), относими само към
страните по вече инициирано производство по издаване на заповед за изпълнение.
Поради характера си тези разпоредби изключват прилагането на общите разпоредби на
ГПК, тъй като предвиденият специален ред е по-благоприятен за длъжника и
осигурява пълноценна защита на интересите му. Длъжникът е улеснен, защото законът
изисква само депозирането на възражение от негова страна (дори без да е необходимо
мотивиране на това възражение), за да бъде заявителят задължен да установява
вземането си по исков ред в предвидения в чл. 415, ал. 1 ГПК срок. Пропускането на
горепосочените способи за защита води до неблагоприятни за длъжника последици, но
това не му дава основание да търси защита чрез друг иск, извън предвидените
възможности за защита в заповедното производство.
В изложения смисъл е и постановената практика на Върховния касационен съд –
напр. Определение № 688 от 14.12.2009 г. на ВКС по ч. гр. д № 692/2009 г. на ІІІ ГО,
ГК; Определение № 244 от 12.05.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 180/2010 г. на ІІІ ГО, ГК;
Определение № 194 от 08.03.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 772/2009 г. на ІІ ТО, ТК и
Определение № 335 от 27.06.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 311/2012 г., I ГО, ГК.
Възражението се прави в двуседмичен срок от връчването на заповедта /в актуалната
редакция към момента на издаването на процесната заповед за изпълнение/, който не
може да бъде продължаван, като с изтичането му длъжникът вече няма възможност да
оспорва заповедта и заповедта за изпълнение се стабилизира. Нейното атакуване може
да се извърши само при условията на чл. 424 ГПК, като в исковата молба следва да се
посочи наличието на новооткрити обстоятелства или нови факти, които са от
съществено значение и които не са могли да бъдат известни до изтичането на срока за
възражение. Вземанията по заповедта за изпълнение могат да бъдат оспорени и по реда
на чл. 439 ГПК, но само въз основа на твърдения за факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание, в случая на заповедното производство – факти, настъпили
след изтичане на срока за възражение и стабилизиране на заповедта за
изпълнение. В този смисъл, възражението за изтекъл давностен срок преди изтичане
на двуседмичния срок по чл. 414 ГПК е преклудирано, ако не е направено в рамките на
заповедното производство, като е недопустимо същото да се разглежда като основание
на предявен впоследствие отрицателен установителен иск за недължимост на
вземанията. Следователно, за основателността на претенцията в настоящото
производство следва да се установи дали след влизане в сила на заповедта за
изпълнение (с изтичане на двуседмичния срок за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК) е
изтекъл изискуемият давностен срок за вземането, без да са настъпили обстоятелства,
водещи до неговото спиране или прекъсване.
Както се посочи по-горе, не се доказа в производството по делото датата на
влизане в сила на заповедта за изпълнение, поради което съдът приема като такава
датата на издаване на изпълнителния лист – 03.08.2017 г., доколкото към тази дата
заповедта за изпълнение със сигурност е била влязла в сила /което обстоятелство е
удостоверено и в изпълнителния лист/.
Съгласно разпоредбата на чл. 110 ГПК, с изтичане на петгодишна давност се
погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. В случая
издадената заповед за изпълнение на парични задължения по чл. 410 ГПК и издаденият
въз основа на нея изпълнителен лист са за парични задължения, които имат
периодичен характер по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД и които се погасяват с
3
изтичането на тригодишна давност.
Основният спорен въпрос между страните е дали в случая е приложима
кратката тригодишна погасителна давност с оглед вида на вземането, или се
прилага петгодишната погасителна давност, независимо, че вземането е установено
със заповед за изпълнение, а не със съдебно решение. По така поставения въпрос съдът
намира следното:
Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД се прилага, когато вземането е определено по
основание и размер с влязло в сила решение, така и когато е определено по основание
и размер с влязла в сила заповед за изпълнение. Корективното тълкуване на чл. 117, ал.
2 ЗЗД се налага с оглед променената правна рамка след влизане в сила на разпоредбата.
Така както длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязло в сила
решение, поради факт, настъпил до съдебното дирене в производството, по което
решението е постановено, така длъжникът не може да оспорва вземането, установено с
влязлата в сила заповед за изпълнение поради факт, настъпил до изтичането на срока
по чл. 414, ал. 2 ГПК. В този смисъл е напр. решение № 3/04.02.2022 г. по гр. дело №
1722/2021 г. на IV г.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК .
В процесния случай вземането е установено с влязла в сила заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч. гр. дело № 27070/2017 г. по
описа на СРС, 50 състав. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като
изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда
на чл. 414 от ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков
процес. По силата на чл. 416 от ГПК, когато възражение не е подадено в срок,
заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да
предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на
пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не
възрази в рамките на установения в нормата на чл. 414, ал. 2 от ГПК преклузивен
двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до силата на
пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са
основанията по иска с правно основание чл. 424 от ГПК – при новооткрити
обстоятелства и нови писмени доказателства. В този смисъл са разясненията, дадени с
определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. дело № 2566/2013 г. на ВКС, ГК, IV г. о.,
постановено по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Извън иска по чл. 424 от ГПК
длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва
самото вземане. Ето защо, на основание чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, давността за вземания,
установени със заповед за изпълнение, влязла в сила поради неподаване на възражение
от страна на длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК е 5 години, тъй като заповедите
за изпълнение, издадени по реда на ГПК от 01.03.2008 г., се ползват със стабилитет и
влизат в сила по арг. от чл. 424 от ГПК, за разлика от несъдебните изпълнителни
основания по чл. 237 от ГПК /в този смисъл - определение № 315 от 15.05.2020 г. по т.
дело № 2143/2019 г. на II т. о. на ВКС, решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. дело №
1747/2020 г. на ВКС, ІV г. о./. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори
вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на
основание чл. 423 ГПК. Този режим се различава от регламентирания в ГПК (отм.) във
връзка с издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително
основание, в който се предвиждаше възможност за предявяване на искове – чл. 252 от
ГПК (отм.), чл. 254 от ГПК (отм.), чл. 255 от ГПК (отм.), които не се преклудират със
специални срокове. В действащия ГПК с изтичане на преклузивния срок за подаване на
възражение против заповедта за изпълнение на парично задължение се получава
крайният ефект именно на окончателно разрешен правен спор относно съществуването
на вземането. В този смисъл е константната практика на съдилищата – така напр.
решение № 261588 от 10.05.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 9988/2020 г.; решение №
4
261568 от 10.05.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 5505/2021 г.; решение № 261440 от
28.04.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 9262/2020 г. и др.
С оглед приетото от съда по отношение на момента на влизане в сила на заповедта
за изпълнение, а именно, считано от 03.08.2017 г., то изтеклият до този момент
давностен срок не може да бъде релевиран от ищеца като основание за недължимост в
настоящото производство, като следва да се извърши преценка дали считано от
03.08.2017 г. са изминали пет години, без да са настъпили обстоятелства, водещи до
спиране или прекъсване на погасителната давност.
Съгласно разпоредбата на чл. 116, б. "в" ЗЗД давността се прекъсва с
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ (насочване на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо
плащане, извършването на опис и оценка на вещ, насрочването и извършването на
публична продан и т. н.). Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, извършването на имущественото проучване на
длъжника и изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение.
Видно от данните по делото, въз основа на процесния изпълнителен лист е
образувано изпълнително дело № . по описа на ЧСИ Н М, с район на действие СГС.
Изпълнителното производство е образувано въз основа на молба от взискателя от
15.09.2017 г., а първото предприето срещу длъжника действие в изпълнителното
производство, водещо до прекъсване на давността, е от 12.10.2017 г., когато е наложен
запор чрез връчването на запорно съобщение на „Обединена българска банка“ АД и
Национален осигурителен институт върху вземанията на длъжника от третите
задължени лица /л. 9 и л. 11 от ИД/. Видно от получените отговори, запор е наложен
единствено върху банковата сметка на длъжника в „Обединена българска банка“ АД,
докато от НОИ е получено уведомление при ЧСИ, че запор не може да бъде наложен
поради факта, че получавана от длъжника пенсия е под минималния размер /л. 12 и л.
15 от ИД/. С оглед депозирана от длъжника молба при ЧСИ от длъжника за вдигане на
запор върху банковата сметка, разкрита при „ОББ“ АД поради факта, че същата е
избрана от нея за такава, по която да получава дължимата й се пенсия, със съобщение
на ЧСИ от 20.11.2017 г. наложеният запор върху банковата сметка е вдигнат /л. 16 и л.
21 от ИД/. С молба от взискателя от 29.08.2019 г., преди изтичането на срок от две
години от последното предприето изпълнително действие, е поискано извършването на
изпълнителни действия спрямо имуществото на длъжника /л. 23 от ИД/. Следващото
изпълнително действие, предприето по изпълнителното дело е от 11.11.2019 г ., когато
е наложен запор чрез връчването на запорно съобщение на „Обединена българска
банка“ АД върху вземанията на длъжника от третото задължено лице /л. 24 от ИД/. С
получен отговор от „ОББ“ АД при ЧСИ на 14.11.2019 г., банката признава вземането,
върху което е наложен запор, като е посочено, че няма достатъчно авоари за
изпълнение на запорното съобщение. От всяка от двете дати давността следва да се
счита за прекъсната, като е започнал да тече нов 5-годишен давностен срок. Няма
данни да са извършени други изпълнителни действия по изпълнителното дело, които
да са довели до ново прекъсване на погасителната давност.
Следва да се посочи, че видно от данните по изпълнителното дело, длъжникът М
Р.а е починала на 01.11.2019 г., като от приложеното удостоверение за наследници се
установява, че е оставила двама наследници по закон – ищците в настоящото
производство Г. Н. Р. /син/ и М. Н. Р.а – Т /дъщеря/, конституирани като длъжници в
изпълнителното производство с постановление от 05.01.2023 г. /л. 37 и л. 38/. Следва
да се обърне внимание, че макар запорното съобщение по последното изпълнително
действие да е връчено на „ОББ“ АД на 11.11.2019 г., към която дата длъжникът е
5
починала, то запорът се счита за наложен. Банковите сметки не се закриват
автоматично със смъртта на титуляра им, а авоарите по тях преминават в
патримониума на наследниците на титуляра, като единствено по тяхно заявление
банковата сметка бива закрита от банковата институция – в този смисъл са и правилата
на ОББ АД, част от ОУ, публикувани на интернет сайта на институцията, относно
уреждане на взаимоотношенията между ОББ АД и наследниците на починали клиенти
на банката.
С молба от 14.10.2021 г., преди да е изтекъл нов двугодишен срок от последното
предприето изпълнително действие, взискателят е направил искане за предприемане на
нови изпълнителни действия спрямо имуществото на длъжника /л. 28 от ИД/.
В периода от последното извършено изпълнително действие на 11.11.2019 г. до
образуване на настоящото дело на 11.04.2023 г. е изтекъл период, по-кратък от 5
години, поради което оспорените вземания не са погасени поради изтекла погасителна
давност. Следва да се отбележи, че независимо, че е предявен отрицателен
установителен иск за недължимост на сумата, то по време на висящността на исковото
производство давност не тече /чл. 115, б. „ж“ ЗЗД/. Длъжникът може да се позове на
давност, изтекла в хода на делото, но такъв довод е винаги неоснователен.
Предявеният отрицателен установителен иск за вземането прекъсва погасителната
давност, ако искът бъде отхвърлен – в този смисъл е постановеното по реда на чл. 290
ГПК Решение № 50017/27.03.2023 г. по гр. дело № 720/2022 г. на IV г.о. на ВКС. Ето
защо съдът съобразява налице ли е изтекъл срок на погасителна давност до образуване
на настоящото исково дело, като стигна до извод, че в случая вземането не е погасено
поради изтекъл давностен срок. Предявените отрицателни установителни искове
следва да се отхвърлят като неоснователни.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника
следва да бъдат присъдени направените от него разноски в производството. На
основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 от Закона за правната помощ във вр. с чл. 25, ал.
1 от Наредба за заплащането на правната помощ, съдът определя юрисконсултско
възнаграждение в полза на ответника в размер на 100,00 лв., като всеки от ищците бъде
осъден да заплати сумата от по 50 лева.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Г. Н. Р., ЕГН ********** срещу „Топлофикация
София“ ЕАД, ЕИК ********* отрицателен установителен иск с правно основание по
чл. 439 ГПК за недължимост сумата от 1541,15 лева, представляваща ½ част от
главница за доставена топлинна енергия в имот – апартамент №, находящ се в гр.
София, ж.к. за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., за която сума е издаден
изпълнителен лист от 03.08.2017 г. въз основа на заповед за изпълнение на парично
задължение от 13.05.2017 г. по ч. гр. дело № 27070/2017 г. по описа на СРС, 50 състав
срещу неговата наследодателка М Р.а.
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. Н. Р.а - Т, ЕГН ********** срещу „Топлофикация
София“ ЕАД, ЕИК ********* отрицателен установителен иск с правно основание по
чл. 439 ГПК за недължимост сумата от 1541,15 лева, представляваща ½ част от
главница за доставена топлинна енергия в имот – апартамент №, находящ се в гр.
София, ж.к. за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., за която сума е издаден
изпълнителен лист от 03.08.2017 г. въз основа на заповед за изпълнение на парично
6
задължение от 13.05.2017 г. по ч. гр. дело № 27070/2017 г. по описа на СРС, 50 състав
срещу нейната наследодателка М Р.а.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Г. Н. Р., ЕГН ********** да заплати на
„Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК ********* сумата от 50,00 лева разноски в
производството.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК М. Н. Р.а - Т, ЕГН ********** да
заплати на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК ********* сумата от 50,00 лева
разноски в производството.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7