Р Е Ш Е Н И Е
№ 6
Гр.ДОБРИЧ 24.01.2020г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в
публичното заседание на СЕДЕМНАДЕСЕТИ ЯНУАРИ 2020г.в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВА ИВАНОВА
При
участието на секретаря Билсер Мехмедова-Юсуф като разгледа докладваното
т.д.№ 138/2019г.по описа на ДОС и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по
подадена от ЕООД „Г.“,ЕИК ***,със седалище и адрес на
управление:гр.В.,ул.“Д. И.“ № *,вх.Б,ет.5,ап.*, представлявано от Управителя к.г.г.,искова
молба,с която срещу ЕООД „ А.“,ЕИК ***,със седалище и адрес на управление:гр.Б.,представлявано
от Управителя Р.Д.А.,ЕГН:**********,и солидарен съдлъжник Р.Д.А.,ЕГН: **********,е
предявен иск с правно основание чл.124,ал.1,във връзка с чл.422,ал.1,вр. с
чл.415,ал.4 от ГПК.
Претендира се да се признае за установено в
отношенията между страните,че ответниците дължат солидарно на ищеца сумата от
401 400 лв.,представляваща главница по запис на заповед от
15.12.2017г.,ведно със законната лихва върху тази сума,начиная от
07.09.2018г.,до окончателното й изплащане,както и сумата в размер на 8 028
лв.,представляваща държавни такси,и сумата от 5 544 лв.-представляваща разноски
за адвокатско възнаграждение.
Претендира се присъждане и на направените в
настоящото производство съдебни разноски-държавна такса в размер на 8028 лв. и
адвокатско възнаграждение в размер на 6652.80 лв.
От изложеното в обстоятелствената част на
исковата молба се установява следното:
Ищецът е подал заявление по чл.417 от ГПК до
Районен съд,гр.Балчик,по което е било образувано ч.гр.д.№ 645/2018г.и е
издадена Заповед за изпълнение № 441/20.09.2018г. и изпълнителен лист,с които
ЕООД „А.“,ЕИК *** и Р.Д.А.,ЕГН: **********
са осъдени да заплатят солидарно на ЕООД
„Г.“,ЕИК ***,сумата от 401 400 лв.,представляваща главница по запис
на заповед от 15.12.2017г.,ведно със законната лихва върху тази сума,начиная от
07.09.2018г.-датата на подаване на заявлението,до окончателното й
изплащане,както и сумата в размер на 8028 лв.,представляваща държавни такси,и
сумата от 5544 лв.-представляваща разноски за адвокатско възнаграждение.
Въз основа на издадената заповед за
изпълнение и изпълнителен лист е образувано изп.д.№ ** по описа на ЧСИ Л.Т.,рег.№
*,по което на длъжниците са връчени покани за доброволно изпълнение.След
постъпилите от длъжниците възражения срещу издадената заповед за изпълнение,с
Определение № 339/20.05.2019г.,получено от заявителя на 10.06.2019г.,му е даден
едномесечен срок за предявяване на установителен иск относно вземането,предмет
на заявлението.Предвид това,за ищеца се е
породил правен интерес да предяви настоящия иск за признаване на
вземането му,възникнало на основание запис на
заповед без протест и без разноски за сумата от 401 400 лв.,издаден
на 15.12.2017 г. в гр.В. от първия ответник и авалиран от втория ответник,в качеството му на физическо
лице,с падеж на задължението-при предявяване,но не по-рано от
01.09.2018г.Записът на заповед е предявен на издателя и авалиста на
01.09.2018г.,които не са оспорили вземането.
Поради правната природа на записа на заповед
като ценна книга,установяването на съществуването на вземането в исково
производство по чл.422 от ГПК се свежда до проверка външната редовност на
документа и удостоверява ли същия подлежащо на изпълнение вземане.
В случая записът на заповед е автентичен,действителен и редовен от външна
страна,подписан е от издателя и авалиста и съдържа всички необходими и
законоустановени реквизити,посочени в
чл.535 от ТЗ и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу
издателя.Същият съдържа безусловно и неотменимо задължение на
издателя,поръчителствано от авалиста,за заплащане на процесната сума и е бил
надлежно предявен,както на издателя,така и на авалиста,с което вземането е
станало изискуемо.След предявяване на записа е налице пълно неизпълнение от
страна на издателя и авалиста.
Според ищеца,подаденото от длъжниците
възражение срещу заповедта за изпълнение е недопустимо,като подадено извън
законоустановения срок и не по установения образец.Срокът за подаване на
възражението е изтекъл най-късно на 24.10.2018г.,а то е подадено един месец
по-късно.Налице е противоречие между двата
окончателни съдебни акта,постановени от ДОС по вз.ч.гр.д.№ 2*/2019г. и вз.ч.гр.д.№
226/2019г.,в мотивите на които съдът е обсъдил едни и същи факти.На основание т.5а
от ТР № 4/18.06.2014г.по тълк.д.№ 4/2013г.на ОСГТК на ВКС,исковият съд следва
да прецени всички предпоставки за
допустимост на иска,вкл.наличието на подадено в срок възражение от длъжника,без
да е обвързан от преценката на заповедния съд.
В законоустановения срок по чл.367,ал.1 от ГПК
ответниците са депозирали писмен отговор на исковата молба,вх.рег.№
5170/02.08.2019г.,в който изразяват становище,че предявеният иск е допустим,но
неоснователен.
Ответниците навеждат възражение,че не дължат
посочената в записа на заповед сума.
Ищецът не сочи на какво основание е
възникнало задължението,като твърди,че самото наличие на редовен от външна
страна запис на заповед е основание за заплащане на претендираната сума.
В случая,между ищцовото дружество,като
купувач,и ответното,като продавач,е сключен Договор № 15/15.12.2017г. за
покупко-продажба на българска пшеница,реколта 2018г., по силата на който продавачът прехвърля на купувача правото
на собственост върху 1115 тона българска пшеница,реколта 2018г.,която е
безналична към момента на сключване на договора,но с платена от купувача
продажна цена,която ще се разходва за добиване на продукцията.В чл.4,ал.1 от
договора е уговорена продажна цена 180 лв.на тон,или общо 200 700 лв.за
1115 тона,а в ал.5 страните са се споразумели сумата да бъде преведена авансово
в срок до 15.01.2018г.
На 19.12.2017г.купувачът е превел по банкова
сметка ***.,като последният е издал фактура № 307/19.12.2017г.На 11.01.2018г.
купувачът е превел на продавача сумата от 70 700 лв.,срещу което е издадена фактура №
311/11.01.2018г.Третият превод е на *.01.2018г.на сумата от 80 000
лв.,срещу което е издадена фактура № 314/*.01.2018г.Видно от датите на
извършените преводи,купувачът не е изпълнил точно и в срок задължението си за
авансово превеждане на сумата.Просрочието е за 10 дни за сумата от 80 000
лв.
Поради поскъпване цената на
пшеницата,страните са се споразумели да променят продажната цена.В т.2 от Анекс
№ 1 към договор № 15/15.12.2017г.продажната цена е променена от 180 лв.за тон
без ДДС,на 248.40 лв.на тон без ДДС.Въз основа на анекса ищецът е следвало
да преведе на ответното дружество сумата
от 76 266 лв.,което задължение не е изпълнено.
В чл.8,ал.1 от процесния договор е
договорено,че платената авансово от купувача на продавача сума,страните
уговарят като задатък,който продавачът следва да върне в двоен размер на
купувача,ако не изпълни частично или пълно или забавено задълженията си по
договора.
Според ответното дружество,изследвайки волята
на страните се установява,че сумата от 200 700 лв.е цялата продажна
цена,която ще се плати авансово.Такова е и основанието за извършените
преводи,както и по издадените фактури.Навсякъде в договора се говори за
авансово плащане,само в чл.8-за задатък.В случая страните са уговорили не задатък
по смисъла на чл.93 ЗЗД,а неустойка,която предвид търговския характер на
сделката не е такава по чл.92 ЗЗД,а по чл.309 от ТЗ и не може да бъде
намалявана поради прекомерност.Независимо от въведената с ТЗ
забрана за намаляване на неустойката поради прекомерност,договарянето в
нарушение на добрите нрави е основание по чл.26,ал.1,пр.3 ЗЗД за нищожност и на
търговските сделки.В случая,уговорената неустойка не се явява процент от
платената продажна цена,а я надвишава 100%,поради което като накърняваща
добрите нрави разпоредбата на чл.8,ал.1 от договора е нищожна.Тъй като този
порок е налице още при сключване на договора,то следва,че не е налице валидно
неустоечно съглашение и съобразно чл.26,ал.1,във вр. с ал.4 ЗЗД,в тази си част
договорът изобщо не е породил правно
действие.
От
друга страна,се оспорва твърдението,че записът на заповед е предявен на Р.А.
като авалист и управител на търговското дружество.Твърди се,че още при
подписване на договора и записа на заповед А. бил принуден да подпише и
на мястото за предявяване,а посочената дата-01.09.2018г. не била настъпила и не
е достоверна.
В депозирана по делото допълнителна искова
молба,вх.рег.№ 5978/18.09.2019г. и във връзка с депозирания от ответниците
отговор, ищецът изразява следното становище:
Поддържа изцяло изложената в исковата молба
фактическа обстановка.
Намира за напълно необосновано твърдението,че
върху издателя и авалиста била осъществена принуда да се подпишат
предварително,че записът на заповед им е бил предявен.Дори да се приеме,че
записът на заповед не е бил предявен на посочената в него дата,то безспорно
следва да се приеме,че същият е предявен към настоящия момент,най-късно на
датата на връчване на заповедта за изпълнение на длъжниците от ЧСИ.
Твърдението за наличие на каузално
правоотношение между страните,при липса на твърдения за изпълнение задълженията
на ответниците по това каузално
правоотношение,по никакъв начин не опровергава дължимостта на сумата по записа
на заповед.В отговора не се отрича,че е налице пълно неизпълнение на
ответниците по договора за покупко-продажба на пшеница,а единствено твърдяно
изпълнение по този договор би било основание за недължимост на сумата по записа
на заповед.Такова изпълнение нито се твърди,нито се доказва.
Ответниците не спорят сключването на Договор
№ 15/15.12.2017г. за покупко-продажба на пшеница.Дори да се приеме,че
процесният запис на заповед е издаден като обезпечение на този договор,то е
видно,че ищецът,като купувач,е заплатил авансово договорената продажна цена в
общ размер от 200 700 лв.В отговора на исковата молба не са изложени
твърдения,нито са представени доказателства за погасяване вземането на купувача
по този договор.Не се оспорва,че закъснялото със 10 дни изпълнение на част от
задължението е прието от продавача,освен това страните не са предвидили в
договора санкция за такова закъсняло изпълнение,поради което неговото наличие
не освобождава продавача по договора от изпълнение на насрещните му
задължения,които не са изпълнени.
Анекс № 1/18.04.2018г.към договора за покупко-продажба
не поражда задължение за купувача за незабавно
плащане на увеличената цена.Съгласно непроменената разпоредба на
чл.4,ал.4 от договора,доплащане са извършва единствено и само след пълното
доставяне на договореното количество от страна на продавача.Такова доставяне,не
само пълно,но и частично,от страна на продавача липсва,поради което и не е
възникнало задължение за извършване на доплащане/окончателно разплащане между
страните.
Необосновано е и твърдението на
ответниците,че страните били уговорили неустойка,а не задатък.В чл.8 от
договора страните изрично са
предвидили,че става дума за задатък,който обезпечава изпълнението на
договора.Това,че авансово платената от
купувача сума има характер на задатък е видно и от чл.1,ал.1 от договора.Поради
това,неотносими са твърденията в отговора на исковата молба за прекомерност на
неустойката,нейната нищожност,поради накърняване на добрите нрави и др.Не е
налице и накърняване на добрите нрави,ответниците не сочат в какво се изразява
това накърняване.
В депозиран отговор на допълнителната искова
молба,вх.рег.№6650/17.10.2019г.,ответниците поддържат наведените в отговора
възражения.Оспорват твърдението в допълнителната искова молба,че съгласно
непроменената разпоредба на чл.4,ал.4 от договора,доплащане са извършва
единствено и само след пълното доставяне на договореното количество от страна
на продавача.Считат,че в случая на основание чл.1,ал.1 и чл.4,ал.5 купувачът е
бил длъжен да заплати уговорената продажна цена веднага,т.е след сключването на
анекса.
Добричкият окръжен съд,като прецени събраните
по делото доказателства,намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
По допустимостта на иска:
Съгласно т.10.в. от Тълкувателно решение №
4/2013г. на ВКС,ОСГТК,присъдените със заповедта за изпълнение разноски не се
включват в предмета на установителния иск по чл.422 ГПК,а представляват законна
последица от уважаването,респ. отхвърлянето на иска,поради което процесуалните
предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск,предявен
по реда на чл.422,респ.чл.415,ал.1 ГПК,не са налице,в случаите,когато искът е
предявен за установяване на съществуването на вземане за разноските,направени в
заповедното производство.По тези съображения,с влязло в законна сила
Определение № 476/22.10.2019г. е
прекратено производството по настоящото дело в частта му,в която ищецът
претендира на основание чл.422 от ГПК съдът да установи,че има вземане от
ответниците за разноски в заповедното производство по ч.гр.д.№645/2018г.по
описа на БРС
в размер на сумата 8 028
лв.,представляваща държавни такси,и сумата от 5 544 лв.-представляваща разноски
за адвокатско възнаграждение.
В останалата част,с оглед събраните по
настоящото дело доказателства,съдът намира предявеният иск за процесуално
допустим.
По въпроса налице ли е подадено в срока по
чл.414,ал.2 от ГПК възражение от длъжниците срещу издадената по ч.гр.д.№
645/2018г.по описа на БРС заповед за изпълнение на парични задължения е налице
произнасяне на ДОС с влязъл в сила съдебен акт по вз.ч.гр.д.№ 226/2019г.по
описа на съда,прието като доказателство по настоящото дело,поради което настоящият
състав не може да преразглежда този въпрос.По
подадена частна жалба срещу постановеното по ч.гр.д.№ 645/2018г. на БРС
Определение № 776/29.11.2018г.,с което заповедният съд е оставил без
разглеждане,като просрочени,подадените от длъжниците възражения срещу Заповед
за изпълнение № 441/20.09.2018г.,с
Определение № 264/04.04.2019г. по вз.ч.гр.д.№ 226/2019г.,което определение не
подлежи на обжалване,въззивният съд е приел,че длъжниците своевременно и в срок
са упражнили правото си на възражение,тъй
като заповедта не им е редовно връчена с изпратените от ЧСИ с рег.№ *,с район
на действие ДОС,по изп.д.№ **,покани за доброволно изпълнение,с изх.№ 38748 и
38749 от 04.10.2018г.Подобно редовно връчване не е осъществено както на
09.10.2018г.,така и на 10.10.2018г.,а и след това,поради което подаденото от
длъжниците възражение,вх.рег.№4492/26.11.2018г.(по регистратурата на БРС ) следва да се приеме като подадено в срок,а делото да
се върне на заповедния съд,който да даде указания на заявителя по чл.415,ал.1
от ГПК.В изпълнение на съдебният акт по вз.ч.гр.д.№
226/2019г. по описа на ДОС с Определение № 339/20.05.2019г.заповедният съд е указал
на ЕООД „Г.“ да предяви иск за
установяване на вземането си и да представи доказателства за това в едномесечен
срок от връчване на определението.Определение
№ 339/20.05.2019г. е връчено на заявителя на 10.06.2019г.,исковата молба
въз основа на която е образувано производството по настоящото дело е подадена
на 03.07.2019г.,т.е в преклузивния едномесечен срок от съобщаването,което
обуславя извод за процесуално допустимост на предявения с нея иск.
Що се отнася до твърдението в исковата
молба,че е налице противоречие между определенията,постановени от ДОС по вз.ч.гр.д.№
2*/2019г. и вз.ч.гр.д.№ 226/2019г.,тъй като в мотивите им съдът е обсъдил едни
и същи факти,но е достигнал до различни изводи,същото е неподкрепено от
съдържанието на съдебните актове,находящи се в приетите като доказателства по
настоящото дело вз.ч.гр.д.№ 2*/2019г. и вз.ч.гр.д.№ 226/2019г.по описа на ДОС.Производството
по вз.ч.гр.д.№ 2*/2019г. е по реда на чл.423 от ГПК.Предвидените в чл.414 и в
чл.423 от ГПК способи за защита на длъжника срещу издадена заповед за
изпълнение са различни,поради което различна е и преценката за допустимост с
оглед спазване срока за упражняването им.Докато преценката за допустимост на
възражението по чл.414,ал.1 от ГПК е с оглед спазване на срока по чл.414,ал.2
от ГПК,а той започва да тече,считано от връчването на заповедта,то в случая по
чл.423,ал.1 от ГПК преценката за допустимост е с оглед датата,на която
длъжникът е узнал за издадената срещу него заповед за изпълнение.Узнаването на
заповедта и връчването й на длъжника са различни обстоятелства,които подлежат
на удостоверяване по различен ред,като за разлика от узнаването връчването е
формален акт,чието удостоверяване се урежда по правилото на чл.44,ал.1 от ГПК.Поради
това,незаконосъобразно е становището на ищеца,че установеното в производството
по чл.423 от ГПК по вз.ч.гр.д.№ 2*/2019г. узнаване на заповедта на дата
09.10.2018г.,има значение за преценката за срочност,съответно допустимост,на
възражението по чл.414 от ГПК,предмет на
производството по вз.ч.гр.д.№ 226/2019г.по описа на ДОС.
По
основателността на иска:
Разгледан по същество,искът е основателен.
При предявен иск по чл.422,ал.1 от ГПК
предмет на установяване и признаване по исков ред е обективираното в заповедта
за изпълнение право и ако то съществува,ще бъде удостоверено от съдебното
решение.
Вземането си молителят по
ч.гр.д.№645/2018г.по описа на БРС и ищец по настоящото дело основава на издаден
на 15.12.2017г.запис на заповед.Видно от оригинала на ценната книга,приложен на
стр.9 от приетото като доказателство по настоящото дело ч.гр.д.№ 645/2018г.,издател
на записа на заповед е ответникът ЕООД „А.“,а
ответникът Р.Д.А. е подписал ценната книга в качеството си на поръчител.Записът
на заповед е редовен от външна страна,тъй като има задължителното законово
съдържание,т.е съдържа всички императивно установени в чл.535 от ТЗ реквизити.Същият
съдържа безусловно и неотменимо задължение на издателя,поръчителствано от
авалиста,за заплащане на ищеца на паричната сума от 401 400 лв.,с падеж на
задължението-при предявяване,но не по-рано от 01.09.2018г.На 01.09.2018г.,видно
от самия запис на заповед,същият е предявен както на издателя,така и на
авалиста.Липсват доказателства издателят и поръчителят да са погасили някаква
част от задължението си по ценната книга.
Записът на заповед материализира правото да
бъде получена обозначената в него парична сума.Той е абстрактна сделка,при
която основанието за плащане не е
елемент от съдържанието й.
Съгласно разпоредбата на чл.483 ТЗ,плащането на
ценната книга може да бъде обезпечено изцяло или отчасти чрез
поръчителство/авал/.Поръчителството също представлява едностранна абстрактна
сделка,която се извършва от менителничния поръчител,който едностранно и
безусловно се задължава да отговаря солидарно с длъжника по записа на заповед.Като
поръчител Р.Д.А. има същите задължения и отговаря при същите условия,при които
отговаря и издателят-чл.485,ал.1 от ТЗ.
Гореизложеното сочи,че процесният запис на заповед сам по себе си е достатъчно
основание,за да се приеме,че ответниците дължат солидарно на ищеца сумата по
записа на заповед на посочения в ценната книга падеж.В случай,че записът на
заповед е редовен съгласно чл.535 от ТЗ,кредиторът разполага с правото да
събере вземането си на основание на ценната книга,като няма задължение да
доказва каузалното правоотношение,от което произтича правото му да получи
плащане.Записът на заповед е за него едновременно и основание и доказателство.
Ответниците оспорват,че записът на заповед е
предявен на Р.А. в качеството му на Управител на търговското дружество- издател
на ценната книга и като авалист,като твърдят,че още при
подписване на договора и записа на заповед А. бил принуден да подпише и
на мястото за предявяване,а посочената дата-01.09.2018г. не била настъпила и не
е достоверна.
Основание за унищожаване на менителничната
сделка,поради опорочаване на волята на Р.А.,би било налице само в случай на упражнени
спрямо него при подписване на ценната книга натиск и заплаха по смисъла
на чл.30 ЗЗД,във вр. с чл.465 от ТЗ.
Съгласно чл.27 ЗЗД,договорите,сключени при
заплашване,са унищожаеми.
Според чл.30 ЗЗД,заплашване е налице,когато
едната страна е била принудена от другата страна или от трето лице да сключи
договора чрез възбуждане на основателен страх.
Съобразно цитираните норми,за да се засегне
действителността на менителничното задължение,заплашването трябва да е
извършено с цел да се застави заплашвания да поеме менителнично задължение по
запис на заповед,т.е следва да е налице
причинно-следствена връзка между заплашването и издаването на записа на
заповед от страна на заплашеното лице.
Подобни твърдения и доказателства в тяхна подкрепа по настоящото дело няма.
В отговора на исковата молба ответниците не
навеждат конкретни обстоятелства,от които да става ясно от кого и по какъв начин А. е бил принуден да
подпише записа на заповед във вида,в който го е подписал.В първото открито
съдебно заседание пълномощникът на ответниците пояснява,че в случая не става
дума за принуда,в смисъл на насилие-физическо или психическо,а за това,че ако А.
не бил съгласен да подпише записа на заповед във вида,в който го е
подписал,страните щели да преустановят търговските отношения помежду си.При това положение,не
може да става дума за опорочаване волята на А. чрез упражнена върху него
принуда,а за поставени от насрещната страна условия за подписване на ценната
книга,с които,ако А. не е бил съгласен,е
разполагал със свободната воля да не приеме,съответно да откаже подписването на
записа на заповед.
Абсолютно голословно и неподкрепено от
доказателства,вкл.и от показанията на разпитания в полза на ответната страна в
съдебно заседание на 17.01.2020г. свидетел Д.С.М.,е и твърдението,че записът на
заповед не бил предявен на Р.А. на посочената в ценната книга дата-01.09.2018г.,като
същата не била достоверна и не била настъпила,а отразяването,че записът бил
предявен на тази дата,било направено в деня на издаването на ценната книга.
Не се спори,че Р.А. собственоръчно е изписал
датите на съставяне и предявяване на процесния запис на заповед,като е
удостоверил тези факти,полагайки подписа си.По своя характер процесният запис
на заповед е частен диспозитивен документ.Ползва се с формална доказателствена
сила,която доказва факта на изявлението и неговото авторство.След като
издателят на записа сам е изписал датата,на която ценната книга му е
предявена,той не може да навежда правоизключващо възражение за антидатиране,което
би означавало да твърди,че самият той е извършил антидатирането.
Предвид изложеното,съдът приема,че записът на
заповед е предявен на посочената в него дата – 01.09.2018г. както на издателя,така
и на авалиста,с което вземането на ищеца е станало изискуемо и са възникнали
законовите предпоставки за ангажиране солидарната отговорност на ответниците.
Записът
на заповед е абстрактна сделка и менителничният ефект възниква от наличието на
задължителните реквизити на чл.535 ТЗ.Самото менителнично задължение обаче не е
абстрактно.То възниква,за да постигне определена цел и зад него винаги стои
конкретно каузално правоотношение.Предмет на иска по чл.422 от ГПК е
установяване съществуването на вземането по записа на заповед,поради което
съдът е длъжен да направи проверка освен на формалните реквизити на записа на
заповед и да изследва въпроса дали вземането по каузалната сделка,която той
обезпечава,съществува,защото каузалната сделка не е предпоставка за действителността
на записа на заповед,но е предпоставка за основателността на задълженията по
него.При преценка на основателността на поетите със записа на заповед
задължения,следва да се обсъждат основанията на конкретната каузална сделка.
Съгласно т.17 от ТР № 4/18.06.2014г. по
тълк.д№ 4/2013г. на ОСГТК на ВКС,при редовен от външна страна менителничен
ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника,ищецът не е длъжен
да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва
възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение,по повод
или във връзка с което е издаден записа на заповед.Едва при наведени твърдения
или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално
правоотношение,по повод или във връзка с което е издаден редовния запис на заповед,на изследване подлежи и
самото каузално правоотношение,доколкото
възраженията,основани на това правоотношение,биха имали за последица
погасяване на вземането по записа на заповед.По правилото на чл.154 ГПК за разпределение на
доказателствената тежест всяка от страните доказва фактите,на които основава
твърденията и възраженията си,и които са обуславящи за претендираното,съответно отричаното право-за
съществуването,респ.несъществуването на вземането по записа на заповед.При
липса на спор между страните относно наличието на конкретно каузално
правоотношение,чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед,съдът
разглежда заявените от ответника длъжник релативни възражения,относими към
погасяване на вземането по издадения запис на заповед.
В
случая страните не спорят,че каузалното правоотношение във връзка с което е
издаден процесния запис на заповед и
което правоотношение същия обезпечава,има договорен произход.То се основава на
сключен между ищеца,в качеството му на купувач,първия ответник,в качеството му на продавач,и втория ответник,в качеството му
на солидарен длъжник, Договор № 15/15.12.2017г. за покупко-продажба на
българска пшеница,реколта 2018г./стр.33-35/.В подкрепа на извод,че записът на
заповед е издаден именно във връзка с този договор,е съдържанието на чл.11 от
договора,в който изрично е посочено,че в деня на сключването му и с цел обезпечаване на изпълнението по него,както
и на вредите от неизпълнението,продавачът издава в полза на купувача запис на
заповед за сумата от 401 400 лв.,както и това,че договорът и записът носят
една и съща дата-15.12.2017г.,падежът на записа е уговорен на 01.09.2018г.,а
крайният срок по чл.7 от договора е 31.08.2018г.
По силата на чл.1 от договора,продавачът се е
задължил да прехвърли на купувача правото на собственост върху 1115 тона
българска пшеница,реколта 2018г.,която е безналична към момента на сключване на
договора,но с платена от купувача продажна цена,която ще се разходва за
добиването на продукцията.В чл.4,ал.1 от договора е уговорена продажна цена 180
лв.на тон без ДДС,или общо 200 700 лв.за 1115 тона.В ал.5 страните са се
споразумели тази сума да бъде преведена авансово от купувача на продавача в
срок до 15.01.2018г.,като след получаване на превода продавачът се задължава да
издаде фактура за авансово плащане по договора.На основание чл.7 срокът за
извършване на доставката на цялото договорено количество стока от страна на
продавача е от 01.07.2018г.,до 31.08.2018г.
Доказателствата по делото удостоверяват,а не се
и спори от ответната страна,че ищецът в качеството си на купувач,е изпълнил
договорните си задължения да заплати договорената продажна цена в общ размер от
200 700 лв.Така,на 19.12.2017г.купувачът е превел по банкова сметка ***,видно
от отчета по тази сметка/стр.37/ сумата от 50 000 лв.,като последният е
издал фактура № 307/19.12.2017г./стр.41/.На 11.01.2018г. купувачът е превел на
продавача/стр.38/ сумата от 70 700
лв.,срещу което е издадена фактура № 311/11.01.2018г./стр.42/.Третият
превод е на *.01.2018г./стр.39/на сумата от 80 000 лв.,срещу което е
издадена фактура № 314/*.01.2018г./стр.43/.
Изпълнение от страна на продавача да предаде
на купувача договореното количество стока,нито се твърди,нито се доказва.
Обстоятелството,че последният авансов паричен
превод на цената е извършен от ищеца не до 15.01.2018г.,а на *.01.2918г..т.е със
просрочие от 10 дни,не освобождава ответното дружество от изпълнение на договорните
му задължения.Това е така,тъй като последното плащане,макар и просрочено,е в
много по-малък размер от платената в срок цена.Въпреки просрочието плащането е прието
без никакви възражения от ЕООД „А.“,което веднага след получаването му е
издало фактура.Извън това,в процесния договор не е предвидена клауза,че при закъснение от страна на купувача да заплати
авансово в договорения срок част от цената на стоката,продавачът не му дължи никакво
изпълнение.Гореизложеното обосновава извод,че ответната страна е неизправна по
процесния договор,тъй като нито доказва изпълнение на задълженията си по
него,нито твърди и удостоверява,че неизпълнението на договорните й задължения
е по причина,която не може да й се вмени
във вина.
Необосновано с оглед съдържанието на
процесния договор е твърдението на ответниците,че
на основание чл.1,ал.1 и чл.4,ал.5 от договора купувачът е бил длъжен да
заплати уговорената по-висока продажна цена веднага след сключването на анекса,което
не е сторил.
В чл.4,ал.3 от договора е разписано,че окончателното
разплащане на страните по него ще се извърши на база 84% от реалната пазарна
цена на стоката до 10.07.2018г.Изрично в чл.4,ал.4 страните са се договорили,че
доплащането при условията на чл.4,ал.3 ще
се извърши единствено и само след пълно доставяне на договореното количество от
страна на продавача.
Поради поскъпване цената на пшеницата,с Анекс
№ 1/18.04.2018г. към Договор № 15/15.12.2017г./стр.49/страните са се
споразумели да променят чл.4,ал.3 от договора,в смисъл,че окончателното
разплащане между тях ще се извърши на база 92% от реалната пазарна цена на
стоката към датата на сключване на анекса.Съответно на тази промяна с анекса е
постигнато съгласие да се увеличи посочената в чл.4,ал.1 от договора продажната
цена от 180 лв.за тон без ДДС,на 248.40 лв.на тон без ДДС,т.е въз основа на
анекса ищецът е поел задължение да доплати
на ответното дружество сумата от 76 266 лв.Срок за плащане на увеличената
цена в анекса не е уговорен.В него изрично е посочено обаче,че всички останали условия по
договора остават непроменени.При това
положение,липсва опора за извод,че купувачът е бил длъжен да заплати
уговорената по-висока продажна цена веднага след сключването на анекса,което не
бил сторил.Съгласно непроменената разпоредба на чл.4,ал.4 от договора,доплащането
е следвало да бъде извършено единствено и само след пълното доставяне на
договореното количество от продавача.При липса на доказателства за каквото и да
било изпълнение от страна на ответното дружество,не е налице основание ищецът да му заплати и договорената с анекса увеличена
продажна цена,съответно липсата на подобно доплащане не е основание продавачът да
не изпълни договорното си задължение по предаване на пшеницата на купувача.
Ищецът твърди във връзка с каузалното
правоотношение,послужило като основание за
издаване на записа на заповед,че процесната сума от 401 400
лв.представлява задатък,който ответниците му дължат солидарно на основание
чл.8,ал.1 от процесния договор за продажба.
Неоснователно
е възражението на ответниците,че в чл.8,ал.1 от Договор № 15/15.12.2017г.
страните не са уговорили задатък по смисъла на чл.93 ЗЗД,а неустойка.
Съществуването на уговорка за задатък се
установява чрез тълкуване на договора.В случая договорът за продажба е сключен
като формален и в него страните са разграничили ясно правата и задълженията на
всяка от тях в случай на неизпълнение на поетите задължения.В чл.8,ал.1 е
уговорено,че платената авансово от продавача на купувача сума страните уговарят
като задатък(капаро),който продавачът следва да върне в двоен размер на
купувача,ако не изпълни частично или пълно или забавено задълженията си по
договора.
Така предвидената санкция не може да се
тълкува като неустойка,тъй като е различна от неустойката форма за обезщетяване
на купувача. Формулирана по този начин и
тълкувана по правилото на чл.20 от ЗЗД,клаузата на чл.8,ал.1 от договора разкрива
общата воля на договарящите да придадат на цената значението на задатък с
последиците,визирани в чл.93,ал.2 от ЗЗД.Предвид диспозитивния характер на
нормата на чл.93,ал.2 от ЗЗД и с оглед въведения в чл.9 от ЗЗД принцип на
свобода на договарянето,обвързването на конкретен договор със задатък,определянето
на неговият размер и условията,при които се дължи връщането му,не са ограничени
от повелителни норми на закона,а са израз на автономията на волята на договорящите
страни.Постигането на съглашение за задатък зависи от свободната преценка на
договарящите дали да придадат на определена престация значението на
задатък,който да потвърждава сключването на договора и да гарантира
изпълнението му.В този смисъл е съдебната практика,обективирана в редица
постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС,като напр.:Решение №
206/07.12.2010г. по т.д.№ 623/2009г.,I т.о.;Решение
№ 775/16.02.2011г. по гр.д.№ 906/2009г.,IVг.о.;Решение №474/13.07.2010г.по гр.д.№ 457/2009г.,IVг.о. и др.Съществуването на уговорка за капаро,което
да има функциите на задатък,не е забранено от закона.Съгласно Решение №
71/09.07.2010г.по т.д.№ 726/2009г.,I т.о.на
ВКС,Решение № 64/10.09.2012г.по т.д.№ 193/2011г.,II т.о. на ВКС,ако договорът съдържа клаузи,чрез които
страните придават на авансово платената сума обезпечителна и обезщетителна
функция чрез изрично уреждане на последиците в случай на неизпълнение,то
предадената сума има качеството на задатък.В този случай капарото би
представлявало част от възнаграждението или цената и ще подлежи на приспадане
при изпълнението,като при неизпълнение -ще се задържи или върне в уговорения от
страните размер,а при липса на изрична уговорка – в предвидения в чл.93,ал.2 от ЗЗД двоен размер.
При определени предпоставки задължението за
задатък може да възникне по силата на закона,без да е необходимо да бъде
уговаряно в договора.Подобна хипотеза е уредена в разпоредбата на чл.334 от ТЗ,приложима
към договора за търговска продажба с предварително плащане на цената,какъвто е
и процесния договор.В настоящия случай разпоредбите на чл.1 и чл.8,ал.1 от
договора възпроизвеждат буквално законовия текст на чл.334,изр.1 и изр.3 от ТЗ,което
е допълнителен аргумент в опора на извод,че платената от купувача авансово цена
има характер на задатък.В уредената в чл.334 ТЗ хипотеза задатъкът съставлява
определена сума пари,която се предава от купувача на продавача при сключване на
договора или в по-късен момент,но преди падежа на задължението за предаване на
стоката,обект на продажбата.Съществената особеност е,че предаването на стоката представлява
антиципирано изпълнение на задължението на купувача по чл.327 от ТЗ за плащане
на дължимата цена на закупуваната стока.Платената цена се превръща в задатък по
смисъла на чл.93,ал.2 ЗЗД при настъпване на предвидения в чл.334,изр.3 от ТЗ
юридически факт- неизпълнение на насрещното задължение на продавача за
предаване на стоката.Договорното неизпълнение поражда в полза на изправния купувач правото на отказ от сделката и наред с това
правото да претендира връщане на предварително платената цена в двоен размер
като задатък на основание чл.334,изр.3 от ТЗ,във вр.с чл.93,ал.2 от ЗЗД,дори
това да не е уговорено между страните.
Предвид гореизложеното,като неотносими не
следва да бъдат обсъждани от съда твърденията на ответниците в отговора на
исковата молба за прекомерност на договорената неустойка,за нейната
нищожност,поради накърняване на добрите нрави и др.
Неоснователно е и възражението на
ответниците,че в полза на ищеца не е възникнало вземане за задатък в размер на исковата
сума,тъй като договорът от 15.12.2017г.не бил развален от купувача с искане
авансово платената цена да му бъде върната.
Правото да се иска връщане на задатъка в
двоен размер съгласно чл.93,ал.2,изр.2 от ЗЗД е предпоставено от прекратяване
на облигационната връзка чрез отказ от нея.Така,както е регламентирано в
чл.93,ал.2 от ЗЗД,правото на отказ е различно от правото на изправната страна
да развали договора.Ако законодателят е имал предвид,че се касае за едно и също
потестативно право,то е безпредметно в чл.93,ал.2 от ЗЗД да се говори за право
на отказ,когато би могло да се препрати към чл.87 и сл. от ЗЗД-за развалянето на
договора и неговите правни последици.Материалните предпоставки за упражняване
на двете потестативни права са различни.За разлика от развалянето,при отказа от
договора е достатъчно да е налице виновно неизпълнение на задължението и
едностранно адресирано волеизявление от страна на изправния кредитор до
неизправната страна,като с достигане на изявлението до нея договорът се
прекратява незабавно.В този смисъл,волеизявлението за упражняване на правото на
отказ от договора може да бъде
инкорпорирано и в исковата молба.Няма пречка,когато ищецът претендира
последиците от упражняването на правото на отказ,както е в процесния случай,да
се приеме,че той упражнява правото,т.е волеизявява с исковата молба.Предпоставките,при
които купувачът по договор за търговска продажба с предварително плащане на
цената може да иска връщане на авансово
платената цена като задатък на основание чл.334,изр.1 и 3 от ТЗ,във вр.
с чл.93,ал.2 от ЗЗД са:Да е спазена писмената форма по чл.334,изр.1 от ТЗ на
уговорката за предварително плащане на цената;Цената да е предварително платена
от купувача;Да не е изпълнено задължението на продавача за предаване на
стоката,по причина,за която продавачът отговаря;Купувачът да се отказал от
договора;Страните да не са дерогирали изрично значението на авансово платената
цена като задатък в случай на договорно неизпълнение.Доколкото всички тези
предпоставки в случая са налице,исковата претенция следва да бъде уважена като
основателна и доказана в пълен размер,предвид това,че двойният размер на
авансово платената от ищеца цена от 200 700 лв.на договорената пшеница
възлиза на исковата сума,т.е на сумата от 401 400 лв.
При този изход на спора и на основание
чл.78,ал.1 от ГПК ответниците дължат и следва солидарно да заплатят на ищеца
сторените разноски.
Съгласно т.12 от ТР № 4/18.06.2014г. на ВКС - ОСГТК,съдът
съобразно изхода на спора разпределя отговорността за разноските както в
исковото,така и в заповедното производство.
По ч.гр.д. ч.гр.д.№ 645/2018г. по описа на
БРС заявителят е направил разноски в размер на 8028 лв. -държавна такса и 5 544
лв.- заплатено адвокатско възнаграждение.
Ищецът по т.д.№ 138/2019г.по описа на ДОС е
направил разноски в размер на 8028 лв.-заплатена държавна такса и 6652.80 лв.-заплатено адвокатско възнаграждение.Възражението на
ответната страна за прекомерност на така претендираното адвокатско
възнаграждение е неоснователно,доколкото минималният размер на дължимото
такова,определен по реда на чл.7,ал.2,т.5 от Наредба № 1/09.07.2004г.за
минималните размери на адвокатските възнаграждения,възлиза на 9 558.00 лв.
Воден от гореизложеното,Добричкият окръжен
съд
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО,че по издадени по ч.гр.д.№
645/2018г.по описа на Балчишки районен съд Заповед № 441/20.09.2018г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417,т.10 ГПК и
изпълнителен лист ЕООД „ А.“,ЕИК ***,със седалище и адрес на управление:гр.Б.,представлявано
от Управителя Р.Д.А.,ЕГН:**********,и Р.Д.А.,ЕГН: **********,***,дължат СОЛИДАРНО
на ЕООД „Г.“,ЕИК ***,със седалище и
адрес на управление:гр.В.,ул.“Д. И.“ № *,вх.Б,ет.5,ап.*, представлявано от
Управителя к.г.г.,сумата от 401 400 лв./четиристотин и една хиляди и
четиристотин лева/,представляваща главница по запис на заповед от
15.12.2017г.,ведно със законната лихва върху тази сума,начиная от
07.09.2018г.,до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА ЕООД
„ А.“,ЕИК ***,със седалище и адрес на управление:гр.Б.,представлявано от
Управителя Р.Д.А.,ЕГН:**********,и Р.Д.А.,ЕГН: **********,***,да заплатят
СОЛИДАРНО на ЕООД „Г.“,ЕИК ***,със седалище
и адрес на управление:гр.В.,ул.“Д. И.“ № *,вх.Б,ет.5,ап.*, представлявано от
Управителя к.г.г.,сторените по ч.гр.д.№ 645/2018г. по описа на БРС разноски в
размер на: 8028 лв./осем хиляди двадесет и осем лева/ -заплатена държавна
такса; 5 544 лв./пет хиляди петстотин четиридесет и четири лева/- заплатено
адвокатско възнаграждение,както и сторените по т.д.№138/2019г.по описа на ДОС разноски,в
размер на: 8028 лв./осем хиляди двадесет и осем лева/- заплатена държавна такса
за образуване на делото;6652.80 лв./шест хиляди шестстотин петдесет и два лева
и осемдесет стотинки/-заплатено адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред
Апелативен съд,гр.В. в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на
пълномощниците на страните.
ОКРЪЖЕН
СЪДИЯ: