Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                  гр.София, 11.07.2019 год.

 

                                    В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и трети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:

                                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова  

                                                                       ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

                                                                                                        Пламен Генев

 

при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №16677 по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 09.07.2018 год., постановено по гр.дело №25215/2017 год. по описа на СРС, ГО, 70 с-в, е признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Р.-П.“ ООД срещу „Г.К.Б.“ ЕООД иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. с чл. 266, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 3 591.37 лв., представляваща дължимо възнаграждение за доставени 1 600 кг. Обемна хартия 53 гр. и 43 бр. печатни пластини с размер 650х850, 0.30 мм., съгласно приемо-предавателен протокол от 11.12.2015 год. и фактура №********** от 27.06.2016 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 02.11.2016 год. до окончателното й изплащане, за която сума е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №62504/2016 год. по описа на СРС, ГО, 70 с-в, като ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 571.83 лв. и направените разноски в заповедното производство в размер на 426.83 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „Г.К.Б.“ ЕООД. Жалбопадателят поддържа, че първоинстанционният съд квалифицирал спора като търговски и приложил разпоредбата на чл. 301 ТЗ. Ищецът обаче не се бил позовал на тази норма. Оспорил бил съществуването на твърдяното правоотношение, както и възлагането на работа на ищеца. Заявката от 02.12.2015 год. и приемо-предавателния протокол от 11.12.2015 год. не били подписани от управителя на дружеството. Неправилно СРС бил приел, че на ответника била връчена нотариалната покана при условията на чл. 47 ГПК, както и че като бил поканен да плати фактура, която не бил получил, следва да се приложи чл. 301 ТЗ. Видно било от заключението по съдебно-техническата експертиза, че било невъзможно да се изпращат и получават имейли на официално обявения в Търговския регистър имейл адрес на ответника. На ищеца бил известен друг имейл адрес на ответника, на който страните осъществявали кореспонденция. От заключението по съдебно-счетоводната експертиза се установявало, че процесната фактура не била осчетоводена от ответника, не била отразена в дневника на покупките и в справката-декларация. Ответникът не бил ползвал и данъчен кредит. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „Р.-П.“ ООД счита, че обжалваното решение следва да бъде потвърдено. Поддържа, че в случай намирала приложение нормата на чл. 301 ТЗ. По процесната фактура ответникът бил направил частично плащане, като дължимият остатък възлизал на процесната сума. За последната му била изпратена нотариална покана на адреса на дружеството, обявен в Търговския регистър, като същият бил уведомен допълнително и чрез изпращането на поканата по електронната поща, посочена в Търговския регистър. Практиката между двете дружества, които осъществявали дейността си в различни градове, била заявките и приемо-предавателните протоколи да се изплащат по куриер, т.е. тези документи не се подписвали лично в присъствието на другата страна. Поради това трудно можело да се твърди, че съответните документи са били подписани лично от управителя на ответното дружество. Когато узнаването на дадена сделка, сключена без представителна власт, се извършвало посредством връчване на нотариална покана, било необходимо при извършване на връчването нотариусът да е спазил правилата за редовно връчване по чл. 47 – 53 ГПК. В този случай началният момент на узнаването, от който ответникът трябвало да се противопостави незабавно, бил извършването на самото връчване. Правилно СРС бил приел, че нотариалната покана е надлежно връчена по реда на чл. 50, ал. 4 вр. с чл. 47, ал. 1 ГПК на 12.07.2016 год. Ответникът признавал, че седалището и адресът, посочени в нотариалната покана, продължават да бъдат седалище и адрес на управление на дружеството. Двуседмичният срок за получаване на поканата по чл. 47, ал. 5 вр. с ал. 2 ГПК бил изтекъл на 26.07.2016 год. Следователно началната дата от която се прилагал чл. 301 ТЗ, била 27.07.2016 год. Соченият от ответника електронен адрес бил работен. Освен това ответникът признавал, че между страните съществуват договорни правоотношения. Липсвали данни, че същият води редовно счетоводство. Фактурата, по която ответникът осъществил плащане, също не била осчетоводена. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявен е за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 266, ал. 1 вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Договорът за изработка, чиято регламентация се съдържа в разпоредбите на чл. 258 – чл. 269 ЗЗД, не е формален и писмената му форма не е условие за неговата действителност. Сключването на договора може да бъде установено с всички допустими от ГПК доказателствени средства.

Съгласно чл. 266, ал. 1, изр. 1 ЗЗД изискуемостта на вземането на изпълнителя за възнаграждение е обусловено от приемане на работата от възложителя /чл. 264, ал. 1 ЗЗД/. Приемането на извършената работа обхваща два момента: 1/ фактическото получаване на конкретно изработеното от поръчващия и 2/ признанието, че изработеното съответства на поръчаното.  Законът не съдържа формални изисквания за начина на приемането, поради което доказването на такова може да бъде извършено с всички допустими от ГПК доказателствени средства.

Спорните по делото въпроси са свързани с наличието на твърдяното облигационно правоотношение, тъй като заявката за материали от 02.12.2015 год. и приемо-предавателния протокол от 11.12.2015 год. не са подписани от лице с представителна власт за ответника, както и с това дали ищецът е изпълнил задълженията си по договора.

На първо място, безспорно установеното по делото обстоятелство, че  заявката за материали от 02.12.2015 год. и приемо-предавателния протокол от 11.12.2015 год. не са подписани от законния представител на ответното дружество, както и липсата на данни дали лицето, които ги е подписало, е разполагало с представителна власт, не води само по себе си до несъществуването на договорно правоотношение между страните. Както правилно е приел СРС в случая е налице хипотезата на чл. 301 ТЗ /на която всъщност се е позовал и ищецът в молбата си от 09.11.2017 год./, съгласно която разпоредба, когато едно лице действа от името на търговец без представителна власт, се смята, че търговецът потвърждава действията, ако не се противопостави веднага след узнаването.

В случая ответното дружество е било уведомено за договора за изработка и приемането на възложената работа с приемо-предавателния протокол чрез редовно връчена му нотариална покана /на л. 12 -13 от първоинстанционното дело/, в която е налице позоваване на изготвения протокол от 11.12.2015 год., като към същата е била приложена и процесната данъчна фактура, в която са описани вида, количеството и стойността на извършените работи. Без значение е обстоятелството, че тази покана не е връчена на самия законен представител, а по реда на чл. 50, ал. 4 ГПК – видно от приетата като доказателство по делото разписка /л. 179 от първоинстанционното дело/.

По силата на чл. 50 ЗННД, при връчването от нотариуса на нотариални покани се спазват правилата на чл. 37 – 58 ГПК. Нотариалната покана е била изпратена на вписаните в търговския регистър седалище и адрес на управление на ответното дружество – гр.София, ж.к.“***********. Същата е връчена чрез залепване на уведомление на 12.07.2017 год. – на входната врата на апартамента, като е видно от направеното удостоверяване от служителя по връчването, че адресът е бил посетен на 30.06.2016 год., в 16.00 ч., на 06.07.2016 год., в 10.30 ч. и на 12.07.2016 год., в 18.30 ч., както и че липсва пощенска кутия.

Съгласно чл. 50, ал. 1 и 2 ГПК, мястото на връчване на съобщения на търговец и юридическо лице е последният вписан в търговския регистър адрес и ако лицето напусне адреса, всички съобщения се считат за редовно връчени. Разграничението с хипотезата на чл. 50, ал. 4 ГПК е налице ако връчителят не е могъл да намери достъп до канцеларията или не намери някой, който е съгласен да го получи. В последния случай връчителят е длъжен да залепи уведомление по чл. 47, ал. 1 ГПК.

Според отбелязванията в разписката следва да се приеме, че длъжностното лице не е могло да осъществи достъп до канцеларията на юридическото лице, като не се спори по делото, че адресът не е бил напуснат от ответника /виж и https://public.brra.bg/CheckUps/Verifications/ActiveCondition.ra?guid=6670aa9e66d64e56b0b4ceeacd29e7a5. Следователно намира приложение правилото на чл. 50, ал. 4 ГПК, като в случая  процедурата по чл. 47, ал. 1 ГПК е надлежно изпълнена и с изтичането на двуседмичния срок по чл. 47, ал. 5 вр. с ал. 2 ГПК за получаването от нотариалната кантора /27.07.2016 год./, нотариалната покана следва да се счита за редовно връчена на ответника /виж Решение № 430 от 13.09.2010 г. на ВКС по гр. д. № 941/2009 г., III г. о., ГК, Определение № 141 от 2.02.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 496/2009 г., I т. о., ТК, Определение № 857 от 9.12.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 623/2011 г., I т. о., ТК/.

В този смисъл редовното връчване на нотариалната покана и липсата на изискуемото от чл. 301 ТЗ противопоставяне веднага след връчването на поканата /каквото по принцип може да се доказва чрез всички доказателствени средства, предвидени в ГПК/, означава, че е налице потвърждаване от страна на ответното дружество на извършените без представителна власт действия – процесния договор и протокол от 11.12.2015 год.

На следващо място СГС приема, че потвърденият при условията на чл. 301 ТЗ приемо-предавателен протокол от 11.12.2015 год. доказва, че ответникът е приел възложената на ищеца работа съобразно чл. 264, ал. 1 ЗЗД. Поради изложеното вече по горе преклудирани се явяват всички възражения на възложителя за некачествено изпълнение, освен за скрити недостатъци /същият не се позовава на явни недостатъци, нито твърди наличието на скрити такива/.

Следователно ищецът се легитимира като кредитор на претендираното вземане в размер на 3 591.37 лв., поради което и релевираната претенция се явява основателна и подлежат на уважаване, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане /чл. 422, ал. 1 ГПК/.

Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.

 

По отношение на разноските:

С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищеца действително направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 350 лв. /видно от договор за правна защита и съдействие от 03.12.2018 год., отчет по сметка и фактура/.

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, съдът

 

 

                               Р    Е    Ш    И    :  

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решението от 09.07.2018 год., постановено по гр.дело №25215/2017 год. по описа на СРС, ГО, 70 с-в.

ОСЪЖДА „Г.К.Б.“ ЕООД, ЕИК*********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „Р.-П.“ ООД, ЕИК*********, със седалище и адрес на управление:*** Полиграфическа база, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 350 лв.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                       ЧЛЕНОВЕ: 1/                            2/