№ 972
гр. София , 17.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на двадесети април, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Иванка Ангелова
Членове:Красимир Машев
Златина Рубиева
при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова
като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно гражданско дело №
20201000503387 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.
С решение № 774 от 28.01.2020г., постановено по гр. д. № 10621 по
описа за 2016г., Софийски градски съд, І ГО, 5 състав е осъдил
„Застрахователно дружество Евроинс” АД да заплати на С. С. В., на
основание чл. 226, ал.1 от КЗ /отм./, сумата от 140 000 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, изразили се в болки и страдания от
смъртта на нейния син Н. А. В., настъпила на 15.07.2014г., вследствие на
пътно-транспортно произшествие, причинено по вина на водача В. С. С., при
управление на трактор „МТЗ 80“ с peг. № КН 1446 ЕВ, по време на
действието на застрахователен договор за застраховка „Гражданска
отговорност”, ведно със законната лихва, считано от 15.07.2014г. до
окончателното изплащане, като е отхвърлил иска в останалата част до пълния
предявен размер от 180 000 лв., представляващи част от общо дължими 280
000 лв., като неоснователен. С решението I ГО, 5 състав е осъдил
„Застрахователно дружество Евроинс” АД да заплати на А. Н. В., на
основание чл. 226, ал.1 от КЗ /отм./, сумата от 140 000 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, изразили се в болки и страдания от
смъртта на неговия син Н. А. В., настъпила на 15.07.2014г., вследствие на
пътно-транспортно произшествие, причинено по вина на водача В. С. С., при
управление на трактор „МТЗ 80“ с peг. № КН 1446 ЕВ, по време на
действието на застрахователен договор за застраховка „Гражданска
1
отговорност”, ведно със законната лихва, считано от 15.07.2014г. до
окончателното изплащане, като е отхвърлил иска в останалата част до пълния
предявен размер от 180 000 лв., представляващи част от общо дължими 280
000 лв., като неоснователен. С решението СГС I ГО, 5 състав е осъдил С. С. В.
и А. Н. В. да заплатят на „Застрахователно дружество Евроинс” АД, на
основание чл.78, ал.3 от ГПК, направените по делото разноски в размер на
137,77 лв., съобразно отхвърлената част от иска. С решението СГС, I ГО, 5
състав е осъдил „Застрахователно дружество Евроинс” АД да заплати на
адвокат П. К. от АК - София, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, адвокатско
възнаграждение в размер на 9 576 лв. с ДДС, съобразно уважената част от
искове. С решението СГС, I ГО, 5 състав е осъдил „Застрахователно
дружество Евроинс” АД да заплати, на основание чл.78, ал.6 от ГПК, по
сметка на СГС, държавна такса върху уважените искове в размер на 11 200 лв.
и разноски за вещи лица в размер на 272.22 лв., съобразно уважената част от
иска.
Срещу решението в осъдителната му част над сумите от по 40 000лв. до
определените от по 140 000лв. за всеки един от двамата ищци е подадена
въззивна жалба от ЗД „Евроинс“ АД с релевирани оплаквания за
неправилност, поради противоречие с материалния закон, изразяващо се в
неправилно прилагане на нормите на чл. 52 и чл. 51, ал.2 ЗЗД. В жалбата се
излагат твърдения, че решаващият състав правилно е констатирал, че от
събраните по делото доказателства се установява, че пострадалият не е бил
навършил 16 г. към датата на ПТП и не е имал свидетелство за управление на
мотоциклет, поради което е допуснал нарушение на разпоредбите на чл. 100,
ал. 1, т. 1 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП), чл. 150а, ал. 1 от
ЗДвП и чл. 151, ал. 1, т. 2 от ЗДвП, но се възразява, че неправилно съдът е
приел, че това не означава, че е допринесъл за настъпване на катастрофата и
вредоносния резултат. В жалбата се поддържа становище, че е неправилен
изводът на съда, че не са ангажирани доказателства, че възрастта на
пострадалия от 15 г. и липсата на свидетелство за управление е в пряка
причинно-следствена връзка с катастрофата. Излага се твърдение, че тези две
обстоятелства сочат за липса на елементарни познания и умения за
управление на мотоциклет, а липсата на житейски опит в съчетание с
всякаква липса на шофьорски умения, дава основание да се твърди липса у
пострадалия на възможност за обективна преценка на ситуацията към
момента на ПТП, респективно избиране на правилно и адекватно решение за
отреагиране. В жалбата се сочи, че приносът на пострадалото лице следва да
бъде определен в размер на поне 50%. Релевира се възражение, че неправилно
съдът е кредитирал преимуществено експертното заключение на вещото лице
– АТЕ инж. М.. Поддържа се твърдение, че гражданският съд е следвало да
направи самостоятелни правни изводи основани на целия събран в
производството пред него доказателствен материал, а не да се позовава на
аргументи и изводи възприети от друг съд в рамките на друго производство.
На следващо място се прави оплакване, че неправилно първостепенният съд е
2
приел, че пострадалият е бил с поставена предпазна каска. Сочи се, че съдът
правилно е посочил, че още при първоначалния контакт на мотоциклетиста с
трактора, предпазната каска е паднала от главата му и е отхвръкнала
настрани, но се поддържа, че лесното падане на каската е свързано с липса на
закрепяне на същата на главата посредством закопчаване, което се
приравнява на липса на поставена каска. Релевира се възражение, че съдът
неправилно е възприел заключението по СМЕ, като е приел, че дори и с
поставена каска увреждания отново ще са били налице и отново с фатален
изход. Поддържа се твърдение, че това заключение е направено с вероятност
и като предположение, тъй като се базира на съждения по ситуация, която
реално не се е осъществила. В жалбата се релевира довод, че размерът на
застрахователното обезщетение от по 200 000 лв. за всеки един от двамата
родители е прекомерно завишен. Поддържа се становище, че определеният
паричен еквивалент на неимуществени вреди в значителна степен се
отклонява от трайната съдебна практика при аналогични казуси. Сочи се, че
застрахователното обезщетение освен това е прекомерно завишено и с оглед
на икономическата конюнктура и стандарта на живот в страната, както и
съобразно застрахователните лимити към датата на ПТП. В жалбата се
оспорва като неправилно и незаконосъобразно съдебното решение в частта
досежно определената за плащане законна лихва. От една страна се излага, че
тъй като акцесорният иск следва съдбата на главния и предвид направеното
оспорване на главните преки искове, то и акцесорните подлежат на
отхвърляне. На следващо място се сочи, че законна лихва не следва да се
присъжда от датата на ПТП. Релевира се възражение за изтекла погасителна
давност на претендираните лихви. В жалбата се поддържа твърдение, че
неправилно съдът е определил адвокатско възнаграждение в полза на
процесуалния представител на ищеца с включен ДДС. В жалбата се прави
искане въззивният съд да отмени решението в обжалваните части. Предявява
се претенция за присъждане на направените по делото разноски.
В срока по чл. 263, ал.2 ГПК е подадена насрещна жалба от ищците в
първоинстанционното производство, чрез пълномощника им по делото.
Въззивниците-ищци релевират оплаквания за неправилност на решението в
частта, в която съдът е приел, че е налице принос от страна на починалия. В
жалбата се сочи, че механизма на ПТП е установен с окончателен съдебен акт
по наказателното дело, което е приключило с влязла в сила присъда, с която
виновният водач е осъден за нарушение на правилата за движение,
регламентирани в чл. 8, ал.1, чл. 15, ал.1 и чл. 20, ал.2 ЗДвП. В жалбата се
поддържа, че неправилно първостепенният съд е дал вяра на оспорените от
ищците заключения на АТЕ и повторната АТЕ. Изразява се становище, че
експертизите противоречат на събрания доказателствен материал. Поддържа
се твърдение, че възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от
страна на пострадалия е неоснователно и недоказано, тъй като процесното
ПТП е настъпило единствено по вина на водача на трактора, като не са
установени нарушения от страна на пострадалия. Сочи се, че липсата на
3
свидетелство за правоуправление, според практиката на ВКС, сама по себе си
не е съпричиняващ фактор. В жалбата се поддържа, че правилно
първоинстанционният съд е приел за неоснователно възражението на
ответника за съпричиняване, поради непоставена предпазна каска. Прави се
искане въззивният съд да постанови решение, с което да отмени частично
постановеното решение и да постанови друго такова, с което да уважи
предявените искове в размер на по 180 000лв. за всеки един от ищците, ведно
със законната лихва, считано от 15.07.2014г. до окончателното плащане.
Предявява се претенция за присъждане на направените разноски - адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38 ЗАдв., заедно с начислен ДДС.
В открито съдебно заседание пред настоящата инстанция всяка от двете
страни поддържа подадената въззивна жалба и изразява становище, с което
оспорва жалбата на насрещната страна.
Въззивните жалби, с които въззивният съд е сезиран, са подадени в
законоустановения срок, от процесуално легитимирани страни, поради което
се явяват допустими.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.2 ГПК,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са при условията на активно субективно съединяване искове
с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./, вр. с чл. 45 ЗЗД и с предмет –
присъждане на обезщетение в размер на по 180 000 лв. /частична претенция/
за претърпените от ищците неимуществени вреди, вследствие смъртта на
техния син Н. А. В. настъпила от пътно-транспортно произшествие от
15.07.2014г., ведно със законната лихва върху сумите от датата на
увреждането до окончателното им изплащане. Предявеният иск е основан на
отговорността на застрахователя спрямо увредения за нанесени от
застрахования вреди. Нормата на чл. 226, ал.1 КЗ /отм./ предвижда, че
увреденият, спрямо който застрахованият е отговорен, има право да иска
обезщетението пряко от застрахователя. С договора за застраховка
„Гражданска отговорност” застрахователят се задължава да покрие в
границите на определената в договора сума отговорността на застрахования
за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди.
При така предявен иск, ищецът следва да установи, че е извършено
противоправно деяние от водач на застрахован с договор за застраховка
„Гражданска отговорност” при ответника автомобил, че това деяние му е
причинило вреди и те са в причинна връзка с противоправното деяние.
С обжалваното решение, СГС, І ГО, 5 състав е уважил частично
предявените активно субективно съединени искове. В мотивите на своето
решение е приел, че ищците са доказали предпоставките на разпоредбата на
чл. 226, ал.1 КЗ /отм./, за да бъде ангажирана отговорността на ответника.
4
Първостепенният съд е приел за доказано възражението за съпричиняване,
като е определил, че приносът на пострадалия за настъпване на
произшествието е 30 %.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата.
Първоинстанционното решение като необжалвано е влязло в сила в
частта, в която предявените искове за обезщетение на претърпените от
ищците неимуществени вреди се уважени до размера на сумата от по
40 000лв. за всеки един от тях, ведно със законната лихва. С оглед на това
основанието на предявените искове е установено със сила на пресъдено нещо
и въззивният състав е недопустимо да се произнася по този въпрос.
Решение е валидно, същото е и допустимо в обжалваната част.
С оглед релевираните в двете въззивни жалби оплаквания, спорът на
страните пред въззивната инстанция се съсредоточава върху въпросите за
правилното приложение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и чл. 51, ал.2 ЗЗД.
По отношение на оплакването за нарушение на разпоредбата на чл. 52
ЗЗД, въззивният състав приема следното: От приложеното удостоверение за
наследници на починалия Н. А. В. се установи, че ищците са негови
наследници по закон – майка и баща. Те безспорно попадат в кръга на лицата,
имащи право на обезщетение за неимуществени вреди, очертан в
Постановление № 4 от 1961 г. на Пленума на ВС. С оглед на това, те са
активно материално-правно легитимирани да претендират обезщетение за
търпените от тях неимуществени вреди в резултат на смъртта на починалия
техен син.
За установяване на претърпените от ищците неимуществени вреди по
делото са събрани гласни доказателствени средства.
От показанията на св. В. /сестра на ищеца/ съдът приема за установено
следното: Непосредствено след катастрофата свидетелката е посетила
мястото на произшествието, където видяла брат си в безпомощно състояние -
плачел и си скубел косата, казал й, че всичко е свършило. Преди катастрофата
ищците и техният син били сплотено, задружно и весело семейство, помагали
си един на друг. Синът им бил много добре възпитан, добър ученик, учел в
„добро училище“ в *** за ветеринарен лекар или санитар, свидетелката не е
сигурна за профила на училището. Мечтата му е била да стане ветеринарен
лекар и да се грижи за животните, които той много обичал. Детето било с
много добри перспективи, било послушно и отзивчиво, помагало на
родителите си. За ищците синът им бил единствената надежда в техния
живот, тъй като по-голямото им дете - момиче, починало години преди това
5
на 13 г. от левкемия. Когато дъщеря им починала, синът им бил на 9 години.
Ищците се стараели да възпитат сина си добре, грижели се за него, гледали да
не му липсва нищо и целият им съзнателен живот бил насочен към това,
детето им да израсне добър човек и да бъде осигурено във всичко. Преди
катастрофата ищецът бил общителен и весел човек, заедно със съпругата си
общували с други семейства, имали приятели, събирали се с роднини и
близки по семейни поводи. След произшествието животът им се променил –
смисълът на техния живот е единствено посещение на гробищния парк,
където се намирали гробовете на децата им, и така протичало тяхното
ежедневие, което включвало и рутинните им задължения - тя като домакиня,
той като човек, който ходел на работа. След катастрофата ищецът изглеждал
като „сянка“, не общувал с никого, стоял у дома си и отказвал да контактува
дори с близките си. Ищцата преди била лъчезарен човек, сега и тя изглеждала
като „сянка“, която се движи и изпълнява рутинни задължения от първа
необходимост. От свидетелските показания съдът приема за установено, че
ищците категорично не са превъзмогнали загубата на сина си, животът им
бил съсипан.
Въззивният съд изцяло кредитира показанията на свидетелката, тъй като
същата, като близък роднина на семейството на ищеца, е била очевидец на
взаимоотношенията между членовете на семейството преди и след
трагедията. Нейните показания звучат достоверно и житейски логично,
поради което съдът приема, че ищците проведоха пълно и главно доказване
на претенцията си за неимуществени вреди, които се намират в пряка
причинно-следствена връзка с процесното произшествие.
От съвкупната преценка на обсъдените гласни доказателства, съдът
приема, за установено, че между ищците и починалия техен син са
съществували пълноценни взаимоотношения на обич, привързаност и
отдаденост. Били са сплотено и весело семейство. Детето е било добре
възпитано, имало е цели в живота да стане ветеринарен доктор и да се грижи
за животните. Детето е било тяхната радост, утеха и подкрепа, на него са
възлагали всички свои надежди за бъдещето. Със смъртта на своето дете
ищците са загубили житейската си адекватност, емоционалният им свят е
променен, а радостите и надеждите - прекършени. Трагедията, която е
сполетяла ищците, е променила техния живот – преди те са се събирали с
приятели, веселели са се, а към момента те с никого не общуват, никой не ги
посещава, нямат празници, мъката е неописуема. Съдът отчита и младата
възраст на загиналото момче, съответно възрастта на родителите му, но
единствено в аспекта на обстоятелството, че те още дълго ще преживяват тази
неочаквана и невъзратима загуба на тяхното дете. Мъката по изгубения син е
с изключително висок интензитет, като следва да се съобрази и
обстоятелството, че той е бил единствената им надежда за радост, след
загубата на първото им дете преди няколко години. Скръбта по сина им не е
преодоляна и ще съпътства дните им завинаги. За да определи размера на
6
дължимото обезщетение, настоящият съдебен състав съобрази, че размера на
обезщетението за неимуществени вреди, както повелява нормата на чл. 52 от
ЗЗД, следва да бъде определен по справедливост. Принципът на
обезщетяването по справедливост (чл. 52 ЗЗД) изисква да се извърши
преценка на редица конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да
се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.
Последното трябва да е съразмерно с вредите и да отговаря както на
конкретните данни по делото, така и на обществените представи за
справедливост. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е
абстрактно, а винаги е свързано с общественото разбиране за справедливост
на конкретен етап от развитието на обществото, в основата на което е и
икономическата конюнктура, явяваща се и база за непрекъснато
осъвременяване нивата на застрахователно покритие за неимуществени
вреди. Обезщетението следва да се определи към датата на застрахователното
събитие – 15.07.2014г. С оглед конкретните данни и принципни постановки,
обезщетение от по 170 000 лева за всеки един от двамата родители се явява
адекватно и възмездяващо страданията на ищците, отчитайки техния
непреодолим и пожизнен характер. Обстоятелството, което мотивира
въззивната инстанция да намали обезщетението, в сравнение с присъденото
от първата инстанция, е обществено въведеният критерий за справедливост в
обезщетяването на вреди, настъпили от застрахователно събитие към 2014г.,
както и икономическата обстановка в страната към този момент.
С оглед изложеното по това релевирано от жалбоподателите
възражение, въззивният съд приема за частично основателна жалбата на
въззивника-ответник. Въззивната жалба на въззивниците-ищци съдът намира
за неоснователна.
По отношение на възражението за съпричиняване:
Ответникът поддържа в хода на делото възражения за съпричиняване на
вредите от починалия Н. А. В., който допуснал нарушения на чл.49, чл.137е,
чл. 150а, ал.1 и чл.151, ал.1, т.2 от ЗДвП.
Възраженията са частично основателни, поради следните съображения:
Съгласно чл.150а, ал.1 от ЗДвП, за да управлява моторно превозно
средство, водачът трябва да притежава свидетелство за управление, валидно
за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно
средство…“
Съгласно чл. 151, ал.1, т.2 от ЗДвП, минималната възраст на водача за
управление на моторно превозно средство е шестнадесет години - за
управление на моторно превозно средство от категория А1.
Съгласно чл. 49 от ЗДвП, водач на пътно превозно средство, което
излиза от земен път на път с настилка, е длъжен да пропусне движещите се по
7
пътя с настилка пътни превозни средства и пешеходци.
По делото не се спори, че пострадалият-водач на мотоциклета не е бил
навършил 16 г. към датата на катастрофата и не е имал свидетелство за
управление на мотоциклет, поради което е допуснал нарушения на чл.150а,
ал.1 от ЗДвП и чл.151, ал.1, т.2 от ЗДвП, но това само по себе си не означава,
че е допринесъл за настъпване на катастрофата и вредоносния резултат.
Във връзка с така релевираните възражения пред първата инстанция е
допусната АТЕ и повторна АТЕ. Въззивният състав не кредитира повторната
АТЕ, тъй като във фактическите констатации на вещото лице се съдържат
вътрешни противоречия, на зададените от страните въпроси вещото лице е
дало неубедителни отговори. Настоящият съдебен състав кредитира
заключението на първоначалната експертиза в следните части, установяващи
механизма на ПТП: В участъка на кръстовище се е движел трактор „МТЗ 80“
с ремарке, чиято ширина е 2,20 м. в посока към центъра по път с наклон -
спускане, ширината на пътното платно е била 2,90 м. и водачът се е движел
повече към лявата част на пътя на около 50 - 70 см. в ляво. Видимостта е била
ограничена към черния път в ляво за водача на трактора от тревна
растителност до 56 м. Когато водачът на мотоциклет „Ямаха“ е излязъл на
пътното платно и е завил надясно, е видял трактора с ремаркето, който се е
движел в левия край на пътното платно, поради което е предприел
отклонение наляво, задействал е аварийно спирачната система. Водачът на
мотоциклета преди да навлезе на пътното платно се е спускал по черен път с
наклон, скоростта му преди удара е била около 47 км/час, а скоростта на
трактора преди удара е била 28 км/час. Опасната зона за спиране на
мотоциклета е била 30 метра, а опасната зона за спиране на трактора - 18.85
метра. Произшествието е било предотвратимо за водача на мотоциклета при
скорост на движение от 27 км/час. Водачът на трактора не е реагирал с
аварийно спиране преди удара, а е започнал да спира едва при удара.
При така описания механизъм на движение, настоящият въззивен състав
приема, че пострадалото лице е управлявало мотоциклета с несъобразена
скорост, както и че излизайки от черния път на път с настилка не е пропуснал
движещия се по пътя с настилка трактор. Това негово поведение е
съпричинило противоправния резултат. Действително, както сочи
жалбоподателят, обстоятелството, че водачът не е преминал курс на
обучение, би могло да е съпричиняващ фактор. Но съдът не счита, че това
обстоятелство е определящо, тъй като ПТП стават по вина и на водачи, които
са правоспособни. Следва да се посочи, че в настоящия случай, въпреки че
мотористът е бил неправоспособен водач, той адекватно е реагирал на
ситуацията на пътя и виждайки опасността е имал своевременна и правилна
реакция – предприел е веднага спиране. Съдът не следва да обсъжда
фактическите констатации и на двете вещи лица, свързани с изводите им
относно това как е следвало да се движи водачът на мотоциклета на завоя и
8
дали е имал необходимите умения. Тези изводи са без значение за предмета
на спора, тъй като по делото няма нито твърдения, нито данни, че
мотоциклетистът не е взел завоя /изгубил контрол, криволичел и т.н./ и това
негово поведение е станало причина за произшествието.
По отношение на релевираното от ответника възражение за нарушение
на разпоредбата на чл.137е от ЗДвП, предвиждащо, че водачите и пътниците
на мотоциклети и мотопеди използват защитни каски. В тази връзка съдът взе
предвид следното: От протокола за оглед се установява, че на мястото на
произшествието е била открита предпазна каска „тип шлем“ за мотоциклет. В
своите показания водачът на трактора, разпитан пред първата инстанция, е
заявил: „мисля, че мотоциклетистът имаше каска“. Според СМЕ, счупването
на черепа на ищеца с отчупване на парче от дясната слепоочна кост с
диаметър 5 см е следствие на директна травма в увредената зона от твърд тъп
предмет, което обстоятелство мотивира вещото лице да приеме, че при
първоначалния контакт на мотоциклета с трактора пострадалият е бил с
предпазна каска, но към момента на директния удар пострадалият е бил без
каска. Според доктора, най-вероятният механизъм на получаване на
травматичното увреждане, е бил следният: при първоначален контакт на
мотоциклетиста с трактора, предпазната каска е паднала от главата му и е
отхвръкнала настрани. След това е настъпил удар в главата на
мотоциклетиста, при който е отчупено парче от черепа, последван от
преминаване на задната дясна гума на трактора през мотоциклета и краката на
починалия. Причина за смъртта на В. е тежка черепно-мозъчна травма.
Вещото лице заявява, че при поставена каска най-вероятно счупването на
костите на черепа е щяло да бъде по-леко или е нямало да има счупване, тъй
като основната роля на каската е да запази главата при директен удар в
областта на главата. Но сочи, че предпазната каска обаче не може да защити
мозъка от увреждане при удар и да предотврати вътремозъчни кръвоизливи,
разкъсвания и оток на мозъка, както и последиците, предизвикани от
високоенергийна травма в тази област. Предпазната каска не ограничава
движенията на главата в областта на врата и не може да предпази структурите
на шийната област при травми в тази зона.
Настоящият въззивен състав кредитира заключението на вещото лице,
тъй като същото е обективно и е дадено от компетентно в своята област лице.
От съвкупната преценка на събраните доказателства, настоящият
съдебен състав приема, че пострадалият е бил с предпазна каска. Недоказано
е възражението на жалбоподателя, че тъй като каската е паднала, то това е
било свързано с липса на закрепяне на същата посредством закопчаване. По
делото не са ангажирани доказателства на свидетели очевидци, че
пострадалият е носел предпазната каска незакопчана. Възражението за
съпричиняване следва да бъде доказано пълно и главно, то не следва да
почива на съмнения и вероятности. От анализа на доказателства не би могло
9
да се приеме, че със сигурност, ако каската е била на главата на пострадалото
момче към момента на удара, то същата е щяла категорично да го предпази от
черепно-мозъчната травма довела до фаталния край. Напротив, докторът дава
заключение, че предпазната каска не може да защити мозъка от увреждане
при удар и да предотврати вътремозъчни кръвоизливи, разкъсвания и оток на
мозъка, както и последиците, предизвикани от високоенергийна травма в тази
област. С оглед изложеното, въззивният състав приема за недоказано това
възражение за съпричиняване.
Във въззивната жалба на ответника не са релевирани доводи, във връзка
с приетите от първата инстанция за неоснователни останалите възражения за
съпричиняване, а именно, че родителите на мотоциклетиста са допринесли на
настъпване на произшествието, тъй като не упражнили надзор върху сина си -
знаели, че не е навършил необходимата възраст да управлява мотоциклет, а
допуснали да го управлява, както и че ищецът, който като собственик на
мотоциклета знаел, че пострадалият няма необходимата възраст да го
управлява и не притежава свидетелство за управление, както и че за
мотоциклета липсва застраховка “Гражданска отговорност“, но независимо от
това допуснал синът му да управлява превозното средство. Без наличие на
конкретни оплаквания, въззивният съд не дължи отново обсъждане на
релевираните пред първата инстанция възражения.
С оглед установеното и за да определи приноса на всеки един от
двамата водачи, настоящият съдебен състав съобрази поведението им по
време на произшествието. По отношение на водача на трактора е налице
влязла в сила присъда, според която В. С. С. е признат за виновен в това, че е
нарушил правилата за движение по пътищата, а именно: чл.20, ал.2, изр.2 от
ЗДвП - като водач на пътно превозно средство е бил длъжен да намали
скоростта и в случай на необходимост да спре, когато възникне опасност за
движението. Неоснователно и необосновано е възражението на въззивниците-
ищци, че водачът е нарушил правилата за движение по пътищата – чл. 8, ал.1
ЗДвП и чл. 15, ал.1 ЗДвП. С решение №386 от 10.08.2017г., постановено по
ВНОХД №582 от 2017г. САС, НО, 7 състав е изменил присъдата на Окръжен
съд-Кюстендил, като е оправдал подсъдимият за нарушение на посочените
разпоредби. Именно с оглед на тези данни, съдът не следва да обсъжда
релевираните в жалбата на ищците оплаквания за извършени от водача на
трактора нарушения на посочените разпоредби, както и не следва да обсъжда
заключението на АТЕ, установяващо къде на пътното платно се е движел
водача на трактора. С оглед конкретно установените данни, въззивният състав
намира, че поведението на водача на трактора е по-укоримо от това на
мотоциклетиста, тъй като същият, не е реагирал /чрез задействане на
спирачната уредба/ своевременно след първоначалното възприемане на
движещия се насреща мотоциклет. Ако това бе станало, то ударът между
двете МПС не би настъпил /вж в този смисъл и показанията на в.л. в с.з./. Ето
защо определя приносът на пострадалото лице на 30 %. След редуциране на
10
определения размер на обезщетение за претърпените от ищците-родители на
починалия Н. А. В., то на същите се дължи обезщетение от по 119 000лв.
Върху тези суми ответникът дължи и законната лихва, считано от
15.07.2014г. до окончателното плащане. Неоснователно е възражението на
жалбоподателя относно началния момент на законната лихва. Същата се
дължи от датата на деликта. В този смисъл решението на първата инстанция е
правилно.
Ответното застрахователно дружество е релевирало възражение за
погасяване по давност на претенцията за законна лихва. Това възражение се
прави за първи път пред въззивната инстанция, поради което е недопустимо
да бъде разгледано.
При тези изводи, решението на първата инстанция следва да бъде
отменено в частта, в която ЗД „Евроинс“ АД е осъдено да заплати на С. С. В.
и на А. Н. В. разликата над сумата от по 119 000лв. до присъдените от по
140 000лв. за всеки един. Въззивната инстанция следва да постанови решение,
с което да отхвърли предявените искове за сумата от по 21 000лв. за всеки
един от двамата ищци. Въззивният съд следва да постанови решение, с което
да осъди ищците, на основание чл. 78, ал.3 ГПК, да заплатят на ответното
застрахователно дружество още 174лв. разноски, направени в производството
пред СГС, съобразно отхвърлената част на предявените искове. Решението на
първата инстанция следва да бъде отменено и в частта, в която ЗД „Евроинс“
АД е осъдено, на основание чл. 78, ал.6 ГПК, да заплати държавна такса по
сметка на СГС над размера на сумата от 9500лв. Решението на
първоинстанционния съд следва да бъде отменено и в частта, в която ЗД
Евроинс“ АД е осъдено да заплати на адв. К. адвокатско възнаграждение за
оказана безплатна правна помощ и съдействие, на основание чл. 38, ал.1, т.2
ЗАдв., над размера на сумата от 6 925.80лв. /с ДДС/. Неоснователно е
възражението на жалбоподателя-ответник, че не следва да бъде присъждан
ДДС. Съгласно § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, за регистрираните по ДДС адвокати
дължимият ДДС се начислява върху възнагражденията по тази наредба и се
счита за неразделна част от дължимото възнаграждение. Посочената
разпоредба регламентира ясно и недвусмислено начина, по който се формира
адвокатското възнаграждение в хипотезата, когато оказалото правната помощ
адвокатско дружество е регистрирано по ЗДДС, без да провежда
разграничение дали адвокатското възнаграждение е определено по договор
между адвоката и клиента или е присъдено от съда по реда на чл. 38, ал. 2
ЗАдв.
Пред настоящата инстанция разноските се разпределят, както следва: С
оглед частичната основателност на жалбата на ответното дружество,
въззиваемите /ищци/ дължат разноски, съгласно списък по чл. 80 ГПК, в
размер на 882лв. /при приет размер на юрисконсултско възнаграждение в
11
размер на 200лв./ С оглед отхвърлената част на въззивната жалба на
въззивното дружество, същото дължи на адв. К. адвокатско възнаграждение в
размер на 1392.30лв. /с ДДС/.
Мотивиран от горното, САС, ГО, 8 състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 774 от 28.01.2020г., постановено по гр.д. №
10621/2016г. от Софийски градски съд, I ГО, 5 състав, в частта, в която ЗД
„Евроинс“ АД е осъдено да заплати следните суми: на С. С. В. – разликата над
119 000лв. до 140 000лв., на основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./, обезщетение
за неимуществени вреди от смъртта на сина й Н. А. В., настъпила вследствие
на ПТП от 15.07.2014 г., ведно със законната лихва от 15.07.2014г. до
окончателното изплащане; на А. Н. В. – разликата над 119 000лв. до 140
000лв., на основание чл. 226, ал.1 от КЗ /отм./, обезщетение за неимуществени
вреди от смъртта на сина му Н. А. В., настъпила вследствие на ПТП от
15.07.2014г., ведно със законната лихва от 15.07.2014г. до окончателното
изплащане, както и в частта, в която ЗД „Евроинс“ АД е осъдено да заплати
на адв. П. К., на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ и съдействие на ищците
по делото над размера на сумата 6925.80лв./с ДДС/, както и в частта, в която
ЗД „Евроинс“ АД е осъдено да заплати по сметка на СГС, на основание чл. 78,
ал.6 ГПК, държавна такса над размера на сумата от 9520лв., като вместо това
постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените от С. С. В. и А. Н. В. против ЗД „Евроинс“ АД
искове с правно основание чл. 226, ал.1 КЗ /отм./, вр. с чл. 45 ЗЗД за сумите
от по 21 000лв. /за всеки един от тях/, представляващи разликата над 119
000лв. до 140 000лв., ведно със законната лихва, считано от 15.07.2014г. до
окончателното плащане.
ОСЪЖДА С. С. В. и А. Н. В. да заплатят на ЗД „Евроинс“ АД сумата от
още 174лв. – разноски, направени в производството пред СГС и сумата от 882
лв. – разноски пред САС, на основание чл. 78, ал.3 ГПК.
ОСЪЖДА ЗД „Евроинс“ АД да заплати на адв. П. К. сумата от
1392.30лв. /с ДДС/ - адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ и съдействие пред въззивната инстанция, на основание чл. 38, ал.1, т.2
ЗАдв.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 774 от 28.01.2020г., постановено по гр.д.
№ 10621/2016г. от Софийски градски съд, І ГО, 5 състав в останалите
обжалвани части.
12
Решението е влязло в сила като необжалвано в частта, в която
предявените искове за обезщетение на претърпените от ищците
неимуществени вреди са уважени до 40 000лв. за всеки един от двамата
ищци, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 15.07.2014г. до
окончателното им изплащане.
Решението може да са обжалва от страните пред ВКС на РБ, в
едномесечен срок от връчването му, при наличието на предпоставките по чл.
280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13