№ 1185
гр. София, 16.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на първи ноември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Нели Куцкова
Членове:Яна Вълдобрева
Мария Яначкова
при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова
като разгледа докладваното от Яна Вълдобрева Въззивно гражданско дело №
20211000501620 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258-чл.273 от ГПК.
С решение № 261841 от 18.03.2021г., постановено по гр.дело № 3258/2020г.
на Софийския градски съд, ГО, 21 състав, е признато за установено, че Г. И. Н. и
Р. Н. К. не дължат на „АМС България“ ООД сумата 42 183,21 лева, предмет на
изп.дело № 20188560401623 на ЧСИ Б. Б., която сума включва главница в размер
19 239,43 лева, законна лихва в размер 1127,64 лева за периода от 24.04.2018г. до
21.11.2018г., сумата 15 833,91 лева присъдени неолихвяеми вземания в
гражданското производство, сумата 5832,23 лева присъдени разноски в
гражданското производство и сума 150 лева-юрисконсултско възнаграждение по
изпълнителното дело, поради погасяване по давност и „АМС България“ ООД е
осъдено да плати на Г. И. Н. и Р.Н. К.- Н.а разноски по делото в размер 6128 лева.
Въззивна жалба против решението на СГС е подадена от „АМС България”
ООД, чрез пълномощника юрк. Е.Ч., с оплаквания за неправилност,
необоснованост, нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените
правила. Жалбоподателят оспорва извода на съда, че последното изпълнително
действия по изп.дело № 772/2013г. по описа на ЧСИ Б. е извършено на
06.06.2013г. с получаване на запорно съобщение от СДП-Пътна полиция за
налагане на запор върху МПС, като смята, че този извод е в противоречие с
разясненията, дадени в т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015г. по тълк.дело № 2/2013г. на
ОСГТК на ВКС. Сочи, че съдът неправилно е приел, че осъщественото след тази
дата действие от ЧСИ - съставяне на протокол от 13.01.2014г. за извършено
погасяване, обективиращо плащане от трето задължено лице-работодател на
длъжника, не е сред действията, имащи за последица прекъсване на давността по
1
смисъла на чл. 116, б. „в” ЗЗД. Поддържа, че според задължителната практика на
ВКС постъпилото на 13.01.2014г. плащане от третото задължено лице, безспорно
се приема за изпълнително действие, което не само прекъсва двугодишния срок
по чл. 433, ал.1, т.8 ГПК, но прекъсва и давността по отношение на вземането, тъй
като плащането от третото задължено лице произтича от наложен запор върху
трудовото възнаграждение на длъжника. Смята, че постъпването на суми от
наложения запор по изп. дело, доколкото представляват плащания от третото
лице, са в резултат на извършени изпълнителни действия от конкретно посочения
изпълнителен способ и в този смисъл всяко постъпления на суми представлява
реализиране на изпълнителен способ и е действие, което поддържа висящността
на изпълнителния процес и прекъсва давността по смисъла на чл. 116, б. „в” ЗЗД.
Жалбоподателят сочи, че в нарушение на съдопроизводствените правила съдът не
е обсъдил приетата по делото ССчЕ, от чието заключение се установява
категорично, че именно в резултат на наложения запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника, на 13.01.2014г. е извършено плащане, което е
удостоверено чрез счетоводни платежни документи. Поддържа, че съдът не е
обсъдил и коментирал относимите за спорното право факти и обстоятелства и е
достигнал до неправилни изводи, че по изп.дело № 722/2013г. по описа на ЧСИ Б.
не е установено дали сумите, постъпили по сметка на ЧСИ, с които тя е
извършила погасяването са от действия на принудително изпълнение. Предвид
изложеното жалбоподателят, чрез процесуалния си представител, иска да бъде
отменено решението и вместо това да бъде постановено друго, с което
предявеният иск бъде отхвърлен, като неоснователен. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал1 ГПК от въззиваемите ищци Г. И. Н. и Р. Н. К., чрез
пълномощника им адв.В. Ц., е постъпил отговор на въззивната жалба, с който
същата се оспорва. Изложени са подробни съображения за правилност и
обоснованост на атакувания съдебен акт.
Въззивната жалба е допустима-подадена е в предвидения в процесуалния
закон срок от легитимирана страна в процеса против валидно и допустимо
съдебно решение, подлежащо на въззивно обжалване, поради което следва да
бъде разгледана по същество.
СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, 4 състав, след преценка на
изложените от страните твърдения, доводи и възражения и на доказателствата по
делото съобразно разпоредбата на чл.235 от ГПК, приема следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от Г. И. Н. и Р. Н. К. с искова молба,
с която против „АМС България” е предявен иск с правно основание чл. 439 ГПК -
да се признае за установено, че ищците не дължат на ответника вземания в размер
42 183,21 лева, предмет на изп.дело № 1623/2018г. по описа на ЧСИ Б. Б. с рег. №
*** на КЧСИ, поради погасяването им по давност.
В исковата молба се твърди, че на 14.03.2013г. по ч.гр.дело№ 9268/2013г. на
СРС в полза на „Райфайзенбанк България” ЕАД е издадена против Г. И. Н. и Р. Н.
К. заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, на основание договор за банков
кредит, сключен между „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД и ищците. Сочи се, че
въз основа на издаден изпълнителен лист за вземането – предмет на заповедта за
изпълнение, по молба на банката било образувано изп.дело № 772/2013г. по описа
на ЧСИ Б.Б., която наложила възбрана върху недвижим имот, собственост на
ищците, придобит по време на брака им и представляващ СИО, който имот бил
ипотекиран в полза на банката. Твърди се, че по изп.дело били наложени и запори
2
върху банковите сметки на ищците и върху трудовите им възнаграждения.
Ищците твърдят, че на 22.04.2013г. ипотекираният имот бил продаден на К.
Г. К. и продажната цена в размер 58 500 евро била платена на банката. Сочат, че
на 17.07.2018г. ЧСИ Б. издала постановление, с което изп.дело № 772/2013г. било
прекратено, на основание чл.433 ал.1 т.8 от ГПК, поради неизвършване на
изпълнителни действия в продължение на две години, като в т. 4 от
постановлението било посочено, че върху изпълнителния лист следва да се
отбележи датата на последното извършено/поискано действие и/или плащане, а
именно 13.01.2014г., когато според данните от изпълнителното дело е съставен от
ЧСИ протокол за извършено погасяване. Ищците смятат, че съдебният изпълнител
неправилно е приела, че 13.01.2014г. е датата на последното действие на
принудително изпълнение, тъй като протоколът за погасяване не представлява
действие по принудително изпълнение и не може да прекъсне давността. Смятат,
че последното действие, извършено по изп.дело № 772/2013г. е от 20.06.2013г.,
когато ЧСИ е получила уведомлението на работодателя за признание на
вземането, предмет на запора. В тази връзка поддържат, че изп.дело № 722/2013г.
следва да се смята прекратено по силата на закона на 20.06.2015г.
В исковата молба се твърди също, че със заявление от 11.05.2018г.
взискателят „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД уведомил ЧСИ, че с договор цесия
от 24.04.2018г. банката е прехвърлила вземанията си към ищците, предмет на изп.
дело №772/2013г., в полза на ответника „АМС България“ ООД и по изп.дело било
представено потвърждаване за сключената цесия. Сочи се, че след цесията, въз
основа на изпълнителния лист от 14.03.2014г., по молба на цесионера, по описа на
ЧСИ Б. било образувано изп.дело № 1623/2018г., като размерът на задължението
на длъжниците бил определен на 45 625,20 лева, изчислени към 21.11.2018г., от
които главница - 19 239,43 лева, законна лихва - 1 127,64 лева за периода от
24.04.2018г. до 21.11.2018г., сумата 15 833,91 лева присъдени неолихвяеми
вземания в гражданското производство, сумата 5 832,23 лева присъдени разноски
в гражданското производство, сума 150 лева юрисконсултско възнаграждение по
изп.дело, сумата 3441,99 лева такси и разноски по ТТР по ЗЧСИ.
Ищците смятат, че задълженията им по изп.дело № 1623/2018г. по описа на
ЧСИ Б.Б. са погасени по давност. Твърдят, че от датата на издаването на
изпълнителния лист на 14.03.2013г. до 15.03.2018г. са изтекли пет години, в
рамките на които не са извършвани действия, които да водят до спиране или
прекъсване на давността, а с прекратяването на изп.дело № 772/2013г. се считат
обезсилени изпълнителните действия по това дело, поради което следва да се
приеме, че давността не е била прекъсната. Поддържат, че последващото
изпълнително дело било образувано по молба на взискателя „АМС България”
ООД на 21.11.2018г., след изтичане на петгодишния давностен срок. Според
ищците дори да се приеме, че давността е прекъсната на 20.06.2013г. с
предприемане на последното валидно изпълнително действие – налагане на запор
върху трудовото възнаграждение на ищеца, погасителната давност е изтекла на
20.06.2018г. Предвид всичко изложено искат да бъде признато за установено, че
не дължат на ответника посочените суми.
В срока за отговор на исковата молба ответникът „АМС България” ООД,
чрез пълномощника юрк. Ч., оспорва предявения иск. Твърди, че съставеният на
13.01.2014г. от ЧСИ Б. по изп.дело № 722/2013г. протокол за извършено
погасяване, поради плащане от наложен запор върху трудово възнаграждение на
3
длъжника, е действие, което прекъсва давността, на основание чл. 116, б. „в” ЗЗД,
тъй като постъпването на суми по наложен запор е реализиране на изпълнителния
способ и прекъсва давността. Твърди, че плащанията по договор за кредит са
неделими, включително и плащанията на възнаградителната лихва, като
уговореното връщане на сумата на месечни погасителни вноски, не превръща тези
вноски в периодични плащания, като в тази връзка сочи, че и вземането за лихви
се погасява с изтичане на общата петгодишна давност. Според ответника е
несъстоятелната тезата на ищците, че с прекратяването на изпълнителното дело се
обезсилват изпълнителните действия по това дело. Смята, че цитираната от
ищците съдебна практика се отнася до изпълнителни действия, предприети по
изпълнителен лист, който впоследствие е бил обезсилен.
Софийският апелативен съд, като обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност съобразно
разпоредбата на чл.235 от ГПК, намира за установено от фактическа страна
следното:
На 14.03.2013г. по ч.гр.дело № 9268/2013г. на СРС, 48 състав, е издадена
заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК в полза на „Райфайзенбанк /България/“
ЕАД против длъжниците Г.Н. и Р. Н. и изпълнителен лист. Въз основа на този
изпълнителен лист и по молба на банката от 29.03.2013г. по описа на ЧСИ Б.Б. е
образувано изп.дело № 772/2013г. за следните суми: 72 886,99 евро-неплатена
главница по договор за банков кредит от 05.09.2008г., възнаградителна лихва в
размер 4082,85 евро за периода от 15.09.2011г. до 14.03.2012г.; наказателна лихва
в размер 14 939,31 евро за периода от 15.10.2011г. до 28.02.2013г.; сумата 361,43
евро - комисионна за управление на договора; сумата 5 863,31 лева разноски в
заповедното производство.
От представеното в първоинстанционното производство копие от изп.дело №
772/2013г. по описа на ЧСИ Б.Б., се установява, че същото е образувано на
29.03.2013г. по молба на „Райфайзенбанк България“ АД , като в молбата Банката е
поискала да бъдат предприети против длъжниците изпълнителни способи за
принудително събиране на вземанията, в това число да бъдат наложени запори на
банковите им сметки в търговски банки, запори върху трудовите им
възнаграждения, възбрана върху ипотекиран в полза на банката недвижим имот,
собственост на длъжниците, както и да бъде извършено от ЧСИ пълно
имуществено проучване.
Установява се, че по изп.дело № 772/2013г. са извършени следните действия:
На 11.04.2013г. са наложени запори върху банковите сметки на длъжника
Г.Н. и върху трудовото му възнаграждение, като на 13.06.2013г. вземането на
длъжника от трудово възнаграждение е признато от третото задължено лице
София Табак АД (изп.д.№ 772/2013г. л. 165).
На 11.04.2013г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на
длъжника Р. Н. във „ВС Групо“ ЕООД.
На 16.04.2013г. е вписана възбрана върху недвижим имот, собственост на
длъжниците, която е наложена с постановление на ЧСИ от 11.04.2013г. (изп.дело
№772/2013г. л. 65).
Установява се, че съдебният изпълнител е насрочил за 28.05.2013г. опис на
недвижимия имот (изп.дело №772/2013г., л. 109); че на 29.04.2014г. с протокол за
удостоверяване на действия по чл. 434 ГПК описът е бил отменен от съдебния
4
изпълнител по искане на взискателя „Райфайзенбанк България“ ЕАД (изп.дело
№772/2013г., л.110); че на същата дата-29.04.2013г. с постановление за вдигане на
възбрана, съдебният изпълнител е вдигнал възбраната върху собствения на
длъжниците недвижим имот (изп.дело №772/2013г., л.132).
На 05.06.2013г. съдебният изпълнител е наложил запори върху леки
автомобили, собственост на длъжниците, като запорното съобщение е адресирано
до СДП – Пътна полиция (изп.дело №772/2013г., л.149). Установява се, че СДП-
Пътна полиция, като трето задължено лице, е получило запорното съобщение на
06.06.2013г. (изп.дело №772/2013г.л. 149).
Според данните от изпълнителното дело, както и от заключението на
приетата в първоинстанционното производство ССчЕ се установява, че в
изпълнителното производство са постъпили плащания на 14.06.2013г., на
11.07.2013г., на 08.08.2013г., 12.09.2013г., 13.11.2013г., 12.12.2013г. и на
13.01.2014г. (изп.дело №772/2013г., л. 164 и л. 173-178) в общ размер 148,64 лева,
като според заключението на вещото лице В. С. тези плащания са постъпили от
работодателя на длъжинка, чрез наложения запор върху трудовото
възнаграждение на Г.Н..
На 13.01.2014г. ЧСИ Б. е издала протокол за извършено погасяване, в който е
посочено, че по изп..дело № 722/2013г. е постъпило плащане 6,73 лева на
13.01.2014г., с която сума са погасени такси по делото.
На 05.06.2018г. с молба, адресирана до ЧСИ взискателят „Райфайзенбанк
България“ ЕАД е уведомил съдебния изпълнител, че с договор за цесия от
24.04.2018г. е прехвърлил вземането си на „АМС България“ ООД. На 08.06.2018г.,
чрез съдебния изпълнител на длъжниците Г.Н. и Румянна Н.а се изпратени
уведомления за извършената цесия, които са връчени чрез залепване на
уведомления на 14.07.2018 г. (ИД л. 256-257).
В кориците на изпълнителното дело са налице данни, че по информация на
взискателя „Райфайзенбанк България“ ЕАД, на 24.04.2013г. (ИД л. 231)
длъжниците са извършили директно погасяване чрез плащане в полза на банката
на сумата 63 050 евро-главница и на сумата 19 022,16 евро-лихва. В тази връзка
със съобщения от 17.07.2018г. ЧСИ Б. е уведомила длъжниците, че дължат
разноски в размер 5 884,33 лева, позовавайки се на извършени от длъжниците
директни плащания в общ размер 124 021,98 лева. Определените разноски са били
обжалване от длъжниците, като с решение от 08.07.2019 г. по гр. дело №
7819/2019 г. на СГС жалбата е била оставена без уважение.
С постановление от 17.07.2018г. ЧСИ Б.Б. е прекратила, на основание чл.433,
ал.1, т.8 ГПК, изп.дело № 722/2013г., поради това, че взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на повече от 2 години,
като в т. 4 от постановлението е посочено, че върху изпълнителния лист, въз
основа на който е образувано изп.производство следва да се отбележи, че
последното извършено/поискано изпълнително действие и/или плащане е на
13.01.2014г.
На 14.08.2018г. по молба на цесионера „АМС България”, въз основа на
изпълнителния лист от 14.03.2013г., издаден по ч.гр.дело № 9268/2013г. от
Софийския районен съд, по описа на ЧСИ Б.Б. е образувано изп.дело №
1623/2018г., като претендираните от взискателя „АМС България” ООД от
длъжниците Н.и суми, са както следва: 19 239,43 лева-главница към дата
5
24.04.2018г.; 15 833,91 лева - лихва към дата 24.04.2018 г.; 3578,23 лева разноски
към дата 24.04.2018г.; юрисконсултско възнаграждение по 150 лева, дължимо от
всеки длъжник (изп.дело № 1623/2018г. л. 44 и л. 46).
На 21.11.2018г. по това изп.дело са изпратени запорни съобщения за
налагане на запор върху банкови сметки на длъжниците в „Юробанк България“
АД, „Райфайзенбанк България“ ЕАД, „Банка Пиреос България“ АД, „ОББ“ АД,
„Ти Би Ай Банк“ ЕАД(изп.дело № 1623/2018г. л.52-л.56).
При така установените факти, Софийският апелативен съд, 4 състав, прави
следните изводи:
Предявеният отрицателен установителен иск е с правно основание чл.439
ГПК. Съгласно ал.1 на този текст длъжникът може да оспори чрез иск
изпълнението. Според чл. 439, ал. 2 ГПК искът на длъжника може да се основава
само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание.
Пред въззивния съд страните не спорят по установените факти. Спорът се
концентрира върху това, кое е последното предприето изпълнително действие по
изп.дело № 722/2013г. по описа на ЧСИ Б.Б..
В случая ищците твърдят и се домогват да докажат, че поради бездействие в
периода от 20.06.2013г. до 20.06.2015г. на взискателя по изп.дело №772/2013г. по
описа на ЧСИ Б., изпълнителното производство е прекратено, поради настъпила
перемпция, като всички действия извършени след 20.06.2015г. са невалидни; че
прекратяването на изпълнителното дело, на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, е
довело до обезсилване на предприетите след този период от взискателя по
изп.дело или извършени от ЧСИ изпълнителни действия; че последното
извършено изпълнително действие по изп.дело № 772/2013г. по описа на ЧСИ Б. е
от 20.06.2013г., поради което на 20.06.2018г. е погасено по давност правото на
ответника „АМС България” АД за принудителното събиране на вземанията по
издадения в полза на „Райфайзенбанк България” изпълнителен лист по
образуваното изп.дело № 1623/2018г.
Ответникът жалбоподател „АМС България” АД твърди, че последното
предприето изпълнително действие по изп.дело № 772/2013г. е на 13.01.2014г. -
извършеното от трето задължено лице въз основа на наложен запор плащане,
поради което към 21.11.2018г. когато по образуваното на 14.08.2018г. изп.дело №
1623/2018г. по искане на „АМС България” ООД, са изпратени запорни съобщения
за налагане на запори върху банкови сметки на длъжниците давността не е
изтекла.
Давността е институт на материалното право. Погасителната давност е
период от време, през който кредиторът на едно задължение е бездействал, поради
което се е погасило правото му да търси защита за упражняването на това му
право по принудителен ред. Съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД, давността се прекъсва
във всички случаи от момента на предприемане на действия за принудително
изпълнение, и то независимо от резултата от тези действия. Основанията за
спиране и прекъсване на давността са изчерпателно изброени в чл. 115 и чл. 116
ЗЗД и не могат да се прилагат разширително.
Съгласно даденото с ППВС № 3/18.11.1980г. тълкуване образуването на
изпълнителното производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното
производство давност не тече.
6
С т.10 от ТР № 2 от 26.06.2015г., постановено по тълк. дело № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС е дадено противоположно разрешение. Прието е, че в
изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по
принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова
давност, но давността не се спира. Изпълнителните действия, чрез които
давността се прекъсва са: насочване на изпълнението чрез налагане на запор или
възбрана, присъединяване на кредитор, възлагането на вземане за събиране или
вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан до постъпването на парични суми от
проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия
и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и
връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото
състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи и
книжа, назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от
дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила
разпределение и др. Посочено в ТР № 2/26.06.2015г. по тълк. дело № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС е и, че при изпълнителния процес давността се прекъсва
многократно - с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с
извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ.
Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността,
защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната
разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие
за принудително изпълнение. Нова давност започва да тече от предприемането на
всяко действие за принудително изпълнение.
Както доктрината, така и съдебната практика несъмнено приемат, вкл. и
преди постановяване на ТР № 2 от 26.06.2015г. на ОСГТК на ВКС, че в случаите,
когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява, на
основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, поради т.нар.„перемпция”. Прието е
безпротиворечиво, че изпълнителното производство се прекратява по силата на
закона, независимо дали съдебният изпълнител е издал нарочно постановление в
този смисъл, имащо декларативно, а не конститутивно действие.
Различието в двата тълкувателни акта - ППВС № 3/18.11.1980г. и ТР № 2 от
26.06.2015г. на ОСГТК на ВКС, е относно датата, от която започва да тече новата
погасителна давност за вземането в тези случаи. Както се посочи вече, според
постановките по т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК това е датата, на
която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие.
Според съдебната практика, обективирана в решение № 170/17.09.2018г. по гр.д.
№2382/2017г. на ІV ГО на ВКС и решение № 51/21.02.2019г. по гр. д. №
2917/2018г. на ІV ГО на ВКС, отмяната на ППВС № 3 от 18.11.1980г. има
действие от 26.06.2015г., датата на която с т.10 от ТР № 2/26.06.2015г. е прието
противоположно тълкуване. Прието е в цитираните съдебни решения, че за
заварените като висящи от ТР № 2/26.06.2015г. на ОСГТК на ВКС, и прекратени
към 26.06.2015г., производства по принудително изпълнение и спрямо
осъществените по тях факти до посочената дата следва да намери приложение
задължителното тълкуване, дадено с ППВС № 3/18.11.1980г., според което през
времетраенето на изпълнителното производство - от датата на образуването му, до
датата на приемане на последващия тълкувателен акт (придаващ различно
7
обвързващо тълкуване на последиците на давността при висящност на
изпълнителния процес), погасителната давност е спряла.
Обсъди се вече, че на 29.03.2013г. е образувано изп.дело № 772/2013г., въз
основа на изпълнителния лист от 14.03.2013г. по описа на ЧСИ Б. с взискател
Райфайзенбанк България ЕАД и длъжници Г.Н. и Р. Н.. Последното изпълнително
действие е осъществено на 13.01.2014г., когато е постъпило плащане по сметка на
ЧСИ, направено от третото задължено лице – работодател на длъжника Н..
Бездействието на взискателя Райфайзенбанк България ЕАД в двугодишния срок,
считано от последното изпълнително действие-плащането на 13.01.2014г., има за
последица прекратяване на изпълнителното производство по изп.дело №
772/2013г., по силата на закона, съгласно чл. 433, ал.1, т.8 ГПК, като ефектът на
прекратяването е настъпил в момента на изтичане на предвидения в цитираната
разпоредба 2-годишен срок, от последното изпълнително действие-плащането от
13.01.2014г., тоест, изп.дело № 772/2013г. е прекратено по силата на закона на
13.01.2016г. В случая изпълнителното производство по изп.дело № 772/2013г. е
било висящо към датата на приемане на цитираното ТР № 2/26.06.2015г. на
ОСГТК на ВКС и е прекратено по силата на закона след датата на приемането му,
поради което въззивният съд смята, че погасителната давност следва да се отчита
от последното по време валидно изпълнително действие по изп. дело № 772/2013г.
Съобразявайки приетото в т. 10 от ТР № 2/26.06.2015г. по т. д. № 2/2013 г. на
ВКС, ОСГТК, САС приема, че нова погасителна давност е започнала да тече от
датата, на която е предприето последното валидно изпълнително действие –
постъпилото плащане по наложения запор, т.е.считано от 13.01.2014 г. Именно
това е датата, от която следва да се отчита и започва броенето на давностния срок,
който е пет годишен и изтича на 13.01.2019г.
Въззивният съд не споделя извода на състава на СГС, че частичните
плащания, удостоверени с протоколите за погасяване, издадени от ЧСИ за
периода от 08.08.2013 г. до 13.01.2014 г. не следва да се считат за действия на
принудително изпълнение, защото удостоверяват разпределение на вече
постъпили суми по сметката на съдебния изпълнител, но не и чрез какво и чие
действие са постъпили тези суми. Изрично, както вече се отбеляза, вещото лице В.
С., изготвила ССчЕ, е посочило, кои суми са платени доброволно от длъжниците и
и кои суми са постъпили чрез наложения запор. Посочено е, че постъпилите в
периода от 14.06.2013г. до 13.01.2014г. плащания към ЧСИ са в резултат на
наложения запор върху трудовото възнаграждение на Н., като е уточнено, че от
общо събраната чрез запора сума 148,64 лева, 52,34 лева са преведени на
взискателя, а 96,30 лева са преведени на ЧСИ за такси по ТТР към ЗЧСИ.
Въззивният съд намира за нужно да отбележи отново, че в молбата за
образуване на изп.дело № 772/2013г. банката-взискател е поискала налагане на
запор върху трудовото възнаграждение на длъжниците. Запорите са наложени от
ЧСИ, а този върху трудовото възнаграждение на Н. е приет за изпълнение от
работодателя му на 13.06.2013г. От този момент до 13.01.2014г. ежемесечно
работодателят на Н. е привеждал суми по изпълнителното дело за погасяване на
вземането на кредитора, като следва да се съобрази, че изрично в уведомлението
до ЧСИ, изп.директор на „София Табак“ ООД е посочил, че това е трети по ред
запор върху възнаграждението на Н. и ще превежда суми, равни на разликата до
МРЗ. Действително в този двугодишен период нови искания на банката взискател
за извършване на изпълнителни действия няма, но това не е довело до
8
прекратяване по право на изпълнителното дело по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК,
защото в този двугодишен период е действало едно продължително във времето
изпълнително действие- запор на трудово възнаграждение и е имало постоянни
ежемесечни постъпления по сметката на ЧСИ за суми събрани от принудително
изпълнение. В този период перемпция не може да настъпи, защото се осъществява
принудително изпълнение и всяко едно отчисление от трудовото възнаграждение
на длъжника е отделно изпълнително действие, прекъсващо давността. Предвид
това, след като по искане на взискателя по изп.дело № 772/2013г. се осъществява
успешно един способ за изпълнение- запор върху трудовото възнаграждение на
длъжника Н., взискателят има възможността да чака удовлетворение и докато
този изпълнителен способ събира средства да има право да не търси нов способ за
удовлетворение.
По делото са ангажирани доказателства от които може да се обоснове извод,
че петгодишният давностен срок за вземането на ответника – цесионера „АМС
България“ ООД, започнал да тече на 13.01.2014г. е прекъснат на 21.11.2018г.,
когато по образуваното на 14.08.2018г. изп.дело № 1623/2018г. по искане на
„АМС Бъллгария” ООД, са изпратени запорни съобщения за налагане на запори
върху банкови сметки на длъжниците Н.и. Предвид това, въззивният съд намира,
че вземането на взискателя по изп.дело № 1623/2018г. не е погасено по давност.
Следователно не са налице новонастъпили факти по смисъла на чл. 439, ал. 2 от
ГПК, което е основание за отхвърляне на иска като неоснователен.
Изводите на въззивната инстанция не съвпадат с изводите на
първоинстанционния съд, поради което атакуваното решение следва да бъде
отменено и вместо това следва да бъде постановено друго, с което предявеният
иск бъде отхвърлен.
При този изход на спора, ищците следва да бъдат осъдени да платят на
ответника разноските сторени в първоинстанционното производство в размер 450
лева за юрисконсултско възнаграждение, както и разноски за въззивното
производство в размер 120 лева за юрисконсултско възнаграждение и 844 лева за
платена държавна такса.
Така мотивиран, Софийският апелативен съд, 4 състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 261841 от 18.03.2021г., постановено по гр.дело №
3258/2020г. на Софийския градски съд, ГО, 21 състав, и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иск с правно сонование чл. 439 ГПК, предявен от Г. И. Н. и Р.
Н. К. против „АМС България“ ООД – да се признае за установено, че Г. И. Н. и Р.
Н. К. не дължат на „АМС България“ ООД сумата 42 183,21 лева, предмет на
изп.дело № 20188560401623 на ЧСИ Б. Б., която сума включва главница в размер
19 239,43 лева, законна лихва в размер 1127,64 лева за периода от 24.04.2018г. до
21.11.2018г., сумата 15 833,91 лева присъдени неолихвяеми вземания в
гражданското производство, сумата 5832,23 лева присъдени разноски в
гражданското производство и сума 150 лева-юрисконсултско възнаграждение по
изпълнителното дело, поради погасяването им по давност.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал.3 ГПК, Г. И. Н. и Р. Н. К. да платят на
9
„АМС България“ ООД разноските сторени в първоинстанционното производство
в размер 450 лева за юрисконсултско възнаграждение, както и разноски за
въззивното производство в общ размер 964 за юрисконсултско възнаграждение и
за платена държавна такса.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВЪРХОВНИЯ
КАСАЦИОНЕН СЪД при предпоставките на чл.280 от ГПК в едномесечен срок от
връчването.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10